Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (14)

Глава 13

След обяда Люк заведе Мередит на разходка из парка, насред който се издигаше къщата. Докато вървяха, говореха за безброй неща. Накрая разговорът се насочи към Роуз де Монбоше. Люк й разказа няколко интересни истории за баба си, които бяха наистина забавни.

— Чудесен е начинът, по който говориш за нея — каза Мередит. — Иска ми се да я бях познавала.

— Да, щеше да ти хареса — отговори Люк. — Тя беше много оригинална. Имаше силен характер и дух и управляваше семейството с желязна ръка. В кадифена ръкавица, разбира се — засмя се той. — Баща ми обичаше да се шегува с нея, а на рождените й дни вдигаше тост с думите: „За здравето на великия мъж на име Роуз“. Е, фразата беше взета назаем от Волтер…

— Доколкото си спомням, го е казал на Екатерина Велика, когато се запознал с нея в Русия — добави Мередит. — Тя е една от любимите ми исторически героини. Чела съм доста за нея. Била е много силна и смела. И сама определяла всички правила.

— Вярно е, но май повечето силни жени го правят, нали?

— Да, така е. Понякога са длъжни да го направят, защото нямат друг избор.

Люк я хвана за ръка и я поведе по пътеката към овощната градина.

— През 1871, когато прапрадядо ми купил Талси от семейство Делорме, той направил езерцето с рибките. То се захранва от потока, който минава през гората. Прадядо ми се проявил като страхотен инженер при създаването му.

Спряха до езерото и Мередит се вгледа в тъмната вода.

— Тук наистина има риби — изненадано каза тя.

— Разбира се. Когато бях малък, ловях риба тук. Ние със сестрите ми имахме много въдици, а понякога и баба Роуз се присъединяваше към нас. Биваше я в риболова.

— Мога да си представя.

Замълчаха, докато заобикаляха езерото и се насочваха към гората. След малко Мередит наруши тишината:

— Баба ти е имала голямо влияние върху теб, нали?

— О, да. Нали разбираш, тя ни отгледа. Майка ми починала при раждането на малкия ми брат Албер, който се появил преждевременно на бял свят. Той също умрял седмица по-късно. Оттогава минаха точно тридесет и три години.

— Колко тъжно за теб и сестрите ти… за цялото семейство.

— Всички го понесохме тежко, особено баща ми. Не се ожени повторно и вярвам, че тъгуваше за майка ми до деня, когато умря.

— Кога стана това, Люк?

— Преди почти две години. Той не беше стар, само на седемдесет и една, което не е преклонна възраст в наши дни. Почина внезапно от инфаркт. Бил е в конюшнята и дори не е разбрал какво става, слава Богу. Щеше да е ужасно за него, ако се бе превърнал в инвалид. Беше много активен човек и спортуваше въпреки годините.

— А баба ти? Кога почина тя?

— През 1990, беше на деветдесет. Не страдаше от склероза, нито от старческо слабоумие. Беше много активна с бодър дух. Дори командваше всички ни. Една нощ си легна и кротко умря в съня си. Радвах се, че и тя, и баща ми не страдаха.

— Мисля, че това е най-добрият начин да си отидеш от този свят — произнесе Мередит замислено. — Да заспиш завинаги като баба ти. Смъртта от старост е най-естественото нещо — добави тя и му се усмихна. — Портретът й е великолепен. Опитвах се да разбера на колко години е била, когато са я рисували.

Люк се намръщи замислено.

— Не съм съвсем сигурен. Мисля, че портретът е правен наскоро след сватбата й с Арно де Монбоше, дядо ми. Трябва да е била малко над двадесет години.

— И аз така си помислих. Напомня ми за някого, но не мога да определя на кого.

— Сестра ми Натали прилича на нея, но ти едва ли някога си се срещала с нея, нали?

Мередит се засмя и поклати глава.

— Не, не съм.

— Натали физически е одрала кожата на баба, много е красива, но характерът й е различен. Изабел пък изобщо не й прилича. Аз съм единственият, който е наследил характера й — сподели Люк.

— Да, личи, че е оставила отпечатък върху теб.

— Абсолютно. Осъзнах, че разсъждавам като нея и съм склонен да върша нещата по същия начин. Когато някой ти повлияе толкова много в детството ти, отпечатъкът му остава върху теб за цял живот. Нещо като печат, който не може да бъде премахнат. А кой е оставил отпечатък върху теб, Мередит?

— Никой — отговори тя рязко и прехапа устни, внезапно осъзнала, че тонът й е ядосан. — Оправях се сама доколкото мога — добави тя по-меко. — Никой не ми е влиял. В живота ми нямаше човек, който да ми влияе — бях съвсем сама.

Спряха пред един от фонтаните и застанаха един срещу друг. Тъгата в очите на Мередит трогна Люк. Искаше му се да протегне ръце и да я прегърне, но не посмя. Тъкмо се канеше да й каже нещо успокояващо, когато тя се усмихна и тъгата изчезна.

— По-късно, когато бях на осемнадесет години, се появи човек, който стана образец за мен. Амелия Силвър. Тя ми показа как да правя определени неща, научи ме да разбирам от изкуство и антики. Имаше великолепен вкус и беше много артистична. Съпругът й, Джак, също ми повлия в някои отношения.

— Семейство Силвър още ли живеят в Кънектикът?

— О, не, и двамата починаха. Умряха преди повече от двадесет години. А най-тъжното е, че и двамата бяха твърде млади.

— Съжалявам. Те са били твоето семейство, нали?

Мередит кимна и леко се извърна настрани.

— Бях на двадесет и две, когато умря Джак. Година по-късно Амелия го последва в гроба. Бяха в живота ми само няколко години.

Осъзнал, че тъгата я обзема отново, Люк я хвана за ръката.

— Хайде, ела да отидем до голямото езеро. То е най-красивото нещо в парка.

Докато стигнат до езерото в далечния край на парка, Мередит се почувства зле. Зави й се свят и я обхвана странна умора. Стори й се, че ще припадне. Сграбчи ръката на Люк и едва промълви с изтощен глас:

— Не знам какво ми става, но се чувствам ужасно. Вие ми се свят и съм невероятно изморена.

Люк я погледна загрижено.

— Надявам се, че Агнес не те е заразила и не се разболяваш от грип.

— Съмнявам се. Агнес не беше болна.

— Не, но семейството й боледуваше. Дали не е от виното на обяд? Може ли то да ти е подействало зле?

Мередит поклати глава.

— Не пих много. А и сега си спомням, че се почувствах леко замаяна, когато пристигнах в Париж във вторник вечерта. Същата сутрин се разхождах из един стар порутен манастир в Йоркшир. Беше много студено. Вечерта си помислих, че може да съм настинала, но на следващата сутрин бях добре. Вероятно просто съм изморена.

— Може и така да е. Хайде да се върнем в къщата. Най-добре е да си починеш.

Люк я прегърна и я поведе по алеята.

 

 

Придружи я до стаята й и се засуети около нея. Накара я да си свали ботушите и я принуди да легне на канапето. Хвърли няколко цепеници в огъня, после донесе плътно кашмирено одеяло и я зави.

— Да не изчезнеш някъде — усмихна й се той нежно. — Ще се върна след няколко минути с кана горещ чай с лимон и мед. Веднага ще те оправи. Това беше един от любимите лекове на баба Роуз.

Младият мъж излезе от стаята и тихо затвори вратата зад себе си.

Мередит облегна глава на меките кадифени възглавници и затвори очи. Ужасно й се спеше и не можеше да си държи очите отворени.

Сигурно беше задрямала, защото се събуди стреснато, когато Люк се наведе над нея и махна кичур коса от лицето й. Интимният му жест я обърка за момент, но после Мередит осъзна, че нямаше нищо против. Внезапно това й се стори нещо съвсем естествено.

— Сложих чая на табуретката до теб — каза Люк със загрижен глас. — Пийни поне малко, докато е още топъл. А сега ще те оставя да си починеш.

— Благодаря ти, Люк, толкова си мил. Съжалявам, че съкратих разходката ни, но…

— Не се притеснявай — успокои я той. — Това не е проблем.

— Би ли загасил лампата, моля те?

— Разбира се. Почини си хубаво — усмихна й се и излезе от стаята.

Мередит се обърна настрана и се сви на топка под кашмиреното одеяло. Загледа се в ярките пламъци на огъня. Цепениците пращяха, а към комина летяха искри. Тя вдигна очи и се взря в портрета на Роуз де Монбоше.

Следобедната светлина бързо изчезваше и стаята се изпълваше със сенки. Буйният огън и танцуващите пламъци придаваха на помещението розов блясък. Мередит си помисли, че в меката светлина портретът на Роуз сякаш оживяваше. Красивото й лице бе жизнено, яркосините очи искряха от радост, а златисточервените й къдрици обрамчваха привлекателната й глава като ореол от лъсната мед. Беше невероятно красива… толкова лъчезарна…

Мередит затвори очи и се унесе. Образът остана под затворените й клепачи; спомените й се мъчеха да излязат на повърхността… Тя заспа дълбоко и засънува.

 

 

Пустошта беше безкрайна. Докъдето поглед стига. Километър след километър обгорена от слънцето земя. Имаше нещо странно зловещо в това място, където нямаше дървета, а от напуканата спечена почва не растеше нищо.

Мередит вървеше из изпепелената местност откак се помнеше. Цяла вечност. Чувстваше се изморена, но решителността й я подтикваше да продължава напред. Знаеше, че те са някъде тук. Децата. Беше ги последвала до това място. Но къде бяха? Околността беше пуста. Нямаше къде да се скрият.

„Помогни ми да ги намеря. О, Господи, помогни ми да ги намеря.“ Но скоро разбра, че никой не чува молитвите й. Тук нямаше бог. Не и в тази пустош.

Неочаквано видя как нещо се движи на хоризонта и се затича. Напуканата суха земя внезапно се превърна в кал. Обувките й заджвакаха и подгизнаха. Калта я теглеше в прегръдката си, но тя не спря. Скоро земята отново стана суха. Тя продължи да тича.

Малките точици на хоризонта се приближиха към нея. Видя малко момче, което държеше ръката на момиче. Внезапно те се отдръпнаха от нея и продължиха бързо напред. Мередит се затича по-бързо и почти ги настигна. Двете деца вървяха бавно и се държаха за ръка. Тя им извика да я почакат, но те не го направиха. Продължиха напред, сякаш не я чуваха. Цветът на небето се промени в странно сиво-зелено. Задуха мразовит вятър. Внезапно момчето излетя в небето, като че ли понесено от силния порив, и изчезна сред облаците.

Малкото момиче остана само. То внезапно се обърна и тръгна към Мередит. Тя забърза към него. Момиченцето беше слабо и бледо, с измъчено лице и големи тъжни очи. Носеше черни чорапи и обувки и дебело зимно палто. На главата му бе нахлупена малка черна барета, а около врата му бе увит дълъг раиран шал. На ревера на палтото бе окачена табелка. Момиченцето я посочи. Мередит се взря и се опита да разчете името, но не успя.

Внезапно момиченцето побягна от нея. Мередит се опита да го настигне, но краката й затънаха в калта. Тя извика на детето да се върне, но то продължи да тича и постепенно изчезна от погледа й.

Чу се рязък звук, а после ужасен шум като от канонада и всичко около нея избухна.

 

 

Мередит се стресна и скочи. Лицето и вратът й бяха мокри от пот. Беше объркана и се зачуди къде се намира. После осъзна, че лежи в стаята на баба Роуз в Талси.

Навън бушуваше буря. Светкавици раздираха притъмнялото небе, гръмотевици разтърсваха прозорците. Тя потръпна, сгуши се под кашмиреното одеяло и се загледа в огъня. Изпитваше необясним силен страх.

Затвори очи и се опита да пропъди обхваналия я ужас. Изобщо не разбираше защо е толкова уплашена. Лежеше в луксозната къща, скрита от жестоката буря навън, на сигурно място.

Внезапно се сети. Разбра защо беше уплашена. Сънят. Кошмарът, който я бе измъчвал неведнъж в миналото. Не го беше сънувала от години, но внезапно се бе върнал, за да я измъчва и плаши както преди.