Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (10)

Глава 9

Сутринта беше ясна и студена, с мразовит, свеж въздух, както Мередит обичаше. Небето беше сияйно синьо без нито едно облаче, а слънцето грееше и макар да не топлеше, правеше деня прекрасен.

Точно когато часовникът удари девет във вторник сутринта, Мередит вече бе облечена в дебело палто от агнешка кожа и солидни ботуши и вървеше през парк Стъдли. Широката алея, оградена с липи, водеше до църквата. Мередит знаеше от указанията на госпожа Милър, че след няколко минути ще стигне до манастира.

Вчера следобед, когато двете с Патси пристигнаха в Райпън, отидоха направо в „Скел Гарт“. Разположена между малките селца Стъдли Роял и Олдфилд, сградата се издигаше на брега на река Скел, а на отсрещния бряг се виждаше манастир „Фонтан“.

След като запозна Мередит със семейство Милър, Патси им обясни, че биха искали да пренощуват в „Скел Гарт“, а тъй като беше средата на седмицата, и то през зимата, това не представляваше проблем. Имаше предостатъчно свободни стаи и Клаудия Милър им предложи да си изберат.

— Мисля да вземем двете съседни стаи на последния етаж — каза Патси, когато тръгнаха след собствениците по широкото стълбище. — Нали знаете, онези, които гледат към манастира.

Веднага щом влязоха в първата стая, Патси завлече Мередит до прозореца.

— Не е ли най-прекрасната гледка на света? — извика тя. — Виж манастира! Една от най-красивите старини в цяла Англия!

Мередит се загледа в просторните ливади и градини на „Скел Гарт“, покрити с плътна пелена сняг, после прикова очи в манастира. Той се издигаше внушително сред белите поляни, огромен, тъмен, очертан на фона на потъмняващото небе. Тя затаи дъх, зашеметена от красотата му. Наистина беше прекрасно. Това бе единствената подходяща дума.

— Това е една от най-добре запазените стари сгради в страната — осведоми ги Бил Милър. — Там непрестанно работят зидари, които се опитват да предпазят манастира от разрушение. Нали знаете, той е национален архитектурен паметник.

В този момент, поради причина, която тя самата не можеше да си обясни, Мередит реши да отиде да разгледа манастира.

След като пиха чай със семейство Милър, започнаха огледа на „Скел Гарт“. Къщата бе построена през деветнадесети век. Когато завършиха разговора си със собствениците, навън вече се бе стъмнило. „Ще отида утре преди да си тръгнем“ — помисли си Мередит, твърдо решена да посети манастира.

На следващата сутрин по време на закуската Клаудия Милър влезе в трапезарията, за да провери дали гостенката се нуждае от нещо. Мередит използва възможността и я попита как да стигне до старинния комплекс.

— Най-добре е да отидете пеша. Носете ботуши, тъй като по пътя има доста сняг — каза Клаудия, а после й даде точни указания.

„Почти стигнах“ — помисли си Мередит, когато се изкачи на върха на хълма в края на алеята с липите. Тя погледна към живописната църква и близкия обелиск, после насочи очи към езерото по-долу, което блестеше на слънчевата светлина. Отвъд езерото се виждаше река Скел, а малко по-нагоре бе манастирът.

Мередит остана за момент на хълма, заслонила с ръка очите си от слънцето. Стори й се, че манастирът изглеждаше още по-внушителен от предишния ден. Разбира се, сега беше много по-близо до него, а не го гледаше през прозореца на отдалечена къща.

Неочаквано тя потръпна, сякаш под порива на мразовит вятър. Но тази сутрин нямаше вятър. „Някой ми мисли злото“ — промърмори тя тихо, после се зачуди защо ли й бе хрумнало подобно нещо.

Обзе я странно усещане. Тялото й сякаш застина, а всичките й сетива се изостриха. Внезапно разбра какъв беше проблемът. Имаше чувството, че е била тук и преди, застанала на същото място, загледана в средновековните руини. Пейзажът й изглеждаше много познат. Мередит потрепери отново. „Deja vu — каза си тя. — Нещо вече видяно.“ Но никога преди не бе идвала в Йоркшир.

И все пак това древно място й напомняше нещо. Руините я привличаха, сякаш я теглеха неудържимо напред. Тя забърза надолу по хълма, ботушите й скърцаха по замръзналия сняг. Мередит се затича, като се спъваше и хлъзгаше непрестанно. На няколко пъти едва не падна, но възстанови равновесието си и продължи напред.

Най-после стигна задъхана до порутения манастир. Той беше без покрив, открит към безбрежната синева. Останалите без стъкла прозорци се очертаваха като гигантски арки на фона на ясното небе. Мередит завъртя бавно глава и огледа високите каменни стени и огромните полуразрушени колони, напуканите плочи, покрити с чист, бял сняг. Стори й се, че времето е спряло.

Докато се оглеждаше, сърцето й се сви и тя изпита странно усещане за загуба. Чувството бе толкова силно и ясно, че очите й се изпълниха със сълзи. В гърлото й заседна буца.

„Нещо ми е било отнето тук. Нещо изключително ценно. Идвала съм тук преди. Познавам това древно място. То е част от мен. Какво съм изгубила тук? О, Господи, какво ли е било? Нещо по-скъпо от живота. Част от душата ми. Част от сърцето ми. Защо ли се чувствам по този начин? Какво означават за мен тези руини?“ Нямаше никакъв отговор.

Мередит застана неподвижно в средата на порутения манастир. Неочаквани сълзи потекоха по лицето й и затоплиха измръзналите бузи. Тя затвори очи без да разбира какво й се случва. Нещо й бе отнето тук. Или някой. Някой, когото бе обичала. Какво беше това? Не можеше да разбере. Единственото, което знаеше, бе, че изпитва невероятно силно чувство за загуба.

Отвори очи, отиде бавно до една от стените и облегна глава на камъните. Обзе я странно спокойствие.

В далечината се чу самотен писък на птица. Внезапно — сред руините задуха силен вятър, после всичко утихна.

Мередит тръгна към галерията унесено, движеше се като сомнамбул. Знаеше пътя добре. Вътре бе чудесно защитена от вятъра. Не се чуваше никакъв звук. В просторната сводеста галерия цареше абсолютна тишина.

„Болка — помисли си тя. — Защо чувствам болка и отчаяние? Какво има в това място? Какво означава този манастир за мен?“ Не знаеше. Пълна загадка.

Мередит се върна в „Скел Гарт“ около час по-късно. Патси я чакаше в дневната.

— Господи, замръзнала си! — извика партньорката й. — Влез и седни до огъня. Пийни нещо топло преди да тръгнем към летището.

— Добре съм, не се безпокой.

Мередит си съблече палтото, отиде до камината и поднесе замръзналите си ръце към пламъците.

— Не можах да повярвам, когато Клаудия ми каза, че си отишла в манастира. И то в това ужасно време. Ако ме беше изчакала да сляза за закуска, щях да те закарам до там.

— Разходката беше приятна — отвърна Мередит, като седна и загледа огъня.

— Ще отида да поръчам чай — Патси скочи енергично.

— Искаш ли да хапнеш нещо? Кифлички? Знам, че ги обичаш.

— Не, благодаря. Чаят е съвсем достатъчен.

Когато се върна, Патси хвърли любопитен поглед на Мередит.

— Може да ти се стори странно, но изглеждаш пребледняла, сякаш си видяла призрак — ухили се тя и добави: — Вероятно духовете на монасите са ти правили компания по време на разходката.

Мередит не се засмя, както правеше обикновено, а я погледна странно и не каза нищо. Патси се вторачи учудено в нея.

— Има ли някакъв проблем, Мередит?

Отначало приятелката й не отговори, после изрече тихо:

— Имах странно преживяване в манастира.

— Какво стана?

— Чувствах се невероятно привлечена от руините, сякаш ме теглеше магнит. Тичах от църквата до там. Едва не паднах на няколко пъти. Нямах търпение да стигна в манастира. А когато застанах сред полуразрушените стени, изпитах чувството, че познавам мястото много добре. Беше ми странно познато. И после ми се случи нещо… Изпитах толкова силно чувство за загуба, че се разтреперих. Но не мога да си обясня нищо… Вероятно ще ме помислиш за луда, но съм сигурна, че манастирът означава нещо за мен. Нещо особено. Но не мога да ти кажа защо е така. Дори не бях чувала за него досега. И никога в живота си не съм идвала тук.

За момент Патси не отговори, после каза замислено:

— Да, не си идвала. Поне не в този живот. Но може да си била тук в някой минал живот. Вярваш ли в прераждането?

— Не знам — поклати глава Мередит. — Ако кажа, че не вярвам, това ще прозвучи адски самоуверено и арогантно.

Тя сви рамене и погледна объркано.

— Кой всъщност знае всичко за странния свят, в който живеем?

— Може да си гледала някой документален филм за Йоркшир, където са показали манастира. Може затова да ти е толкова познат — предположи Патси.

— Не мисля така. А и какво означава онова странно чувство за загуба, което изпитах?

— Не мога да го обясня — отговори Патси.

Млада келнерка им донесе чая. Двете приятелки замълчаха.

След като останаха сами, Патси отбеляза тихо, загледана в Мередит:

— Беше доста развълнувана снощи. Имам предвид за купуването на „Скел Гарт“. Надявам се странното преживяване тази сутрин да не е променило решението ти.

— Точно обратното. Очевидно манастирът има някакво значение за мен, макар да не знам какво. Но все пак ми се струва добро предзнаменование за бъдещето. А и бездруго харесвам хотела. Беше права за него — усмихна се тя на партньорката си. — Той е истинско бижу, а и определено е по-добър от „Чапла“, където наистина има прекалено много възглавници. „Скел Гарт“ е очарователен, има невероятна атмосфера и е удобен. Разбира се, има нужда от подобрения, но те няма да струват много.

— Според мен „Скел Гарт“ се нуждае само от подмяна на обзавеждането. А ти си най-добрата в тази работа.

Мередит кимна, но не отговори.

Патси вдигна чашата си.

— За нашия нов хотел. Дано да стане преуспяващ.

— За „Скел Гарт“.