Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (26)

Епилог
Бъдеще

— Е, дами, погледнете към мен и се усмихнете — нареди Джон, като взе фотоапарата си. — Не е достатъчно добре — промърмори той. — Мамо, приближи се до баба. Кет, ти също. Искам да направя хубава снимка.

— О, побързай, Джон. Искам да отида при любимия си нов съпруг — извика Кет.

След още няколко указания Джон най-после защрака с фотоапарата и след минута възкликна:

— Ето, свърши се. Не беше толкова страшно, нали? Сега имам чудесен комплект снимки за албума на баба, а и за теб, ако искаш. Три поколения жени. Никога не съм мислил, че ще видя този ден.

Кет му се усмихна с обич.

— Сигурна съм, че ще харесам твоите снимки повече, отколкото произведенията на професионалния фотограф.

Джонатан се ухили.

— Добре, изчезвай. Намери съпруга си. След няколко минути тук ще настъпи пълен хаос и от всички посоки ще запъплят Пиърсъновци.

— Хей, внимавай какво говориш! — скара му се Кет, като размаха ръка, за да покаже пръстена си. — Аз също вече съм Пиърсън. Не забравяй.

Тя се приближи до брат си, целуна го по бузата и изрече нежно:

— Благодаря ти, че ме предаде на младоженеца, Джон.

— Добре ли се справих?

— Беше страхотен.

Кетрин се засмя и се понесе в облак от бяла коприна и тюл към Кийт, който говореше с баща си пред входа на хотела.

Джон прегърна Кейт и Мередит през раменете.

— Беше чудесна церемония, мамо — каза той. — Старият хамбар свърши идеална работа вместо църква. Предполагам, че ти си го украсила — имаше толкова много бяла коприна и купища цветя.

— Благодаря, скъпи, и аз бях доволна от резултата.

— Церемонията беше изключително трогателна — промърмори Кейт, после се усмихна на дъщеря си и внука си. — Трябва да призная, че си поплаках.

— Повечето жени плачат, когато са на сватба, бабо — отвърна Джон и я стисна за ръката. — А ти си глазурата на тортата. Толкова се радвам, че мама те намери.

— О, аз също — отговори Кейт.

— Е, отивам да пийна с момчетата — съобщи Джон и се отдръпна от тях.

— С момчетата ли? — попита Мередит, като повдигна вежди. — Кого имаш предвид?

— Люк и Найджъл. Току-що се появиха.

Той тръгна и остави Кейт и Мередит пред входа на трапезарията.

Двете жени изглеждаха много елегантни. Кейт бе облечена в тъмнорозов вълнен костюм, а Мередит — в сивкавосиня рокля и сако. Отдалеч си личеше, че са майка и дъщеря. Приликата между тях бе изненадваща, макар Мередит да бе по-висока.

Беше втората събота през октомври, чудесен ден от сиромашкото лято. Небето беше наситено синьо, ясно и безоблачно. Слънцето грееше весело, а растителността около Сребърното езеро искреше с наситените си багри.

Листата тъкмо бяха сменили цветовете си и сега дърветата блестяха в червено, оранжево и златисто.

— Не можеше и да искаме по-хубав ден — каза Кейт, като погледна през прозореца към езерото. — Идеален е сватба.

— Да, имахме късмет, макар че Кънектикът обикновено е прекрасен през октомври.

Мередит хвана майка си за ръка и я въведе в трапезарията, разширена наскоро, за да побере всички гости на сватбата.

— Влез за момент, мамо. Искам да ти кажа нещо.

Кейт изгледа дъщеря си загрижено.

— Нещо лошо ли има? Изглеждаш толкова сериозна.

Мередит поклати глава.

— Не, просто исках да ти благодаря, че бе до мен през изминалите две седмици и толкова ми помогна за сватбата. Беше чудесна.

— Аз би трябвало да ти благодаря, Мери — отвърна Кейт и се усмихна. — Никога не ще мога да те нарека с друго име освен Мери.

— Няма проблеми. Разбирам.

— Не вярвах, че това някога ще се случи — внезапно призна Кейт. — Че ще имам възможност да прекарам остатъка от живота си с любимата си дъщеря. Никога няма да разбереш какво означава това за мен.

— О, но аз разбирам…

— Глезиш ме, Мери. И мен, и Найджъл. Пътувания до Париж и Лоара, а и Ню Йорк. Та ние почти не сме напускали Йоркшир, докато не се появи ти.

Мередит не каза нищо, само докосна нежно ръката на майка си. Все още имаше моменти, когато не можеше да повярва, че я е намерила след толкова много години.

Кейт отново погледна през прозореца, после се обърна към Мередит със замислено лице.

— Радвам се, че си се озовала тук в „Сребърното езеро“. Прекрасно място. Прилича на Йоркшир. Сигурно си имала ангел–хранител.

— Вероятно.

— Да, имала си късмет с Амелия и Джак, макар да сте били заедно твърде кратко. Те са възмездили тежкото ти съществуване в сиропиталището в Австралия. Дали са ти любов и мило отношение и аз винаги ще им бъда благодарна за това. Помогнали са да станеш такава, каквато си днес.

— Кой знае каква щях да бъда, ако не ги бях срещнала. Вероятно напълно объркана и смотана.

— Няма начин да разберем. Но мисля, че у теб има нещо специално. Силна воля и желание да преуспееш независимо от всичко.

Мередит прегърна майка си и я целуна по бузата.

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам, Мери.

Двете жени тръгнаха през трапезарията, хванати за ръка. Тъкмо преди да стигнат до вратата, Кейт каза:

— Ще ми бъде адски мъчно, когато си тръгна. Иска ми се да не живеех толкова далеч.

Мередит не отговори.

Кейт я стрелна с поглед и продължи:

— Каза ми, че мога да те посещавам винаги, когато поискам. Но не мога да оставям Найджъл вечно сам. А той не може постоянно да ме придружава заради работата си.

— По всичко личи, че в крайна сметка няма да сме чак толкова далеч една от друга — успокои я Мередит най-после.

— Така ли?

Мередит надникна в коридора на хотела, претъпкан с хора. Приемът кипеше с пълна сила. Лека усмивка разтегли устните й.

Кейт я забеляза, проследи погледа на дъщеря си, после се вгледа в лицето й.

— Ще се омъжа за него, мамо — каза Мередит, приковала очи в Люк. — И ще живея в Париж. Само на два-три часа път от Йоркшир.

— О, скъпа, толкова се радвам за теб! Поздравления! — извика Кейт, после попита разтревожено: — Ами бизнесът ти тук? Той означава толкова много за теб.

— След като продадох хотела във Върмонт, ми остана само „Сребърното езеро“. Бланш и Пит го управляват от години, и то чудесно. Ще продължим така. Имам предостатъчно работа с хотелите в Англия и Франция.

— Чудесно е, че взе такова решение. Люк е прекрасен човек.

— Да, а и неговият живот не е бил безоблачен. Мисля, че и двамата заслужаваме щастие…

Мередит замълча, когато Люк се присъедини към тях.

Той прегърна Кейт и рече с усмивка:

— Още откакто се срещнахме за първи път през юни, имам чувството, че те познавам много добре, Кейт. И внезапно, преди секунда, осъзнах защо. Напомняш ми на жената, която ме отгледа. Баба ми.

„Разбира се, баба Роуз“ — помисли си Мередит, като си припомни портрета в Талси. И двете имаха същите сини очи и златисточервени коси, същите сърцевидни лица.

— Колко мило — развълнува се Кейт. — Разбрах, че трябва да те поздравя. Толкова се радвам, че ще се жените.

Люк й се усмихна.

— А, значи Мередит ти е съобщила добрата новина?

Кейт кимна и се извини, тъй като искаше да ги остави насаме. Прекоси стаята леко, сякаш се носеше по въздуха, и тръгна да търси мъжа си. Беше изключително щастлива и горда. Кой би си помислил, че нейната малка Мери щеше да стане такава забележителна жена?

Люк хвана ръката на Мередит и се вгледа в красивите зелени очи.

— Скъпа, изглеждаш толкова щастлива днес, че сърцето ми се изпълва с радост. Още от момента, когато те видях за първи път, ми се иска да изтрия тъгата от очите ти и да прогоня болката от сърцето ти. Сега вече това не е нужно. Явно с намирането на майка си ти постигна това.

Мередит не отговори за момент, просто се вгледа в очите му. После каза:

— Щастлива съм, защото намерих и двама ви, Люк. Ти и тя ме накарахте да се почувствам цялостен човек.

Люк се усмихна.

— Това е, защото те обичаме.

Хвана я под ръка и двамата тръгнаха към тълпата от гости.