Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (19)

Глава 18

Тя беше решителен човек. Беше убедена, че трябва да се види с психиатърката, и помоли Ейми да й запише час за следващата седмица.

След това прогони цялата тази история от мислите си. Притежаваше способността да забравя за проблемите, докато не дойде времето да се справи с тях. Така успя да преживее следващите няколко дни, без да се измъчва с безпокойства за душевното си здраве. За щастие, повече кризи нямаше.

Във вторник следобед, когато влезе в кабинета на доктор Хилъри Бенсън, първото й впечатление бе, че вижда хубава, но много сурова жена. Лекарката имаше приятно лице с високи скули и светлосини очи, които изглеждаха почти прозрачни. Но устата й бе строга, а тъмнокестенявата й коса бе опъната в кок, който й придаваше вид на учителка.

Излъчваше деловитост и за секунда Мередит бе обзета от враждебност, тъй като си помисли, че жената бе ужасно студена. После обаче си припомни думите на Дженифър, че Хилъри Бенсън е симпатичен човек и кадърен психиатър.

Мередит реши да й даде възможност да се прояви. Трябваше да разбере какво не беше наред и защо се появяваха тези кризи. Според Дженифър, само психиатър би могъл да й помогне да открие проблема.

След като поздрави учтиво Мередит и се ръкува с нея, доктор Бенсън я покани:

— Моля, седнете, госпожо Стратън.

— Благодаря — отговори Мередит и последва лекарката до бюрото й, където се настаниха една срещу друга.

Огледа доктор Бенсън и реши, че тя вероятно е на същата възраст като нея и Дженифър.

— Говорих с доктор Полард доста дълго — започна лекарката. — Тя ми обясни всичко за здравословното ви състояние. Очевидно се радвате на добро здраве.

— Да, слава Богу — усмихнато отвърна Мередит.

Доктор Бенсън кимна, облегна се на стола си и за момент се вгледа в очите на Мередит. „Красива жена е — помисли си тя. — Чудесна фасада, но не може да скрие болката в очите си.“

— Дженифър смята, че страдате от психогенна умора — прямо каза лекарката.

— Да, същото ми каза и на мен.

— Да поговорим за тази умора, за кризите ви. Кога беше първата, госпожо Стратън?

— В началото на януари. Бях в Париж по работа. Бях пътувала през по-голямата част от деня, а и предишната нощ. След като се настаних в хотела, се почувствах много зле. Изтощена, замаяна…

— Откъде пътувахте?

— От Англия. Но не мога да кажа, че беше прекалено дълго или мъчително. Пък и по принцип съм свикнала. Аз съм изключително издръжлива и енергична, доктор Бенсън.

— Значи прилошаването е било необичайно за вас, разбирам — кимна Хилъри. — През деня случи ли се нещо, което да ви разстрои? — попита тя, като облегна лакти на бюрото и се вгледа в Мередит.

— Не, нямаше такова нещо. Реших, че вероятно се разболявам от грип. Сутринта прекарах доста време навън в снега. Разхождах се из един порутен манастир — местна забележителност. Помислих си… — Мередит замълча внезапно.

— Какво си помислихте, госпожо Стратън? — насърчи я да продължи доктор Бенсън, като й се усмихна окуражително.

— Помислих си, че съм настинала, докато се разхождах из манастира. Но онази сутрин наистина се случи нещо необичайно.

— Какво?

— Изпитах странното усещане, че съм била там и преди.

— Но никога не сте ходила там, така ли?

— Точно така.

— Спомняте ли си какво точно почувствахте?

Мередит кимна.

— Ще ми разкажете ли за това, госпожо Стратън?

— Да. Но нека ви обясня нещо, докторе. Видях манастира за първи път предишния ден… Гледах го от прозореца на хотела. Беше невероятно красив, очертан на фона на покритите със сняг ливади. Почувствах се привлечена от него по много странен начин. На следващата сутрин имах малко свободно време. Реших да отида и да разгледам манастира отблизо. Докато вървях към него, ми се стори, че ме тегли магнит, дори да исках, не можех да се върна назад. А когато застанах сред руините, изпитах странното усещане, че съм била там и преди. Беше невероятно силно.

— И сте сигурна, че не познавате това място?

— О, да. Никога преди не съм ходила там. Дори за първи път посетих Йоркшир.

— Разбирам. Усетихте ли и нещо друго? Имахте ли други емоции в онази сутрин?

— Да. Изпитах силно чувство за загуба. И тъга… — Мередит замълча замислено, после добави тихо: — Изпитах истинска мъка.

— Имате ли представа защо?

— Не, но си спомням, че в онзи момент всичко ми се струваше ясно. Бях сигурна, че съм загубила там много скъп за мен човек. Или по-скоро, че някой ми е бил отнет. Струваше ми се, че познавам руините и там е станала някаква трагедия. Но манастирът не изглеждаше страшен. Точно обратното. Имах чувството, че мястото ми е там и ми беше добре.

— Добре ли познавате Англия, госпожо Стратън?

— Всъщност не, макар да я посещавам вече повече от двадесет години. Но, както вече ви казах, никога не бях ходила в Йоркшир. — Мередит се наведе напред и се вгледа изпитателно в лекарката. — Как обяснявате случилото се с мен в онази сутрин?

— Не мисля, че мога да го обясня. Поне в момента.

— Смятате ли, че преживяването ми в манастира е причина за кризите?

— Не знам — поклати глава доктор Бенсън. — Човешкият мозък е сложна машина. Да оставим преживяването ви в манастира за момент и да погледнем в друга посока. От доктор Полард научих, че сте австралийка. Моля ви, разкажете ми нещо за себе си, за миналото си.

— От Сидни съм. Израснах там. Родителите ми загинаха в катастрофа, когато бях на десет години. Отгледаха ме роднини.

Мередит се облегна на стола, кръстоса крака и погледна Хилъри Бенсън в очите.

Лекарката отвърна на погледа й и си помисли: „Изражението й е спокойно, но лъже. Знам го. Думите й са чудесно заучени. Свикнала е да ги повтаря на безброй хора.“

След кратка пауза психотерапевтката каза:

— Тъжно е да останеш сираче на такава ранна възраст. Кой ви отгледа?

— Роднини. Вече ви казах.

— Да, но кой точно?

— Леля ми.

— Разбирам. Имате ли братя и сестри?

— Не. Винаги съм била сама.

— Чувствахте ли се самотна при леля си?

— Да, винаги съм била самотна.

— Разкажете ми как пристигнахте в Щатите, госпожо Стратън.

— С удоволствие — отговори Мередит и добави: — Бих искала да ме наричате Мередит, докторе.

Лекарката кимна.

— Разбира се. Е, разкажете ми за пристигането в Америка.

— Дойдох тук с едно американско семейство, което живееше в Сидни. Семейство Полсън. Работех при тях като домашна помощничка от петнадесетгодишната си възраст. Господин Полсън бе прехвърлен в Щатите след две години, когато навърших седемнадесет, и семейството ме помоли да замина с тях. И аз го направих.

— Леля ви нямаше ли нищо против?

— О, не. Не й пукаше. Имаше си четири собствени дъщери и не се интересуваше от мен.

— И тя ви даде позволение да заминете за Америка със семейство Полсън? Правилно ли ви разбрах?

Мередит кимна.

— Дори ми помогна да получа паспорт — каза тя и се намръщи леко. — Радваше се да се отърве от мен.

Хилъри Бенсън я загледа замислено.

— Май не сте били много близки, нали?

— Никак.

— Ами родителите ви? Бяхте ли близки?

— Всъщност не.

— Но вие сте била единствено дете. Обикновено такива деца са много свързани с родителите си.

— Но аз не бях, доктор Бенсън.

Психиатърката замълча и записа нещо в бележника си. Вече бе напълно убедена, че Мередит лъжеше за миналото си. Версията й бе репетирана безброй пъти, но тя все пак говореше лаконично, сякаш се страхуваше да не допусне грешка. Или да не разкрие нещо, което се опитваше да скрие.

Хилъри остави химикалката си и се усмихна на Мередит.

— Добре, пристигнахте в Ню Йорк със семейство Полсън. След това връщахте ли се понякога в Австралия?

— Не. Останах тук. В Кънектикът. Живеехме близо до Ню Престън, над езеро Уорамог. Останах със семейство Полсън още една година, но после господин Полсън бе изпратен в Южна Африка. Той работеше за международна рекламна агенция и непрестанно го местеха.

— Но вие не заминахте с тях.

— Не исках да ходя в Йоханесбург. Останах в Кънектикът.

— Сама? Та вие сте била само на осемнадесет години.

— Госпожа Полсън се съгласи да остана тук, защото си бях намерила работа. В хотел „Сребърното езеро“. Тя дойде да се запознае със семейство Силвър и ги хареса. Те ми осигуриха стая и прехрана освен заплатата и госпожа Полсън одобри това. Амелия и Джак Силвър бяха от известно старо семейство и всички в района ги уважаваха.

— Значи на осемнадесет години вие останахте сама и започнахте работа в хотела. Как се чувствахте? Независима? Самотна?

— Бях щастлива и не бях самотна, доктор Бенсън. Джак и Амелия се отнасяха с мен като с член на семейството още от самото начало. За първи път в живота си се чувствах наистина у дома.

— Ако съм ви разбрала правилно, те са се отнасяли с вас като с дъщеря, нали? Права ли съм?

— Не, те не бяха много по-възрастни от мен. По-скоро като със сестра.

— Колко годишни бяха?

— Амелия беше на тридесет и шест, а Джак на тридесет и две.

Хилъри Бенсън кимна.

— Какво работехте в хотела?

— Започнах като администраторка, но освен това помагах на Амелия в офиса. Тя беше претрупана с работа, а тъй като беше парализирана, никак не й беше лесно. Станах нейна помощничка. Помагах и на Джак в управлението на хотела.

— Какво се беше случило с Амелия Силвър? Защо беше парализирана?

— Паднала от коня си по време на езда, когато била на двадесет и пет години. Двамата с Джак току-що се били оженили. Наранила гръбнака си, а тъй като била бременна, загубила бебето. Ужасна трагедия. Но се справяше достойно с живота.

— Разкажете ми още нещо за нея. Очевидно сте била много привързана към тази жена.

— О, да. Тя беше забележителна и ме научи на много неща. А и беше най-красивата жена, която някога съм виждала. Приличаше на Вивиан Ли в „Отнесени от вихъра“. Това беше първото, което й казах… че прилича на Вивиан Ли.

— Сигурно е била изключително красива. Казвате, че ви е научила на много неща. Бихте ли ми обяснили по-подробно?

— Амелия се интересуваше от изкуство и старинни предмети и обичаше да обзавежда. От нея научих всичко, което знам в момента. Но освен това ме научи на кураж, достойнство и почтеност.

— Имате предвид, че ви е дала определени ценности.

— Да. А също и Джак. От него се научих на мило и любезно отношение. Той ме окуражаваше и ми помагаше да изуча бизнеса. Показа ми как да ръководя хотела и всичко друго. Беше много умен човек.

— Хотелът имаше ли много клиенти?

— Само през уикендите. През седмицата беше спокойно. „Сребърното езеро“ е идеално място за почивка през уикенда. Но хората предпочитаха да го посещават през пролетта и лятото, а не през зимата. През есента, разбира се, беше най-оживено. Тогава листата сменят цветовете си и хората идват да се насладят на красивата гледка.

— Описвате хотела с голяма любов, Мередит.

— Да, аз обичам „Сребърното езеро“. Обикнах го още когато го видях за първи път. И това беше първият ми истински дом. Първото ми безопасно убежище…

Мередит замълча. Беше казала прекалено много. Тя се раздвижи нервно на стола и се загледа в картината над главата на Хилъри Бенсън.

— Безопасно убежище — повтори лекарката. — Преди това не се ли чувствахте в безопасност?

— Това е само израз — отвърна Мередит.

— Говорите с много обич за семейство Силвър. Как са те…

— И двамата са мъртви! — възкликна Мередит, прекъсвайки доктор Бенсън.

— Съжалявам. Смъртта им сигурно е била голям удар за вас.

— Така е. Това разби сърцето ми.

— Кога починаха?

— Джак умря през 1973. Беше едва на тридесет и шест години. Амелия почина около година по-късно, в края на 1974. Тя също беше млада, само на четиридесет и една…

— За вас е било изключително тежко да изгубите и двамата за толкова кратко време. Сигурно са ви обичали много.

— Да, наистина ме обичаха — меко отвърна Мередит. — Затова ми беше толкова трудно, когато умряха. Джак беше единственият човек в живота ми, който някога ми е показвал обич, прегръщаше ме и ме успокояваше.

Настъпи кратко мълчание, после Хилъри Бенсън попита нежно:

— Имахте ли сексуална връзка с Джак Силвър?

— Не съм казала подобно нещо! — извика Мередит. — Амелия ме обичаше не по-малко от Джак. Тя също ми показваше обичта си, но само с думи. Горката жена беше в инвалидна количка. Не можеше да ме прегърне.

— Разбирам — спокойно отвърна психиатърката, която забеляза гнева на Мередит, прекалено острата й реакция и осъзна, че наистина бе имало сексуална връзка между Мередит и Джак Силвър.

Но беше твърде рано да разпитва за това. Пациентката й още не беше готова.

Мередит погледна часовника си. Четири. Беше седяла тук почти цял час.

— Доктор Бенсън, имам среща в службата в четири и половина, а и бездруго мисля, че първият ни сеанс приключи, нали?

— Да, права сте — отговори Хилъри. — Мисля, че следващият ви час е в четвъртък.

— Да, ще се видим в четвъртък — каза Мередит и се изправи.

Ръкува се с лекарката и излезе от кабинета й, като се чудеше дали да се яви на следващия сеанс.