Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (24)

Глава 23

— Майка ми и аз бяхме разделени, когато бях съвсем малка — обясни Мередит. — Не знам как точно е станало, но е факт.

— Тя беше болна. Закараха я в болница. Знам поне това — отвърна Юнис.

— Кой се грижеше за мен?

Юнис се намръщи леко и се замисли. Накрая стисна устни, поклати глава и промърмори:

— Честно казано, не знам. Предполагам, че някой от роднините ви.

— Роднини — бавно повтори Мередит. — Не си спомням въобще да съм имала роднини, Юнис. Двете с мама бяхме съвсем сами.

— Да… — кимна Юнис, като се облегна на стола с притеснено изражение и попита колебливо: — Какво всъщност се случи с вас?

— Не знам съвсем точно. Но отидох да живея в чужбина.

Патси отмести поглед от Мередит към готвачката и попита:

— Кога видяхте госпожа Сандерсън за последен път? Можете ли да си спомните?

— Нека да помисля… да, трябва да е било през лятото, когато тя се разболя. Да, да, точно тогава. Лятото на 1956. Отидох във вила „Хоторн“, за да гледам Мери, но там нямаше никой. Прибрах се у дома. В онези дни живеехме близо до главната улица. Както и да е, няколко дни по-късно видях полицай О’Ший, който ни беше съсед. Та той ми съобщи, че госпожа Сандерсън била в болница. Попитах за Мери и разбрах, че била добре и за нея се грижели чудесно. Това беше всичко. След няколко седмици семейството ми напусна Армли. Майка ми намери хубава къща близо до дома на сестра си в Уортли и се нанесохме там.

Мередит я изслуша внимателно, после се наведе напред.

— Името на полицай О’Ший ми е познато, но не мога да си припомня как изглеждаше.

— Така ли? Той много те обичаше, Мери. Много. Беше местният полицай в Армли. Имаше полицейска будка на улица „Канал“. Сигурна ли си, че не го помниш?

— Да, сигурна съм.

— Полицай О’Ший може да знае какво се е случило с теб, Мередит — обади се Патси.

— Да, вярно е — съгласи се Мередит и отново се обърна към Юнис: — Мислиш ли, че той все още живее в Армли?

— Не знам. Не съм го виждала от много години. А и той трябва да е пенсионер. В онези дни беше на около тридесет, така че сега трябва да е около шестдесет и осем. Хм, чудя се кой от познатите ми още живее там. Нека да помисля малко.

Патси се надигна.

— Ще отида да взема телефонния указател на Лийдс — подхвърли тя, като забърза към фоайето на хотела.

Останали сами, Мередит и Юнис се спогледаха без да проговорят. Най-после Юнис каза:

— Израснала си много красива жена, а и доста добре си се справила с живота. Да живееш в Америка и да притежаваш толкова много хотели…

Мередит се усмихна леко, но не отговори. Връщаше се назад във времето и се опитваше да си припомни полицай О’Ший, но без успех. Дори не можеше да си представи лицето му.

Юнис продължи:

— Омъжена ли си?

— Бях. Сега съм разведена. Имам две деца. А ти, Юнис? Имаш ли деца?

— Две. Също като теб. Малкълм и Даун. И двамата са женени и имам петима внуци. Твоите деца женени ли са?

— Дъщеря ми е сгодена. Синът ми още учи в колеж. Само на двадесет и една е.

Патси се върна в трапезарията с указателя на Лийдс в ръка. Остави го на масата пред Юнис и предложи:

— Хайде да прегледаме всички О’Ший, които живеят в Армли. Надали са толкова много. Как беше малкото име на полицай О’Ший, Юнис?

— Питър. Не, чакайте малко. Не беше Питър. Името му беше ирландско. О, да! Патрик! Точно така. Патрик О’Ший.

Патси прочете списъка с имената, после вдигна очи и каза:

— Има двама в Армли и един в Брамли с инициали П. Е, ще отида да звънна и на тримата. Това е единственият начин да научим нещо.

Тя взе указателя и забърза към телефона на масичката до входа на трапезарията.

Мередит стана и отиде до прозореца. Загледа се в градината, мислите й отново се насочиха към майка й. След малко се обърна, погледна Юнис и запита:

— Виждала ли си майка ми през изминалите години?

— Не, не съм — отговори готвачката и попита притеснено: — Значи не е починала тогава?

— Изглежда не, Юнис. Опитваме се да я намерим.

— Аха.

След секунда Патси се втурна с указателя в ръка и щастлива усмивка.

— Открих го! Живее на „Хилтоп“. Това е близо до болница „Света Мери“. В момента го няма, но говорих с жена му. Той е нашият Патрик О’Ший. Пенсиониран полицейски сержант. Жена му си спомня смътно Мери и майка й. Каза ми, че Патрик ще се върне към два следобед. Попитах дали можем да отидем да се видим с него и тя се съгласи.

 

 

Мередит седеше срещу Патрик О’Ший във всекидневната на дома му в Армли. Въобще не си го спомняше. Осъзна, че вероятно спомените за него бяха толкова дълбоко потиснати, че сега не можеха да изскочат на повърхността. Той беше висок мъж с хубава фигура, посивяваща коса и приятно държане.

— Ти беше такова сладко момиченце — усмихнато рече той. — Мериголд. Винаги съм харесвал това име. Е, да продължим. В онази сутрин ти дойде при мен ужасно разстроена. Плачеше. Мислеше, че майка ти е мъртва…

— Но не е била мъртва, нали? — прекъсна го Мередит.

— Не, но не беше добре. Ти дойде при мен в полицейската будка на улица „Канал“. Носих те на ръце до вас, защото така щяхме да стигнем по-бързо. А и ти беше ужасно уплашена и не спираше да плачеш. Намерихме майка ти седнала на стол в кухнята. Беше пребледняла като призрак и очевидно бе много зле. Каза ми, че по-рано сутринта припаднала. Повиках линейка и след петнадесет минути я отведоха в болницата в Лийдс.

— А какво стана с мен?

— Последните думи на майка ти преди вратата на линейката да се затвори бяха: „Погрижете се за моята Мери, полицай О’Ший“. И аз го направих. Говорих със сержанта и решихме, че най-доброто е да те заведем в сиропиталището на доктор Бърнард в Лийдс, докато майка ти се оправи.

— Какво се случи, когато майка ми оздравя?

— Прибра те и се върнахте във вила „Хоторн“. Но доколкото си спомням, животът ви беше доста труден. Майка ти се опитваше да си намери работа, а все още не се чувстваше достатъчно добре.

— Какво е станало с баща ми?

— Не знам. Поне не знам подробности. Веднъж Кейт ми каза, че я изоставил и заминал за Канада. Това е единственото, което съм чувал. Предполагам, че никога не се е връщал от Канада.

— Не си го спомням. Сигурно е заминал, когато съм била съвсем малка.

Патрик О’Ший кимна.

— Да, вероятно е било точно така.

— Мислите ли, че майка ми се е разболяла отново?

— Тя наистина се разболя отново. Влезе в болницата за втори път. Трябва да е било през следващата година… 1957, ако не ме лъже паметта.

— Мислите ли, че отново съм била изпратена в сиропиталището?

— Възможно е. Да, съвсем вероятно е. Нямаше кой да се грижи за теб. А аз изгубих следите на майка ти след това. Всъщност така и не разбрах какво е станало с вас двете. Внезапно напуснахте вила „Хоторн“ и там заживя друго семейство. Повече не видях нито майка ти, нито теб, Мери. Няколко години по-късно чух, че тя работела в Лийдс.

— Знаете ли къде?

— Да, позволи ми да си помисля… да, май беше магазин за дрехи. Много луксозен. На търговската улица. Наричаше се „Парижка мода“.

— Магазинът още ли е там?

— О, да, така мисля.

— Както ви обясних, полицай О’Ший, ние с майка ми бяхме разделени. Бях изпратена в чужбина. Мислех, че е мъртва. Съвсем наскоро открих, че вероятно все още е жива. Трябва да я намеря.

— Разбирам. Няма ли името й в указателя?

— Не.

— Вероятно в „Парижка мода“ има човек, който може да ви даде информация за нея.

 

 

— Полицай О’Ший беше много мил — каза Патси, когато двете с Мередит напуснаха къщата му и се отправиха към града. — Но не го помниш, нали?

— Права си, макар че ми се иска да не е така — въздъхна Мередит. — Предполагам, че наистина съм блокирала всичко. Имам огромно желание да си припомня онези ранни дни, но не мога. Получавам проблясъци, но това е всичко.

— Не се тревожи, сигурна съм, че ще научим нещо в магазина за дрехи.

— Не съм убедена. Честно казано, Патси, струва ми се, че си губим времето. Всичко това е станало преди тридесет и осем години. Майка ми със сигурност вече не работи в „Парижка мода“. И надали там ще е останал човек, който да я познава.

— Не можеш да си сигурна, Мередит. Да отидем до магазина и да зададем няколко въпроса. Някой може да си спомни за Кейт Сандерсън и да ни насочи къде да я търсим.

— Да, ще отидем, но не си ли помисляла, че майка ми може вече да не живее в Йоркшир? Може да е отишла къде ли не. Светът е голям.

— Разбирам те, скъпа, но мисля, че грешиш. Имам чувството, наречи го интуиция, ако искаш, че майка ти е наблизо. Ще видиш, че ще я намерим.

Мередит замълча и Патси й хвърли бърз поглед. Сърцето й се сви. Приятелката й изглеждаше много тъжна.

Патси продължи да шофира мълчаливо, но след малко не издържа и каза:

— Не знам дали ще мога да паркирам в центъра. По-добре да отидем до хотела и да оставим колата до гарата. Оттам има само няколко минути път пеша.

— Както кажеш. Не помня нищо от града освен пазара.

След двадесет минути, докато вървяха по търговската улица, Мередит внезапно спря и хвана ръката на Патси.

— Магазин „Маркс и Спенсър“ е някъде тук. Спомних си го. Майка ми обичаше да ходи там. Купуваше ми бельо от „Маркс и Спенсър“. — Мередит внезапно си представи как върви по улицата, хванала майка си за ръка. — Почти винаги мама ми купуваше сладолед — продължи тя. — Веднъж се спънах и изпуснах фунийката. Бях ужасно разстроена и се разплаках. Спомням си как мама ме утешаваше… после ми даде нейния сладолед.

— Виждаш ли, все повече спомени излизат на повърхността — възкликна Патси доволно. — А ето и „Парижка мода“.

Патси бутна вратата и двете влязоха в елегантния магазин. Млада жена в спретната черна рокля се спусна към тях.

— Мога ли да ви помогна? — попита тя с учтива усмивка. — Имаме чудесни нови модели от Париж.

— О, да — отговори Патси. — Знаем, че предлагате чудесни дрехи, но не сме дошли да купуваме нищо. Всъщност искаме да се видим с управителя.

— Нямаме управител — каза младата жена. — Госпожа Коен е собственица на магазина и тя го ръководи.

— Разбирам. А тя тук ли е? Може ли да се видим с нея? — намеси се Мередит.

Младата жена кимна.

— Сега ще я доведа. Тя е в кабинета си.

След няколко секунди петдесетгодишна жена, елегантно облечена и фризирана, се приближи към тях.

— Аз съм Джилда Коен — представи се и протегна ръка на Патси.

— Приятно ми е да се запознаем, госпожо Коен. Аз съм Патси Кантън, а това е приятелката ми, Мередит Стратън.

— Удоволствие е за мен, госпожо Стратън — обърна се към нея Джилда Коен и се ръкува.

Мередит й се усмихна и започна направо:

— Търся един човек, госпожо Коен. Една жена, която е работила тук. Но преди много години. Страхувам се, че е било доста преди вие да се заемете с магазина.

— Кого търсите? — полюбопитства Джилда Коен.

— Търся майка си. Работила е тук в края на петдесетте години или началото на шестдесетте. Името й е Кейт Сандерсън. Бяхме разделени, когато бях много малка, и смятах, че е починала. Но наскоро научих, че е още жива. Искам да я намеря.

— Напълно права сте, госпожо Стратън. Кейт работеше тук, докато майка ми ръководеше магазина. Наследих го от нея. В онези дни още учех в колежа, но познавах Кейт, макар и бегло. Чудесна жена. Майка ми много я харесваше и съжаляваше, когато тя напусна.

— Кога стана това, госпожо Коен? — попита Мередит.

— Мисля, че в средата или края на шестдесетте години. Но нека не стоим насред магазина. Да влезем в кабинета ми и да седнем удобно. Мога ли да ви предложа чаша чай?

— Не, благодаря — отвърна Мередит.

Патси също отказа, после двете приятелки последваха Джилда Коен в кабинета й. Седнаха една до друга на канапето и впериха поглед в Джилда, която се настани зад бюрото си.

— Както ви казах, майка ми много харесваше Кейт. Беше я взела под крилото си и продължи да поддържа връзка с нея и след като напусна.

— Знаете ли къде е отишла да работи?

— Да, върна се в родния си град, Хароугейт, и започна работа в „Джагър“. Веднъж мама ми спомена, че Кейт не била щастлива в Лийдс. Наричаше я „наранената ми птичка“, макар да не знам защо. Аз се омъжих млада и родих, така че в онези дни не работех в магазина. Не познавах Кейт добре. Но тя определено беше впечатлила майка ми, а и други хора също. Всички говореха с обич за нея.

Мередит въздъхна.

— Тя надали все още работи в „Джагър“. Как мислите, госпожо Коен?

— О, със сигурност, госпожо Стратън. Тя не остана в „Джагър“ повече от една-две години. Последния път, когато чух за нея от мама, Кейт управляваше „Плас Вандом“ в Хароугейт, скъп бутик за елегантни дрехи — отговори Джилда и се облегна на стола си. — Ако майка ми беше жива, щеше да ви разкаже толкова много за Кейт.

Мередит я погледна със съчувствие.

— Съжалявам, че сте загубила майка си.

— Да, за всички ни беше тежко. Но все пак тя преживя прекрасен живот, а и стигна до деветдесет. И не знаеше какво е болест.

Настъпи кратко мълчание, после Патси попита:

— Дали Кейт Сандерсън все още работи в „Плас Вандом“?

— Мисля, че не, госпожо Кантън. Чух, че е напуснала. Всъщност е напуснала и Хароугейт.

— Още една задънена улица — тъжно промълви Мередит.

— Мога да звънна на Анет Аликзандър, собственицата на бутика. Тя сигурно знае адреса й.

— О, бихте ли го направили? Сигурна ли сте, че нямате нищо против? — извика Мередит. — Ако ви причиняваме неудобства, недейте, ние можем да отидем до Хароугейт. Едва четири и половина е.

— Да — кимна Патси. — Можем да се отбием да я видим на път за Райпън. Бездруго минаваме през Хароугейт.

— Не, не, няма проблеми. Ще й звънна веднага. Нямам нищо против — възрази Джилда Коен, като вдигна слушалката и набра номера на бутика. — Здравейте, обажда се Джилда Коен. Там ли е госпожа Аликзандър?

Настъпи кратка тишина, докато Джилда слушаше. После тя закри слушалката с ръка и прошепна:

— Отидоха да я повикат. Тъкмо изпращала клиентката си. Ало? Здравей, Анет. Как си?

Джилда послуша малко, после каза:

— При мен има две дами, които търсят Кейт Сандерсън. Знам, че тя те напусна преди няколко години. Дали случайно имаш адреса или телефона й?

Следващата кратка пауза бе последвана от възклицание.

— Така ли? — извика Джилда. — Почакай една секунда. Трябва да попитам.

Тя отново закри слушалката с ръка и се обърна към Мередит:

— Според Анет, майка ви напуснала, за да се омъжи за някого. Но не може да си спомни името му. Иска да знае къде може да се свърже с вас, ако си го спомни.

— Хотел „Скел Гарт“ в Райпън — обади се Патси. — Номерът е 42900.

Джилда Коен повтори номера на Анет, после й благодари и се сбогува. Погледна Мередит в очите и й се усмихна:

— Ако мама беше жива, щеше много да се зарадва, че Кейт най-после се е омъжила. Винаги казваше, че Кейт е прекалено тъжна и животът й бил много тежък.

— Много ми помогнахте, госпожо Коен — рече Мередит тихо и се надигна. — Благодаря ви.

— Удоволствието беше мое. Иска ми се да можех да направя нещо повече, за да ви събера с майка ви. Анет е надежден човек и мога да ви гарантирам, че ще ви звънне, ако си спомни за кого се е омъжила майка ви.

— Надявам се да си спомни.

Джилда Коен ги придружи до вратата и се ръкува с тях.

— Бих искала да узная, ако намерите Кейт, госпожо Стратън. Тя беше любимката на майка ми.

— Ще поддържам връзка с вас — обеща Мередит.

— Защо ли не се сетихме за това? — промърмори Патси, когато тръгнаха по улицата. — Най-очевидното нещо. Тя е била млада жена, а и красива.

— Много красива. Прекрасна — прошепна развълнувано Мередит, като хвана приятелката си под ръка и продължи: — Никога няма да успеем да я намерим. Това е още една задънена улица.

— Напротив! — извика Патси. — Точно обратното. Утре сутрин ще звънна на Валери в офиса. Ще я помоля да отиде до регистъра. Там има и брачни свидетелства. Ще открием за кого се е омъжила майка ти.

Мередит засия.

— Страхотна идея! Да се обадим още сега.

— Тя не е в офиса днес. Нали знаеш, че отиде в Милано за уикенда и няма да се върне до късно вечерта.

— Сигурна ли си, че там има и брачни свидетелства? — попита Мередит тихо, когато поеха към площада.

— Абсолютно. Това е националният регистър за раждания, смъртни случаи и бракове — отговори Патси и добави: — Мислех си нещо… може би трябва да отидем до сиропиталището на доктор Бърнард и да разпитаме и там. Може би ще хвърлят известна светлина върху случилото се с теб. И с майка ти.

Мередит я погледна ужасено.

— По никакъв начин! Познавам тези места. Никога нищо не ти казват. Обвити са в тайнственост. Бих отишла при тях само като крайна мярка — изрече тя и стисна устни.

Патси забеляза настроението й и реши да не казва нищо повече. На път за Райпън говориха за безброй други неща. Искаше да освободи Мередит от мислите за майка й и сиропиталищата. Внезапно тя се засмя и подхвърли:

— Знаеш ли, Мередит, ние с теб сме направо ужасни.

— Какво имаш предвид?

— След като разбрахме коя е Юнис Морган, я подложихме на разпит, а после се втурнахме да търсим майка ти. Бедната жена сигурно ни мисли за луди. Дори не довършихме интервюто с нея.

— Да, и аз се сетих за същото преди малко. Е, какво мислиш, да я назначим ли?

— Съгласна съм. Мисля, че тя е най-добрата от всички. Според мен Лойд Брикър е голям сноб, а и доста арогантен, а госпожа Джоунс не ме впечатли особено.

— И аз мисля, че тя е твърде посредствена — кимна Мередит. — И споделям мнението ти за Лойд. Значи решаваме да назначим Юнис, нали? Страхотна готвачка е — усмихна се тя. — И очевидно вече не изгаря храната, както когато съм била малка.

Патси се засмя, доволна, че Мередит не е изгубила чувството си за хумор.

 

 

Рано на следващата сутрин телефонът звънна.

Мередит и Патси седяха в трапезарията, закусваха и преглеждаха бележките си, когато Клаудия Милър се втурна към масата им.

— Извинете ме. Мередит, търси те госпожа Аликзандър.

Двете приятелки се спогледаха изненадано и Мередит бързо скочи от масата.

— Благодаря ти, Клаудия. Ще се обадя от телефона до вратата.

— Добре. Ще отида да те свържа.

След секунда Мередит изрече:

— Ало, аз съм госпожа Стратън.

— Добро утро, госпожо Стратън. Обажда се Анет Аликзандър. Надявам се да не съм ви събудила.

— Не, не се притеснявайте, госпожо Аликзандър.

— Реших, че ще е по-добре веднага да ви звънна. Преди малко научих нещо, което може да ви помогне. Снощи в продължение на часове се опитвах да си припомня името на човека, за когото Кейт се омъжи, но не успях. После се сетих, че сестра ми може да го познава. Тя работеше с мен в „Плас Вандом“ по същото време, когато и Кейт Сандерсън. Звъннах й, но я нямаше. Прибрала се у дома доста късно и чула съобщението ми чак тази сутрин. Звънна ми преди десет минути. Очевидно Кейт се омъжила за някакъв човек на име Найджъл. Сестра ми смята, че фамилията му е Грейндж или Грейнджър. Бил ветеринарен лекар в Мидълхам. Знам, че информацията не е много, но все пак се надявам да ви помогне.

— О, да, сърдечно ви благодаря, госпожо Аликзандър. Мога ли да ви попитам и още нещо? Спомняте ли си кога Кейт Сандерсън напусна „Плас Вандом“?

— Да, беше в началото на седемдесетте години.

— Разбирам. Много ви благодаря, госпожо Аликзандър.

— Радвам се, ако съм ви помогнала. Предайте много поздрави на Кейт, ако я намерите.

— О, да, ще го направя. Довиждане, госпожо Аликзандър.

Мередит затвори и се върна на масата.

Патси я погледна въпросително и повдигна вежди.

— Е?

Приятелката й си пое дълбоко дъх, после каза:

— Според Анет Аликзандър, майка ми се омъжила за някакъв човек на име Найджъл. Фамилията му била Грейндж или Грейнджър. Бил е или все още е ветеринарен лекар. В началото на седемдесетте, когато майка ми напуснала „Плас Вандом“ той живеел в Мидълхам.

— Мидълхам! За Бога, Мередит, това е съвсем близо до нас. Малко селце на около половин час от Райпън. Спомняш ли си как ти казах, че според мен майка ти е наблизо?

— Не сме сигурни дали е така. Не знаем какво точно е станало. Може да са се развели или да са се преместили някъде другаде.

— Скоро ще го разберем — извика Патси, като скочи от мястото си. — Отивам да прегледам телефонния указател. Името му трябва да е вписано там, ако е ветеринарен лекар в Мидълхам.

Мередит се отпусна на стола си и загледа как Патси тръгна енергично към телефона. Явно бе твърдо решена да открие Кейт Сандерсън. Бе толкова добра приятелка. Мередит си даде сметка, че нямаше да може да се справи без помощта й през последните няколко дни.

След секунда Патси се върна с доволен вид. Седна, погледна листа, който държеше, и каза:

— Името му е Грейнджър. Живее в Мидълхам. Къщата се нарича „Тан Бек“. Ето и телефонния номер.

Мередит взе листа и прочете написаното, после вдигна очи към Патси.

— Благодаря ти. Сега, когато знам, че тя може да е само на няколко километра от мен, се чувствам много странно.

— Страх те е да я видиш? — попита Патси.

— Да.

— Страховете ти са излишни.

— Вероятно си права.

— Ще дойда с теб.

— Благодаря, но вероятно би трябвало да отида там сама, Патси.

— Не искаш ли първо да й звъннеш по телефона?

— Не съм сигурна. Предпочитам да я видя лично без тя да знае нещо за мен. А ако се обадя по телефона, ще се наложи да обясня доста неща.

— Права си. Постъпи както смяташ, че е най-добре.