Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (2)

Глава 1

Мередит Стратън стоеше до високия прозорец в кабинета си и се възхищаваше на блестящите небостъргачи, които се издигаха пред погледа й. Панорамата на Манхатън винаги бе впечатляваща, но тази вечер изглеждаше невероятно красива.

В януарската вечер на 1995 г., небето беше мастиленосиньо и ясно, обсипано със звезди. Пълната луна царуваше над тях. Мередит си помисли, че дори холивудските дизайнери не биха могли да създадат по-красиво нещо. Никой не можеше да надмине природата. Но трябваше да се признае, че окото се впечатляваше най-силно от небостъргачите и архитектурата на града.

Емпайър Стейт билдинг все още блестеше с новогодишната си украса в яркочервено и зелено, а от другата му страна се издигаше по-скромният небостъргач на „Крайслер“, чийто връх в стил арт деко бе осветен от бели лампи.

Тези две прочути забележителности доминираха над останалите, но тази вечер цялата панорама изглеждаше по-бляскава от обикновено, а елегантните силуети на сградите се очертаваха на фона на тъмното нощно небе.

— Никъде по света няма място като Ню Йорк — каза Мередит тихо.

— Съгласна съм.

Мередит се извърна и видя помощничката си, Ейми Бранд, която стоеше до вратата на кабинета й.

— Стресна ме — усмихна се Мередит, после се обърна към прозореца. — Ейми, ела да погледнеш. Този град е направо невероятен.

Жената затвори вратата зад себе си и прекоси стаята. Беше дребна и тъмнокоса, пълна противоположност на високата и руса Мередит. Чувстваше се като джудже до шефката си, която бе метър и седемдесет по чорапи. Единствената й утеха бе, че Мередит винаги носеше високи токове и се извисяваше над повечето хора.

Ейми погледна през прозореца и се съгласи:

— Права си, Мередит. Манхатън изглежда великолепен, почти нереален.

— Небето е много ясно, въпреки че е тъмно — посочи с ръка Мередит. — Няма облаци и светлините на града изглеждат по-бляскави…

Двете жени останаха до прозореца още няколко секунди, после Мередит се извърна и тръгна към бюрото си.

— Трябва да прегледаме едно-две неща и после си свободна — каза тя, като погледна часовника си. — Вече е седем. Съжалявам, че те задържах до толкова късно.

— Няма проблеми. Ще отсъстваш цяла седмица и аз ще я карам по-леко, докато те няма.

Мередит се засмя и повдигна русите си вежди.

— Това ще е чудото на века. Ти си истинска работохоличка.

— Не, ти си работохоличката. Дори можеш да вземеш първа награда в тази категория.

Мередит се засмя отново и зелените й очи заблестяха. После придърпа купчина папки към себе си, отвори най-горната и започна да разучава дългите колони с цифри.

Най-после вдигна очи и каза:

— Ще отсъствам повече седмица, Ейми. Мисля, че най-малко две. Имам много работа в Лондон и Париж. Агнес е твърдо решена да купим онзи стар палат в Монфор-Л’Омери, а знаеш, че когато си науми нещо, по-лесно ще изтръгнеш кокала от устата на куче, отколкото да я разубедиш. Ще се наложи доста сериозно да обсъдя въпроса с нея.

— От снимките, които Агнес изпрати, имотът изглежда великолепен. А и е идеален за нас — отбеляза Ейми. После попита: — Не си против, нали?

— Не. А и това, което казваш, е вярно. Имотът е идеален за „Хейвън“. Единствената ми тревога е колко ще трябва да похарчим, за да превърнем старата къща в добър хотел с всички модерни удобства, които разглезените туристи изискват. Това е най-важният въпрос. Знаеш, че Агнес не я е особено грижа, когато става дума за пари. Не се притеснява, нито се интересува от цената на нов водопровод или електрическа инсталация. Страхувам се, че подробностите никога не са я вълнували.

— Но много я бива в рекламата.

— Вярно е. А за мен обикновено остава водопроводът.

— И обзавеждането. Да не забравяме това, Мередит. Обичаш да проектираш хотелите и всичко в тях.

— Да, и наистина ми доставя удоволствие. От друга страна обаче, трябва да мисля за разходите. Особено този път. Агнес не може да вложи повече от собствените си пари, така че няма да участва в покупката на къщата и в разходите по ремонта й. Същото се отнася и за Патси в Англия — и тя няма възможност да ни предложи финансова помощ. Ще трябва да събера парите съвсем сама. И ще го направя. Агнес и Патси ще бъдат облекчени, че финансирането ще е моя грижа, но това означава да им дърпам юздите, когато започне реконструкцията.

— Сигурна ли си, че искаш да се захванеш с новите хотели в Европа? — попита Ейми.

Досега не бе осъзнавала, че само Мередит ще отговаря за финансирането, и й се стори, че долавя притеснение в гласа й.

— О, да. Искам да ги купя. Нужни са ни допълнителни хотели, за да можем да се разширим. Не че искам компанията да става прекалено голяма. Смятам, че шест хотела са достатъчни. А и не е толкова трудно да ги управляваш, след като Агнес ръководи тези във Франция, а Патси — английските.

— Шест — повтори Ейми и погледна Мередит въпросително. — Да не се опитваш да ми кажеш нещо?

Мередит изглеждаше объркана.

— Не разбирам.

— Казваш, че не е трудно да се управляват шест хотела, но с двата нови в Европа ще притежаваш седем, ако броим и трите тук. Да не мислиш да продадеш някой от американските?

— Разсъждавах по въпроса — призна Мередит.

— Хотел „Сребърното езеро“ ще донесе най-много пари — отбеляза Ейми. — Той е най-проспериращият от трите.

Мередит се вторачи в помощничката си и внезапно усети същата болка в гърдите си, която бе почувствала предишната седмица, когато Хенри Рафаелсън, личният й банкер, бе изрекъл същите думи по време на вечеря в „Клуб 21“.

— Никога не бих могла да продам „Сребърното езеро“ — най-после отговори Мередит, като повтори същите думи, които бе казала на Хенри.

— Разбирам какво имаш предвид.

„Не, не разбираш“ — помисли си Мередит, но замълча. После наведе глава и се загледа във финансовата разпечатка с цените за реконструкцията на старата къща, макар да не виждаше нищо.

Мислеше за „Сребърното езеро“. Никой не знаеше какво наистина означаваше този хотел за нея. Дори дъщеря й и синът й, които бяха родени там. „Сребърното езеро“ бе първото й безопасно убежище, първият й истински дом. Джак и Амелия Силвър, собствениците, бяха първите хора, държали се мило с нея. Обичаха я и я ценяха като по-малка сестричка. Отгледаха я, възпитаха я и окуражиха таланта й, помогнаха й да придобие съобразителност, възхищаваха се на стила й. И от тях се бе научила на почтеност и любезност, на достойнство и смелост.

Джак и Амелия. Единственото семейство, което някога бе имала. За момент Мередит си ги представи ясно. Първите човешки същества, които някога бе обичала. Преди тях нямаше друг. Дори Спин, малкото й кученце, й бе отнето, когато се привърза към него.

„Сребърното езеро“ бе част от нея, част от душата й. И не би могла да го продаде при никакви обстоятелства.

Мередит си пое дълбоко дъх и болката в гърдите й понамаля. Тя вдигна очи към Ейми и изрече почти небрежно:

— Може би ще имам купувач за „Върхът на хълма“. Затова реших да отида до Кънектикът довечера.

Ейми се изненада, но кимна леко.

— Ами „Папрат“? Не мислиш ли, че ще получиш повече пари за хотела във Върмонт?

— Да, този имот наистина е по-ценен, Ейми, струва милиони. Но някой трябва да поиска да го купи. Само тогава може да е ценен и за мен.

Ейми кимна. Мередит продължи:

— Бланш знае, че ще пристигна тази вечер. Ще отседна в „Сребърното езеро“, тъй като няма смисъл да я карам да отваря къщата само за една вечер. Утре сутрин Джонас ще ме закара до Шарън, за да се срещна с потенциалните купувачи. След срещата във „Върхът на хълма“ ще се върна в града и ще тръгна за Лондон в събота.

Мередит взе голяма папка и я подаде на Ейми.

— Ето писмата ми. Всичките са подписани и подпечатани. Има и няколко чека за Луис — добави тя и се облегна на стола. — Е, предполагам, че това е всичко.

— Имаш съобщение на електронната поща, Мередит.

Тя се завъртя към компютъра, поставен на тясната масичка зад стола й, и погледна екрана.

Четвъртък, 5 януари, 1995

Здрасти, мамо,

Благодаря за чека. Помогна ми. Приятно пътуване. Вземи им акъла и парите и се прибирай. Обичам те.

Джон

— Страхотен стил — лаконично отбеляза Мередит и поклати глава.

Тя се замисли за двадесет и една годишния си син Джонатан, който винаги успяваше да я развесели, и се усмихна. Беше чудесно дете, също като сестра си. Мередит имаше късмет в това отношение.

 

 

След като остана сама в кабинета си, Мередит се загледа в цифрите, изпратени от френската й партньорка. Сумите й се сториха твърде високи и тя за пореден път си напомни, че Агнес не бе достатъчно практична, когато ставаше дума за реконструкции. Вероятно можеха да снижат разходите по някакъв начин.

Агнес Д’Обервил и Мередит работеха заедно от осем години и партньорството им бе успешно. Разбираха се добре и се допълваха. Способностите на Агнес в областта на рекламата бяха направили хотелите им известни. С дългите си шалове и широки поли Агнес имаше бохемски, но стилен вид.

Тя ръководеше парижкия офис на „Хейвън“ и управляваше общия им хотел в долината на Лoapa. Нямаше финансова възможност да участва в покупката на къщата в Монфор-Л’Омери, но смяташе, че сделката е изгодна. „Няма да съжаляваш, Мередит. Това е чудесна инвестиция за компанията“ — бе казала Агнес по време на телефонния им разговор през деня.

Мередит знаеше, че това е вярно. Освен това бе наясно, че чаровното хотелче, разположено само на четиридесет и осем километра от Париж и съвсем близо до Версай и гората Рамбуйе, щеше да носи много пари, особено ако имаше и добър ресторант.

Агнес вече бе намерила известен готвач, както и архитект, който да проектира реконструкцията на къщата и да я превърне в удобен хотел.

Историята на Патси Кантън, английската им партньорка, с която работеха от десет години, бе малко по-различна. Патси бе открила съвсем случайно два хотела, обявени за продан, за които вярваше, че са истински находки.

Единият се намираше в Кезуик, прочутото място в езерната област на Кумбрия, а другият — в Йоркшир, близо до Йорк и Райпън. И двете бяха популярни туристически обекти. Подобни хотели с добра репутация щяха да печелят добри пари.

За съжаление Патси имаше същия проблем като Агнес — не можеше да вложи никакви пари. Вече бе инвестирала всичко, което притежаваше, в „Хейвън“. Наследството от родителите й бе похарчено за „Хадън“, хотела в Котсуолдс.

По същия начин, както Агнес в Париж, Патси управляваше „Хадън“ и ръководеше лондонския офис на „Хейвън“. Силните й страни бяха мениджмънта и връзките с обществото.

Мередит въздъхна леко и се замисли за трудностите, пред които бе изправена. Всъщност проблемите не бяха неразрешими, а в крайна сметка двата нови хотела в Европа щяха да донесат невероятна полза на компанията.

Разширяването бе нейна идея и тя бе твърдо решена да го осъществи. Все пак, тя бе основният акционер на „Хейвън“, компанията бе нейна и се чувстваше отговорна за цялата дейност.

В началото на седмицата Хенри Рафаелсън я бе уведомил, че банката ще й отпусне необходимите пари. Хотелите, които „Хейвън“ вече притежаваше, щяха да гарантират кредита. Но „Сребърното езеро“ не бе включен. Хенри се съгласи с това условие, макар и неохотно, защото тя го убеди, че „Върхът на хълма“ ще се продаде по-бързо. Надяваше се да е права. С малко късмет Елизабет и Филип Морисън щяха да го купят още утре. „Разбира се, че ще го направят“ — каза си Мередит, вечната оптимистка.

Тя бутна стола си назад, стана и отиде до лакираната масичка, където бе оставила куфарчето си. Макар и доста висока, Мередит имаше добре оформена, женствена фигура и дълги крака. Движеше се грациозно и бързо. Всъщност винаги действаше бързо и просто кипеше от енергия.

На четиридесет и четири години Мередит Стратън изглеждаше доста по-млада от възрастта си. Това се дължеше на жизнеността и веселия й характер, както и на свежото лице и светлорусата коса, подстригана младежки, която обрамчваше изразителното й лице с впечатляващи зелени очи.

Но колкото и да бе хубава, тя привличаше най-вече с приятното си държане и естествен чар. У нея имаше нещо особено, което караше хората да я запомнят завинаги.

Мередит занесе куфарчето до бюрото си и го напълни с папките и документите, по които бе работила цял ден. След като го затвори и остави на пода, тя вдигна слушалката и набра номера на дъщеря си.

— Аз съм — каза Мередит, когато Кетрин отговори.

— Здрасти, мамо! — възкликна Кетрин, доволна да чуе гласа на майка си. — Как си?

— Добре. Заминавам за Лондон и Париж в събота.

— Късметлийка! Може ли да дойда с теб?

— Разбира се! Знаеш, че много бих се радвала.

— Не мога, уви, макар че ужасно ми се иска. Трябва да довърша илюстрациите за новата детска книжка на Мадлин Макграт, а ме чакат и няколко корици. Но не е забранено да си помечтая, нали?

— Естествено. Много се радвам, че работата ти върви добре. Но ако все пак решиш, че можеш да си позволиш малко почивка, звънни на Ейми. Тя ще ти осигури билет още преди да си казала „Джак Робинсън“.

Кетрин се засмя.

— Не съм те чувала да използваш този израз от години. Когато бях малка, веднъж ми обясни откъде произхожда, но вече не помня. Много е странен.

— Да, така е. Научих го, докато растях в Австралия. Всъщност е нещо като жаргон.

— Да, сега си спомням. Означаваше да свършиш нещо много бързо.

— Повече от бързо дори — засмя се Мередит. — Както и да е, помисли си за пътуването до Париж и Лондон. Знаеш колко обичам да пътувам с теб. Как е Кийт?

Кетрин въздъхна.

— Фантастичен е.

— Май си щастлива, Кет.

— Така е, мамо. Луда съм по него.

— Сериозно ли вървят нещата?

— Много — отговори Кетрин. — Мисля, че скоро ще ми направи предложение.

Мередит се стресна за момент и замълча.

— Мамо, там ли си?

— Да, скъпа.

— Одобряваш, нали?

— Разбира се. Харесвам много Кийт. Просто се изненадах. Струва ми се, че напредвате доста бързо. Искам да кажа, не го познаваш много отдавна, нали?

— Шест месеца. Това е достатъчно.

— Предполагам, че си права.

— Двамата с Кийт се влюбихме лудо още в момента, когато се запознахме. Както казват французите: coup de foudre.

Мередит се усмихна.

— О, да, ударени от гръм. Знам какво имаш предвид.

— Така ли беше с теб и татко?

Мередит се поколеба.

— Не съвсем, Кет… Е, в известно отношение, да. Но не си го признахме дълго време.

— Вярно, не сте можели при онези обстоятелства. Сигурно ви е било адски трудно.

— Не, не беше чак толкова. А и това е стара история. Сега не е моментът да се връщаме към нея.

— А удари ли те гръм, когато се запозна с Дейвид?

— Не — отговори Мередит и за първи път от години се замисли за бащата на Джонатан. — Обичахме се, но не беше любов от пръв поглед.

— И аз винаги съм мислила така. Но между мен и Кийт любовта е луда и ще се съглася, когато ми предложи. Наистина го одобряваш, нали, мамо? — отново попита тя.

— Да, скъпа, а ако ти направи предложение, докато съм в Лондон или Париж, веднага ще ми се обадиш, нали?

— Разбира се. Обзалагам се, че ще те направим баба преди да успееш да кажеш „Джак Робинсън“ — изкикоти се Кетрин.

— Да не си бременна? — попита Мередит.

— Не ставай глупава, мамо. Не съм, разбира се. Но нямам търпение да си родя бебе преди да стана прекалено стара.

Мередит избухна в смях.

— Ама че си смешна. Та ти си само на двадесет и пет.

— Знам, но искам да родя децата си, докато съм млада, ти самата си постъпила така.

— Ти беше готова за майка, още когато беше малко момиченце. Слушай, скъпа, трябва да тръгвам. Джонас ще ме закара до „Сребърното езеро“ тази вечер. Утре имам среща във „Върхът на хълма“. Ще се върна в Ню Йорк утре вечер, ако имаш нужда от мен. Лека нощ, Кет. Обичам те.

— И аз те обичам, мамо. Поздрави Бланш и Пит от мен. И внимавай.

— Добре. Ще се чуем утре и Бог да те благослови.

След като затвори телефона, Мередит седна зад бюрото си за малко и се замисли за дъщеря си. Явно Кийт Пиърсън щеше да й предложи брак, и то съвсем скоро. Мередит беше убедена в това. Тази година щеше да има сватба. Лицето й засия при тази мисъл. Кетрин щеше да е прекрасна булка, а тя щеше да й осигури чудесен сватбен ден.

Отиде до прозореца и се загледа в Манхатън. „Ню Йорк. Мястото, което превърнах в свой дом — изрече тихо на себе си. — Толкова далеч от Сидни в Австралия… Изминах толкова път. Хванах скапания си живот и го преобърнах. Създадох си нов. Стъпках болката и разбитото си сърце и градих върху тях. Използвах ги за основи, върху които издигнах силната си цитадела. И свърших всичко съвсем сама. Не, не съвсем сама. Джак и Амелия ми помогнаха.“

Погледът на Мередит обиколи елегантната стая, обзаведена в различни нюанси на светлосиво, бледо и по-тъмно лилаво, пищната коприна и кадифето, с които бяха тапицирани креслата и канапето, модерните лакирани мебели, картините от съвременни френски и американски художници.

Стори й се, че вижда всичко за първи път, през нови и обективни очи. Зачуди се какво ли щяха да си помислят Джак и Амелия за всичко, което бе постигнала.

Гърлото й се сви внезапно. Тя се върна до бюрото, отпусна се на стола и прикова очи в двете снимки в сребърни рамки, които винаги държеше близо до себе си.

На първата се виждаха Кетрин и Джонатан като деца. Кет на дванадесет години, а Джон на осем, и двамата много хубави и интелигентни.

Другата снимка показваше Джак, Амелия и самата нея. Колко млада изглеждаше! Загоряла, руса и толкова непретенциозна. Беше едва на двадесет и една, когато бе направена снимката.

„Джак и Амелия щяха да се гордеят с мен — помисли си тя. — Все пак, те ме направиха такава, каквато съм. Аз съм тяхно творение. А те са най-хубавата част от мен.“