Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (21)

Глава 20

Кетрин Стратън се облегна на стола си и се вгледа в илюстрацията, наклонила глава на една страна. Присви очи и прецени творбата си внимателно.

Акварелът представяше малко момченце, заспало в люлката си, с подгъната под бузата ръка. Тя се усмихна доволно. Харесваше невинността и чара, които се излъчваха от картината. Беше идеална за последното стихотворение в детската книжка, която илюстрираше от няколко седмици. Най-после бе готова да изпрати всичко на издателите.

„Добре свършена работа“ — помисли си, като взе тънкописеца и енергично написа Кет в долната част на картината. Винаги използваше умалителното си име за творбите си и напоследък подписът й бе станал доста известен.

Кетрин се смъкна от високия стол, вдигна ръце над главата си и направи няколко упражнения за разтягане. После прекоси студиото и се отправи към кухнята.

Помещението беше доста просторно, обзаведено в синьо и бяло, оборудвано с най-модерните домакински уреди. Идеална кухня за добра готвачка като Кетрин. Обичаше да готви още от детските си години, когато бе окуражавана и обучавана от майка си и Бланш О’Брайън — любимата й леля.

Изми ръцете си на мивката под прозореца, който предлагаше уникална гледка към Емпайър стейт билдинг и небостъргача на „Крайслер“. В този ясен следобед високите сгради се очертаваха красиво на синьото априлско небе и тя си помисли, че никога не са й изглеждали по-величествени. Освен нощем, разбира се, когато искряха на фона на тъмния небосвод.

Взе чайника, напълни го с вода и го постави на котлона. После извади продукти от хладилника и започна да прави малки сандвичи.

Двете с майка й бяха проектирали този апартамент в Сохо. Студиото бе с високи прозорци и стъклен покрив, кухнята се сливаше с трапезарията, а отвъд нея бе просторната всекидневна, обзаведена като библиотека. Двете спални се намираха вдясно от всекидневната и всяка си имаше собствена баня.

Жилището беше огромно, с отлично разположение и създаваше впечатление за широта и простор. Това се дължеше не само на размерите му и многобройните прозорци, но и на светлите цветове.

Бе подарък за двадесет и първия рожден ден на Кетрин преди четири години. „Това не е подарък от мен — бе казала Мередит. — А от Джак и Амелия, макар да са мъртви. Купих го с парите от наследството.“

Тогава Мередит разказа на дъщеря си подробностите за завещанието на Амелия, която им бе оставила „Сребърното езеро“, къщата, където бе израснала, и имението от сто и петдесет акра. След нейната смърт бяха наследили всичко, а Мередит бе удвоила стойността на имотите благодарение на разумни инвестиции. Преди четири години Кет внезапно научи, че е богата жена с голям късмет.

Винаги бе знаела, че Джак Силвър е нейният баща. Мередит й бе казала истината, когато бе достатъчно голяма, за да я разбере. Кет едва го помнеше, а и Амелия бе неясна фигура в спомените й. Майка й бе основната личност в живота й и тя я обожаваше.

Кет никога не бе съдила Мередит и Джак. Беше прекалено интелигентна и достатъчно зряла, за да осъзнае, че никой не може да знае какво точно става между двама души. Или трима в този случай, тъй като очевидно Амелия не бе имала нищо против и вероятно си бе затворила очите за връзката им.

Веднъж, когато разпитваше Бланш О’Брайън за тях, тя я посъветва да не си губи времето да разсъждава върху това. „Никой не бе наранен. Всички бяха щастливи. Те тримата се обичаха много, а ти беше най-прекрасното нещо в живота им. Обожаваха те, а Амелия ти беше като втора майка.“

Понякога Кет си задаваше въпроси за миналото на майка си, защото Мередит бе твърде потайна относно ранните си години в Австралия. Дъщеря й имаше чувството, че Мередит е започнала живота си едва когато е пристигнала в Кънектикът.

От малкото неща, които Мередит й бе разказвала през годините, Кет знаеше, че детството на майка й е било ужасно — студено, без обич, без никаква нежност.

Може би заради това майка й обичаше Джон и нея силно и страстно и бе готова да загърби всеки друг заради тях. Вероятно това се дължеше на лишенията й като дете. Очевидно Мередит бе решила да даде на децата си всичко, което тя самата никога не бе имала, а и много повече.

Бе най-прекрасната майка и може би това бе навредило на отношенията й с Дейвид Лейтън, бащата на Джон. Кет и брат й винаги бяха на първо място и вероятно на Дейвид му бе омръзнало да се реди на опашка за любовта й.

Бракът им се бе провалил след четири години и скоро след това Дейвид се премести на Западното крайбрежие. За тяхно учудване той стана преуспяващ адвокат в шоубизнеса, а клиентите му бяха прочути филмови звезди. Бившето му семейство не го видя никога повече. Не че им липсваше. Джон винаги бе обичал майка си много повече, а и бездруго Дейвид Лейтън не бе особено добър баща. Нито пък втори баща.

Мередит бе най-добрата приятелка на дъщеря си. Обграждаше я с безкрайна любов и подкрепа, окуражаваше я да преследва мечтите си и да осъществява амбициите си. Държеше се по същия начин и с Джон. Винаги бе на негово разположение, готова да го посъветва, подкрепи и ободри. Мередит изпълняваше без грешка ролята и на майка, и на баща.

Кетрин и брат й бяха много щастливи, че майка им се бе запознала с Люк де Монбоше. Харесаха го веднага и окуражиха майка си да задълбочи връзката си с него. Мислеха, че Люк е идеалният мъж за нея, а Джон се надяваше, че двамата ще се оженят. Нищо не би зарадвало Кет повече от това да види майка си щастлива със свестен човек, особено след като самата тя щеше да се омъжи съвсем скоро. Неприятно й беше да мисли, че Мередит може да остане сама. Крайно време беше майка й да се радва на лично щастие.

Люк бе идвал в Ню Йорк няколко пъти, а майка й редовно пътуваше до Париж и изглежда двамата се разбираха отлично. Освен това Мередит се канеше да продаде хотела във Върмонт, а и й беше доверила, че не очаква голяма печалба от продажбата. „Просто искам да се отърва от хотела без да пострадам финансово — бе казала Мередит. — За щастие, имам няколко потенциални купувачи.“

След като Кетрин разказа на Джон за този разговор, той се ухили и каза: „Видя ли! Мама ще се омъжи за Люк и ще се премести във Франция. Или поне ще прекарва по-голямата част от времето си там. Само почакай и ще видиш, Кет!“

Майка й потегляше за Европа същата вечер, първата й спирка беше Лондон. Имаше доста работа с Патси, но възнамеряваше да прекара известно време във Франция.

Кетрин покри чинията със сандвичи с навлажнена ленена кърпа, както я бе учила Бланш, и я остави в края на плота. После почисти и изми ягодите.

Мислите й все още бяха съсредоточени върху майка й. Тя бе ходила на психиатър няколко пъти през последните седмици. Опитваше се да открие защо я измъчваха онези странни пристъпи на умора. През уикенда двете говориха по телефона и Мередит сподели, че доктор Бенсън й помагала да събуди потиснатите спомени от детството си. Вярваше, че са постигнали определен напредък.

Кетрин се надяваше да е така. Искаше майка й да преодолее проблемите от детството си, да се успокои и да бъде щастлива. Крайно време беше. Все пак следващия месец щеше да навърши четиридесет и пет години.

 

 

— Всичко изглежда прекрасно, скъпа — похвали я Мередит час по-късно, когато влезе в апартамента на дъщеря си. — Добавила си няколко неща, откакто бях тук за последен път. Онази картина, лампата, скулптурата в ъгъла — одобрително кимна тя. — Придала си чудесен вид на апартамента.

— Благодаря, мамо. Предполагам, че приличам на теб — обичам да обзавеждам и да украсявам. И съм добра домакиня като теб.

— Аз добра домакиня ли съм? — изненадано попита Мередит, като погледна дъщеря си с любопитство. — Не го знаех.

Кетрин избухна в смях.

— О, мамо, как можеш да кажеш такова нещо! Ти влизаш в най-унилата и мрачна стая, където и да е по света, и я променяш за няколко часа само като я украсиш с цветя, някоя интересна фруктиера, възглавници и снимки, списания и книги. Наистина си талантлива. Създаваш чудесни убежища.

Мередит се засмя леко.

— Винаги съм смятала, че името на компанията ти е много подходящо — продължи Кетрин.

— Предполагам, че си права — отвърна майка й като седна на канапето. — Радвам се, че мога да прекарам няколко часа с теб преди да отлетя за Лондон. Напоследък не се виждаме достатъчно често. Ще можем да си поговорим за сватбата и да вземем някои решения.

— Така е. Ние с Кийт обмисляхме датата онзи ден и смятаме, че ще е най-добре да направим сватбата през есента, както ти предложи.

Мередит засия.

— Чудесно, Кет. Това е идеалното време. Предполагам, че мислиш за началото на октомври, когато листата променят цветовете си, нали?

Дъщеря й кимна.

— Втората събота през октомври. Пада се четиринадесети. Отначало се спряхме на първата събота — седми. Но не бяхме сигурни дали листата ще са пожълтели дотогава. Ти как мислиш?

— По-добре втората събота. Листата ще са вече шарени, а още доста време няма да окапят. Искаш церемонията да е в „Сребърното езеро“, нали?

— Да. За известно време се чудехме дали да не отидем в църквата в Корнел, но накрая решихме, че е прекалено малка — ухили се Кетрин. — А семейство Пиърсън е многобройно, както знаеш.

Мередит се усмихна.

— Май ще трябва да направим доста голяма сватба, а?

— Имаш ли нещо против, мамо?

— О, скъпа, разбира се, че не! Толкова съм развълнувана. Винаги съм искала да имаш най-хубавата сватба. Но да се върнем на подробностите. Мисля, че трябва да се обадиш на пастора от Корнел, за да си сигурна, че той ще е свободен на четиринадесети октомври.

— Да, ще го направя още утре — отвърна Кетрин и се надигна. — Мамо, искам да ти покажа скиците на сватбената ми рокля. В студиото са. Ей сега ще ги донеса.

Тя се върна след секунда и седна на канапето до Мередит. Разгледаха рисунките. Всичките бяха великолепни и показваха роклята от различни ъгли.

— Какво мислиш, мамо? — попита Кет и загледа майка си разтревожено. — Не казваш нищо. Не я ли харесваш?

— Прекрасна е, Кет. Средновековна.

— Да, има нещо такова. От елизабетинския период. Обмислях я доста време, особено подробностите.

— Виждам, че е доста сложна за изпълнение — отбеляза Мередит, като се вгледа в скицата, която показваше роклята отпред. — Наистина е от елизабетинския период. Квадратно деколте, дълги буфан ръкави, тесен корсаж и широка пола. Много стилно, Кет. Имаш нужда само от голяма и надиплена бяла яка.

— Сетих се и за това — засмя се момичето. — Но реших, че ще е прекалено натруфено. Воалът ще бъде закачен на специален венец и ще пада по пода в дълъг шлейф. Сега трябва да проектирам венеца. Е, какво мислиш? Няма ли да прекаля?

— Разбира се, че не, Кет. Ще изглеждаш чудесно. Реши ли вече кой ще ушие роклята ти?

— Мислех да отида при Едит. През последните години тя ни направи няколко много красиви вечерни рокли.

— Така е, а и съм сигурна, че ще успее да намери най-подходящата коприна. Е, добре, да минем нататък. По кое време на деня искаш да направим церемонията?

— Двамата с Кийт решихме, че ще е най-добре по обяд. Първо ще пийнем, после церемонията, а след това официален обяд с танци — отговори Кет и повдигна вежди. — Мислиш ли, че така е добре?

— Да, идеята е отлична, Кет. Щом ще правим голяма сватба, нека да я направим със стил. Знаеш ли колко приблизително ще са гостите? !

— Ами, горе-долу сто и тридесет. С Кийт преброихме около осемдесет-деветдесет души от страна на семейство Пиърсън, а според мен от наша ще са около петдесет.

Мередит се засмя.

— Не съм сигурна, че можем да съберем петдесет души, скъпа.

— О, ще можем, мамо. Всичките ми приятелки и техните съпрузи или приятели. Бланш и Пит. Някои от новите ми приятели от издателствата. Хората от „Хейвън“. Сигурна съм, че и Патси ще пристигне от Лондон.

— Да, тя вече каза, че ще дойде. А и Агнес и Ален Д’Обервил ще долетят от Париж. Да, вероятно ще успеем да попълним бройката до петдесет.

— Люк също ще присъства, нали, мамо?

— Надявам се.

— Ние с Кийт много го харесваме. А и Джон също.

— А, знам. Брат ти ми го показа съвсем ясно.

— Мамо?

— Да, скъпа?

— Люк те обича.

— Знам.

— А ти обичаш ли го?

— Да, Кет, обичам го.

— Е, какво ще стане тогава?

— Вие двамата с брат ти да не сте се наговорили?

— Какво имаш предвид?

— Той ме попита същото вечерта на годежа ти. Но ще се опитам да отговоря на въпроса ти. Не знам какво ще стане. Да си влюбен е едно, а да се ожениш — друго. А в моя случай толкова много неща трябва да бъдат обмислени.

— Знам, но съм сигурна, че ще успеете да разрешите всички проблеми. И двамата сте умни — каза Кетрин и скочи на крака. — Радвам се, че дойде да ме видиш по това време на деня. Направих хубав чай, също като теб, когато бяхме малки. Ти го наричаше детския чай. Приготвих малки сандвичи, пастички и какво ли не още. Сега ще отида да сложа чайника. Ще се върна след секунда.

Кет намигна на майка си, засмя се и добави:

— Ще се върна преди да успееш да кажеш „Джак Робинсън“.

Мередит се усмихна и се облегна на канапето. Замисли се за Люк. Щеше да го види скоро, след като свършеше работата си в Англия. Трябваше да се погрижи за определени неща в лондонския офис на „Хейвън“, а после двете с Патси щяха да отпътуват за Райпън. Обзавеждането на „Скел Гарт“ бе почти приключило и хотелът щеше да е готов през май. После Мередит щеше да вземе полета за Париж и да се установи там, тъй като имаше доста работа по новия хотел в Монфор-Л’Омери. Нещата вървяха чудесно благодарение на Люк и Агнес. Тя и Люк щяха да прекарват уикендите в Талси и двамата очакваха с нетърпение да бъдат заедно.

Запита се как ли щеше да постъпи, ако Люк й предложеше да се омъжи за него. Джон и Кет смятаха, че всичко е съвсем просто, но всъщност животът й бе доста сложен. Тя живееше в Америка, а Люк — във Франция. И двамата имаха сериозна работа, задължения и отговорности. Мередит не можеше да зареже „Хейвън“, а и Люк със сигурност не би се отказал от архитектската си практика в Париж. Не можеше да очаква подобно нещо от него. Как тогава щяха да решат проблемите си?…

— Мамо, хайде да пием чай тук — извика Кетрин от трапезарията. — По-удобно е.

— Идвам — отвърна Мередит, като се надигна от канапето и отиде при дъщеря си. — Изглежда чудесно — добави тя, след като огледа приготвената маса.

— Благодаря. Седни тук — посочи й стола Кет, после се настани срещу нея и сипа чая. — Заповядай, мамо. Точно както го обичаш. Вземи си сандвичи. Има с краставица, домат, яйчена салата и шунка. Малки са, но са хубави.

— Спомням си детските ни чайове — усмихна се Мередит и взе миниатюрен сандвич. — Бяха забавно нещо, нали?

Кетрин кимна, сдъвка сандвича си и каза:

— Исках да купя и кифлички, но нямах късмет. В съседната сладкарница правят понякога и се надявах да ти поднеса топли кифли с ягодов конфитюр и сметана.

— Много мило, скъпа, но и така е чудесно. А и сандвичите не са прекалено калорични — засмя се Мередит.

Кетрин я огледа внимателно.

— Ти не трябва да се тревожиш за фигурата си, мамо. Изглеждаш прекрасно.

— Благодаря ти.

Младото момиче се изправи.

— Ей сега идвам — каза тя. — Трябва да взема нещо от кухнята.

След минута се върна със стъклена купа и се усмихна на майка си с обич.

— Имам изненада за теб, мамо. Ягоди. Любимото ти нещо.

Мередит се вторачи в дъщеря си и почувства, че изстива.

В главата й прозвуча тих глас, който сякаш идваше много отдалеч. „Мери, Мери…“

След секунда гласът извика отново: „Мери, Мери. Хайде, идвай.“

Пред очите й се мярна някакъв образ.

Млада жена с весели сини очи и златисточервена коса стоеше наведена над малко дете. Лицето й грееше от силна обич. „Ягоди, Мери. Специална изненада.“ Детето се усмихна. Щастлива сцена. Лицето на майката сияеше от щастие. После Мередит чу плача: „Мамо, мамо, какво стана?“

Сцената избледня.

Мередит замръзна и отново се вторачи в дъщеря си. Не можеше да проговори.

Кетрин, която я наблюдаваше напрегнато, запита загрижено:

— Какво има? Не се ли чувстваш добре? Страхотно пребледня, мамо.

— Добре съм — едва успя да отговори Мередит и поклати глава. — Мисля, че току-що получих проблясък, както се изразява доктор Бенсън. За първи път.

— Какво значи това?

— Спомен. Всъщност обикновено е потиснат спомен, който изскача на повърхността. Струва ми се, че това беше проблясък от детството ми. Видях млада жена на твоята възраст, със сини очи като твоите. И едно малко момиченце, може би петгодишно. Отначало сцената беше щастлива, после внезапно детето заплака. Но всичко избледня много бързо. — Мередит си пое дълбоко дъх и продължи: — Мисля, че това беше спомен за майка ми и мен. За истинската ми майка, Кет.

— А защо, според теб, този спомен се появи така внезапно? — любопитно попита Кетрин, като седна на канапето и прикова очи в майка си.

— Смятам, че ти го събуди. Нещо в начина, по който каза: „Ягоди. Специална изненада.“ А и очите ти, Кет. Наситено сини и пълни с обич. Мередит замълча и поклати глава. — Джак имаше сини очи и мислех, че си ги наследила от него. Но може това да са очите на майка ми.

Кетрин протегна ръка и нежно погали майка си.

— О, мамо, това е чудесно — развълнувано каза тя. — Може би ще продължиш да си спомняш и накрая ще узнаеш всичко за миналото си.

— Надявам се да успея, скъпа — отвърна Мередит. — Мисля, че трябва да се обадя на Хилъри Бенсън и да й разкажа за това. Редно е да знае. — Погледна часовника си и продължи: — Едва шест е. Сигурна съм, че е още в кабинета си.

— Да, обади й се — възкликна Кетрин и скочи. — Телефонът в кухнята е най-близо.

Мередит кимна и последва дъщеря си. После бързо набра номера на психиатърката.

— Джанис, мога ли да говоря с доктор Бенсън? — попита тя, когато секретарката вдигна телефона.

— Кой се обажда?

— Госпожа Стратън.

— О, здравейте, госпожо Стратън. Веднага ще ви свържа.

— Добър вечер, Мередит — поздрави я Хилъри Бенсън след секунда. — Как си?

— Добре съм. Както знаете, довечера заминавам за Лондон. Следобед се отбих при дъщеря ми да пием чай и тя каза нещо, което събуди спомените ми. Мисля, че току-що преживях първия си проблясък.

— Чудесна новина, Мередит. Наистина много добра. Какво точно си спомни?

Мередит й разказа всичко подробно. Когато свърши, лекарката възкликна:

— Това е първият ти важен спомен и мисля, че е само началото. Възможно е да си припомниш още много неща през следващите няколко дни. Често се случва. Опитай да се съсредоточиш върху подробностите, които току-що ми спомена. Те може да те отведат към серия други важни спомени.

— Надявам се това да стане. Наистина искам да разкрия загадката на детството си.

— Ще успееш, Мередит, сигурна съм. Ако почувстваш нужда от мен, не се колебай, веднага ми звънни. Ще се видим след няколко седмици.

— Да, добре. Благодаря ви, доктор Бенсън. Довиждане.

Мередит затвори телефона и се обърна към Кетрин, която я наблюдаваше напрегнато.

— Какво каза лекарката? — попита Кетрин.

— Каза, че това е важен спомен и вероятно ще пробуди редица други.

— О, мамо! — извика Кет, като се хвърли към Мередит и я прегърна. — Толкова много те обичам. Искам да се успокоиш и най-после да бъдеш истински щастлива.