Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (23)

Глава 22

Тръгнаха за Йоркшир рано в събота сутрин и стигнаха до Лийдс за рекордно кратко време. Патси заобиколи претъпкания център и пое по шосе Станингли към Армли. След като попитаха за пътя неколцина минувачи, бързо намериха „Бек Лейн“.

Патси подкара натам и зададе въпрос с вперени в приятелката си очи:

— Нещо тук изглежда ли ти познато?

— Не. Дори не и „Бек Лейн“. Изглежда ми толкова къса и обикновена улица. Но когато си дете, нещата ти се струват много по-големи и внушителни. А и по-страшни, разбира се.

— Вярно — съгласи се Патси. — Е, май огледахме почти всичко. Струва ми се обаче, че улицата е задънена.

Мередит се огледа внимателно.

— Не разбирам защо не виждаме реката — промърмори тя.

— Сигурна съм, че всеки момент ще я видим. Снощи разгледах картата на този район и забелязах, че река Еъри, Лийд и канал „Ливърпул“ са успоредни. Учили сме го в училище, но го бях забравила. Реката е пред нас, Мередит. Ще видиш.

Улицата свърши пред отчасти разрушена тухлена стена, която я отделяше от ливадата отзад. Патси паркира колата и изключи двигателя.

— Хайде да отидем да разгледаме — предложи тя, отвори вратата на колата и излезе.

Мередит я последва.

Двете жени се озоваха на пусто място, където нямаше къщи, нито някакви други постройки. Но няколко метра по-надолу се виждаше стара дървена порта.

— Не забелязах от колата, че тук има врата — каза Мередит. — Но тя все трябва да води на някъде.

Закрачи към портата. Патси я последва.

Вратата беше отворена и висеше на ръждясали панти. Мередит мина през нея и осъзна, че навремето тук е имало пътека, която сега бе обрасла с бурени и почти невидима. Пътеката водеше към разрушена къща.

— Възможно ли е това да е вила „Хоторн“? — попита Патси.

— Може би — тихо отговори Мередит, която изпита внезапна тъга.

По пътя от Лондон към Армли бе започнала да вярва, че къщата още е на мястото си и майка й живее там. Но това бе само мечта. „Колко съм глупава — помисли си тя. — Не мога да очаквам нещата да са същите като преди четиридесет години. Всичко се променя.“

Мередит обиколи разрушената къща, после се обърна към река Еъри, която блестеше на пролетното слънце. Точно зад нея минаваше каналът. Зачуди се защо като дете не бе забелязвала, че двата водни пътя са успоредни. Мередит се обърна към Патси и сподели мисълта си с нея.

— Била си съвсем малка, скъпа — отвърна Патси. — Не си обръщала внимание на подобни неща. Или пък просто си забравила.

— Предполагам, че си права — съгласи се Мередит усмихнато. — А и тогава съм била доста по-ниска и сигурно не съм могла да видя толкова надалеч.

Патси се засмя.

— Вярно е.

Мередит застана пред купчините камъни и боклуци и се вгледа замислено в реката. Опитваше се да се върне назад във времето, както я бе учила Хилъри Бенсън.

Неочаквано видя малка спретната морава и цветни лехи, а зад градината — бяла порта в старата тухлена ограда, по която пълзяха рози.

Забърза напред, мина през запуснатата градина и се отправи към реката. Докато вървеше към брега, зад няколко високи храста видя оградата и остатъците от портата. Стената се бе срутила, но розите още пълзяха по нея.

Сърцето й подскочи. Познаваше всичко тук. Много добре. После Мередит видя камъка и застина. Споменът беше невероятно жив и ярък.

Видя себе си като малко момиченце, седнало на камъка, потънало в мечти. Това беше любимото й място, този камък на брега на реката. Оттук тя наблюдаваше света. Направи няколко крачки и седна на камъка. Очите й се изпълниха със сълзи, когато се вгледа във водата, която обгръщаше в прозрачната си прегръдка камъните на дъното. Припомни си как обичаше да наблюдава лудориите на патиците по реката.

Мередит обгърна с ръце свитите си колене и облегна глава на тях. Затвори очи и спомените нахлуха.

Майка й беше тук. Майката със златисточервени къдрици и наситено сини очи. Тя обичаше момиченцето силно. То бе нейният свят.

„Защо тогава ме е отпратила толкова далеч? Защо?“ Мередит нямаше отговор. Само Кейт Сандерсън би могла да изясни този въпрос. Ако въобще някога я откриеха, което й се струваше почти невъзможно.

Болката я връхлетя ненадейно. Болката от детството й, която я бе измъчвала като дете. „Мамо, мамо, къде си?“ Малкото момиченце плачеше безутешно. Сърцето на Мередит се сви. Колко пъти бе сънувала красивото лице на майка си. Как бе копняла за нея, за меките й ръце, за силната й любов, нежния глас и успокояващото й присъствие. Сърцето на Мередит пазеше спомените за искрящите сини очи, обичта, нежността, уханието на жената, която никога не бе спряла да обича. Нейната майка. Кейт Сандерсън.

Мередит попи сълзите си и преглътна. Гърлото я болеше.

— Добре ли си? — разтревожена попита Патси.

Мередит не можа да отговори за момент. Изправи гръб и каза:

— Не мога да разбера защо го е направила. Преди малко мислех, че никога няма да я намерим, но сега знам, че трябва да направим всичко възможно да я открием. Трябва да й задам този въпрос. Защо?

Патси кимна, трогната от чувствата, изписани по лицето на Мередит.

Най-после Мередит стана и погледна приятелката си.

— Разбираш ли, Патси, мама ме обичаше много. Така както аз обичам Кет и Джон. Затова не мога да си обясня защо е постъпила по този начин. Истинска загадка.

Патси обви ръка около раменете й.

— Ще я намерим. Обещавам ти.

Тръгнаха назад през буренясалата градина към колата. Когато минаха покрай купчините камъни и боклук, Патси попита:

— Мислиш ли, че това е вила „Хоторн“?

За момент Мередит не отговори. Стоеше пред порутената постройка, но всъщност не я виждаше. Вместо нея пред очите й бе къщата такава, каквато бе преди тридесет и осем години. Видя блестящите прозорци, снежнобелите дантелени завеси, медните съдове в кухнята. Видя малката си спретната спалня с юрган на розови цветя. Чу нежния, мелодичен глас. „Магьосник продава вълшебства на сергията си. Невероятни подаръци, които виждаш, ако се замислиш…“

— Да — меко пророни Мередит. — Това е вила „Хоторн“. По-точно онова, което е останало от нея.

 

 

— Ето го и „Грийн Хил“ номер три — каза Патси, като намали и посочи голямата викторианска сграда зад оградата от ковано желязо. — Ти си родена тук, Мередит. В продължение на години това беше родилен дом. Спомням си, че идвах тук с леля ми, когато братовчедка ми Джейн роди първото си дете. Навремето те живееха на „Хилтоп“. Ще ти покажа къде, когато излизаме от града.

Мередит загледа сградата с интерес, после попита:

— Каза, че това било родилен дом. Вече не е ли?

— Мисля, че не — отговори Патси. — Смътно си спомням, че стана болница или старчески приют, но не съм съвсем сигурна. Искаш ли да отидем да огледаме сградата отблизо?

Мередит поклати глава.

— Не, няма нужда. Но се чудя къде съм била кръстена.

Патси подкара колата и отговори:

— Вероятно в църквата „Христос“ в Армли. Искаш ли да те заведа там?

— Не, сигурна съм, че няма да си спомня нищо. Но ти благодаря, скъпа.

— А какво ще кажеш за пазара в Лийдс? Искаш ли да се отбием там и да видим дали няма да събуди някои спомени? Той беше построен отново през седемдесетте години, след като изгоря при пожар. Но за щастие, беше възстановен в същия викториански стил, така че сега е същият, както когато си била на пет или шест години.

— Съмнявам се, че и той ще пробуди някакви спомени, Патси. По-добре да вървим към Райпън. Имаме доста въпроси, които трябва да обсъдим със семейство Милър. Между другото, чудесно е, че ще останат в хотела като управители.

— Съгласна съм — усмихна се Патси. — Бях много развълнувана, когато ми го съобщиха миналата седмица. Надявам се, не се сърдиш, че не ти го казах още тогава, но предпочетох да те изненадам приятно, когато пристигнеш.

— Не, въобще не ти се сърдя, а изненадата наистина беше чудесна. Сега няма да ни се налага да даваме обява за управители, нито да интервюираме някого.

— Така е, но ще трябва да интервюираме готвачи. Семейство Милър направиха сериозен подбор и се спряха на трима кандидати.

— Това е добре, но нали знаеш, че назначаването на готвач винаги е трудна работа. Обикновено приготвят великолепно меню, за да те впечатлят, но, за съжаление, по-късно не си дават много труд.

— Семейство Милър са изпробвали и тримата кандидати в продължение на две седмици. Единият е мъж, Лойд Брикър. Другите две са жени, госпожа Морган и госпожа Джоунс. Е, поне ще ядем хубави неща този уикенд. Но все пак съм съгласна с теб, че назначаването на добър готвач е трудна работа.

— Надявам се да успеем да отворим хотела през май — каза Мередит. — Не предвиждаш никакви проблеми, нали?

— Не, вече ти го казах, когато пристигна. Притесняват ме само готвачите. Но всичко ще се уреди, не се тревожи.

Патси й хвърли бърз поглед, после се съсредоточи върху пътя.

— Кога смяташ да тръгнеш към Париж? — наруши мълчанието тя.

— Надявах се да отида следващата сряда, но вече не съм толкова сигурна. Двете с Агнес трябваше да посетим Монфор-Л’Омери в четвъртък, за да видим докъде са стигнали с ремонта. После планирах да отида в Талси с Люк, за уикенда. Но сега, след като започнахме да търсим майка ми, не знам какво да ти кажа.

— Е, ще караме стъпка по стъпка — предложи Патси.

 

 

След като се насладиха на великолепния обед, приготвен от Лойд Брикър, Мередит и Патси тръгнаха на обиколка из „Скел Гарт“.

И двете си водеха подробни бележки и след като провериха всяка стая в хотела, седнаха в празната трапезария и започнаха да обсъждат проблемите.

— В много от стаите все още липсват доста неща — започна Патси. — Мисля, че Клаудия не ме е разбрала достатъчно добре. Няколко пъти й обясних, че искаме по-висок стандарт и в обзавеждането, и в обслужването. Но изглежда е пропуснала изискването, че истинските удобства и лукс са абсолютно задължителни. Сигурна съм, че и аз съм отбелязала същите неща като теб. Голямо количество хавлии и кърпи във всяка стая, купи с изсушени цветя, ароматни свещи, вълнени одеяла, сешоари и т.н.

— Да, записала съм тези неща, Патси. Лесно ще ги набавим. Просто трябва да ги поръчаме от Лондон.

— Вече са поръчани — отвърна Патси усмихнато. — И пристигнаха. Но Клаудия още не ги е сложила. Ще говоря с нея по въпроса. А какво мислиш за обзавеждането като цяло?

— Добро е, Патси. Избрахме чудесни дамаски и мокети. Забелязах, че завесите и кувертюрите са отлично изработени, а канапетата и креслата — идеално тапицирани. Благодарение на теб. Тапетите също са чудесни. Но ще трябва да прередя всички мебели в повечето стаи.

— Знаех си, че ще кажеш това. Преди две седмици, когато дойдох тук, за да проверя как върви работата, им дадох плановете ти за подреждането на мебелите, но те изглежда са ги пренебрегнали.

Мередит кимна.

— Да, забелязах — усмихнато отвърна тя. — Семейство Милър са сложили всичко, където си е било преди, а тази подредба не е най-добрата. Нито пък най-удобната.

— Надявам се да не допускаме грешка, като задържаме семейство Милър — промърмори Патси. — Мислиш ли, че са прекалено закостенели?

— Може и така да е, но съм сигурна, че ще успеем да ги разкрепостим. Ще си поговоря надълго с тях през уикенда. Просто трябва да разберат, че повишаваме цените, следователно и стандартът трябва да е по-висок. И двамата са умни, затова съм убедена, че можем да ги образоваме и да ги накараме да управляват хотела според стандарта на „Хейвън“.

Патси се ухили.

— Радвам се, че си такава оптимистка, Мередит. Наистина започнах да се тревожа, докато обикаляхме по стаите.

— Ако не бях оптимистка, нямаше да оцелея в сиропиталището в Сидни.

— Вярно — кимна Патси, после погледна бележника си и продължи: — Останалите неща от списъка са дреболии — ключове за електричеството, крушки и т.н. Сега не е нужно да се занимаваме с тях.

— Аз също нямам други забележки — заключи Мередит и стана от стола. — Ще отида да се поразходя, Патси.

— Сигурна ли си, че не искаш да те закарам до манастира?

— Не, няма нужда. Благодаря ти. Просто ще се поразходя. Имам нужда от малко раздвижване и свеж въздух. Ще се видим по-късно.

Патси й се усмихна и кимна.

Мередит отвърна на усмивката й и излезе от „Скел Гарт“.

Беше чудесен следобед, не много студен, въпреки че беше още април. Небето беше ясно и бледосиньо, обсипано с пухкави бели облачета. Накъдето и да погледнеше, Мередит виждаше, че пролетта вече бе настъпила. Дърветата се бяха раззеленили, тревата бе гъста и зелена, а по поляните се виждаха цъфнали цветя. Забеляза иглики и перуники, а когато стигна до алеята към църквата, ахна от възхищение. Навсякъде цъфтяха нарциси. Докато минаваше покрай тях, се сети за поемата на Уърдзуърт, която Патси й бе рецитирала. Тогава й се бе сторила позната, а сега осъзна, че знаеше последния стих:

Защото често на дивана

потънал в мисли и мечти,

днес виждам същата поляна

в самотността ми да трепти

и с нарцисовия рояк

сърцето ми танцува пак.

Знаеше го наизуст, защото майка й я бе научила да го рецитира преди много години. И стихчето беше останало в паметта й, заспало дълбоко, но все пак там.

Мислите й се насочиха към Кейт Сандерсън. Шокът от откритието, че майка й не бе мъртва, бе изчезнал, но Мередит все още бе разстроена, притеснена от мисълта, че Кейт я бе изоставила, при това толкова безсърдечно, когато е била само едно малко момиченце.

Мередит се познаваше много добре и осъзнаваше, че дълбоко в душата й кипят гняв и негодувание. Докато се изкачваше към църквата на хълма, реши твърдо да открие майка си, независимо какво щеше да й струва това.

Стигна до върха на хълма и се загледа в манастира. Също като през януари, той сякаш я подканяше и теглеше напред.

„Магнит — помисли си тя. — Това място е като магнит за мен.“ Мередит забърза по стръмната пътека и след минута пристъпи сред древните руини.

В този ясен априлски ден тя бе още по-зашеметена отпреди от драматичната красота на порутения монолит.

Тъмен и внушителен, той бе очертан ясно на светлото небе, сякаш захвърлен тук от всемогъща ръка. Но почернелите камъни изглеждаха по-приветливи сред зеленината наоколо. Река Скел течеше само на няколко метра. „Още една река — помисли си. — Нищо чудно, че обичам да живея близо до вода. Израснала съм с нея.“

Тя седна на порутената стена и се върна назад във времето, като се опитваше да си представи как седи тук с Кейт Сандерсън, но не успя да си припомни абсолютно нищо. Мозъкът й беше съвсем празен, но все пак имаше чувството, че познава манастира и е идвала тук преди. Освен това бе убедена, че нещо трагично й се бе случило на това древно място. Но какво?

Само майка й знаеше отговора.

 

 

В миналото Мередит винаги бе използвала работата си, за да прогони проблемите и главоболията. Усилената работа й бе помагала да изхвърли неприятностите от мислите си и да действа правилно.

Затова през останалата част от уикенда, тя се хвърли енергично в преобзавеждането на стаите в хотела. Това отпъди мислите за майка й.

С помощта на Патси, Бил и Клаудия Милър и трима майстори, тя започна да размества мебелите, докато накрая всичко й се стори задоволително. Легла, канапета, кресла, старинни маси и скринове бяха подредени според високите й изисквания. След като приключиха с това, тя се захвана да подрежда лампи и аксесоари и да окача картини.

Семейство Милър бяха силно впечатлени. Бил дори сподели с Патси:

— Не можах да повярвам на очите си, когато Мередит си свали сакото, нави ръкави и се захвана за работа.

Клаудия Милър бе зашеметена от енергията и решителността на Мередит. В неделя следобед изтощената Клаудия каза на Патси:

— Никога преди не съм виждала човек да работи по този начин. Тя въобще не се спира. Истински вихър е.

— Знам — отвърна Патси. — Аз самата винаги й се възхищавам. Тя е работохоличка, а и е много талантлива. Стилът й е безупречен.

Клаудия кимна в знак на съгласие.

— Мередит е страхотна в обзавеждането — добави Патси. — Родена е за тази работа, има много набито око.

— Забелязах. Стаите изглеждат много по-добре, след като тя ги пререди. Предполагам, че ние с Бил се изложихме малко. Трябваше да огледаме по-внимателно плановете, които ни дадохте — призна Клаудия и попита разтревожено: — Вие с Мередит ядосахте ли се много?

— Не, разбира се. Всичко е наред, не се безпокой — успокои я Патси. — Но за в бъдеще се опитайте да изпълнявате точно инструкциите ни. Това ще спести много проблеми на всички ни. Утре ще ти помогна да разопаковаме всичко, което пристигна от Лондон, а Мередит ще довърши помещенията долу. Надява се да приключи до обяд.

— Ще интервюирате и готвачите утре, нали? — попита Клаудия. — Понеделник е крайният срок.

— Това не е проблем. Между другото, обядът днес много ми хареса. Госпожа Морган го приготви, нали?

— Да. Тя ще приготви и вечерята днес.

— Защо не госпожа Джоунс?

— Страхувам се, че това е невъзможно. Тя си изгори ръката, докато готвеше вечерята снощи, и помоли да я освободим днес.

— Разбирам. А ти вече спря ли се на някого от тях, Клаудия?

— Да. На госпожа Морган. Според мен е най-добрата, а и с най-приятен характер. Не е толкова темпераментна като Лойд.

— А госпожа Джоунс? Не ти ли хареса?

— Добра готвачка е, но не мисля, че е подходяща за хотела, особено за бъдещия му стил.

— Имаш предвид, че не е достатъчно изискана ли?

— Не. Всъщност нямам това предвид. Вие с Мередит казахте, че искате изискана английска храна, но и селски гозби. Моето мнение е, че госпожа Морган е най-добрата за това.

 

 

Госпожа Морган се оказа жена в средата на петдесетте години, с розови бузи, живи кафяви очи и жизнерадостна усмивка.

Мередит веднага забеляза, че има много мило държане, и само след секунди се почувства изключително приятно в компанията й. Готвачката излъчваше кротка самоувереност и по изражението на Патси Мередит разбра, че партньорката й също я бе харесала.

— Клаудия Милър ни спомена, че сте свикнала да готвите за голям брой хора, госпожо Морган — започна Мередит.

— О, да, така е. Допреди няколко месеца работех в хотел на шотландската граница. Стара къща, превърната в хотел като този, но доста по-голяма. Имахме и много местни клиенти в ресторанта. Така че броят на посетителите не може да ме уплаши, госпожо Стратън. Разбира се, свикнала съм да имам и няколко помощници.

— Да, естествено, госпожо Морган. Това не е проблем — намеси се Патси.

— Дадох на госпожа Милър препоръките си и предполагам, че сте ги прочели — каза готвачката, като погледна двете приятелки.

— Да, прочетохме ги — усмихна й се Мередит. — Безукорни са. Освен това много харесахме ястията, които ни приготвихте този уикенд.

— Благодаря ви, госпожо Стратън. Моля ви, наричайте ме Юнис. Предпочитам да се обръщат към мен на малко име. По-приятелско е, нали?

— Да, така е, Юнис — отвърна Мередит, после замълча за момент, поклати глава и добави: — Познавах още една жена на име Юнис. Беше моя детегледачка, когато бях малка.

Юнис се засмя.

— Какво съвпадение. Вие сте имали детегледачка на име Юнис в Америка, а аз бях детегледачка тук в Йоркшир.

Мередит се вторачи в нея и след миг запита:

— Къде в Йоркшир?

— В Лийдс. Аз съм оттам. Съпругът ми е от Райпън и ме моли да се върнем тук от години.

— За кого работехте? — напрегнато попита Мередит.

— Гледах едно чудесно малко момиченце. Казваше се Мери.

— Как беше фамилното й име?

— Сандерсън — отговори Юнис, като изгледа Мередит с недоумение. — Добре ли сте, госпожо Стратън? Изглеждате странно.

— Аз съм малкото момиченце, Юнис. Аз съм Мери Сандерсън.

— Я стига! Не е възможно вие да сте Мери! — възкликна жената изненадано.

— Аз съм.

— О, Господи, това е като от роман, казвам ви! — засмя се Юнис. — Можете ли да си представите, че точно аз ще стана готвачка, Мери? Помните ли как винаги изгарях обяда ви? Направо подлудявах бедната ви майка.

— Бих искала да си поговорим за майка ми — произнесе Мередит.