Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (13)

Глава 12

Долу в кабинета си в задната част на къщата Люк де Монбоше седеше зад бюрото, на което бяха проснати няколко чертежа.

Плановете бяха изготвени от негов колега и Люк възнамеряваше да ги прегледа преди обяд, за да даде одобрението си. Но досега почти не им бе обърнал внимание.

Мислите му не бяха съсредоточени върху работата, а върху Мередит Стратън.

От момента, когато я видя в сряда сутринта в Монфор-Л’Омери, Люк бе изключително заинтригуван от нея. Като архитект и дизайнер, той бе истински ценител на красивото и отначало бе привлечен от вида й. Харесваше ръста й, русата коса и светлата кожа, искрящите й зелени очи, които говореха толкова много за нея.

Мередит беше красива жена със страхотен стил и той изпитваше истинско удоволствие, когато спреше очи върху нея. Освен това ценеше самоувереността и хладнокръвието й. Прекалено кокетните и закачливи жени го изнервяха.

Още през първите няколко часа в компанията й Люк осъзна, че тя беше делова, практична, организирана и решителна, а тези качества допадаха на сериозния му характер и любовта му към реда.

Люк не можеше да търпи разхвърляни жени, които вечно водеха неприятностите след себе си, живееха в постоянна лудница и създаваха бъркотия в живота на останалите. Освен това намираше енергичната и блестяща Мередит за изключително привлекателна. Тя го изпълваше с вълнение, каквото не бе изпитвал от дълго време.

„Жалко, че живее в Ню Йорк, който е толкова далеч“ — помисли си Люк, като потропа с молива си по масата. Но пък това не можеше да направи връзката им невъзможна. Все пак съществуваха свръхзвуковите полети. Можеше да стигне до Манхатън за три и половина, най-много четири часа с „Конкорд“. Едва преди три седмици бе пътувал от Париж до Ню Йорк, за да се срещне с един клиент, и дори не усети как мина времето.

Люк искаше, нуждаеше се да опознае Мередит Стратън по-добре. Интимно. Намираше я по-привлекателна сексуално отколкото всяка друга жена, която познаваше. В сряда вечер, след първата им делова среща, той осъзна, че я желае. А ако един мъж не бе сигурен в подобно нещо след първата среща, дали някога въобще можеше да е сигурен? Внезапно Люк си помисли, че сигурно и при жените бе така.

Бе се доверил на Агнес, но само донякъде. Просто бе споделил интереса си към Мередит и желанието да я опознае по-добре. Бяха говорили за това в четвъртък вечер, когато й се обади у дома. Не бе могъл да се въздържи. После бе поканил семейство Д’Обервил и Мередит в Талси за уикенда, но Агнес отказа, тъй като Ален и Хлои бяха болни от грип. Все пак го посъветва да покани Мередит.

— Не се тревожи — бе го успокоила тя. — Ще предложа да обядваме заедно в петък след деловите разговори, а ти ще намериш начин да я поканиш. Ще насоча разговора натам по съвсем естествен начин.

След като той притеснено й възрази, Агнес възкликна с усмивка:

— Не бъди такъв страхливец, Люк! Мередит няма никакви планове за уикенда, а и освен нас няма приятели в Париж. Знам, че те харесва, и съм убедена, че ще приеме поканата. А на теб ще ти е приятно да си с нея. Тя е чудесна и всички я обичат.

„Любов — помисли си Люк. — Дали някога отново ще открия любовта?“ Много му се искаше да вярва в това. Харесваше жените, възхищаваше им се и ги уважаваше. Освен това искаше да има съпруга. Определено идеята да остане сам до края на живота си не го въодушевяваше.

Досега обаче любовта му убягваше. След смъртта на Аник животът му бе спрял. Беше обезумял от мъка. Впоследствие се бе опитал да започне отново и да създаде нормална връзка. Но досега нямаше никакъв успех. Само безброй провали.

През последните няколко години се бе запознал с две-три жени, които бяха чудесни, но нито една от тях не успя да запали искрица в него. Дори бе започнал да се чуди дали искрата не е угаснала завинаги и отскоро наистина вярваше в това. Докато видя Мередит. Без въобще да се опитва, тя толкова го очарова, че той започна да се чуди на себе си. Чувствата и желанията му, нуждата да стане част от живота й бяха толкова силни, че реши да положи всички възможни усилия.

Колко често един мъж се чувстваше по този начин? Вероятно само веднъж в живота. Не, в неговия се случваше за втори път. Беше изпитвал същите чувства и към Аник.

„Мередит Стратън — прошепна той тихо и написа името й в бележника си. — Коя си ти, Мередит Стратън? Откъде идва тази дълбока тъга в душата ти? Кой те е наранил така ужасно? Кой е разбил сърцето ти?“ Усещаше, че Мередит е преживяла страхотно нещастие. Виждаше болката, отразена в зелените й очи, безкрайната тъга, която се криеше там. Много му се искаше да облекчи мъката й, да прогони печалта и бе сигурен, че ще успее, ако получи възможност.

Люк не бе задал на Агнес никакви въпроси за Мередит, макар че копнееше да го направи. Беше му неудобно да разпитва. А и му се струваше, че наистина познава Мередит и силния й характер. Убеден бе, че тя е чудесна жена.

Каква беше онази фраза, която красивата му ирландска баба винаги използваше? Роуз де Монбоше му бе казвала неведнъж: „Дядо ти е истинският, Люк.“

Мередит също бе истинската.

Малкият черен часовник на чертожната маса показваше почти дванадесет и половина. Люк нетърпеливо захвърли молива и скочи да се разтъпче. Не го свърташе, а и се чувстваше леко схванат след дългия път от Париж.

Излезе от кабинета си и се затича нагоре по стълбите към спалнята си. Свали сакото и се отправи към банята, където изми лицето си със студена вода и се среса.

После се погледна в огледалото. В черната му коса вече имаше сребристи нишки. Той се вгледа в себе си намръщено. От огледалото го гледаше изморено и остаряло лице. Около очите му имаше бръчки. Стори му се, че изглежда по-стар от четиридесет и трите си години.

Мередит също бе в началото на четиридесетте. Агнес му бе споменала нещо за възрастта й още преди пристигането й от Лондон. Запита се дали бе прекалено стара, за да има деца, после реши, че това си зависи от жената. Винаги бе искал да има дете, което да продължи рода му. Но в крайна сметка това не бе от чак толкова голямо значение. Животът беше борба и Люк внезапно осъзна, че трябваше да се протегне и да сграбчи щастието си. Любовта не бе предназначена само за създаване на потомство.

„Мередит. Тя може да ме направи щастлив. Усещам го и с костите си. Когато бях малък, баба Роуз често ми казваше: Костите не лъжат, Люк. Можеш да разбереш много неща по тях, дете. И расата се познава по костите, Люк. Виж конете. Може да са много бързи, но това не е достатъчно. Расата е по-важна. Винаги се доверявай на костите си. Те никога не лъжат, никога.“

„О, бабо — усмихнато си помисли Люк. — Ти беше уникална.“

Той се извърна от огледалото и влезе бързо в спалнята. Взе сиво сако от туид и го облече върху черния си пуловер и тъмносивия панталон. После излезе от стаята.

Затича се надолу по стълбите, прекоси бързо фоайето и влезе в библиотеката.

В камината пламтеше огън, подносът с напитки бе зареден, а в сребърната кофа с лед се изстудяваше бутилка „Дом Периньон“. Сега му оставаше само да чака появата на Мередит.

Отиде до един от френските прозорци, загледа се в градината и си помисли колко интересни изглеждаха лехите. Тъмнозелените храсти бяха покрити със скреж, който подчертаваше сложните им геометрични форми. Истински късмет беше, че сестрите му решиха да не идват в Талси този уикенд. Люк ги обичаше много и харесваше съпрузите им, но беше радостен, че къщата бе изцяло на негово разположение. Искаше му се Мередит да се чувства добре и спокойна, а не оглеждана любопитно от семейството му.

Чуха се тихи стъпки.

Люк се завъртя и се втренчи напрегнато във вратата. Беше тя. Тръгна към него усмихнато. Той се почувства невероятно щастлив да я види.

— Ето те! — извика той радостно. — Влез, Мередит, ела до огъня. Тук е по-приятно. Искаш ли чаша шампанско?

— Да, благодаря, Люк — отговори тя.

Младият мъж отвори бутилката „Дом Периньон“, но не можа да се въздържи да не я погледне с крайчеца на окото си. Мередит бе облечена в бежово карирано сако над кремав кашмирен пуловер и панталон. Изглеждаше зашеметяващо. И това му се стори съвсем нормално. Изобщо не се съмняваше, че за него Мередит Стратън винаги ще изглежда прекрасно.

След като донесе чашите с шампанско до камината, Люк седна на канапето срещу гостенката си и каза:

— Надявам се, че имаш всичко, от което се нуждаеш, и си се настанила удобно в стаята на баба Роуз.

— О, да, благодаря ти много. Стаята е прекрасна, а също и банята. Има дори камина — засмя се тя и добави:

— Абсолютен лукс. Имам чувството, че ме глезиш.

Люк се присъедини към смеха й.

— Всички бани на този етаж имат камини, но не ги използваме много често. Всъщност ги палим само за гостите, и то когато е студено. Не е лесно да се поддържа огънят в толкова много камини. Навремето прадядо ми, а дори и дядо ми са имали армия от слуги, които се грижели за всичко. В наши дни е трудно да намериш прислуга, а е и доста скъпо, затова почти не използваме камините.

— Тогава се чувствам още по-очарована — отвърна Мередит, като го погледна с топлота. Люк определено й харесваше и й се искаше да научи повече за него. — Тук ли си израснал? — полюбопитства тя.

— Да. Заедно със сестрите ми, Изабел и Натали. Те са по-млади от мен, но се разбирахме чудесно, а имението е идеално за малки деца.

— Сигурно си имал прекрасно детство.

— Предполагам, че си права, макар невинаги да ми изглеждаше така. Баща ми беше доста строг.

Люк замълча и я загледа над чашата си. Сетне попита тихо:

— Изглеждаш натъжена. Какво има?

— О, нищо — бързо отговори тя. — Просто си помислих колко различно беше моето детство… — Мередит млъкна внезапно и се зачуди какво ли я бе подтикнало да изрече тези думи, рядко споделяше подробности от детството си с някого.

Макар да не можеше да разчете мислите й, Люк бе убеден, че Мередит не бе възнамерявала да му разкаже за детството си. Това си личеше по стреснатото й изражение. Затова побърза да запълни неловката пауза.

— Но ти също си отраснала в провинцията, нали? В Кънектикът?

Тя поклати глава.

— Не. Вероятно от Агнес си чул, че съм от Кънектикът и имам там не само хотел, но и дом, и това е вярно. Но отраснах в Австралия. Прекарах детството си в Сидни.

— Австралийка ли си?

— Да. Е, поне съм родена там, но станах американска поданичка, когато бях на двадесет и две. — Мередит се облегна на бродираните възглавници, погледна Люк прямо и добави. — Това беше преди точно двадесет и три години.

— Ти си на четиридесет и пет? Не е възможно. Определено не изглеждаш на толкова — изненада се Люк.

— Благодаря ти. Всъщност съм все още на четиридесет и четири. Ще навърша четиридесет и пет в началото на май.

— Аз съм на четиридесет и три… Ще стана на четиридесет и четири на трети юни.

Последва кратко мълчание, после Люк каза предпазливо:

— От тона ти останах с впечатлението, че не си имала много хубаво детство.

— Така е. Беше ужасно. Никое дете не би трябвало да преживее подобно нещо — отвърна тя, после прехапа устни и се загледа в огъня.

„Значи това е източникът на болката — помисли си Люк. — Или поне на част от нея. Но Мередит крие и други тайни.“ Той помълча няколко минути, за да й даде време да се съвземе.

— Съжалявам да чуя, че си била нещастна, Мередит — най-после каза той. — Какво ти се случи?

— Останах сираче, когато бях малка. Едва на десет години. Родителите ми загинаха в катастрофа. След това ме прехвърляха нагоре-надолу. Беше много тежко…

Тя замълча отново, сви рамене, насили се да се усмихне и го погледна в очите.

— Но това беше много отдавна — добави. — Вече почти не си го спомням.

Люк усещаше, че това не е вярно, но смени темата и попита:

— Кога отиде в Америка?

— Бях на седемнадесет. Заминах за Кънектикът като прислужница на американско семейство, което беше живяло в Сидни. По-късно започнах работа при Джак и Амелия Силвър. И те преобразиха живота ми.

Красива усмивка оживи лицето й.

— Бях като по-малката им сестра. Нали разбираш, те не бяха много по-възрастни от мен — едва прехвърляха тридесетте. Отнасяха се с мен като с член от семейството. Благодарение на Амелия и Джак успях да забравя онези ужасни години.

Люк кимна, въздържа се от коментар и се загледа в красивите й зелени очи. Тъгата ги бе напуснала, но той знаеше, че тя все още измъчва сърцето й. Зачуди се дали би могъл да я прогони напълно. Не беше сигурен, но знаеше, че иска да опита.

— Защо ме гледаш така, Люк? — попита Мередит. — Да не съм се изцапала с нещо?

— Не, не си — отвърна той и тъмните му очи пробляснаха. — Просто ти се възхищавах. Ти си много красива жена.

Мередит усети как се изчервява и се ужаси от себе си. Мъжете редовно й правеха комплименти и тя бе свикнала с тях. Защо тогава се изчерви от думите на Люк?

— Благодаря ти — едва успя да изрече и почувства облекчение, когато телефонът зазвъня.

Люк стана и отиде да вдигне слушалката.

— Клос-Талси. Добър ден — каза той, после се заслуша за момент. — Изчакайте за секунда — помоли и се обърна към Мередит. — Дъщеря ти е. Кетрин.

Лицето на Мередит се озари от радост. Тя скочи, отиде до бюрото, пое слушалката от ръката на Люк и му благодари.

Той кимна, приближи се до прозореца и се загледа навън. Беше омагьосан от тази жена. Имаше чувството, че я познава, но все пак тя го озадачаваше. В нея определено имаше нещо загадъчно. Бе неустоима.

— Здрасти, Кет. Как си, скъпа?

Мередит се заслуша внимателно в гласа на дъщеря си и на лицето й се появи радостна усмивка.

— Да, наистина се радвам за теб, скъпа. Много съм щастлива. Да, ще бъда в Париж в понеделник. Не, няма да се прибера у дома поне още една седмица.

Помълча известно време, заслушана в гласа на дъщеря си, после отговори:

— Да, добре. Ще ти звънна в сряда. Предай много поздрави на Кийт. И не забравяй да кажеш на Джон. Приятен уикенд. Обичам те, Кет. Чао.

Мередит затвори и се усмихна на Люк, който се обърна към нея с любопитен поглед.

— Дъщеря ми току-що се е сгодила. Снощи. И сега се рее в облаците от щастие.

Примигна и отмести очи настрани, като преглътна сълзите си. Беше толкова щастлива за Кетрин, че едва не се разхлипа.

— Прекрасна новина! Налага се да вдигнем тост и да изпием по още една чаша шампанско.

Люк вдигна чашата си и леко я чукна в нейната.

— Да пием за любовта и щастливия край — изрече бавно той, приковал тъмните си очи в нейните.

Мередит отвърна на погледа му и почувства, че отново се изчервява.

— За любовта и щастливия край, Люк — повтори тя и отпи от шампанското.

После отиде и седна на канапето. Внезапно усети много силно близостта на Люк де Монбоше.

Той я последва, но остана прав.

— На колко години е дъщеря ти? — попита той.

— На двадесет и пет. Имам и син, Джонатан, който е на двадесет и една. Учи право в Йейл.

Люк се усмихна широко и възкликна:

— Аз учих архитектура там. След като завърших Сорбоната. Какво съвпадение! Харесва ли му?

— Да.

— Радвам се. На мен също много ми харесваше. Най-хубавите години от живота ми.

— Наистина ли?

— До известна степен. Имах и други хубави години. Преди и след това.

Той отпи от шампанското и замълча замислено.

— Люк?

— Да?

— Бил ли си някога женен?

— О, да. Агнес не ти ли каза? — въпросително вдигна вежди той.

— Не — отговори Мередит. — Защо смяташ, че би ми казала?

— Няма особена причина — отвърна и сви рамене. — Просто си помислих, че може да ти е споменала. Да, бях женен. Съпругата ми почина преди шест години. В един момент Аник беше в отлично здраве, а в следващия умираше от рак. Отиде си много бързо. Само шест месеца след като определиха диагнозата. Беше едва на тридесет и седем. Бяхме женени осем години.

— Люк, много съжалявам. Такава трагедия. Ужасна загуба за теб.

Мередит го погледна разтревожено, като се надяваше, че не го е разстроила много. Беше глупаво от нейна страна да го разпитва за жена му.

— Нямахме деца — каза Люк.

Мередит не отговори, а се загледа в огъня замислено.

Люк остави чашата си на масичката за кафе между двете канапета, хвърли няколко цепеници в огъня и се изправи. После вдигна чашата си и отпи.

В стаята цареше пълна тишина. Нарушаваха я само дращенето на огъня и тиктакането на часовника.

Най-после Мередит каза:

— Животът не е лесен. Винаги има болка и мъка, неприятности и проблеми. Загуби… от един или друг вид.

— Така е. Напълно вярно. Ирландската ми баба беше не само красива, но и много мъдра. Когато бяхме малки, често ни повтаряше, че животът винаги е бил труден и винаги ще бъде такъв, затова ние, простосмъртните, трябва да се наслаждаваме на всеки хубав момент в него. А ако намерим подходящия човек, трябва да го задържим до себе си завинаги. Смятам, че беше съвсем права.

— Никога не съм срещала подходящия човек — каза Мередит, но незабавно съжали за думите си.

— Аз я срещнах. Но тя почина.

Люк се загледа в далечината за момент, сякаш там имаше нещо, което само той можеше да види, после каза:

— Никога не съм срещал друга жена… но не губя надежда.

Прикова очи в нея, но Мередит сякаш не го забеляза.

— И бащата на Кетрин почина — внезапно изрече тя. — Но той бездруго беше женен и никога нямаше да мога да се омъжа за него. А с бащата на Джон се разведох… не бяхме подходящи един за друг…

— Отдавна ли се разведохте?

— Преди шестнадесет години.

„Толкова много признания — помисли си Мередит. — Какво ми става? Защо му разказвам всички тези лични неща? Този човек е съвсем чужд.“

— Ще срещнеш подходящия човек, Мередит. Знам, че ще стане така.

Искаше му се да добави, че вероятно вече го е срещнала, но се въздържа.

Матилда се появи до вратата на библиотеката и се прокашля.

Люк се извърна към нея.

— А, Матилда. Готов ли е обядът?

— Да, господине.

— Благодаря — каза той и се обърна към Мередит: — Не знам за теб, но аз умирам от глад.

— Да, аз също.

Докато я водеше към трапезарията, Люк обясни:

— Помолих Матилда да приготви съвсем прост обяд. Зеленчукова супа, омлет, зелена салата, сирене и плодове. Надявам се, че нямаш нищо против.

— Звучи чудесно — отговори Мередит.

Люк й се усмихна топло, хвана я за ръката и я въведе в трапезарията.

Внезапно Мередит престана да се притеснява от всичко, което му бе разказала за себе си. Знаеше, че Люк няма да я съди за нищо. Имаше му доверие.

И се чувстваше спокойна и в безопасност с него.