Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (17)

Глава 16

Мередит стоеше в ъгъла на стаята, облегната на шкафа в стил „Шератон“. Вътрешността на старинния шкаф бе осветена, а рафтовете — изпълнени с ценни фигурки от майсенски порцелан.

Преди няколко минути бе дошла да разгледа уникалната колекция и внезапно почувства слабост. Не й се искаше да маневрира из претъпканото помещение, за да търси място за сядане, затова остана тук, хванала в ръка чаша с шампанско.

Пое си дълбоко дъх, като се надяваше да не е нова криза. Беше имала две през януари, докато беше във Франция, три миналия месец и сега се чудеше колко ли щяха да бъдат през април.

Отминаваха така бързо, както се появяваха, а и след тях не се чувстваше зле, но все пак я изнервяха. Никога не знаеше какво точно може да стане.

Онзи ден в службата бе разказала на Ейми за кризите. Беше й обяснила как са започнали в Париж и че все още продължаваха.

Ейми веднага я посъветва:

— Кризите ти са прекалено често. Мисля, че трябва да поговориш с лекар. Ще ти запиша час при Дженифър Полард.

Мередит поклати глава и помоли Ейми да не се обажда на лекарката. Сега се питаше дали не постъпи глупаво. Вероятно трябваше да послуша помощничката си. В този момент краката й трепереха, а цялото й тяло бе налегнато от безкрайна умора. Зачуди се дали ще издържи цяла вечер.

Трябваше да издържи, независимо как се чувстваше. Тази вечер бе изключително специална за дъщеря й, а и за нея самата. Празнуваха годежа на Кет, който всички очакваха с нетърпение.

Мередит смяташе, че тя би трябвало да организира приема, но сестрата на Кийт, Марджъри, и съпругът й, Ерик, настояха да го направят в луксозния си апартамент на Парк авеню и тя не можеше да не се съгласи.

Реши да даде празнична вечеря за Кет и Кийт през следващите няколко седмици. Надяваше се и Люк да успее да присъства. Той прекара последната седмица заедно с нея в Ню Йорк и възнамеряваше да остане и за годежа, но в последния момент го извикаха обратно във Франция. Беше се появил сериозен проблем във връзка с един от архитектурните му проекти — голям търговски комплекс в Лион.

И двамата се почувстваха разочаровани, че му се налага да замине, но й обеща да се върне в Ню Йорк след десетина дни и да прекарат дълъг уикенд заедно в „Сребърното езеро“. Мередит нямаше търпение да го види час по-скоро. Бяха много влюбени и през последните два месеца се бяха сближили невероятно. Прекарваха всяка свободна минута заедно, когато се намираха в един и същи град, а когато ги разделяше Атлантическият океан, говореха всеки ден по телефона. Този мъж бе всичко, за което бе мечтала. Ужасно й се искаше да е до нея тази вечер.

Мередит постоянно се радваше на късмета, който я бе срещнал с Люк. Децата й го харесваха, а и той бе много мил с тях. Разбираше се чудесно с Джон, не само защото бяха завършили Йейл. И двамата обичаха спорта, особено футбола. С Кет също намериха допирни точки, нали и двамата бяха артистични натури. Люк бе впечатлен от таланта на момичето и я смяташе за чудесен художник. Мередит се почувства много горда, когато Люк я поздрави за прекрасните й деца с искрено възхищение.

Огледа претъпканата стая внимателно. Искаше й се Кет или Джон да се появят отнякъде. Присъстваха около шестдесет души, но повечето почти не познаваше. Само членовете на семейство Пиърсън — Ан и Пол, родителите на Кийт, сестрите му, Марджъри, Сюзън, Розмари, Джил и Уенди, двамата му братя, Уил и Доминик. Разбира се, и Ерик Кларк, съпругът на Марджъри, домакинът им тази вечер.

Семейство Пиърсън бе огромен и жизнерадостен американско-ирландски клан. Наскоро Кет бе споделила с майка си, че са не по-малко от фамилия Кенеди. Но Пиърсън не произхождаха от Бостън. Бяха истински янки от сърцето на Кънектикът. Внезапно Мередит осъзна, че семейство Пиърсън бяха в стихията си тази вечер. Стаята бе изпълнена с безброй лели, чичовци, братовчеди и племенници.

„А ние сме само трима. Толкова малко“ — помисли си тя. Не можеха да се сравняват с тълпа като Пиърсънови. Внезапно я обзе толкова силно усещане за загуба, че се стресна. Не можеше да си обясни причината за това чувство.

Бланш и Пит О’Брайън бяха пристигнали от „Сребърното езеро“, за да присъстват на приема, а те все пак бяха част от семейството й… Но въпреки това… Мередит затвори очи и се опита да се отърси от неприятното усещане.

След секунда ги отвори отново и огледа стаята, като се чудеше къде са Бланш и Пит. Беше ги загубила през последния час. Вероятно се намираха в претъпканата трапезария, където гигантската маса се огъваше под безбройните ордьоври.

Почувства се странно изолирана, застанала тук сама, облегната на старинния шкаф. Реши, че трябва да седне, и тръгна да търси кресло близо до камината. Тогава забеляза дъщеря си.

Кетрин се оглеждаше наоколо и очевидно също я търсеше.

Мередит вдигна ръка и й махна.

Момичето я видя веднага, усмихна се, махна й в отговор и забърза към нея.

— Мамо, ето къде си била. Търсих те навсякъде. Празненството е чудесно, нали? Толкова съм развълнувана — избърбори тя, като се вгледа в сапфирения годежен пръстен възхитено, а после протегна ръка към майка си. Прекрасен е, нали?

— Много е красив, скъпа — отговори Мередит и хвана дъщеря си за ръката, за да не се олюлее.

Кетрин я погледна разтревожено.

— Мамо, добре ли си?

— Да.

— Стори ми се, че залиташ, а и си пребледняла. Освен това изглеждаш напрегната. Сигурна ли си, че си добре?! Има ли някакъв проблем? Не си ядосана, нали? Имам предвид заради това, че Марджъри и Ерик настояха да направим приема у тях?

— Не ставай глупава, знаеш, че не съм такъв човек. Чувствам се малко изморена, това е всичко. Вероятно съм попрекалила с работата.

— Хайде да отидем да седнем на канапето. Бездруго краката вече не ме държат. Тези обувки са страхотни, но направо са уреди за изтезания.

Мередит позволи на дъщеря си да я отведе до канапето до камината и се отпусна с благодарност. След секунда изпита чувството, че силите й я напускат. Последното, което искаше, бе да припадне тук. Щеше да се унижи безкрайно пред всички тези хора.

Тя се обърна към Кетрин и помоли:

— Вероятно чаша вода ще ми дойде добре. Би ли ми донесла?

— Разбира се, мамо. Ще се върна след секунда.

Усмихна се на майка си и тръгна към просторното фоайе, където беше барът.

„Никой не би разбрал, че обувките не са й удобни“ — помисли си Мередит, докато наблюдаваше как Кетрин грациозно прекосява стаята, сякаш плуваше във въздуха.

Дъщеря й изглеждаше толкова красива тази вечер, безупречно елегантна в костюма от тъмносиня тафта и перлите на Амелия. Кестенявата й коса беше оформена чудесно и милото й личице бе младо и свежо, красивите сини очи сияеха. Кет беше висока колкото майка си, с дълги, изящни крака. Мередит се зачуди защо дъщеря й искаше да носи десетсантиметрови токове, после се облегна на канапето и се опита да се съвземе.

Видя сина си да си пробива път през тълпата към нея. Мередит се загледа във високото слабо момче, русо и зеленооко като нея. Кет приличаше на баща си, а Джон бе изцяло на нея.

Младежът се приближи с разтревожено изражение на лицето.

— Мамо, какво има? Видях Кет, каза ми, че отива да ти донесе чаша вода. Смята, че не си добре. Болна ли си?

— Не, Джон, нищо ми няма — постара се отговорът й да прозвучи твърдо. — Наистина, скъпи. Просто почувствах леко замайване преди малко. Вероятно съм преуморена.

— Работиш прекалено много — отбеляза Джон, като се наведе и сниши глас. — Ако искаш да се прибереш у дома, ще те придружа. Нямам нищо против да напусна това събиране.

— Не, не, добре съм — бързо изрече Мередит. — И не мисля, че е редно да си тръгнем. Няма да е учтиво, а и не можем да изоставим Кет сред всички тези Пиърсъновци.

— Кийт ще я пази, а и нали тя самата скоро ще е Пиърсън.

Мередит се намръщи и се вгледа в лицето на сина си.

— Не прекарваш ли добре, Джон?

— Е, не е лошо, но… — Младежът сви рамене. — Тук съм само заради Кет и теб, мамо. Нямам много общи неща с тези хора.

— Аха — кимна тя, като го погледна по-внимателно. — Да не се опитваш да ми кажеш нещо?

Джонатан поклати глава и се ухили.

— Не ме разбирай погрешно, харесвам Кийт. Мисля, че е свестен човек и е идеален за сестра ми. Но не съм близък с техните приятели, моята група е съвсем различна. Това е всичко — обясни, като погледна майка си в очите. — Семейство Пиърсън са свестни хора, но са прекалено светски за мен.

— Разбирам — промърмори Мередит. — Радвам се, че дойде заради мен и Кет.

— Винаги можеш да разчиташ на мен, мамо. Иска ми се и Люк да беше тук. Присъствието му щеше да пооживи събирането.

Мередит се засмя.

— Ето го и нашето момиче.

— С Кийт по петите й — добави Джон, като се изправи и погледна през рамо сестра си.

— Заповядай, мамо — каза Кет, като й подаде чашата с вода и седна на канапето до нея.

— Благодаря, скъпа.

— Съжалявам, че не се чувстваш добре, Мередит — намеси се Кийт и се наведе към нея. — Мога ли да ти донеса нещо?

Мередит се вгледа в луничавото му лице и както винаги си помисли колко честни бяха светлосивите му очи. После поклати глава и отговори:

— Благодаря ти, но вече се чувствам по-добре.

Усмихна му се топло. Харесваше го и бе убедена, че ще бъде добър съпруг на дъщеря й. Ще я направи щастлива. Беше добър, обичлив и верен.

Мередит се изкашля и ги изгледа престорено сърдито:

— Вие тримата ме карате да се чувствам като инвалид.

Кийт й се ухили.

— Нямахме подобни намерения. Просто се тревожим за теб.

— Много си мил, Кийт.

— Ще дойдеш на вечерята, нали? — попита я младежът, като впери в нея сериозните си сиви очи. — Не искам да те насилвам, но всички ще сме разочаровани, ако отсъстваш. Няма да е същото без теб.

— Не бих пропуснала вечерята за нищо на света — успокои го Мередит, като го потупа по ръката. — Джон е моят кавалер и ще се грижи за мен.

— Кийт е прав, мамо. И на мен ще ми е скучно без теб на годежната вечеря — обади се Кет.

— Ще присъствам, не се безпокойте — усмихнато каза Мередит.

Кетрин се усмихна в отговор, вдигна лявата си ръка и оправи перлената си обица. Сапфиреният пръстен проблясна на светлината.

„Камъкът е в същия цвят като очите й — помисли си Мередит. — Очите на Джак.“

 

 

— Страхотна си, мамо — прошепна й Джонатан няколко часа по-късно, докато й помагаше да си свали палтото.

— Вечерята беше чудесна, а от страна на семейство Пиърсън бе много щедро да я направят в „Ла Греновил“. Но са малко…

— Изморителни — подсказа Джонатан и поклати глава. — Господи, толкова много Пиърсъновци! Сестра ми е невероятно смела, щом се захваща с това семейство. Аз лично не бих посмял.

— Разбирам какво имаш предвид, но всъщност те са свестни хора, а и родителите на Кийт са много приятни.

— Вярно е, но сестрите му са си направо луди.

— Проблемът е, че ние сме свикнали на различен семеен живот — много по-тих и уединен. Пък и през всичките изминали години си бяхме само трима.

— Благодаря на Бога за това — отвърна Джон, докато закачаше палтото си. — По мое мнение заслужаваш медал за това, че успя геройски да изтърпиш вечерята и всички тостове. Беше направо зашеметяващо.

Мередит се засмя.

— Да, попрекалиха малко. Но се почувствах по-добре още когато излязохме от апартамента и подишах чист въздух. А и харесвам храната в „Ла Греновил“.

— Но не яде много.

Тя се усмихна на сина си.

— Бих изпила чаша чай, Джон. А ти?

— Чудесна идея.

Младежът я последва в кухнята, сипа вода в чайника и включи газта. После погледна през кухненския прозорец. Светлините на моста на Петдесет и девета улица проблясваха весело на фона на тъмното нощно небе. Отвъд него в далечината се виждаше друг мост. Великолепен блестящ град. Джонатан винаги бе харесвал Манхатън. Загледа се в реката, после насочи взор към остров Рузвелт. Странно как майка му винаги искаше да живее близо до вода. Явно имаше нужда от това. Това бе вторият й апартамент на „Сътън Плейс“. Джонатан го харесваше много. Живееха на последния етаж и гледката към Манхатън бе великолепна.

— Кога се връщаш в Ню Хейвън? — попита Мередит, като постави две чаши и чинийки на таблата.

— Утре сутринта. Рано. Ще стигна за по-малко от два часа. Пътят до там не е лош. Между другото, Кет каза ли кога иска да направи сватбата?

Мередит кимна.

— Тази година. Не искат да чакат прекалено дълго. Предложих й септември. По това време на годината в „Сребърното езеро“ е много красиво.

— Началото на октомври е по-добре, мамо. Тогава листата се обагрят във всички възможни цветове. Мисля, че сватбата през октомври ще бъде невероятна красива.

— Прав си. Както и да е, Кет ще реши за датата следващата седмица, така че ще имаме достатъчно време да отпечатаме поканите и да подготвим всичко.

— Леля Бланш е страхотно въодушевена за приема — засмя се Джонатан. — Планира го от седмици. Е, поне в ума си. Каза ми, че искала да надмине твоята сватба, в подготовката на която очевидно е участвала активно.

— Така си беше. Всъщност тя организира абсолютно всичко. Притежава истински талант в това отношение. Направи чая, Джон, водата вече завря.

— Добре. Седни в библиотеката, аз ще донеса чая.

— Благодаря ти, скъпи — отрони Мередит.

Прекоси антрето и влезе в библиотеката, която гледаше към реката. Мередит застана до прозореца и се загледа навън. Във водата бавно се движеше огромен шлеп, който несъмнено, плаваше към доковете.

Никога не й омръзваше да гледа реката. По нея имаше голямо движение и винаги някой плавателен съд отиваше нагоре или надолу по течението.

Когато се отдели от прозореца и отиде да седне до камината, мислите й се върнаха на Кетрин. Щеше да й организира най-хубавата сватба, която можеше да си представи, щеше да…

Джонатан я прекъсна с влизането си.

— Къде искаш да оставя таблата, мамо? — попита той. — Предполагам, че някъде близо до теб, нали?

— Да, благодаря, остави я на масичката — отговори Мередит, като отмести купчина книги, за да направи място.

Тя сипа чая. Отпиваха мълчаливо в продължение на няколко минути, после Джонатан каза внезапно:

— Възнамеряваш ли да направиш връзката си с Люк постоянна?

Тя го изгледа изненадано с широко отворени очи.

— Имам предвид, дали ще се омъжиш за него, мамо?

— Не ми е предложил — отговори Мередит.

— Но ще го направиш ли, ако ти предложи? — настоя Джонатан.

— Честно казано, не знам.

— Защо?

— Защо не знам ли? Това ли ме питаш?

— Да.

Мередит сви рамене.

— Просто не знам. Ще бъде сериозна стъпка. Ще трябва да променя живота си напълно.

— Е, и? Мисля, че трябва да се омъжиш за него.

— Така ли? — въпросително повдигна вежди тя.

— Разбира се. Влюбена си в него, а и той в теб. Обзалагам се, че ако му дадеш възможност, ще те помоли да се омъжиш за него.

Мередит не отговори.

— Свикнала си ние с Кет да сме вечно около теб, мамо. Тримата мускетари. Помниш ли? Така ни наричаше. Но Кет ще се омъжи и скоро ще започне нов живот. Ще има свое собствено семейство. А и аз ще се оженя някой ден, когато срещна подходящата жена. Не искам да останеш сама.

Мередит се трогна от думите му, но си придаде сърдит вид.

— Значи се тревожиш за старините ми, така ли, Джон?

Той се засмя и поклати глава.

— Ти никога няма да остарееш, мамо. Ще си останеш красива завинаги. Ти си най-прекрасната четиридесет и четири годишна жена, която някога съм виждал.

— Да бе, ти пък си живял прекалено дълго! — засмя се. — И познаваш толкова много жени.

Джонатан стана сериозен.

— Не искам да останеш сама в по-късните години на живота си — изрече, после се прокашля и я погледна в очите. — Когато бях малък, те чувах как плачеш. Хлипаше нощем в стаята си, сякаш сърцето ти се разкъсваше. Стоях пред вратата и слушах. Беше ми толкова мъчно за теб. Но не смеех да вляза, макар да исках да те успокоя.

— Можеше да влезеш — нежно отвърна тя, развълнувана от думите му.

— Страхувах се. В онези дни ти беше доста строга. Помниш ли как веднъж, вече бях по-голям, те запитах защо плачеш нощем?

— Да, имам някакъв смътен спомен.

— А помниш ли какво ми отговори?

Мередит поклати глава.

— Каза ми, че плачеш, защото си загубила някого, когато си била дете. Попитах те кого, но ти не ми отговори.

Мередит се загледа безмълвно в сина си.

— Мамо, кого си загубила? Винаги съм се чудил.

— Не знам — отговори тя замислено. — Ако знаех, щях да ти кажа, Джон. Наистина щях.

Синът й се надигна и се премести до нея. Хвана ръката й и я погледна с обич, после каза бавно:

— Сърцето ми се късаше, докато те слушах как плачеш. Исках да ти помогна, но не знаех как. Ужасно се тревожех за теб.

— О, Джон!

— Затова Люк е толкова важен за мен. Искам да си с него, мамо. Той е чудесен и много те обича. Вероятно ще успее да прогони болката ти.

 

 

Мередит се събуди през нощта.

Скочи веднага от леглото, наметна халата си и влезе в библиотеката. На малката масичка беше оставен поднос с напитки и тя си наля малко бренди във висока чаша, добави сода и се настани удобно в едно от креслата.

Напоследък бе открила, че е по-разумно да стане от леглото, когато се събудеше по този начин. По-лесно й бе да размишлява върху онова, което я измъчваше, в креслото, а не докато лежи в леглото си.

Остави чашата на масичката, облегна се назад и се замисли върху думите на сина си.

Джонатан я беше изненадал, но и я бе трогнал със загрижеността си. Макар да не й се искаше синът й да се тревожи за нея, сърцето й бе стоплено от обичта му. Джонатан искаше майка му да е щастлива и това бе важно за нея.

Бе направила всичко възможно да възпита децата си добре и вярваше, че е успяла. Кетрин и Джонатан бяха израснали добри млади хора, вярваха в истинските ценности. Приспособиха се чудесно към живота и бяха нормални младежи. Слава Богу, никой от двамата не се бе изкушавал да опита наркотици, а и не пиеха много. Наистина имаше късмет с децата си.

Изненада я фактът, че Джонатан помнеше как бе плакала нощем. Тогава си мислеше, че децата й спят дълбоко, и затова бе давала воля на сълзите. Странното бе, че не си спомняше да му е казвала, че плаче за някого, когото е загубила като дете. Но синът й не лъжеше. Защо би направил подобно нещо? Очевидно тя беше забравила този разговор. Но кого ли бе имала предвид? Нямаше ни най-малка представа и наистина бе озадачена.

Въздъхна, довърши питието си и се върна в спалнята. Вероятно най-после щеше да успее да заспи. Трябваше да опита. Очакваше я тежък ден. Тя съблече халата си и легна. Почти веднага задряма и се унесе в дълбок сън.

 

 

Имаше много деца. Момчета и момичета. Някои от тях бяха съвсем малки. Три или четиригодишни. Други бяха малко по-големи — вероятно на седем или осем. Всички вървяха напред към мрачния хоризонт. Някои от тях се държаха за ръка, други крачеха сами. „Прекалено много деца — помисли си тя уплашено. — Никога няма да успея да намеря малкото момиченце. Нито момчето. Загубих ги. Къде са? Сигурно са сред тези деца. Трябва да ги намеря.“

Затича се трескаво след децата, които вървяха неотклонно към далечния хоризонт. Вглеждаше се в лицата им, но не ги познаваше. Те маршируваха по голата, напукана земя като роботи, вторачени право напред, и не й обръщаха внимание. Лицата им бяха абсолютно безизразни, а очите — безжизнени.

— Къде отивате? — извика тя. — Накъде сте се отправили? — Никой не й отговори. — Видяхте ли ги? — изплака. — Момиченцето с дългия раиран шал? Момченцето с кепето? Моля ви, кажете ми, ако сте ги видели.

Децата завиха надясно и тръгнаха към морето. Не бе виждала морето преди. Водата беше черна и приличаше на нефт. Потръпна и извика на децата да се върнат. Не я чуха. Тя затрепери от ужас. Децата продължиха да маршируват напред.

— Не! Спрете! — извика тя. Отново не й обърнаха внимание. Продължиха напред и навлязоха в морето. Потънаха бавно и изчезнаха от погледа й.

— О, Господи, не! — изпищя тя. Никой не я чу.

Наоколо беше пусто. Тя бе единствената тук. Внезапно ги видя. Подскачаха и се държаха за ръце. Малкото момиченце с шала и момченцето с училищното кепе. Замаха им отчаяно. Те й махнаха в отговор. Тогава се затича. Приближаваше се все повече към тях. Табелите, закачени на палтата им, бяха огромни. Вятърът ги вдигна нагоре и закри лицата им. Внезапно те се завъртяха надясно и тръгнаха към морето.

— Не! — изкрещя тя. — Спрете! Не отивайте там!

Не я слушаха. Затича се подире им. В черната суха земя се отвориха пукнатини. Тя ги прескочи и продължи да тича. Не й стигаше въздух. Най-после настигна децата. Протегна ръка и хвана момчето за рамото. То се отдръпна. После бавно се извърна. Тя изпищя. Момчето нямаше лице. Хвана ръката на момиченцето. То се обърна към нея. Мередит отново изпищя.

 

 

— Мамо, какво има? — разтърси я Джонатан, наведен над нея.

Мередит седна. Лицето й, вратът й бяха мокри от пот, очите й — ококорени от страх. Тя поклати глава.

Синът й седна до нея. Огледа я внимателно и я потупа по ръката, за да я успокои. После попита:

— Какво става, мамо?

Мередит си пое дълбоко дъх.

— Сънувах кошмар.

— Сигурно ужасно си се уплашила. Чух те да пищиш.

— Да, вероятно. Съжалявам, че те събудих, Джон.

— Няма нищо — отвърна той и се намръщи леко. — Какъв беше кошмарът?

— Безсмислен и много неясен — насили се да се усмихне. — Да забравим за него. Няма ми нищо. Връщай се в леглото, скъпи.

Джонатан се наведе и я целуна по бузата.

— Точно отсреща съм, ако имаш нужда от мен.

— Добре съм, не се безпокой — успокои го Мередит.

Дълго след като младежът се бе върнал в стаята си, тя лежа будна, като си припомняше всяка подробност от съня.

За първи път й се бе присънил този кошмар преди много години, когато беше млада и живееше в Сидни. Беше се появявал периодично през годините, но после внезапно спря, когато беше на около тридесет. А сега неочаквано я връхлетя два пъти през последните два месеца.

Подробностите бяха винаги едни и същи. Мрачният гол пейзаж, зловещ и забравен от Бога. Децата, които маршируваха като обречени към морето. Отчаянието й, когато се опитваше да намери малкото момиченце и момчето.

Винаги се събуждаше обляна в студена пот. И с разтуптяно от ужас сърце. Защо? Какво означаваше този сън?