Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (1)

Пролог
Минало време

Момиченцето бе седнало върху голям камък на брега на реката. Облегнало лакти на коленете и опряло брадичка на ръцете си, то беше абсолютно неподвижно, само погледът му следеше патиците, които се носеха по повърхността на тъмната вода.

Очите на детето бяха големи и раздалечени, сиво-зелени и сериозни. Малкото му личице също бе сериозно. Но от време на време устните му се разтягаха в усмивка, предизвикана от лудориите на малките патенца.

Августовският ден беше великолепен.

Небето се издигаше яркосиньо и безоблачно, слънцето грееше весело и всичко бе замряло в ленивия летен следобед. Не помръдваше дори стръкче трева или листо; единствените звуци бяха лекото бръмчене на пчела над розовите храсти, които пълзяха по порутената тухлена ограда, и плисъкът на вода по разноцветните речни камъни.

Детето гледаше като омагьосано кипящия живот по реката и го наблюдаваше толкова съсредоточено, че почти не помръдваше. Едва когато чу името си, то хвърли бърз поглед през рамо. Скочи и замаха на младата жена, която се бе появила на вратата на къщата.

— Мери! Хайде, прибирай се! — извика жената.

Мери отвори желязната врата на оградата за секунда и се понесе по пътеката. Пухкавите й крачета тичаха бързо.

— Мамо! Мамо! Върнала си се! — извика момичето и се хвърли в протегнатите майчини ръце.

Младата жена улови дъщеря си, притисна я към себе си и я целуна.

— Имам специална изненада за чая — прошепна й тя, после се вгледа във веселото личице на детето и добави сериозно: — Казах ти да не ходиш сама на реката, Мери. Опасно е.

— Аз само седя на камъка, мамо. Не се приближавам до ръба — заяви Мери, като вдигна очи към майка си. — Юнис каза, че мога да отида и да погледам малките патенца.

Жената въздъхна леко, хвана момиченцето за ръка и го поведе към къщата. Когато влязоха вътре, тя се обърна към девойката, която седеше в кухнята и четеше книга.

— Юнис, не искам Мери да ходи сама на реката. Може да се подхлъзне и да падне във водата. Какво ще правиш тогава? Дори няма да знаеш, какво е станало. Казвала съм ти го безброй пъти. Юнис, слушаш ли ме?

— Да, госпожо Сандерсън. Съжалявам. Вече няма да я пускам там сама.

— Надявам се да изпълниш обещанието си — отвърна Кейт Сандерсън, но въпреки спокойния тон, нямаше съмнение, че е раздразнена.

Кейт се извърна рязко, напълни чайника, постави го на газовата печка и драсна клечка кибрит.

Юнис затвори книгата си и стана.

— Госпожо Сандерсън, щом вече сте си у дома, аз ще тръгвам.

Кейт кимна.

— Благодаря ти, че се погрижи за Мери.

— Да дойда ли утре? — попита девойката навъсено. — Или ще се справите сама?

— Мисля, че ще се оправя. Но ела в петък сутринта за няколко часа. Ще имам нужда от теб.

— Добре, ще дойда. В девет добре ли е?

— Чудесно — отговори Кейт и се насили да се усмихне въпреки яда си.

— Чао, Мери — сбогува се Юнис и се ухили на детето.

— Чао, Юнис — отвърна Мери и й помаха с пухкавата си ръчичка.

Когато най-после останаха сами, Кейт се обърна към петгодишната си дъщеря и каза:

— Отивай да си измиеш ръцете, Мери, а после ще пием чай.

Момиченцето послушно се качи горе в банята и си изми ръцете. След няколко секунди се върна в кухнята, най-приятното и най-често използваното помещение в къщата. Кухнята беше просторна и старомодна. Имаше огромно каменно огнище, до което бе изградена старомодна фурна, прозорците над мивката бяха с ромбовидни стъкла, дървените греди на тавана внасяха уют, а каменният под бе покрит с пъстри черги.

Но освен топла и уютна, кухнята бе чиста и спретната. Всичко си беше на мястото. Тенджерите и тиганите блестяха, а двата прозореца зад снежнобелите дантелени завеси искряха на следобедното слънце. Кейт се гордееше с дома си и това си личеше по грижите й за него.

Мери изтича до застланата с бяла покривка маса, на която вече бе подреден сервизът за чай, и се изкатери на един от дървените столове.

Тя зачака търпеливо, загледана в майка си, която шеташе пъргаво. Кейт постави чиниите със сандвичи и кифлички на масата и наля врялата вода върху чаените листа в кафявата каничка, за която винаги твърдеше, че придавала по-добър вкус на чая.

Детето обичаше майка си и на лицето му бе изписано обожание, докато я наблюдаваше как се движи из кухнята. Мери беше доволна, че двете са отново заедно. Кейт бе отсъствала през по-голямата част от деня, а момиченцето се измъчваше от липсата й дори когато бе само за малко. Майка й бе целият й свят. За петгодишното хлапе Кейт бе съвършено същество, с нежно лице, лъскава златисторуса коса, ясни сини очи и обичлив характер.

Помежду им съществуваше неразривна връзка, тъй като Кейт обичаше детето си повече от всичко друго на света.

Младата жена отиде до плота до мивката и донесе нови неща на масата. Най-после седна срещу Мери и каза:

— Купих любимите ти рула с наденица от пекарната в града. Изяж едно, скъпа, докато е още топло.

Мери се усмихна весело.

— О, мамо, толкова обичам тях.

— Обичам ги — меко я поправи Кейт. — Казва се обичам ги, а не обичам тях.

Мери кимна, взе рулото и задъвка бавно и с удоволствие. Когато свърши, загледа чиниите със сандвичи. Имаше различни видове — с краставица, домат, салам и яйчена салата. Устата й се напълни със слюнка, но майка й я бе учила на добри маниери, затова изчака няколко секунди и отпи от чашата мляко, оставена до чинията й.

След малко Мери реши, че е минало достатъчно време, взе си сандвич с краставица и го захапа енергично.

Майката и детето размениха няколко думи, докато дъвчеха малките сандвичи, но през повечето време мълчаха и се наслаждаваха на храната. И двете бяха доста гладни.

Мери не беше обядвала добре днес, защото Юнис бе изгорила баницата с месо, която само трябваше да се притопли. Детегледачката я бе сложила във фурната и я бе забравила, така че тя стана на въглен. После трябваше да се задоволят само с хляб и мармалад и по една ябълка.

Кейт също бе гладна, тъй като бе пропуснала обяда. Беше обикаляла из улиците на близкия град да си търси работа и не бе имала нито време, нито желание да се отбие в някое от кафенетата и да хапне.

Надеждите й се посъживиха при последното интервю следобед, точно преди да се прибере у дома. Имаше голяма вероятност да получи работа в най-модния магазин за дрехи в града — „Парижка мода“, където бе обявено свободно място за продавачка. Управителят изглежда я хареса и й каза да дойде пак в петък сутринта, за да се запознае със собственичката. Кейт твърдо бе решила да отиде отново. А дотогава щеше да стиска палци и да се надява, че най-после ще да има късмет.

След като задоволи глада си, младата жена се надигна от масата и отиде до килера. Мисълта за работата я изпълваше с надежда и движенията й бяха по-енергични от обикновено. Тя извади купа с ягоди със сметана и я поднесе на масата. Очарованото лице на дъщеря й я изпълни с радост.

— О, мамо, ягоди! — извика Мери с блеснал поглед.

— Казах ти, че имам изненада — отвърна Кейт и напълни чинията й с плодове.

— Но нали изненадите са само за специални дни? Днес специален ден ли е? — попита детето.

— Може да се окаже специален — загадъчно отговори Кейт, но видя объркания поглед на дъщеря си и добави: — А е хубаво да има изненади и в обикновени дни, нали? Тогава изненадата е още по-голяма.

Мери кимна и се засмя.

 

 

Топлият августовски следобед се превърна в мразовита вечер, както често става в Англия.

От шест часа валеше и над реката се бе спуснала лека мъгла, която бавно пропълзя над ливадите около къщата. Дърветата и храстите придобиха странни форми и заприличаха на зловещи чудовища зад прозорците на къщата.

За първи път Мери си легна с радост.

— Разкажи ми приказка, мамо — помоли тя, като се пъхна под топлите завивки.

Кейт седна на леглото, оправи завивките и каза:

— А не искаш ли да чуеш някое стихотворение? Винаги казваш, че обичаш поезия.

— Кажи ми онова за вълшебника.

Кейт приглади разрошената светлокестенява коса на дъщеря си.

— Имаш предвид „Вълшебната сергия“, нали?

— Точно така — енергично отговори детето и прикова очи в красивото лице на майка си.

Кейт бавно започна да рецитира с мелодичния си глас.

Магьосник продава вълшебства на сергията си.

Невероятни подаръци, които виждаш,

ако се замислиш.

Той ти дава ромона на реката

и лунната светлина,

част от нощта,

половин миля,

падането на листо,

усмивката на слон,

пълзенето на змия,

забравен сън,

квакането на жаба,

блясъка на светулка,

кристални снежинки,

роса по цветята,

размаханата опашка на агне,

часовете на часовника.

Но, изненада!

Няма иглени уши.

Той не продава такива неща

на вълшебната си сергия.

Кейт се усмихна с любов на дъщеря си, когато свърши. Отново приглади косата й и я целуна по върха на носа.

— Това е любимото ми стихотворение, мамо — каза Мери.

— Да, знам. Е, днес получи много любими неща, малка госпожице. Вече е време да спиш. Стана късно. Каза ли си молитвата?

Детето поклати глава.

— Винаги трябва да си казваш молитвата, Мери. Аз го правя всяка вечер. Още откакто бях на твоята възраст.

Мери допря молитвено длани и затвори очи.

— Матей, Марко, Лука и Йоан, благословете леглото ми. Четири ъгъла на леглото, четири ангела около главата ми. Един да гледа, един да се моли и двама да ме пазят. Нека любовта на Господ и Исус, и Светия Дух да бъде с нас завинаги. Амин. Господ да благослови мама и да я пази. Господ да благослови и мен и да ме пази. И да ме направи добро момиче.

Мери отвори очи и погледна майка си.

— Аз съм добро момиче, нали, мамо?

— Разбира се, скъпа — отговори Кейт. — Най-доброто момиче, което познавам. Моето момиче.

Тя се наведе, прегърна дъщеря си и я притисна към себе си. Мери обви с ръчички шията на майка си. След малко Кейт се отдръпна, целуна детето по бузата и промърмори:

— Бог да те благослови. Спи спокойно. Обичам те, Мери.

— Аз също те обичам, мамо.

 

 

Ярки слънчеви лъчи нахлуваха през прозореца и обливаха стаята в светлина. Мери отвори очи, примигна и седна в леглото.

Наскоро се беше научила да познава часовете и сега погледна часовника на нощното си шкафче. Девет. Детето се изненада. Обикновено майка му ставаше рано и го викаше на закуска още преди осем.

Помисли си, че майка й се е успала, скочи от леглото и тръгна към спалнята на Кейт. Леглото й беше празно. Мери се хвана за перилата, както я бяха учили, и заслиза предпазливо по стълбите.

За нейна изненада майка й не беше и в кухнята. Поне не на пръв поглед. Но когато огледа помещението внимателно, Мери я видя на пода до печката.

— Мамо! Мамо! — извика тя и изтича към нея.

Кейт лежеше свита на каменните плочи. Очите й бяха затворени, а лицето — мъртвешки бяло.

Мери забеляза, че по нощницата на майка й има кръв и толкова се уплаши, че не можа да помръдне за момент. После се наведе и хвана ръката й. Беше студена като лед.

— Мамо, мамо — изплака тя с разтреперан глас, обзета от ужас. — Какво има, мамо?

Кейт не отговори. Мери докосна бузата й. Беше студена като ръката й.

Детето остана при майка си няколко минути, като милваше ръцете и лицето й и се мъчеше да я събуди, но не постигна никакъв успех. Очите на Мери се напълниха със сълзи, които потекоха надолу по бузите й. Заля я вълна от ужас и тревога. Не знаеше какво да направи.

После внезапно се сети. Спомни си думите на майка си. „Ако някога нещо се обърка, а аз не съм тук, отиди при полицай О’Ший. Той ще знае какво да направи и ще ти помогне.“

Макар да не й се искаше да оставя майка си сама, Мери осъзна какво трябваше да направи.Щеше да отиде до полицейската будка на главната улица, където стоеше полицай О’Ший, когато беше дежурен.

Детето пусна ръката на майка си и се качи горе. Влезе в банята, изми лицето и зъбите си и облече памучните шорти и фланелката, които бе носила предишния ден. После закопча сандалите си и се върна в кухнята.

Застана над Кейт и я загледа уплашено. След малко се завъртя решително и излезе навън.

Препусна по пътеката към главната улица, където се намираше полицейската будка. Боядисана в тъмносиньо и достатъчно голяма, за да побере двама души, будката беше много удобна за дежурните полицаи. В нея имаше телефон, течаща вода и газов котлон. Полицаите можеха да си направят чаша чай, да изядат по един сандвич, да напишат докладите си и да звъннат в участъка, ако имаха нужда от помощ. Тези полицейски будки бяха стратегически разположени из всички английски градове и бяха голямо удобство за дежурните ченгета, особено нощем или когато времето бе лошо.

Когато стигна дотам, Мери беше много изморена и едва си поемаше дъх. За нейно облекчение полицай О’Ший беше дежурен. „Той ще ми помогне. Знам, че ще го направи“ — помисли си тя с надежда.

Полицаят стоеше пред вратата на будката и пушеше, но когато видя Мери, хвърли цигарата и я стъпка.

Патрик О’Ший огледа внимателно задъханото дете и веднага разбра, че то е невероятно притеснено. Осъзна, че е станало нещо лошо, наведе се, хвана момиченцето за ръката и се вгледа в обляното в сълзи личице.

— Какво има, Мери? — нежно попита той.

— Мама — високо изплака Мери. — Лежи на пода в кухнята. Не мога да я събудя.

Разрида се отчаяно, макар че упорито се опитваше да прояви смелост.

— Има кръв по нощницата й.

Полицай О’Ший познаваше Мери откак се бе родила и бе сигурен, че е добро и отлично възпитано дете, което не би правило глупави номера. А и ужасът в очите й бе достатъчен да го убеди, че във вила „Хоторн“ бе станало нещо лошо.

— Дай ми само минутка, Мери — каза той, като влезе в будката. — После ще отидем у вас и ще видим какво можем да направим.

Звънна в участъка, помоли веднага да изпратят линейка във вила „Хоторн“, излезе и заключи вратата.

После вдигна момиченцето на ръце и започна да го успокоява.

— Сега, скъпа, ще отидем у вас да видим как е майка ти. Сигурен съм, че ще оправим всичко.

— Но тя е мъртва — изхлипа Мери. — Мама е мъртва.