Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (12)

Глава 11

Първият поглед към „Клос-Талси“ беше много впечатляващ — виждаха се и къщата и отражението й в голямото езеро пред нея.

— О, колко е красиво! — извика Мередит, когато Люк де Монбоше я поведе напред и с широк жест посочи езерото и къщата в далечината.

— Исках да видиш гледката оттук, а не от колата — обясни той. — Всички се изненадват, а това ми доставя особено удоволствие. Разбира се, най-силно впечатлява отражението в езерото.

— Идеална къща сред идеален пейзаж — одобри Мередит.

Застана до Люк и огледа с интерес просторната къща. Беше построена от розови тухли и светъл камък, а покривът бе от тъмносиви плочи и от него се издигаха няколко високи комина. Мередит преброи тридесет и осем прозореца и пет капандури.

Дърветата, които заобикаляха къщата, се отразяваха в езерото заедно с фасадата. Получаваше се чудесна симетрия. Прекрасно за първоначален поглед към непознато място. Тя се обърна към Люк и попита:

— На колко години е къщата?

— Била е построена в началото на седемнадесети век, а градините са проектирани около петдесет години по-късно от Ле Нотр, най-прочутия творец на пейзажи по онова време. — Люк я хвана за ръката и продължи: — Хайде да се върнем в колата. След като обядваме, ще се поразходим из парка, а можем да разгледаме и градините, ако искаш. Но трябва да те предупредя, че изглеждат доста тъжни по това време на годината.

— О, нямам нищо против. Всъщност обичам градини през зимата. Различни са, но все пак привличат погледа — леко се засмя тя. — Е, поне някои от тях.

— Аз също обичам градини през зимата — отбеляза Люк, като отвори вратата на колата, помогна на Мередит да се настани, а после заобиколи и седна на шофьорското място.

Той подкара по величествената алея, от двете страни на която се извисяваха чинари, и продължи:

— За щастие, тази година няма много сняг и по-късно ще можем да си направим чудесна разходка.

Мередит кимна и се загледа през прозореца. Видя още едно езеро, по-малко от първото, и това я подтикна да сподели:

— Винаги съм харесвала къщи, построени близо до вода, макар да нямам представа защо.

— О, разбирам те много добре — поде Люк, като й хвърли бърз поглед, а после отново насочи очи към пътя. — Аз самият също ги харесвам. Има нещо прекрасно във водата, тя придава по-привлекателен вид на пейзажа, както и на околните сгради. Тук, в Талси, има доста вода. Освен двете езера, които вече видя, има малко езерце с рибки близо до овощната градина, река в гората, водопад и безброй фонтани — засмя се той. — Очевидно някой от прадедите ми страхотно си е падал по тях. В парка има над две дузини и някои от тях са фантастични. Ще откриеш, че никога не си далеч от течащата вода.

Мередит се усмихна.

— Чудесно… знаеш ли, Люк, всичките ми хотели също са близо до вода. С изключение на Монфор-Л’Омери. Това беше единственото, което не ми хареса, когато го видях за първи път.

— Ако искаш, мога да ти проектирам езеро за новия хотел — предложи той. — Не е трудно да се направи, а и към къщата има доста земи. Какво мислиш по въпроса?

— Идеята е добра. Ще поговоря с Агнес. Вероятно можеш да ми кажеш някаква приблизителна цена.

— Разбира се. Е, Мередит, най-после пристигнахме.

Люк вкара колата в просторния павиран двор и паркира. Очевидно това беше парадният вход на къщата. Широки стъпала водеха към огромна двойна врата от тъмно дърво, украсена с орнаменти от ковано желязо. Още преди да стигнат до нея, мъж на средна възраст, облечен в бяла риза, черна жилетка и престилка на зелени райета, вече бе излязъл да ги посрещне. Той се спусна надолу по стълбите и широка усмивка озари жизнерадостното му лице.

— Здрасти, Венсан! — извика Люк, като изскочи от колата и побърза да помогне на Мередит.

— Здравейте, господине — отвърна мъжът.

Люк и Мередит тръгнаха към него. Той се здрависа с Люк.

— Мередит, това е Венсан Маршан, който управлява това място заедно с жена си Матилда. Венсан, представям ти госпожа Стратън.

— Госпожо — почтително произнесе мъжът и кимна учтиво.

Мередит му се усмихна.

— Приятно ми е да се запознаем, Венсан — каза тя и му протегна ръка.

Той я разтърси енергично.

— За мен също е удоволствие, госпожо.

После Венсан отвори багажника на колата, извади чантите им и ги последва нагоре по стълбите.

Люк я въведе в огромно фоайе с каменни стени и под. Върху светлите варовикови стени бяха окачени старинни гоблени. От високия таван висеше полилей от бронз и кристал. Единствените мебели бяха дълга маса, покрита със сложна позлатена резба, върху която бяха поставени две каменни вази, пълни с изсушени цветя. От отсрещната стена проблесна огромно огледало с позлатена рамка, каменна статуя на рицар стоеше в ъгъла.

— Позволи ми да взема палтото ти — предложи Люк.

Мередит свали връхната дреха и той я занесе до вградения гардероб.

След секунда вратата в края на коридора бе отворена енергично и висока пълна жена забърза към тях.

— Господине! — възкликна тя и кимна радостно на Люк, а после хвърли любопитен поглед на Мередит.

Люк я целуна по бузите.

— Здравей, Матилда. Искам да те запозная с госпожа Стратън. Както вече ти казах по телефона, тя ще ми гостува през уикенда.

Матилда се усмихна и пристъпи напред. Двете жени се ръкуваха.

— Ще ви заведа в стаята ви, госпожо — рече Матилда, после погледна Люк и добави бързо: — Както предложихте, господине, приготвила съм стаята на баба ви за госпожа Стратън.

Люк поведе Мередит към стълбите.

— Надявам се да харесаш стаята. Беше любимото място на баба ми. Всъщност, сигурен съм, че ще я харесаш, защото гледа към езерото. Мисля, че изборът ми е разумен.

— Прав си. И аз съм сигурна, че ще я харесам.

Матилда се заизкачва по стълбите, следвана от Мередит и Люк. Зад тях вървеше Венсан с двата куфара на гостенката.

Тръгнаха по дълъг коридор, застлан с дебел килим. По стените висяха множество картини. Мередит ги погледна мимоходом и осъзна, че са семейни портрети.

— Ето! — Матилда внезапно спря и отвори една от вратите. — Това е стаята на баба Роуз де Монбоше, която всички много обичаха.

— И от която много се страхуваха — добави Люк, като намигна на Мередит. — Тя беше ужасна понякога, но и невероятно красива.

Забелязал любопитния поглед на Мередит, младият мъж обясни:

— Това е всекидневната, а спалнята и банята са зад онази врата. Баба ми се влюбила в този апартамент, когато дядо ми я довел в Талси за първи път, и после го взела за себе си. А това там е нейният портрет. Онзи, който виси над камината.

Мередит проследи погледа му.

Очите й се спряха върху портрета на невероятно красива млада жена. Златисто-червени къдрици обрамчваха съблазнително лице и дълга бяла шия. Очите й бяха наситено сини под извитите червеникави вежди, а широката й уста бе изключително привлекателна.

Мередит се приближи към камината и загледа портрета с интерес. Художникът бе уловил най-същественото от личността на жената. В усмивката й имаше неподправена топлота, а на лицето й грееше щастие. Роуз де Монбоше бе облечена в рокля от бледорозов шифон с шaл яка, а на врата й блестеше перлена огърлица. Мередит реши, че портретът е рисуван през двайсетте години.

— Баба ти е била невероятно красива — промълви тя и погледна Люк. — Мисля, че е била доста жизнерадостна и с чувство за хумор. Личи си по закачливия блясък в красивите й очи и веселата й усмивка.

Люк кимна.

— Съвсем точна преценка. Доколкото знам, наистина е била точно такава. Хората са я намирали неустоима. Познавах я като доста по-възрастна, отколкото е на този портрет, но дори тогава смятах, че вечно се кани да направи някоя беля. Както казваше баща ми, човек винаги трябваше да има едно наум с нея. Той беше първородният й син и любимеца сред четирите й деца. Спомням си, че баба ми имаше чудесно чувство за хумор и великолепно разказваше вицове. А и беше голяма ласкателка.

— Ирландка ли беше?

— Да. Дядо ми се запознал с нея в Дъблин. На някакъв бал. Бил там на лов.

Матилда влезе при тях с Венсан по петите си.

— Искате ли помощ за разопаковането на багажа си, госпожо? Ще изпратя Жасмин да ви помогне.

Мередит поклати глава.

— Благодаря ти, Матилда, но мога да се справя сама.

Икономката кимна, усмихна се, хвърли бърз поглед на Люк и излезе от стаята. Венсан забърза след нея.

— Венсан е сянката на Матилда — отбеляза Люк, когато останаха сами. — И двамата са чудесни и работят в Талси откак се помнят. А и родителите им са работили тук. Имат две дъщери, Жасмин и Филипин, и един син, Жан-Пиер, които също работят тук. Сега ще те оставя, Мередит, за да можеш да се освежиш и да си починеш. Сигурна ли си, че не искаш Жасмин да се качи и да ти помогне за дрехите?

— Не, ще се оправя чудесно. Благодаря ти.

Люк придърпа нагоре ръкава на сакото си, за да погледне часовника си.

— Сега е едва дванадесет. Искаш ли да се срещнем в библиотеката след един час? Ще ти стигне ли времето?

— Разбира се.

Той се усмихна, завъртя се и тръгна към вратата.

— А къде е библиотеката, Люк? — попита Мередит.

Младият мъж се обърна усмихнато и побърза да се извини.

— Ужасно съжалявам, забравих, че не познаваш къщата. Библиотеката е в средата на енфиладата — това е редица стаи, свързани една с друга. Намират се в дясното крило. Ще пийнем по едно питие там преди да обядваме.

— Добре, чудесно.

Вратата се затвори тихо зад него. Мередит се обърна към портрета на баба му и се загледа в него.

— Усмихнатите ирландски очи — промърмори тя тихо, като си припомни прочутата стара балада.

Наистина очите на Роуз де Монбоше искряха от сдържан смях, а лицето й бе типично ирландско. Мередит отстъпи назад и леко наклони глава. Присви леко очи и се вторачи в портрета. Роуз де Монбоше й приличаше на някого, но не можеше да се сети на кого. Вероятно на Люк. Не, не на него. Той беше тъмнокос и очите му бяха тъмнокафяви. Жена със златисточервена коса и ясни сини очи… този образ и смътен спомен пробляснаха за секунда в мислите й, но изчезнаха преди Мередит да успее да ги улови. Тя разтърси глава, хвърли последен поглед на портрета и влезе в спалнята.

Веднага щом пристъпи вътре, Мередит се усмихна широко. Стаята беше очарователна. В камината пламтеше буен огън, а лампите с копринени абажури бяха запалени. Обзавеждането беше в меки сиви и сини тонове. Стените бяха покрити със сребристосиво моаре, богатите завеси на трите високи прозореца бяха от сребристосива тафта, а голямото легло имаше балдахин от същата тафта, която изглеждаше ръчно избродирана. При огледа отблизо обаче Мередит осъзна, че розовите, червени и жълти рози и красивите зелени листа бяха изрисувани на ръка върху коприната. Няколко кресла и малко канапе, тапицирани в перленосиво кадифе, бяха подредени около камината, а в ъгъла стоеше необикновена старинна тоалетка, изцяло изработена от венецианско огледало.

Развълнувана, Мередит се заразхожда бавно из спалнята, като оглеждаше всичко внимателно и с интерес, възхищаваше се на стила и елегантността и кимаше леко, когато някоя картина или произведение на изкуството привличаха погледа й. Някои неща в стаята бяха остарели, дори леко поовехтели, но общото впечатление бе на красота, лукс и старинна изисканост. Освен това от спалнята лъхаше спокойствие, както и от съседната всекидневна, обзаведена в бледорозово, сивкавосиньо и зелено, цветовете на килима „Обюсон“.

След като обиколи цялата стая, Мередит застана пред венецианската тоалетка. Върху огледалната повърхност бяха подредени сребърни четки с инициалите на Роуз де Монбоше, кристални шишета от парфюм, сребърни кутии за пудра и руж.

От едната им страна стоеше снимка на хубав мургав мъж във вечерен тоалет. Мередит се наведе към сребърната рамка и за миг й се стори, че вижда Люк. После осъзна, че не беше той. Вечерният костюм бе от двадесетте години. Очевидно това бе съпругът на Роуз. „Ето на кого прилича Люк“ — помисли си Мередит.

След като разопакова куфарите си, тя взе тоалетната си чантичка и влезе в банята, където застина неподвижно, зашеметена от размера й и от буйния огън в бялата мраморна камина.

Банята беше огромна, с висок прозорец с бели дантелени завеси, старомодна вана с извити крака и шнурове за звънци, с които да повикаш камериерката. Мередит се зачуди дали звънците още работеха, но се въздържа и не пробва.