Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (25)

Глава 24

Мередит пое с треперещи крака по пътеката към къща „Тан Бек“.

През последните тридесет минути бе седяла неподвижно в колата на Патси, като се опитваше да събере смелост, за да позвъни и потърси Кейт Сандерсън.

Мередит огледа къщата внимателно. Красивата каменна сграда беше просторна, но не прекалено голяма, къща, в каквато би живял един лекар или адвокат. Беше добре поддържана, с прясно боядисана предна врата, блестящи от чистота прозорци и красиви дантелени завеси. От двете страни на пътеката имаше лехи с ярки пролетни цветя.

Застана пред вратата и хвана месинговото чукче. Нервите й бяха опънати до болка. Пое си дълбоко дъх, почука няколко пъти и отстъпи назад.

Вратата се отвори почти веднага от млада жена с тъмна коса, носеше сив пуловер, панталон и зелено яке.

— С какво мога да ви помогна? — попита тя.

— Търся госпожа Грейнджър — отвърна Мередит. — Госпожа Найджъл Грейнджър. У дома ли си е?

Младата жена кимна.

— Тя очаква ли ви?

— Не.

— За кого да съобщя?

— Госпожа Стратън. Мередит Стратън. Не се познаваме. Приятелка съм на нейни приятели. Надявах се тя да ми помогне с нещо.

— Изчакайте една секунда — каза младата жена и забърза по излъскания под на коридора, като остави вратата леко открехната.

Върна се след минута, отвори вратата широко и я покани:

— Госпожа Грейнджър ви моли да изчакате. В момента говори по телефона, но няма да се забави. Ще ви заведа във всекидневната.

— Благодаря ви — отвърна Мередит.

Последва младата жена по коридора, като се оглеждаше бързо наоколо, за да успее да види всичко.

Забеляза красив старинен часовник в ъгъла и колекция от порцелан в бяло и синьо, елегантно подредена на дъбова масичка.

Младата жена я въведе в стаята и каза:

— Моля, настанете се удобно.

Мередит застана в средата на помещението, впечатлена от топлината и чара му. Беше средно по размер, обзаведено с отличен вкус. Стените бяха боядисани в червено, а до две от тях се издигаха високи шкафове с книги. Ламперията беше в тъмнокремаво, боядисана на ръка, за да напомня мрамор. На пода пред камината бе проснат ориенталски килим в тъмночервено и синьо. Старинно бюро бе поставено между двата високи прозореца, които гледаха към задната градина. Отвъд нея се виждаха зелени ливади и синьо небе, покрито с бели облачета.

Мередит се извърна от прозореца, когато чу стъпки. Сдържа дъха си, докато чакаше госпожа Найджъл Грейнджър да отвори вратата.

Сърцето й се сви, когато видя домакинята. Това не беше красивата млада майка със златисточервени къдрици и наситено сини очи, която бе обожавала като дете.

Госпожа Грейнджър беше около шестдесетте. Носеше бежови джинси, бяла риза и тъмносин блейзър. Приличаше на типична провинциална матрона.

Жената се поколеба на прага и се вгледа в Мередит въпросително.

— Госпожо Стратън?

— Да. Здравейте, госпожо Грейнджър. Надявам се да ми простите за нахалството, но дойдох да ви видя, защото мисля, че можете да ми помогнете.

— Не съм сигурна, че бих могла, но ще опитам — отвърна домакинята. — Вие сте американка, нали?

Мередит кимна.

— Госпожо Грейнджър, ще започна направо. Търся една жена на име Кейт Сандерсън. Анет Аликзандър от „Плас Вандом“ в Хароугейт ми каза, че вие сте Кейт Сандерсън. Вярно ли е това?

— Да, вярно е. Аз съм Кетрин Сандерсън Грейнджър. Работих в „Плас Вандом“ преди да се омъжа — отговори Кейт, като се намръщи леко, но очите й светнаха любопитно. — Защо ме търсите?

Нервите на Мередит бяха опънати до край. Не знаеше как да съобщи коя е и за момент не можа да намери подходящите думи. Накрая произнесе с треперещ глас:

— Става дума за… за Мери.

Кейт Грейнджър се втрещи, сякаш я бяха ударили силно. Олюля се и се подпря на вратата, за да запази равновесие. После попита напрегнато:

— Какво за Мери? Какво искате от мен? Какво ще ми съобщите за Мери?

— Аз… аз я познавах, госпожо Грейнджър.

— Познавали сте моята Мери? — извика Кейт задъхано и пристъпи напред.

Сега вече Мередит можа да я види добре. Забеляза живите сини очи, внезапно напълнили се със сълзи, златисточервената коса, вече прошарена, позна обичаното, мило лице, засегнато от времето, но все още хубаво. И разбра, че това наистина бе майка й. Сърцето й заби лудо, а ръцете й затрепериха. Искаше й се да се втурне към Кейт и да я прегърне, но не смееше. Страхуваше се да не я отхвърли… да не би да не я иска…

— Познавали сте моята Мери — повтори Кейт. — Разкажете ми за нея. Моля ви, разкажете ми.

В гърлото на Мередит заседна толкова огромна буца, че не можеше да проговори.

— Откъде? Откъде познавате моята малка Мери? Моля ви, разкажете ми, госпожо Стратън. Моля ви.

— От Австралия — най-после успя да промълви Мередит.

— Австралия! — възкликна Кейт и се отдръпна назад с широко отворени очи.

— Сидни — произнесе Мередит, приковала очи в обърканата жена. — Мери ви обичаше невероятно силно — прошепна тя.

Кейт протегна ръка и се облегна на креслото до нея.

— Говорите за нея, сякаш… говорите в минало време… тя не е мъртва, нали?

— Не, не е.

— О, слава Богу! — извика Кейт с облекчение. — Молих се за нея всеки ден в продължение на години. Молих се да е добре и в безопасност. Моля ви, госпожо Стратън, кажете ми нещо. Тя ли ви изпрати да ме потърсите?

— Да.

— Къде е моята Мери? Моля ви, кажете ми!

Чувствата на Кейт се изписаха ясно по напрегнатото й лице. Коя беше тази жена, която й носеше вести за Мери? За любимото й дете, загубено през всичките изминали години? Тя затрепери.

Мередит пристъпи напред. Болката на майка й затрептя в насълзените й очи. Мередит осъзна колко искрени бяха думите й и колко силна — тревогата й.

Затърси подходящи думи, с които да обясни на Кейт коя е. Вгледа се в лицето й и без да успее да се въздържи, изхлипа:

— Мамо… аз съм… Мери…

За момент Кейт не можа да проговори, после възкликна:

— О, Господи! Мери, наистина ли си ти?

Хвана дъщеря си за ръката и я поведе към прозореца.

— Позволи ми да те погледна. Ти ли си, скъпа? След всички тези години?

Ръката й нежно погали лицето на Мередит.

— Наистина ли си ти?

Горещи сълзи потекоха от очите й.

— О, Мери, Мери! Най-после се върна при мен! Бог отговори на молитвите ми.

Мередит също заплака. Двете жени, разделени в продължение на почти четиридесет години, се прегърнаха здраво.

Кейт хлипаше силно, сякаш сърцето й се късаше.

— Чаках този ден тридесет и осем години. Молих се за него, но надеждата да те видя отново почти бе угаснала.

Майка и дъщеря останаха прегърнати дълго време, плачеха от мъка по изгубените години и от радост, че най-после се бяха събрали.

 

 

Седнаха една до друга на малкото канапе в библиотеката. На масичката пред тях бе оставена табла с чай и сандвичи. Но никоя от тях не докосна закуските, които младата прислужница, Нели, бе приготвила.

Държаха се за ръцете и се оглеждаха внимателно, като търсеха прилики. Всяка майка, която види новороденото си дете, изпитва радостна изненада. А в известен смисъл Мери бе новородена за Кейт в този ден.

— Никога не се съвзех от загубата — промълви Кейт тъжно, докато си припомняше изминалите мрачни години, в които бе страдала по детето си. — Мислех за теб всеки ден, Мери. Копнеех за теб. Мечтаех да те прегърна.

Мередит се вгледа в красивите сини очи.

— Знам, мамо. С мен беше същото, особено когато бях малка. Чудех се защо си ме отпратила далеч от теб, защо не си ме искала — каза Мередит, като попи сълзите от очите си. — Как… как ме загуби? Как се разделихме?

— Беше ужасно. Всичко започна със сиропиталището на доктор Бърнард… Спомняш ли си онзи ден, когато беше на пет години и ме намери припаднала на кухненския под?

— О, да. Отидох да извикам полицай О’Ший.

— А той повика линейка. Вкараха ме в болницата в Лийдс. Той те е завел в сиропиталището. Не го обвинявам — не е знаел какво друго да направи, тъй като нямах никакви роднини. Останах в болницата около шест седмици. Веднага щом оздравях, отидох да те взема и се върнахме във вила „Хоторн“. Но около година по-късно, през пролетта на 1957, отново се разболях. Този път аз самата те заведох при доктор Бърнард. Нямаше къде другаде да те оставя. Доктор Робъртсън се тревожеше за мен и настояваше да вляза в болница. Откриха, че имам туберкулоза. Очевидно съм успявала да се справя с нея в продължение на няколко години, но внезапно болестта ме повали, несъмнено подхранена от тревогите, умората и общо влошеното ми състояние. Туберкулозата е заразна и не биваше да оставам близо до теб, Мери. За твое собствено добро беше. Лекарите в Лийдс ме изпратиха в болница „Сикрофт“ близо до Килингбек. Бях под карантина шест месеца. — Кейт замълча, хвана ръката на Мередит и се вгледа в очите й. — Изпращах ти съобщения непрестанно, Мери. Не получи ли нито едно от тях?

— Не — отговори Мередит, като отвърна на напрегнатия й поглед. — Защо не дойде да ме вземеш, когато оздравя? — попита и едва успя да потисне негодуванието си.

— Дойдох! Веднага щом ме изписаха от болница „Сикрофт“. Вече не бях заразна и взимах антибиотици. Но не те намерих. Хората на доктор Бърнард ми казаха, че си била осиновена. Беше ужасен удар. Побеснях. Сърцето ми бе разбито от мъка. Не знаех как да те намеря. Нямах близък, който да ми помогне, нито семейство, нито пари. Струваше ми се, че си блъскам главата в тухлена стена. Не ми съобщиха нищо друго и нямаше как да те издиря. — Кейт поклати глава тъжно, намери носната си кърпичка и избърса мокрите си очи. — Бях абсолютно безпомощна, Мери. И ужасно ядосана. Всъщност гневът още не ме е напуснал. Измъчва ме от години. Случилото се съсипа живота ми. Никога не успях да се съвзема от загубата, никога не намерих истинско спокойствие и щастие. Вечно се тревожех за теб. Единствената ми надежда бе, че един ден, когато пораснеш, може да решиш да се запознаеш с истинската си майка и ще се опиташ да ме намериш.

Мередит заплака отново, трогната от думите на Кейт.

— Но никой не ме осинови! — възкликна тя. — Излъгали са те! Качиха ме на един кораб заедно с много други деца. Изпратиха ни в Австралия. Бях в сиропиталище в Сидни.

— В сиропиталище! — извика Кейт и се втренчи в Мередит ужасено. — Това пък защо е? Невероятно глупаво е да те изпратят от сиропиталище в Англия в друго в Австралия. Защо? — Тя затвори очи за момент, после ги отвори и продължи: — Казаха ми, че си била осиновена от много добро семейство и живееш в друг град в Англия. Това беше единствената ми утеха… че растеш с хора, които те обичат и са добри към теб. А сега ми казваш, че никога не си била осиновена.

Кейт се разтрепери.

Мередит я прегърна да я успокои, после й обясни:

— Бях осиновена, но в Сидни, разбира се, а не в Англия. Тогава бях на осем години. Но беше само за две години. Семейство Стратън загинаха в катастрофа, когато бях на десет. Не бяха свестни хора. Сестрата на господин Стратън ме върна обратно в сиропиталището.

Кейт стисна ръката на дъщеря си и попита ужасено:

— Нараниха ли те по някакъв начин? Да не са злоупотребили с теб?

— Не, но не ме обичаха.

Мередит замълча и загледа Кейт объркано.

— Но ако ти не си им дала разрешение да ме изпратят в Австралия, как тогава доктор Бърнард е успял да го стори? Значи, че е било извършено без твоето съгласие.

— Да, така е. — Кейт се отдръпна леко назад и прикова очи в Мередит. — Не вярваш ли, че ти казвам истината? Но е така, Мери. Трябва да ми повярваш.

— Не се съмнявам в теб. Просто цялата тази история ми се вижда много объркана.

— И аз никога не успях да я разбера. Всички изминали години бяха истински кошмар за мен.

Кейт отдръпна ръката си и се изправи. Отиде бавно до бюрото си, отвори едно чекмедже и извади голям плик.

— Преди няколко години, в края на осемдесетте, прочетох няколко статии в „Обзървър“. Те ме уплашиха ужасно и ме изпълниха с невероятна мъка. Ставаше дума за деца имигранти, изпращани сами в Австралия и настанявани в сиропиталища. Молех се да не си била от тези деца. Искаше ми се да вярвам, че живееш някъде в Англия с осиновителите си. А сега се оказа, че най-страшният ми кошмар е бил реалност. — Гласът на Кейт затрепери и очите й отново се напълниха със сълзи. — Ти си била едно от онези деца, Мери! — Кейт преглътна сълзите си и след секунда попита тихо: — Казваш ми истината, нали, Мери? Не си била измъчвана или насилвана, нали?

— Честна дума, не. Наистина, мамо. Бях потисната психически и плачех по цяла нощ, защото ти ужасно ми липсваше. Израснах без никаква обич. И, разбира се, трябваше да работя здраво. Всички работехме така. Миехме подове, перяхме. Не ни хранеха добре. Но не бях насилвана сексуално.

— Само психически — допълни Кейт ядосано. — Представи си само, как изпращат малки дечица на хиляди километри, за да ги вкарат в друго сиропиталище. Страшна работа!

Кейт подаде плика на Мередит и продължи с натежал от мъка глас:

— Статиите бяха озаглавени „Изгубените деца на империята“. Запазих ги. Можеш да ги прочетеш по-късно. Косата ти ще настръхне — каза тя, после поклати глава. — Не, разбира се, че няма да настръхне. Ти си преживяла всичко това. Преживяла си написаното от журналиста.

— Защо запази статиите?

— Не знам. По-късно телевизия „Гранада“ направи документален филм за децата имигранти. Гледах го ужасена. И никога не можах да го забравя.

— Доктор Бърнард е изпратил много деца в Австралия. Стотици. Това ли искаш да ми кажеш?

— Не, Мери, хиляди. Всъщност над сто и петдесет хиляди. Вероятно дори и повече. Но не е бил само доктор Бърнард. Много други благотворителни организации също са участвали.

— Кои? — попита Мередит.

— Армията на спасението, Обществото на децата, Националният детски съюз и много други, които действаха под егидата на католическата, англиканската и презвитерианската църква.

— Мили боже! — възкликна Мередит. — Било е мащабна операция.

— Страхувам се, че да — отговори Кейт. — Много от тези деца, особено момчетата, са били карани да работят навън под изгарящото слънце. Използвали са ги за какво ли не — зидари, мазачи, строители на общежития. И често били бити и изнасилвани от свещениците. Животът им бил повече от кошмарен.

— Но как е възможно да се случи подобно нещо? Защо правителството не се е намесило?

— Британското правителство също е участвало. Това, което причиниха на всички нас — и майки, и деца, е непростимо.

— Освен това е незаконно — добави Мередит. — Никой ли не се е сетил да съди британското правителство? Аз определено имам желание да го сторя след тези прекарани в мъка години.

— Не знам дали някой ги е съдил. Имаше сериозни протести след излъчването на документалния филм, който разкри този невероятен скандал и събуди съвестта на хората. Всички бяха потресени и възмутени. Правителството се опита да отрече участието си, но никой не повярва на лъжата.

— Но защо е било допуснато подобно нещо?

Кейт изрече презрително:

— Какъв по-лесен начин да населиш колониите от това да изпратиш там безпомощни деца? Подобна политика се провежда от стотици години. Малки деца са били изпращани по далечните краища на империята чак до 1967.

— О, това е направо страшно!

— В плика ще видиш изрезка от „Таймс“, в която съобщават за излъчването на документалния филм. Посочени са и няколко телефона. Звънях на всичките, защото ужасно се тревожех, че и ти може да си била сред онези деца. Исках да узная как една майка може да открие дали детето й е било изпратено в Австралия като имигрант. Но ми отговориха, че е невъзможно. Единственият начин родител и дете да се съберат бил само ако детето реши да намери отдавна загубената си майка или баща.

Кейт се облегна на канапето и затвори очи. После погледна дъщеря си и каза:

— Станала си много красива жена, Мери. Приличаш на майка ми. Имаш същите очи и лице.

Мередит се усмихна лъчезарно.

— Не си спомням баба.

— Няма и как да я помниш, тя вече беше починала, когато се роди. Загина при бомбардировките през Втората световна война. Баща ми ме отгледа след като се уволни от армията. Почина, когато бях на седемнадесет.

— А моят баща? Къде е?

— Той също все едно е мъртъв, Мери. Напусна ни, когато ти беше на година и половина. Замина за Канада с друга жена и ни изостави. Оформих развода официално, когато Найджъл ме помоли да се омъжа за него.

— А Найджъл направи ли те щастлива?

— Опитва се. Много се старае. Но с мен не беше лесно да се живее. Мъката ми по теб ме промени много. Страшно е да загубиш детето си, особено по начина, по който ти ми беше отнета. Знаех, че си жива и че си някъде по света. Копнеех да те видя, да те докосна. Сърцето ми беше разбито. Бедният Найджъл трябваше да се примирява с много неща. Но той е търпелив и всеотдаен. Добър човек е.

— И никога не си имала друго дете?

— О, не. Бях на тридесет и осем, когато се омъжих за Найджъл. Вероятно можех да имам други деца и може би това щеше да ми помогне… не знам… Найджъл беше вдовец. Съпругата му беше моя приятелка. Вероника. Прекрасна жена. Почина от мозъчен тумор, а аз помогнах на Найджъл да преживее ужасния период след смъртта й. Успокоявах го, съчувствах му. Пет години след смъртта й той ми предложи брак. Отгледах двамата му синове, Майкъл и Андрю. Бракът ми беше добър в много отношения.

— Радвам се, че си срещнала добър човек като Найджъл. Често съм се чудила… колко годишна си била, когато съм се родила?

— Бях на деветнадесет. А това лято ще навърша шестдесет и три, Мери — въздъхна Кейт. — Преживях толкова много години без теб. Как ме намери? Дълго ли ме търси?

— Не, всъщност не беше много дълго. Но преди да ти разкажа как те открих, имам още един въпрос.

— Питай, Мери. Каквото и да е.

— Водила ли си ме някога в манастира „Фонтан“?

— Да, няколко пъти. Това беше едно от любимите ми места. Родена съм в Хароугейт и прекарвах доста време в Райпън. Защо питаш?

— Искам да знам дали там се е случило нещо страшно, което да ме притесни и разстрои.

— Да. Веднъж се почувствах много зле там. Беше през пролетта на 1957. Бях те завела на пикник и припаднах. Ти се изплаши ужасно. По-късно се свестих и успяхме да се върнем до Райпън и да хванем автобуса за Хароугейт, а после и за Лийдс. Беше неделя. По-късно същата седмица откриха, че съм болна от туберкулоза и ме изпратиха в „Сикрофт“.

— И аз никога повече не те видях.

— Да.

— Това обяснява всичко — кимна Мередит и разказа на майка си за преживяванията си в манастира. — Нищо чудно, че изпитах такова силно чувство за загуба. Знаех, че нещо страшно е станало там. След това преживяване започнах да страдам от психогенна умора. Личната ми лекарка ме изпрати при психиатърка, с която започнахме да се ровим в миналото ми. Тя бе убедена, че страдам заради потиснатите си спомени.

— Искаш да кажеш, че си потиснала спомените за мен?

— Не съвсем. Помнех определени неща. Но жестоката раздяла с теб и тъжното ми детство ме бяха накарали да блокирам всичко. Доктор Бенсън успя да ме насочи в правилната посока, но всъщност дъщеря ми, Кетрин, събуди най-важните ми спомени.

— Кръстила си дъщеря си на мен? — възкликна Кейт и лицето й засия.

— Тя е на двадесет и пет години и много красива. Има твоите очи. Всъщност не знаех, че я кръщавам на теб, но очевидно съм имала смътен спомен, че и ти носиш същото име. Абсолютно несъзнателен спомен.

— И какво направи Кетрин?

— Точно преди да потегля за Лондон миналата седмица, отидох да се видя с нея и да обсъдим плановете за сватбата й. Тя направи чай, а по-късно донесе купа с ягоди и каза нещо, което събуди паметта ми. Видях лицето ти ясно. Лицето, за което бях копняла цял живот. Веднага разбрах, че това е лицето на любимата ми майка.

Мередит се разрида и извади носната си кърпа.

Кейт попита с насълзени очи:

— Какво ти каза Кетрин?

— Няколко съвсем прости думи. „Имам изненада за теб, мамо. Ягоди.“ В същия миг лицето ти се появи пред очите ми. Видях как ти ми сервираше ягоди. Малко по-късно нови спомени нахлуха в главата ми. — Мередит замълча, издуха носа си и продължи: — Трябва да ти обясня нещо. Винаги съм смятала, че си мъртва. Така ми бяха казали хората от сиропиталището. Затова, когато спомените ми за теб се върнаха, споделих всичко с английската си партньорка, Патси Кантън. Тя ме заведе в лондонската регистрационна служба, за да намерим смъртния ти акт. Исках да посетя гроба ти. Но, разбира се, там нямаше смъртен акт. Така разбрахме, че си жива. Патси се сети да потърси моя акт за раждане, който ни заведе до Армли и вила „Хоторн“. Макар че сега тя е само купчина боклуци и камъни, открих, че познавам мястото много добре. Тогава се появиха и нови спомени за теб.

— Радвам се, че ме откри преди да е станало прекалено късно — промърмори Кейт.

— Аз също.

Възрастната жена погледна дъщеря си любопитно и попита меко:

— Не носиш халка. Разведена ли си?

— Да. Имаш и внук, между другото. Казва се Джон и е на двадесет и една. Учи в Йейл. Нямам търпение да те запозная с него и Кетрин.

— Внуци — изплака Кейт щастливо. — Имам внуци. Това е прекрасно.

— Много се гордея с тях. Израснаха чудесни млади хора.

— Единственото, което не си ми разказала, е как стигна от Австралия до Америка.

— Това е дълга история — отвърна Мередит. — Ще ти обясня всичко по-късно. Все пак имаме на разположение остатъка от живота си.

В коридора се чуха стъпки и Мередит извърна глава. До вратата стоеше висок, изискан мъж и ги наблюдаваше любопитно.

Кейт също се обърна, после скочи и извика:

— Найджъл, тя ме намери! Моята Мери ме откри! Най-после е при мен!

— Слава Богу! — възкликна той и влезе при тях с облекчено лице.

Мередит стана и му протегна ръка.

Той я пое, после, без да каже и дума, прегърна Мередит здраво.

— Най-сетне Кейт ще се успокои — тихо каза той.

Когато се отдръпна от него, Мередит откри, че гледа едно от най-милите лица, които някога бе виждала.

Найджъл Грейнджър й се усмихна с обич.

— Благодаря ви — изрече тя. — Благодаря ви, че се грижихте толкова добре за майка ми.