Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (3)

Глава 2

Мередит се вълнуваше винаги, когато се завръщаше в „Сребърното езеро“. Независимо колко време бе отсъствала — месеци, седмица или само няколко дни, тя изпитваше радост при мисълта, че се прибира у дома.

Тази вечер не беше изключение.

Нетърпението я обзе още когато Джонас отби от шосе 45 близо до Корнуол и премина през голямата желязна порта, която маркираше входа към огромния имот.

Колата се носеше бавно по пътя, който водеше към езерото, хотела и малката група постройки по бреговете му. Пътят беше хубав, осветен от старомодни улични лампи, които Мередит бе купила преди няколко години.

Тя надникна през прозореца и забеляза, че Пит очевидно бе натоварил помощниците си с доста работа. Пътят беше чист, снегът — струпан отстрани. В горите, които ограждаха пътя от двете страни, се виждаха високи снежни преспи, които приличаха на странни пясъчни дюни.

Клоните на дърветата бяха натежали от сняг, а от някои висяха и ледени висулки. На лунната светлина девственият бял пейзаж изглеждаше посипан със сребърен прашец.

Мередит си помисли колко красива бе гората в зимната си премяна. Но пък това място бе винаги прекрасно, независимо от сезона. Освен това за нея беше специално и не можеше да се сравни с нищо друго на света.

Първият път, когато видя Сребърното езеро, бе зашеметена от величествената му красота — огромната водна площ блестеше на пролетното слънце като гладко парче стъкло, наоколо се простираха тучни ливади и овощни градини, сгушени сред гористите хълмове, които ограждаха целия имот.

Мередит се бе влюбила в мястото от пръв поглед и оттогава го обичаше с все по-силна страст.

Помисли си, че по същото време преди двадесет и шест години бе едва на осемнадесет. Много отдавна, повече от половината й живот. Но спомените й бяха толкова ясни и свежи, сякаш всичко бе станало едва вчера.

Беше дошла в „Сребърното езеро“, за да кандидатства за работа. В местния вестник бе прочела, че търсят администраторка. Семейство Полсън, американците, които я бяха довели със себе си от Австралия като домашна прислужница, щяха да се местят в Южна Африка, където господин Полсън бе изпратен от компанията си. Мередит не искаше да ходи там. Нито пък желаеше да се върне в родната Австралия. Предпочете да остане в Америка, по-точно в Кънектикът.

Беше в средата на май, малко след рождения й ден. Пристигна в хотела с взето назаем колело, разрошена от вятъра.

Припомни си как бе изглеждала тогава — висока, кльощава, с дълги като на младо жребче крайници. Но и хубава по един свеж, младежки начин. Беше пълна с живот и енергия, нетърпелива да помогне и да достави удоволствие на хората. Това бе в природата й — бе роден умиротворител.

Джак и Амелия я харесаха веднага, както и тя тях. Но бяха леко притеснени от раздялата й със семейство Полсън. Започнаха да я разпитват за родителите й в Сидни, как те ще реагират, когато научат за решението й. Трябваше да им обясни, че близките й са мъртви и собствениците се изпълниха със съчувствие към рано осиротялото момиче. Осъзнаха, че тя наистина няма причина да се върне в Австралия.

След като поговориха по телефона с госпожа Полсън, я назначиха.

Така започна невероятното приятелство, което промени живота й.

Мередит се облегна на седалката, когато хотелът се появи пред очите й. Много от прозорците светеха и това бе чудесен знак. Нямаше търпение да влезе вътре, да види Бланш и Пит и да седне сред познатите неща в любимото си място.

След секунди Джонас спря пред хотела. Още не беше паркирал, когато предната врата се отвори и силна светлина обля широките стълби. Само миг по-късно се появиха Бланш и Пит. Мередит едва бе отворила вратата, когато Пит се спусна към нея.

— Добре дошла, Мередит. Пристигнахте доста бързо въпреки снега.

— Здрасти, Пит — приветства го тя и се отпусна в прегръдката му. — Никой не може да се сравни с Джонас, когато става дума за шофиране. Той е най-добрият.

— Така си е. Здравей, Джонас, радвам се да те видя — усмихна се Пит на шофьора. — Ще ти помогна за багажа.

— Добър вечер, господин О’Брайън. Благодаря ви, но мога да се справя. Няма много багаж.

Мередит остави двамата мъже да се оправят с чантите й и изтича нагоре по стълбите.

— Не можеш да си представиш колко се радвам, че съм тук, Бланш! — извика тя.

Двете жени се прегърнаха, после усмихнатата Бланш въведе Мередит вътре.

— И аз се радвам, че дойде, макар и само за една нощ.

— Иска ми се да можех да остана по-дълго, но, както ти обясних по телефона, трябва да се върна в града след срещата утре.

Бланш кимна.

— Надявам се да успееш да сключиш сделката със семейство Морисън. Имат огромно желание да купят хотела, да се махнат от Ню Йорк и да започнат нов живот.

— Ще стискам палци — отговори Мередит, като свали вълнената си пелерина и я метна на стола.

— Сигурна съм, че ще ги харесаш. Чудесна двойка са, много честни и искрени. Водени са не само от желанието да започнат нов бизнес, но и да живеят в тази част от Кънектикът. Обичат тази земя.

— Защо не? Наистина е благословена — промърмори Мередит и се огледа наоколо. — Всичко изглежда чудесно, Бланш. Толкова топло и уютно.

Бланш се усмихна.

— Благодаря. Знаеш, че обичам това място не по-малко от теб. Но сигурно умираш от глад. Реших, че едва ли ще искаш много обилна вечеря в този късен час, затова направих няколко сандвича със сьомга. Има и сирене и плодове. А, на печката ври и ловджийска супа.

— Звучи страхотно. Ти правиш най-хубавата ловджийска супа. Сигурна съм, че и Джонас е гладен след дългото шофиране. Предложи и на него малко супа и сандвичи.

— Разбира се.

Пит влезе с куфарчето и сака на Мередит в ръка.

— Джонас отиде да паркира колата — обясни той. — Ще занеса багажа ти горе.

— Благодаря ти, Пит — отвърна Мередит.

— Ще те настаним в апартамента с огледалата — каза Бланш. — Знам, че го харесваш много. Искаш ли да ти донеса вечерята там, или предпочиташ да хапнеш в бара?

— Ще вечерям в бара. Благодаря ти, Бланш — отговори Мередит, като надникна в съседното помещение. — Виждам, че сте запалили огън. Чудесно. Мисля да си приготвя едно питие. Ще се присъединиш ли към мен?

— Защо не? Ще пия водка с тоник. Но първо да приготвя вечерята на Джонас. Ще се върна след няколко минути — извини се Бланш и забърза към кухнята.

Мередит влезе в бара и се огледа наоколо, докато вървеше към огромното каменно огнище в другия край на стаята. Огънят пращеше весело и заедно с червения мокет, канапетата от червено кадифе и столовете, тапицирани в червено и кремаво, правеше помещението топло и уютно. Това приятно усещане се подсилваше от червените брокатени завеси на прозорците, махагоновата ламперия и червените абажури на аплиците. Стаята напомняше на английски мъжки клуб. В нея имаше някаква мека улегналост, която Мередит винаги бе харесвала.

Махагоновият бар се намираше вляво от камината срещу прозорците. Мередит застана зад него, извади две чаши, наля щедро количество „Столичная“ и добави по няколко бучки лед. Забеляза малката чинийка с лимонови резенчета и се усмихна леко. Бланш бе предвидила действията й съвсем точно. Старата й приятелка знаеше, че Мередит щеше да предпочете да пийне в бара — любимото й място в хотела. Намираше го невероятно уютен и интимен. А и предразполагаше към пиене. Джак бе постъпил много умно, създавайки това привлекателно място.

След като приготви напитките, отиде до камината. Застана с гръб към нея, отпи от водката и търпеливо зачака Бланш, която никога не бе изглеждала по-добре. В буйната й червена коса имаше сребристи кичури, но тялото й бе слабо и стегнато като на момиче, а живите й тъмнокафяви очи бяха весели както винаги. Мередит си помисли, че годините се отразяваха добре на приятелката й.

Двете жени, които бяха на една и съща възраст, бяха приятелки от двадесет и четири години. Бланш бе пристигнала в „Сребърното езеро“ две години след като Мередит постъпи там като администраторка. Бланш започна като сладкарка, но бързо бе повишена в главен готвач, тъй като имаше невероятни способности. Работеше с радост в кухнята, докато се омъжи за Пит, който бе управител на имота на семейство Силвърс, и забременя с Били.

По това време Мередит вече ръководеше хотела и предложи на Бланш да стане помощник — управител. Приятелката й бе очарована и прие предложението веднага, доволна, че вече няма да вдига тежки тенджери и съдове, а в същото време ще продължи да работи в хотела.

В онези дни тя и Пит управляваха „Сребърното езеро“ заедно и отговаряха за поддръжката на целия имот. Мередит смяташе, че Бланш е идеална за това място. Обичаше го силно и това си личеше по всичко, което правеше за него.

Бланш прекъсна мислите й, като влезе забързано в бара и заяви:

— Между другото, няма да повярваш, но този уикенд сме доста натоварени. Всички стаи са заети, а и няколко от апартаментите. Необичайно за януари, но не се оплаквам.

— Мисля, че е чудесно, макар и да не ме изненадва. Много хора обичат да се наслаждават на снега в провинцията, а хотелът има безукорна репутация. Благодарение на теб и Пит, разбира се.

— Знаеш, че и двамата обичаме работата си.

— О, Кетрин ви изпраща много поздрави.

Бланш се усмихна.

— Поздрави я от нас, когато се върнеш. Как е тя, Мередит?

— Прекрасна, както винаги. Справя се много добре с работата си — стана чудесен илюстратор. И е безумно влюбена.

— В Кийт Пиърсън?

Мередит кимна.

— Тя ли ти каза?

— Да, когато бяхте тук за Деня на благодарността.

— Изглежда отношенията им са доста сериозни.

— Сватба ли ни чака? — попита Бланш и погледна приятелката си любопитно.

— Мисля, че да. Сигурна съм.

— Тук ще я направите, нали?

— Къде другаде, Бланш? Кет е родена тук, израсна тук и съм убедена, че ще иска да се омъжи тук. А и мястото е идеално.

— О, нямам търпение да започна подготовката! — извика Бланш и отпи от водката. — Наздраве. За Кет и за сватбата.

— За сватбата — повтори Мередит и вдигна чашата си, като се зачуди за момент дали преждевременните тостове няма да донесат лош късмет.

— Тенти. Ще ни трябват тенти — вдигна пръст Бланш, която очевидно вече си представяше приема.

— Но те несъмнено ще се оженят през лятото — възрази Мередит.

— Да, знам. Вероятно през юни. Всяко момиче иска да бъде булка през юни. Но знаеш, че по това време на годината понякога вали. По-разумно е да сме подготвени. О, ще бъде страхотно! Ще направим красиви букети и украси за масите. И специално меню. Остави всичко на мен.

Мередит се засмя.

— С удоволствие, скъпа Бланш.

— Добре.

Бланш отпи от водката си, после внезапно се вгледа в Мередит и попита:

— Чуваш ли се понякога с Дейвид?

— Дейвид Лейтън? — изненадано попита Мередит.

— Да.

— Много рядко. Защо питаш?

— Току-що се сетих за него. Помниш ли, че се оженихте тук и аз подготвих сватбата?

— Да, така беше — бавно отговори Мередит и поклати глава. — Странно как нечие име бива споменавано съвсем рядко, а после го чуваш два пъти в един и същи ден.

— Кой друг ти е говорил за Дейвид?

— Кетрин. Чухме се по телефона по-рано тази вечер. Попита ме дали съм била лудо влюбена в него или нещо подобно.

— А ти какво й отговори?

— Казах й истината. Обясних й, че не е имало луда любов.

— Разбира се. Ти беше влюбена лудо само веднъж — в баща й.

Мередит замълча.

— Мислила ли си какъв щеше да е животът ти, ако той?…

— Не искам да обсъждам това — рязко я прекъсна Мередит, после прехапа устни и я погледна виновно. — Извинявай, Бланш, не исках да съм груба. Но предпочитам да не говоря по този въпрос днес. Денят ми беше уморителен и наистина не ми се иска да се ровя в трагедиите от миналото.

Бланш се усмихна нежно.

— Аз съм виновна. Заговорих за това, а не трябваше… сега изглеждаш тъжна… разстроих те.

— Не, няма нищо. Честна дума.

Бланш реши, че е по-разумно да смени темата, затова остави чашата си и каза:

— Ще трябва да поръчаме нов мокет за Огледалния апартамент и за Синята стая. Тази зима покривът протече и мокетите се повредиха от влагата. Неприятно ми е да ти съобщавам подобни новини, но и в спалнята ти в къщата имаше теч. Ще ти покажа утре. Страхувам се, че и там мокетът ще трябва да се смени.

— Случват се такива работи, Бланш, макар че сложихме нови покриви миналата година. Ще се обадя на Гари от „Старк“ утре, преди да замина за Лондон. Той е вкарал всички данни в компютъра си, така че няма да има проблеми — каза Мередит, после се намръщи замислено.

— Мокетите бяха стандартни, нали?

— Да. Сигурна съм — отговори Бланш и тръгна към вратата. — Става късно. Отивам в кухнята да ти донеса супата.

Мередит остави чашата си и я последва.

— Ще ям в кухнята, Бланш. По-лесно е.