Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (20)

Глава 19

Въпреки опасенията си Мередит спази уговорката за четвъртък и се съгласи да проведат още три сеанса следващата седмица.

До този момент психиатърката не беше определила причината за кризите й.

През втората седмица, когато се видяха за пети път, Мередит най-после реши да прекрати сеансите.

— Струва ми се, че няма никакъв резултат, докторе — бавно каза тя. — Говоря безспирно, а вие ме слушате, но не сме постигнали напредък. Дори не знаем дали наистина страдам от психогенна умора.

— Мисля, че точно това е заболяването ви — твърдо отвърна лекарката.

— Но не съм имала повече кризи.

— Знам, но това не означава нищо.

— Смятам това да е последният ни сеанс.

— Страхувам се, че постъпвате глупаво — тихо каза доктор Бенсън. — Нещо ви тормози, сигурна съм. Просто още не сме открили какво е то.

— Няма да мога да идвам тук няколко седмици. Заминавам за Лондон и Париж за един месец.

— Кога тръгвате?

— В сряда или четвъртък следващата седмица.

— Разбирам. Искате ли все пак да видим докъде ще стигнем днес?

— Добре — съгласи се Мередит.

Направи го, защото харесваше Хилъри Бенсън, чувстваше се спокойна при нея и й имаше доверие. Макар да не бяха открили причината за проблема й, знаеше, че тя самата е виновна за това, поне отчасти. В продължение на години бе живяла с полуистини и бе крила толкова много, че сега й беше трудно дори да размишлява върху всичко това.

— Днес няма да подбирам думите си внимателно, Мередит — каза Хилъри. — Ще бъда напълно откровена с вас. Знам, че ме лъжете. Знам, че сте имали сексуална връзка с Джак Силвър. Искам да ми разкажете за нея.

Мередит се стресна толкова много, че избъбри прибързано:

— Не беше само сексуална връзка. Ние се обичахме…

Замълча, прехапала устни, и отмести очи от лекарката. Съжаляваше, че се бе изпуснала.

— Не трябва да се срамувате — произнесе Хилъри съчувствено. — Не съм тук, за да ви съдя. Само се опитвам да помогна. Говорете с мен. Разкажете ми за Джак, за всичко случило се в „Сребърното езеро“ преди години. Знам, че ще се почувствате по-добре, когато го направите. А ако аз имам повече информация за миналото ви, ще мога по-лесно да открия причината за заболяването ви.

Последва дълго мълчание. Мередит не заговори, а стана, отиде до прозореца и се загледа в Парк авеню, като мислеше за Джак, Амелия и себе си, за всичко, което се бе случило между тях и бе променило живота й. Беше получила толкова много от тези двама души. Не искаше Хилъри да си помисли нещо лошо за Джак или за нея.

След малко се обърна, върна се на мястото си и седна срещу Хилъри.

— Да, вярно е. Имахме сексуална връзка, но много се обичахме. Не ви разказах за това, защото не исках да ме разберете погрешно. Думите не могат да предадат всички чувства. Вероятно никога няма да разберете любовта и чувствата между нас, защото не сте ги видяла. Никой не би могъл да разбере — каза Мередит сериозно.

Хилъри кимна.

— Разбирам ви и знам какво точно имате предвид. Но преди малко ви казах, че не съм съдия, а вашият лекар. А ако искам да ви помогна, трябва да проуча миналото ви.

— Мислите ли, че това ме измъчва? Любовната ми връзка с Джак?

— Не съм сигурна, Мередит. Трябва да чуя абсолютно всичко и едва тогава ще мога да си съставя мнение.

— Аз съм сигурна, че не това е причината за кризите. Но все пак ще ви разкажа за Джак и за това, което се случи между нас, когато отидох да работя в хотела през 1969.

— Удобно ли ви е тук? Искате ли да се настаните на канапето?

Мередит поклати глава.

— Не, тук е чудесно. Първо обаче искам да ви съобщя нещо друго. Преди две седмици синът ми Джон ми каза, че като малък ме чувал да плача нощем. И наистина беше така. Плачех дълго и редовно. Тъгувах за много неща в онези дни, но особено за Джак и Амелия. Ужасно ми липсваха. — Замълча за момент, после продължи меко:

— Джак Силвър беше голямата ми любов. Обикнах го още първия ден, когато го видях. Той също се влюби в мен. Каза ми, че това било coup de foudre. Никога преди не бях чувала тази фраза. Той ми обясни какво означава. Ударен от гръм. Но се въздържахме и криехме чувствата си. После Амелия замина. Отиде да посети майка си в Манхатън. Старата дама беше много болна, вероятно умираше, и Джак закара Амелия в града. А когато се върна, ме намери легнала в тревата до езерото. Каза ми, че искал да говори с мен за Амелия. Тревожеше се, защото я беше оставил сама с болната й майка, която разполагала само с две млади прислужници. Чудеше се дали да ме закара в града на следващия ден, за да се грижа за нея. Отговорих му, че ще отида с удоволствие. Бих направила всичко за него. Внезапно, без никой от нас да разбере как точно стана, се прегърнахме и започнахме да се целуваме. Никога преди не бях изпитвала нещо подобно — безумна страст, желание, силна любов. Преди това не бях имала сексуални връзки. Джак беше разстроен, когато откри, че съм девствена, и ми се скара, че не съм го предупредила. Но вече беше прекалено късно. Бяхме се любили.

Мередит замълча за момент. Хилъри Бенсън не каза нищо. Знаеше, че е по-разумно да изчака.

След няколко секунди Мередит продължи:

— Продължихме да се любим и след като Амелия се върна в „Сребърното езеро“. Не можехме да спрем. Бяхме лудо влюбени. Джак бе живял целомъдрено в продължение на години. Довери ми, че веднъж отишъл при проститутка в Ню Йорк, но било пълен провал, защото нямал никакви чувства към нея. Но мен ме обичаше силно. Обичаше и Амелия и бяхме много внимателни. Никога не показвахме чувствата си пред нея. Той смяташе, че Амелия никога не трябва да узнае за нас. Не искаше да я нараним.

— И тя никога не разбра? — попита Хилъри.

Мередит сякаш не чу въпроса, беше се пренесла напълно в миналото. Гласът й бе стоплен от нежност.

— И тогава забременях. Бях ужасена, убедена, че Амелия ще разбере кой е бащата. Но Джак ме увери, че тя не подозира абсолютно нищо. Повярвах му. Обичах го лудо. Попитах го какво да кажа и как да обясня бременността си. Той предложи да си измисля някакъв приятел, и да твърдя, че той е бащата. А по-късно да обясня на Амелия, че ме е изоставил. Точно така постъпих и тя ми повярва. Всъщност, доктор Бенсън, Амелия бе невероятно щастлива, че съм бременна. Когато влязох в шестия месец, настоя да се преместя в апартамента над гаража до къщата. Дотогава живеех на тавана на хотела, но Амелия реши, че изкачването на стълбите е прекалено трудно за мен, което си беше вярно. И всички заживяхме заедно в къщата. Естествено, ние с Джак бяхме внимателни както винаги. Един ден, когато бях в осмия месец, Амелия ме попита дали възнамерявам да напусна, след като бебето се роди. Отговорих й, че предпочитам да остана в „Сребърното езеро“ и се надявам да продължа да работя за тях. Тя много се зарадва. Спомням си как сложи малката си ръка на корема ми, усмихна се и каза: „Нашето бебе, Мери. То ще бъде наше. Ще го отгледаме заедно и ще бъдем толкова щастливи.“ И наистина бяхме. Понякога питах Джак дали Амелия не подозира, че той е бащата, но той ме уверяваше, че няма такова нещо. Най-после Кетрин, дъщеря ни, се роди. Най-прекрасното бебе на света. Беше много красива и имаше яркосините очи на Джак. После, три години по-късно, в „Сребърното езеро“ настъпи трагедията. Джак умря неочаквано и светкавично. Получи инфаркт, докато говореше с Пит О’Брайън на моравата пред хотела. Нито той самият, нито някой от нас знаеше, че има проблеми със сърцето.

Мередит се облегна назад и потъна в спомените си.

— Какво стана след това? — попита Хилъри след малко. — Моля, продължете.

— Какво стана ли? Амелия и аз тъгувахме ужасно. Измъчваше ни невероятна мъка. Но аз трябваше да се грижа за бебето и да помагам на Амелия в хотела. Имахме страшно много работа. Но в онези дни бях млада и силна и се справях. А горката Амелия беше в толкова окаяно състояние, че се наложи да се грижа и за нея. Нали разбирате, тя всъщност не искаше да живее след смъртта на Джак и бързо започна да отпада. Страхувах се, че няма да остане дълго на този свят. Имах чувството, че иска да умре. Не можех да понеса мисълта, че ще загубя и нея. Ужасявах се от това. Един ден, беше петък, двете с Амелия седяхме в хотела и подреждахме нарциси за масите в ресторанта. Кет си играеше на стълбите отпред. Внезапно Амелия ме изгледа по странен начин и ми каза, че е направила завещание. „Всичко е за теб и Кет, Мери. Нямам на кого друг да оставя хотела, а и Кетрин е Силвър. Последната от семейство Силвър, докато не се омъжи и не роди свои деца. Затова всичко ще принадлежи на нея, детето на Джак. А ти трябва да запазиш наследството й. Знам, че ще успееш, ти си умна. Ако някога се наложи да продадеш хотела, направи го. Или го дай под наем, ако работата стане прекалено тежка за теб. Но запази земите каквото и да стане. Те вече струват милиони, а могат само да увеличат стойността си. Джак би искал точно това. Тази земя принадлежи на семейство Силвър от почти двеста години.“ Както вероятно си представяте, доктор Бенсън, бях зашеметена. И невероятно изненадана, че Амелия знае всичко. След като се съвзех, попитах как е разбрала за бебето. Тя отново ме изгледа странно и ми отговори, че знаела още откакто съм забременяла. Предполагам, че съм изглеждала страшно объркана, защото тя продължи спокойно: „Джак ми каза, скъпа. Той ме обичаше от детските ни години, но обичаше и теб и се нуждаеше от теб. Беше здрав млад мъж, изпълнен със страст. А след нещастния случай аз вече не бях жена. В продължение на години той не погледна друга, а когато ти се появи, се влюби в теб. После ти забременя, а той ужасно много искаше детето. Никога не съм имала нищо против връзката ви. Знаех, че той няма да ме нарани или изостави. Уверена бях, че и ти винаги ще си лоялна към мен. Обичах Джак много, Мери. Обичам и теб, и Кетрин. Тя е като мое дете.“ Амелия беше напълно искрена, доктор Бенсън. Тя винаги говореше истината.

Мередит отново замълча. Споменът за онзи далечен ден все още я вълнуваше. В очите й пробляснаха сълзи. Най-после тя се съвзе и продължи:

— Амелия почина в края на 1974 и ме направи богата жена, а Кет — наследница на чудесен имот. Остави ни не само хотела и имението, но и собственото си имущество, което бе наследила от майка си. Разбира се, завеща известни суми на Пит О’Брайън, който управляваше имението от години, и на жена му Бланш, както и на останалите служители на хотела, всичко друго беше за нас с Кет. Но с радост бих се отказала от цялото богатство, за да върна Амелия. Тъгувах за нея и за Джак дълги години.

— Това е много необичайна и трогателна история — произнесе Хилъри съчувствено.

Беше забелязала силните чувства на Мередит преди малко и разбираше колко много бе обичала семейство Силвър. Едва не я попита дали според нея те не са я използвали, за да имат дете, но бързо промени решението си. В сърцето си усещаше, че не е било така. Вярваше, че Мередит й бе разказала цялата истина. Вероятно пациентката й лъжеше за други части от живота си, но не и за тези години.

На близката масичка стоеше гарафа с вода. Мередит стана и отиде да си налее една чаша. После се обърна към Хилъри и каза:

— Убедена съм, че кризите ми нямат нищо общо с живота ми в Кънектикът. Бях много щастлива със семейство Силвър и те се отнасяха чудесно към мен.

— Мисля, че сте права — отговори Хилъри. — Кризите не са свързани с онези години. Затова трябва да се поровим по-дълбоко, да се върнем по-назад. Но не знам кога можем да го направим, освен ако не дойдете за още един сеанс, преди да потеглите към Лондон и Париж.

Мередит се поколеба за момент, после рече решително:

— Добре. Ще дойда утре следобед, ако успеете да ме вместите в графика си.

— Изчакайте да попитам секретарката си дали всички часове са заети — каза Хилъри и натисна копчето на интеркома.

 

 

През нощта Мередит отново сънува кошмара от детството си.

Беше си легнала рано, след лека вечеря, тъй като на следващия ден я очакваше много работа.

Заспа бързо и през по-голямата част от нощта не сънува нищо. Но на разсъмване се събуди уплашена и плувнала в пот. Лицето, вратът и гърдите й бяха мокри, а сърцето й биеше силно.

Тя запали лампата, огледа се наоколо и се отпусна обратно на възглавницата. След малко взе носна кърпичка от шкафчето и избърса врата и лицето си.

Отново бе сънувала кошмара, който я измъчваше от години. Смачка кърпичката и се опита да си припомни всички подробности.

 

 

Беше сама сред голата мрачна пустош. Търсеше момиченцето и момченцето. Но не можеше да ги намери. Бяха изчезнали, пропаднали в гигантска пукнатина в земята. Беше ги видяла да падат и се страхуваше за тях. Трябваше да ги намери. Те знаеха тайната.

Мередит вървеше без да спира, очите й оглеждаха всичко наоколо внимателно. Тъкмо когато надеждата да ги намери я напусна, те се появиха. Момченцето свали кепето си и го размаха. Сега тримата бяха заедно. Държаха се за ръце и вървяха към хоризонта. Мередит забеляза, че е облечена като момиченцето. Носеше тъмно палто, дълъг раиран шал и барета на главата. И тримата имаха големи табелки на палтата си. Като етикети за багаж. Тя огледа табелката на момиченцето. Буквите бяха размазани от дъжда. Не можеше да прочете името й. Нито името на момчето. После погледна своята. Тя също не се четеше. Как ли й беше името? Не знаеше.

Пред тях се появи огромен кораб. Момиченцето се уплаши. Не искаше да се качи на кораба. Разплака се. Момчето също заплака, а после и Мередит. Никой от тях не искаше да качи на кораба. По бузите им потекоха сълзи. Беше много студено и сълзите замръзнаха по лицата им. Заваля сняг.

Морето беше черно като катран. Децата бяха уплашени. Притискаха се едно към друго и плачеха. Свалиха ги от кораба. Бяха стигнали до местоназначението си. Земята пред тях беше сива и напукана и по нея не растеше нищо. Небето беше яркосиньо, а слънцето прежуряше. Тръгнаха напред. Имаше и много други деца. Всички вървяха в същата посока. Отново стигнаха до черното море. И навлязоха в него. Тя се дръпна назад. Опита се да попречи на момиченцето и момченцето да влязат в морето, но не успя. Те се отдръпнаха от нея и нагазиха във водата. Извика им да спрат, но от устата й не излезе и звук. Отново беше сама и се страхуваше. Те знаеха отговора на загадката, а тя — не. А сега бяха изчезнали. Завинаги. И тя никога нямаше да узнае.

 

 

Мередит осъзна, че този път сънят бе по-различен. Зачуди се какво ли означаваше. Нямаше представа. Но реши да го сподели с Хилъри Бенсън. Вероятно психиатърката щеше да намери някакво обяснение.

— Има нещо, което не съм ви разказвала — каза Мередит на доктор Бенсън.

Хилъри я изгледа проницателно.

— И какво е то, Мередит?

— Нещо, свързано с кризите ми. Или поне аз мисля така. Започна отново след втората ми криза.

— Какво започна отново?

— Сънят. Всъщност кошмар. Сънувам го отдавна.

— От колко години? — попита Хилъри, като се наведе и се вгледа напрегнато в пациентката си.

— Откак се помня. Мисля, че бях на дванадесет или по-малка. Спрях да го сънувам, когато пристигнах в Кънектикът. Сънувах го само веднъж през първата си година там. После един-два пъти, когато бях на около двадесет. Появи се отново и когато навърших тридесет. Но не го бях сънувала до януари тази година.

— И отново го сънувахте след кризата?

— Да. Бях в долината на Лоара с един приятел. Внезапно следобед се почувствах зле и се качих горе да си почина в стаята. Бях толкова изморена, че заспах. И сънувах кошмара. Когато се събудих, се изненадах, че сънят се бе върнал след толкова много години. Но най-вече ме притесни фактът, че се чувствах по същия начин.

— И как се чувствахте?

— Изплашена.

— Опитайте се да ми разкажете съня си.

Мередит кимна и заговори. Обясни на психиатърката, че сънят й е малко по-различен всеки път.

— Значи снощи в съня си най-после се събрахте с момиченцето и момченцето, така ли? — попита Хилъри. — Имаше ли нещо друго? Нещо различно?

— Да. Имаше един кораб… — Мередит не довърши изречението, а затвори очи.

— Добре ли сте? — запита лекарката.

— Да, добре съм — отговори Мередит и отвори очи. — Доктор Бенсън?

— Да?

— Какво означават сънищата?

— Мисля, че обикновено са израз на впечатленията, които съхраняваме в подсъзнанието си. Понякога това, което ужасява един човек, може да се появи в съня му. Според мен сънуваме спомените си и страховете си.

— Какво мислите, че означава моят кошмар?

— Не съм сигурна. Трябва да го проучим по-внимателно и да обмислим всичко, за да успеем да го разтълкуваме.

Мередит си пое дълбоко дъх. Внезапно й се стори, че се задушава. Трябваше да се махне оттук. Имаше нужда от чист въздух. Тя се изправи, но след секунда седна отново. Уплаши се, че ще запищи всеки момент. Стисна устни и се помъчи да се овладее.

Хилъри Бенсън леко се намръщи, после осъзна, че Мередит, която винаги изглеждаше изключително спокойна, сега бе измъчвана от силно притеснение. Тя кършеше ръце нервно, а очите й бяха широко отворени.

— Внезапно се разстроихте. Какво има? — попита лекарката.

Мередит не отговори. Затрепери и обви ръце около раменете си.

Хилъри скочи, отиде до нея и постави успокояващо ръка на рамото й.

Очите на Мередит се изпълниха със сълзи.

— Не ви казах истината… не съм я казвала на никого… никога…

Психиатърката отиде до бюрото си, вдигна слушалката на телефона и се обади на секретарката си:

— Не мога да приемам повече пациенти днес, Джанис. Моля те, запиши им други часове. Имам проблем с госпожа Стратън.

Мередит се бе свила на стола и се люлееше напред-назад. Хилъри я хвана за ръката и я изправи.

— Елате на канапето, Мередит. Ще се настаним удобно, а вие ще ми разкажете всичко. Бавно й спокойно.

Лекарката говореше нежно и съчувствено и Мередит й позволи да я заведе до канапето. Двете жени седнаха една до друга. Последва дълго мълчание.

Най-после Мередит заговори тихо:

— Не знам коя съм. Нито откъде съм. Не знам кои са родителите ми, нито истинското си име. Нямам самоличност. Измислих себе си. Създадох си собствени правила и живях според тях. Никой не ме учеше на нищо. Никой не ме обичаше. Бях абсолютно сама. Докато не се запознах със семейство Силвър. В продължение на седемнадесет години бях изгубена душа. И все още съм такава в някои отношения. Помогнете ми. О, Господи! Коя съм аз? Откъде съм? Кой ме е родил?

Мередит захлипа, от очите й потекоха сълзи. Отчаянието я смазваше и тя отново се залюля напред-назад.

Хилъри Бенсън я остави да си поплаче. Постепенно сълзите пресъхнаха. Лекарката безмълвно й подаде кутия със салфетки. После отиде до масичката, наля чаша вода и я донесе на пациентката си.

Мередит пое чашата, отпи и след като се посъвзе, се извини:

— Съжалявам за избухването.

— Няма защо да съжаляваш. Трябва да се радваш. Сигурна съм, че ти е повлияло добре. Това е първата стъпка към оздравяването ти. Тук съм, за да те изслушам, когато си готова да говориш. Не бързай. Остатъкът от деня ми е за теб. А и вечерта също, ако се наложи.

— Благодаря ви. Да… да… трябва да ви разкажа. Израснах в сиропиталище в Сидни. Бях на осем години, когато Джералд и Мърл Стратън ме осиновиха. Тя не харесваше името ми, затова ме нарече Мередит. Не бяха свестни хора, а студени и коравосърдечни. Отнасяха се с мен като със слугиня. Вършех цялата домакинска работа рано сутрин и вечер след училище. А бях едва на осем години. Не ме биеха, но той не се колебаеше да ме удари, ако нещо го разсърдех. Тя също беше гадна и ужасно стисната, особено по отношение на храната. Намразих ги. Исках да се върна в сиропиталището. Загинаха при катастрофа, когато бях на десет години. Неговата сестра, Мерседес, не пожела да ме вземе. Върна ме обратно в приюта за сираци. Останах там, докато навърших петнадесет. Видях Мерседес само веднъж, когато ми помогна да получа паспорт. Тя се радваше, че заминавам със семейство Полсън.

Мередит замълча, облегна се на възглавниците и затвори очи. Пое си дълбоко дъх, за да се съвземе. След малко вдигна клепачи и се взря в Хилъри. После затрепери.

Психиатърката я хвана за ръката и я попита меко:

— Беше ли жертва на сексуален тормоз, когато живееше при семейство Стратън? Някой от тях да те е насилвал?

— Не, нямаше нищо такова. Нищо сексуално. Само студенина и безразличие, сякаш въобще не съществувах. Бях просто прислужница и нищо повече. Изпитах облекчение, когато те умряха. Никога не изразиха обич или приятелски чувства към мен. А вярвах, че когато бъда осиновена, най-после някой ще ме обича. Но не стана така.

Очите на Мередит се замъглиха от болка, мъката си пролича и в гласа й.

— Дори не мога да ви обясня какъв ужас е да си в сиропиталище. Никой не се интересува от теб. Никой не желае да те докосне или да те обича. А и не знаех защо съм там. Този въпрос ужасно ме измъчваше. Мислех, че родителите ми са ме оставили там, защото съм била лоша. Исках да разбера кои са майка ми и баща ми. Но не можах. Никой никога не отговори на въпросите ми.

— Какъв е най-ранният ти спомен, Мередит? Затвори очи, успокой се, опитай да се върнеш във времето, да се съсредоточиш върху ранните си години. Какво виждаш? Какво си спомняш?

След малко Мередит заговори тихо:

— Виждам една река. Това е всичко — каза тя и отвори очи. — Вероятно заради нея обичам да живея близо до вода.

— На колко години беше, когато отиде в сиропиталището?

— Не знам, доктор Бенсън. Винаги съм била там.

— От бебе?

— Да. Не. Не. Не мисля така. В кошмара ми снощи се появи онзи кораб. А когато бях малка, си спомнях, че съм пътувала с кораб.

— Кораб или лодка имаш предвид? Това е важно.

Мередит отново затвори очи и се помъчи да възвърне спомените от детските си години. Видя малки момичета и момчета, които се качваха на някакъв кораб. Тя беше една от тях. Видя моряци и докери. Видя английското знаме.

Внезапно седна изправена, отвори очи и ги прикова напрегнато в Хилъри.

— Кораб, а не лодка. Презокеански кораб. Британски кораб под британски флаг. Сигурна съм, че имаше много други деца на този кораб. Вероятно това обяснява децата в съня ми.

— Може и така да е. Опитай се да се върнеш още по-назад. Възможно ли е да си родена в Англия и да си заведена в Австралия като малка?

— Възможно е. Но защо не помня нищо? Защо не помня онези години?

— Това се нарича потисната памет, Мередит. Смятам, че с теб се е случило нещо ужасно, когато си била малка. То ти е причинило сериозна травма, която е довела до потискането на спомените ти. Всъщност съм почти убедена, че това е причината за страданието и болестта ти — психогенната умора.

— Но защо сега? Защо нямах тези кризи в миналото?

— Защото спомените са били дълбоко погребани. Само по този начин си можела да ги понесеш и да заживееш нормално. Но нещо ги е събудило и сега те се опитват да изскочат на повърхността.

— Какво ги е събудило според вас?

— Не съм съвсем сигурна, но смятам, че е било посещението ти в манастир „Фонтан“.

— Мислите ли, че съм била там и преди?

— Напълно възможно е и това би могло да обясни много неща.

— Има ли някакъв начин, по който да освободите потиснатата ми памет, доктор Бенсън?

— Само ти можеш да направиш това. Трябва да се помъчиш да се върнеш в ранните си години. Заминаваш за Англия следващата седмица. Докато си там, може да се появи още нещо, което да събуди спомените. А междувременно, нека поговорим по-подробно за годините ти в сиропиталището.

Мередит потрепери и изгледа ужасено Хилъри.

— Никое дете не трябва да преживява подобно нещо — възкликна тя яростно. — Но ще ви разкажа подробно, ако искате.

— Искам. Осъзнавам, че това е много болезнено за теб, но може да научим нещо, което да ни помогне.

 

 

По-късно вечерта Мередит звънна на Люк. Не можеше повече да пази миналото си в тайна. А и изпитваше нужда да му се довери, да сподели болката си и да получи успокоение от него.