Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (22)

Глава 21

От около час Патси Кантън слушаше Мередит внимателно. Сетне каза с тих, замислен глас:

— Значи вярваш, че си родена в Англия и като дете си била отведена в Австралия, така ли?

Мередит кимна.

— Точно така. Мисля, че тогава съм била на около шест години.

— И си заминала сама? Това е невъзможно. Трябва да си била с родителите си.

— Сигурна съм, че съм била сама, Патси. Убедена съм, че майка ми вече е била мъртва.

— И не си имала баща?

— Не го помня.

— Но защо си заминала сама? Това ми се вижда адски странно. Кой те е изпратил?

— Не знам — сви рамене Мередит. — Нямам абсолютно никаква представа.

— В кошмара ти се появяват много деца… възможно ли е да си била изпратена заедно с други деца? Нали разбираш, както през Втората световна война са изпращали групи евакуирани хора на безопасни места?

— Възможно е, но защо? През 1957, когато бях на шест години, нямаше война. Защо тогава са ме изпратили?

Патси поклати глава.

— Нищо не ми идва наум, скъпа. Искам да ти помогна, но не виждам как. Озадачена съм не по-малко от теб.

Мередит въздъхна и отпи глътка вода. Облегна се на стола, огледа ресторанта на „Кларидж“ и продължи тихо:

— Снощи в самолета не успях да заспя. Може би съм задрямвала от време на време, но мислите ми препускаха и се опитвах да си припомня разни неща.

— Успя ли?

— Да, спомних си нещо. Името ми. В сиропиталището в Сидни ме наричаха Мери Андерсън. Мърл Стратън промени името ми на Мередит. И, разбира се, взех фамилното им име, когато ме осиновиха. Но истинското ми име е Мериголд, а фамилията — Сандерсън.

— Разбирам. Но защо са го променили? — попита Патси, после поклати глава и възкликна: — О, Господи, бюрокрацията! Вероятно някой идиот в сиропиталището е объркал името ти.

— Мисля, че точно така е станало. Снощи в самолета си припомних следното. Строга жена, която не ми вярваше, че името ми е Мериголд . Скара ми се и каза, че това е име на цвете, а не на дете.

— Някои от тези институции се ръководят от ужасни хора. Направо е страшно — въздъхна Патси и изгледа приятелката си със съчувствие. — Значи малкото ти име е било Мериголд, а после идиотите в сиропиталището са объркали и Сандерсън и Андерсън.

— Да — отвърна Мередит. — А тази бъркотия с името ми вероятно обяснява табелките в съня ми.

— Точно така — извика Патси. — Страхотна си, скъпа.

Настъпи кратко мълчание. После Мередит погледна приятелката си и каза:

— Името на майка ми беше Кейт. Спомних си го. Знам също, че е мъртва, така че няма да мога да се запозная с нея. Но след всички тези години най-после си я спомних. Трябва да направя нещо. Да приключа с тази история. Поне да посетя гроба й и да й занеса цветя. Това наистина ще ми помогне. Ще се почувствам по-спокойна и вероятно кризите ми ще изчезнат.

— Убедена съм, че ще се почувстваш по-добре, Мередит. И наистина разбирам, че искаш да посетиш гроба й.

— Поне най-после ще знам, че тя наистина е съществувала, а не е само въображаем образ. Проблемът е, че не знам къде е погребана. Сетих се за името й, но не мога да си спомня къде сме живели.

— В Йоркшир — каза Патси бързо. — Сигурна съм. Това би обяснило и преживяването ти в манастира. Вероятно си ходила там като дете.

— Може би, но имам чувството, че не съм израснала там. Помня още нещо… отивахме в някакъв град. Беше голям град, оживен, пълен с хора. В центъра имаше голям площад с черни статуи. Майка ми ме водеше там на пазар. Пазарът беше огромен, покрит със стъклен купол.

— И продаваха всичко по сергиите, нали? Права ли съм?

— Да.

Патси кимна.

— Плодове и зеленчуци, риба, месо, хляб, дрехи, мебели, кристал и порцелан. Продавачите викат и канят клиентите да разгледат стоката им. Спомняш ли си това?

— О, да! Стояхме и ги слушахме. Всички рекламираха стоката си енергично.

— Пазарът в Лийдс. Много е известен. А и на площада в Лийдс има черни статуи на нимфи с факли в ръка. Има и статуя на Едуард, Черния принц, на кон. Това говори ли ти нещо?

— Да. Добре, да приемем, че съм от Лийдс… но как мога да разбера къде е погребана майка ми? Кой може да си спомня за Кейт Сандерсън след тридесет и осем години?

— Съмърсет Хауз. Всъщност вече не се нарича така. Промениха името. Но точно оттам трябва да започнем. Там е регистърът за раждания, бракове и смъртни случаи за цяла Великобритания. Направо си е информационна мина.

— Къде се намира?

— Тук, в Лондон. Ако хванем такси, ще стигнем дотам за нула време.

— Трябва да отида там следобед.

— Така е. А аз ще дойда с теб.

 

 

След един час Мередит и Патси се намираха в регистрационната служба в Кингсуей. До всички стени на огромното помещение се издигаха високи шкафове, пълни с регистри.

— Прилича на библиотека — отбеляза Мередит, когато двете с Патси тръгнаха към бюрото на охраната.

След като пазачът провери чантите им, Патси го попита:

— Как да открием един смъртен акт?

Той ги насочи към гишето за информация в далечния край на стаята, където седяха петима чиновници, готови да помогнат. Двете жени се приближиха до тях и Патси повтори въпроса си.

Млада чиновничка й подаде брошура.

— Тук е описано как да откриете това, което търсите — каза тя. — Съвсем просто е. Смъртните актове са в черните регистри, подредени вляво. Ражданията са в червено и вдясно. Търсете годината на смъртта. Ще видите, че има четири регистъра за четирите тримесечия на всяка година. За всяко тримесечие има по три тома, които са по азбучен ред.

Патси й благодари и двете с Мередит се отправиха към черните регистри, където бързо намериха годината, която търсеха. Мередит дръпна първия том от рафта и го постави на дългата маса пред тях. Отвори го и видя, че там е отбелязано първото тримесечие на годината.

— Защо ти не прегледаш следващото тримесечие — предложи тя на приятелката си. — Така ще спестим време. Търси април, май и юни.

— Добра идея — съгласи се Патси и отиде да търси регистъра.

Мередит огледа внимателно списъка със Сандерсъновци, починали в първото тримесечие на 1957. Кетрин Сандерсън не бе сред тях. Тя погледна Патси:

— Не е вписана тук. При теб има ли нещо?

— Изчакай една минута, още не съм свършила.

Мередит върна регистъра на рафта и извади следващия, който включваше юли, август и септември. Смъртният акт на майка й не бе и там. Нямаше го и в другите два регистъра, които прегледа Патси.

— Проверихме цялата година — промърмори приятелката й. — Напълно ли си сигурна, че майка ти е починала през 1957 година?

— Да. Така мисля.

— Откъде си толкова сигурна, Мередит? Каза, че почти нищо не знаеш за себе си. Помниш ли въобще смъртта й?

— Всъщност не. Но знам, че отидох в сиропиталището в Сидни, когато бях на шест години.

— Убедена ли си? Откъде знаеш това?

— Мърл Стратън ми каза. Веднъж ми подхвърли, че съм била в сиропиталището от шестгодишна, но не са ме научили на много през двете години там.

— Добре, значи си отишла там, когато си била на шест, през 1957. Но това не означава, че майка ти е умряла в тази година. Може да е било през 1956, когато си била на пет.

— Не мисля така… знам, че бях на шест. Но нека все пак погледнем и регистрите за 1956.

— Добра идея — съгласи се Патси.

Час по-късно двете приятелки бяха прегледали всички регистри за 1956, но и там не откриха търсеното име. Мередит каза замислено:

— Само си губим времето. Смъртта й не е регистрирана.

— Искаш ли да опитаме и някои други години?

— Няма смисъл — отговори Мередит. — Може да съм объркала датата, но е глупаво да останем тук цял ден и да се ровим из всички регистри. Хайде да тръгваме.

— Не, почакай малко — спря я Патси. — Ами ако е починала в чужбина?

— Майка ми никога не е ходила в чужбина.

— Нека все пак поговорим с някой от чиновниците. Само за секунда. Моля те, Мередит.

— Добре.

Върнаха се на гишето за информация и Патси се насочи към младата жена, която им бе помогнала по-рано.

— Търсихме смъртния акт, но не успяхме да го намерим. Ако човекът е починал в чужбина, това означава ли, че смъртта му не е регистрирана тук?

Чиновничката поклати глава.

— Не. Където и да почине британски гражданин, смъртта му се регистрира тук. Информацията идва от всички посолства и консулства из целия свят.

— Разбирам.

— Съвсем просто е — продължи младата жена. — Ако името на човека не е в регистрите, значи той не е мъртъв, а е все още жив.

Мередит се вторачи в чиновничката.

— Благодаря ви за помощта — каза Патси, после хвана Мередит за ръка и я поведе към изхода.

Застанаха пред стъклената врата към улицата и се вгледаха една в друга.

Мередит изглеждаше зашеметена и трепереше леко.

Патси, която я разбираше отлично, каза:

— Знам какво мислиш, скъпа.

— Сигурна съм, че знаеш — отвърна Мередит тихо. — Щом според тези регистри майка ми не е мъртва, значи е все още жива. Някъде. Вероятно в Англия.

Мередит замълча, пое си дълбоко дъх и стисна ръката на Патси.

— Защо ме е изпратила в Австралия като малка? Защо, за Бога, съм била изпратена в сиропиталище, и то в Сидни? На другия край на света. Защо, Патси? Защо?

Очите на Мередит се напълниха със сълзи. Патси усети, че сърцето й се къса от съчувствие към приятелката й. За момент тя не можа да проговори. После преглътна затруднено и рече нежно:

— Не знам, Мередит. Няма никаква логика.

— Изпратила ме е там, защото не ме е искала.

След като изрече тези думи, Мередит се разтрепери толкова силно, че отиде да се облегне на стената.

Беше сломена от мъка и Патси реши да вземе нещата в свои ръце.

— Слушай, ако майка ти е още жива, а това трябва да е така, щом няма смъртен акт, ние двете ще я намерим. Ще направим всичко възможно. Хайде, ела да се върнем и да потърсим акта за раждането ти.

— Защо? — тъжно попита Мередит. — Какъв е смисълът?

— Ще вземем копие от акта за раждане. Ако си родена в тази страна, както си мисля аз, раждането ти е регистрирано в една от червените книги.

— И как това ще ни помогне да открием майка ми?

— В акта за раждане има много информация, Мередит. Знам това от моя собствен и от тези на децата ми. Името на бащата, професията му. Моминското име на майката и името й след брака. Мястото на раждане на детето, адреса на родителите, датата и годината на раждането. Ще има с какво да започнем. А и смятам, че ти самата би искала да имаш копие от акта…

Мередит кимна, но не отговори. Нямаше голямо желание да търси акта си за раждане. Ами ако го нямаше? Щеше да се почувства още по-зле.

Най-после Патси успя да я убеди и се върнаха назад. Този път отидоха вдясно, където бяха подвързаните в червено книги. След петнадесет минути откриха, че Мередит бе родена в Англия.

— Видя ли, знаех си, че ще намерим името ти в една от тези чудесни червени книги — възкликна Патси усмихнато и се опита да развесели приятелката си. — Хайде сега да поискаме копие. Вероятно ще можем да го получим по-късно днес.

Взе формуляр от купчината, оставена на дългата маса, подаде го на Мередит и каза:

— Попълни го, а после ще отидем да поръчаме копието.

Мередит кимна и извади химикалката си. След като попълни формуляра, отидоха до гишето, където тя плати двадесет лири за експресна услуга. Копието от акта й за раждане щеше да е готово на следващия ден по същото време.

 

 

В петък следобед, точно в четири, Мередит и Патси се върнаха в регистрационната служба. След минута получиха копието от акта за раждане.

Двете жени излязоха бързо на улицата, хванаха такси и потеглиха обратно към „Кларидж“.

Облегнаха се удобно на седалката и зачетоха акта. Мередит видя, че името на майка й бе Кетрин Спенс Сандерсън. Името на баща й бе Даниъл Сандерсън, по професия счетоводител. Дали от него бе наследила способността да работи с числа? Бе родена на улица „Грийн Хил“ 3, Армли. Адресът на родителите й бе вила „Хоторн“, „Бек Лейн“, Армли, Лийдс. Бе родена на девети май 1951, а името й бе Мериголд Сандерсън.

— Вече знаеш доста неща за себе си — каза Патси, като се обърна към нея и стисна ръката й.

— Повече от когато и да било преди, Патси — отвърна Мередит. — Когато бях малка, не знаех коя съм. А да не знаеш кой си и откъде си е доста страшно. И тъй като нямах истинска самоличност, си я измислих.

— Актът за раждане сигурно означава много за теб.

— Така е. Нещо като потвърждение коя всъщност съм аз — изрече Мередит и се усмихна с лека горчивина. — Е, поне празнувах рождения си ден на правилната дата. В сиропиталището не са объркали поне това.

— Какво ще правиш сега? О, как можах да задам такъв тъп въпрос! Разбира се, че ще отидеш в Лийдс.

— Утре, Патси. Бездруго в неделя ще ходим в Райпън, просто ще тръгна един ден по-рано.

— Аз ще те закарам.

— Но…

— Без но! — прекъсна я Патси. — Имаш нужда от помощта ми. Познавам Лийдс много добре, а и останалата част от Йоркшир също, а ти ще имаш нужда от екскурзовод. Освен това аз държа на теб, Мередит. Не искам да започваш подобно търсене сама. Цялата ситуация е прекалено сложна в емоционално отношение. Ще търсиш изгубената си майка, а не се знае какво още може да откриеш. Наистина трябва да съм с теб.

— Ти си толкова добра приятелка, Патси. Благодаря ти. Благодаря, че ми помагаш.

— Ще тръгнем утре рано сутринта. Ще стигнем до Лийдс за около два часа. Или три. По магистралата движението е доста натоварено. Мисля, че първата ни спирка трябва да е вила „Хоторн“ в Армли.

— Познаваш ли това място?

— Колкото и да е странно, да. Имах там чичо, който беше собственик на фабрика за вълнени изделия. Живееше във Фарнли, което е съвсем близо. Имаше чудесна стара къща. Гостувах там с родителите си и обикновено минавахме през Армли, за да стигнем дотам. Имаш ли някакъв спомен от вила „Хоторн“?

— Съвсем смътен. Беше близо до река. Мисля, че по нея плуваха патици.

— Колкото повече говорим, толкова повече ще си спомниш. Сигурна съм — увери я Патси. — Нали и психиатърката ти беше казала същото?

— Да.

Таксито спря пред „Кларидж“ и двете приятелки слязоха. Патси хвана Мередит за ръката и каза:

— Хайде да отидем и да пийнем по нещо. Трябва да празнуваме.

— Какво да празнуваме?

Патси се засмя.

— Винаги съм твърдяла, че ще те направя истинска йоркширка. А сега дори не трябва да се мъча, защото си такава по рождение. Искам да вдигна тост по този случай.

Телефонът звънна в момента, когато Мередит отвори вратата на апартамента си в „Кларидж“. Тя вдигна слушалката.

— Ало?

— Как си, скъпа? — Гласът на Люк бе нежен.

— Чудесно. Тъкмо се канех да ти звънна в Париж. Познай какво стана днес? Открих, че майка ми е още жива.

— Господи! — възкликна Люк, после замълча за момент и попита: — Как научи това?

Мередит му обясни подробно, после добави:

— Тръгваме за Йоркшир утре вместо в неделя, за да започнем издирването.

— Искаш ли да долетя при теб и да ти помогна?

— Не, не е необходимо. Много ми се иска да те видя, скъпи, но Патси ще бъде с мен. Тя познава Йоркшир като дланта си.

— Добре, разбирам. Искаш да се съсредоточиш. Ще си мисля за теб. Звънни ми утре, скъпа. Ще чакам. Обичам те.