Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (7)

Глава 6

Точно в шест и половина на вратата на апартамента й се почука. Мередит знаеше много добре, че отвън е Рийд Джеймисън.

Тръгна към вратата, като закопчаваше сакото си, и залепи мила усмивка на лицето си преди да отвори вратата.

— Не съм подранил много, надявам се — каза Рийд и я целуна по бузата.

— Точно навреме — отговори Мередит, като отстъпи назад, за да му направи път да влезе в апартамента. — Вземам си чантата и палтото и съм готова.

— О, прекалено е рано за ресторанта, скъпа. Защо първо не пийнем по едно тук?

Рийд остави палтото си на един стол и застана в средата на стаята. Огледа я набързо, отиде до камината и се облегна елегантно на полицата над нея.

— Добре — кимна Мередит, като се опитваше да се държи мило, макар много да й се искаше Рийд да не бе идвал тук.

Беше очаквала, че ще й звънне от фоайето и сега се чувстваше измамена. Натисна копчето, за да повика келнера, и попита:

— Какво ще пиеш?

— Скоч и сода, скъпа.

— Къде ще ходим на вечеря? — попита тя, за да поддържа разговора.

— О, това е изненада! — възкликна Рийд.

— Каза, че ще скитаме по бедняшките кръчми — напомни му тя.

— Ще те заведа в един чудесен китайски ресторант. На външен вид е ужасен. Но ще ти хареса. Невероятно колоритно място е, а храната е най-добрата в Лондон. При това истинска, а не от онези скапани боклуци, които сервират в лъскавите ресторанти в Уест Енд.

— Очаквам вечерята с нетърпение — промърмори тя, после отиде да отвори на келнера.

След като поръча напитките, Мередит се върна до канапето и седна.

Втренчен напрегнато в нея, Рийд се наведе леко напред.

— Доста съм разочарован от теб, скъпа.

— Така ли? — безразлично запита Мередит. — Защото не исках да се запозная с приятелите ти и да пия чай с вас?

— Не, не, разбира се, че не. Това няма значение. Но съм огорчен, че предпочете да обядваш с Патси след като те бях поканил у нас.

Мередит се опита да прояви търпение.

— Но, Рийд, ние с Патси трябваше да обсъдим някои делови проблеми. Миналата седмица, когато бях още в Ню Йорк, ти казах, че трябва да свърша безброй неща тук…

— Наистина ли? — прекъсна я той със саркастичен тон. — Можеше да се разбереш с Патси и по телефона, нали?

— Не, не можех! — извика тя.

Мередит осъзна, че му се ядосва за пореден път, тъй като не приемаше работата й сериозно. Тя потисна гнева си и продължи по-спокойно:

— Трябваше да решим някои делови проблеми, а и много исках да я видя.

— Но не искаше да се видиш с мен.

— Рийд, не бъди…

На вратата се почука силно и влезе келнерът с поднос с напитки. Мередит стана, благодари и пусна в ръката му няколко от монетите, които държеше в пепелника за бакшиши. После подаде чашата на Рийд, взе своята и се отпусна на канапето.

— Наздраве — вдигна чаша Рийд и отпи от скоча.

— Наздраве.

Мередит едва допря чашата до устните си и я остави на масичката за кафе. Нямаше никакво желание да пие тази вечер.

Рийд отново я загледа, но този път се усмихваше.

Мередит почувства облекчение, че неудобният момент е преминал. Стори й се, че Рийд не е толкова мрачен тази вечер, а и определено беше в по-добро настроение от следобед, когато се срещнаха във фоайето.

— Каза ли на Патси, че планираш да се преместиш в Лондон? — попита той.

Мередит се вторачи объркано в него.

— Какво те кара да задаваш подобни въпроси, Рийд? Няма да се местя никъде.

— Когато бях в Ню Йорк през ноември, ти намекна, че възнамеряваш да живееш в Лондон.

— Не е вярно.

— О, Мередит, как можеш да кажеш такова нещо? Аз практически ти предложих брак и ти изтъкнах, че ми е трудно да продължаваме по този начин. Обясних ти, че не можем да имаме пълноценна връзка, ако сме разделени от Атлантическия океан. Показах ти ясно, че искам да си тук, до мен. И ти определено се съгласи.

— Рийд, не е вярно! Не съм правила подобно нещо.

— Направи го!

— Въобразяваш си, Рийд. Никога не бих те подвела по този начин.

Той се вторачи в нея невярващо и тъмните му очи проблеснаха разгневено.

— Спомням си съвсем ясно как ти казах, че се нуждая от теб тук. А ти се съгласи да дойдеш.

Мередит въобще нямаше спомен за подобен разговор и се канеше да му го каже, когато той дойде и седна до нея на канапето.

— Какво ти става, скъпа? Защо се държиш така? — попита я, като се наклони към нея и сложи ръка на облегалката на канапето. — Не бъди толкова несговорчива, знаеш какво чувствам към теб. Нуждая се от теб, Мередит. Нуждая се от теб тук. Не в Ню Йорк, а при мен в Лондон. Казах ти го, когато бях в Щатите. Смятах, че ще се отървеш от бизнеса и ще се преместиш тук колкото се може по-скоро. За да заживеем заедно.

— Рийд, не си ме разбрал. Не знам как е станало, но нещо си се объркал. Нямам никакво намерение да се отказвам от бизнеса.

— Тогава не го прави, скъпа. Можеш да работиш, ако искаш, макар че не е необходимо. Знаеш, че мога да издържам и двама ни повече от добре. Забрави за галерията, тя не е важна, по-скоро е нещо като хоби. Но не забравяй, че получавам огромни доходи от тръста си. Монти може да наследи титлата на стареца, когато той умре, тъй като е първородният син, но аз получих парите на мама.

Мередит се вторачи в него безмълвно. Беше зашеметена от изненада и не можеше да намери подходящите думи, за да му отговори.

Внезапно Рийд я прегърна. Той беше едър и силен мъж и ръцете му я обгърнаха здраво, а после притисна устни към нейните.

Мередит започна да се бори с него, успя да го отблъсне отчасти и се помъчи да се освободи.

Неочаквано Рийд я пусна така рязко, както я бе прегърнал. Изгледа я странно и каза с тих, леден глас:

— Защо се отдръпна от мен, сякаш внезапно съм се превърнал в пиявица? Какво има?

Мередит прехапа устни и не отговори. После скочи, отиде до прозореца и се загледа навън.

Ледено мълчание изпълни стаята.

Мередит трепереше. Искаше да приключи с това колкото се може по-бързо. Да сложи край на връзката им. Но не беше лесно да се разбереш с Рийд. Той непрестанно си въобразяваше разни неща, които никога не бяха се случвали.

След една-две минути, когато се поуспокои, тя се обърна към него и изрече бавно със съчувствен тон:

— Рийд, чуй ме… нещата са… нещата между нас вече не са както преди. От седмици.

— Как можеш да твърдиш такова нещо, за Бога? Прекарахме чудесно в Ню Йорк. А това беше само преди месец.

Мередит поклати глава. Притеснението й се засили. Искаше да бъде мила с него, да се разделят кротко, но знаеше, че трябва да му покаже ясно чувствата си.

— Не беше чудесно, Рийд. Поне не за мен. Осъзнах, че двамата сме твърде различни и въобще не сме подходящи един за друг. Започнах да се чувствам неловко с теб. Сигурна съм, че връзката ни не може да продължи.

— Не е така и го знаеш! Ако живееше тук, всичко щеше да е съвсем различно. Моля те, премести се при мен в Лондон, Мередит.

— Рийд, току-що ти казах, че според мен връзката ни не може да продължи. А и бездруго съм твърде заета с бизнеса си.

— О, не говори по този начин, Мередит. Не мога да повярвам и за момент, че си такава закоравяла кариеристка, за каквато се представяш. Не бих могъл да обичам подобна жена, а теб наистина те обичам.

Мередит замълча.

— Обичам те — повтори Рийд.

— О, Рийд, ужасно съжалявам, но не изпитвам същото.

— Накара ме да повярвам съвсем друго — меко отвърна той, като присви очи.

— Признавам, миналата есен бях увлечена по теб. Вярно е. Но това беше само увлечение, а не нещо по-силно. Не мога да заживея с теб. Просто не мога.

— Беше ни толкова хубаво, Мередит. Защо казваш всички тези неща сега?

Тя си пое дълбоко дъх и заговори сериозно.

— Просто разбрах, че не приемаш живота ми сериозно. Нито личния ми живот с децата, нито работата ми. Не бих пренебрегнала децата си заради теб, нито пък заради някой друг, а и никога не бих се отказала от работата си. Тя е твърде важна за мен. Вложих прекалено много години и усилия в бизнеса.

— Не отговаряш на очакванията ми за теб, Мередит — каза Рийд с леден глас. — Ни най-малко. Мислех, че си различна. Смятах те за старомодна жена със старомодни ценности. Каква грешка от моя страна. Не мога да повярвам, че преценката ми е била толкова неправилна. Или пък ти си ме излъгала — заключи той и повдигна тъмните си вежди.

Мередит отговори бавно със студен тон.

— Знаеш ли, Рийд, току-що каза нещо много важно. Да, тъкмо очакванията ти ме измъчват и не мога да се справя с това. През ноември осъзнах, че се смяташ за най-важното нещо в живота ми. Но не е така. Съгласих се да се видим тази вечер, защото исках да ти обясня, да споделя с теб чувствата си и да приключим връзката.

Рийд Джеймисън занемя. Никога през четиридесет и една годишния му живот не бе изоставян от жена. Винаги той прекратяваше връзките си, контролираше и манипулираше жените, дърпаше конците и действаше според собствените си желания.

Вторачи се объркано в Мередит. Тя беше единствената жена, която някога го бе пренебрегвала, и това го изпълни с ужасна ярост. Рийд скочи и я изгледа разгневено.

— Радвам се, че разбрах каква си всъщност! Преди да направя ужасната грешка и да се оженя за теб! — изкрещя той.

Без да каже и дума повече, Рийд прекоси стаята, взе си палтото и излезе, като затръшна вратата с такава сила, че полилеят се разлюля.

Мередит изтича до вратата и я заключи, после се облегна на нея за секунда. Трепереше. След като се поуспокои, отиде до бюрото, седна и набра номера на Патси. Телефонът звъня дълго, но никой не отговори. Тъкмо се канеше да затвори, когато чу гласа на Патси.

— Ало?

— Патси, аз съм. Рийд беше тук. Казах му, че между нас е свършено, и той изфуча вбесен от апартамента.

— Е, чудесно. Имам предвид това, че си му казала. И съвсем естествено за него е да побеснее. Не е свикнал да го зарязват безцеремонно. Това е част от проблема, нали разбираш. Жените винаги са го глезели и той смята, че е Божи дар за всяко същество с пола.

— Да, разбирам какво имаш предвид. И аз смятам, че гледа прекалено отвисоко на жените. Усетих го, когато беше за последен път в Ню Йорк. Не приемаше нито живота, нито бизнеса ми сериозно. Самочувствието му е невероятно, дори не може да си представи защо не се втурвам да заживея с него. Каза, че искал да се ожени за мен.

— Предложил ти е! Мили Боже! Е, явно наистина си го подлудила, скъпа. Откак се разведе с Тина Лонгдън, той е от пеперудките.

— Какво точно означава това?

— Че е от онези типове с особено отношение към жените. „Обичай ме, но изпълнявай всичките ми желания, скъпа. Благодаря ти за всичко. Чао.“ Познавам няколко дами, които си изпатиха заради връзките си с него.

— Защо не ми каза?

— Казах ти, Мередит. Опитах се да те предупредя. Казах ти, че Рийд е с труден характер.

— Всъщност думите ти бяха, че бил мрачен байроновски герой или нещо подобно. А аз никога не разбрах какво точно имаше предвид.

— О, това е ролята, която е възприел от години. Или по-точно казано — поза. Но предполагам, че му върши чудесна работа с жените. Не че се нуждае особено от това. Освен че е хубав, той е и чаровен през повечето време, въпреки превзетите си маниери.

— Вярно е. Мислиш ли, че жените си падат по този мрачен вид?

— О, да. Поне повечето. Тъжните очи, изразителното лице и мрачното държане обикновено са доста привлекателни. Много жени си падат по мрачните страдалци от типа на Хийтклиф. Искат да ги променят и да ги направят щастливи — заключи Патси и после попита: — Не беше ли това едно от нещата, които привлякоха и самата теб?

— Не — бързо отвърна Мередит. — Честно казано, той стана мрачен едва през ноември в Ню Йорк. Това никак не ми хареса, а по-скоро ме подразни.

Патси се засмя.

— Обзалагам се, че е било така! Както и да е, важното е, че се чувстваш по-добре след като го изрита.

Мередит също се засмя.

— Вярно е. Разбира се, не ми е приятно да наранявам нечии чувства, но трябваше да го направя. Трябваше да приключа с Рийд.

— Съгласна съм.

— Според мен беше справедливо да му обясня чувствата си, и то колкото се може по-бързо. Да изясня положението и да прекратя връзката, преди да се проточи прекалено дълго. Подобни ситуации могат да приключат твърде горчиво.

— Абсолютно си права! — възкликна Патси. — Тони продължава да е бесен заради нашия развод. И обвинява мен, разбира се. Слушай, искаш ли да дойдеш у нас на вечеря? Или да излезем навън, ако предпочиташ?

— Много мило от твоя страна, но искам да остана сама тази вечер. Ще си поръчам вечеря в стаята и ще си събера багажа. Ще ме вземеш утре в шест, нали?

— Да. Съжалявам, но трябва да тръгнем рано. Ще пътуваме около четири часа, а поне през три от тях движението ще е натоварено. Ще останем няколко часа в Кезуик, а после ще потеглим към Райпън. Имаме доста работа за един ден. Всъщност може да се наложи да прекараме нощта в Райпън.

— Няма проблеми. А, Патси?

— Да?

— Нали не мислиш, че съм наранила чувствата му прекалено много?

— Може и да си. Не подценявай въздействието, което имаш върху него.

— Вероятно само съм посмачкала самочувствието му.

— Със сигурност, Мередит. Убедена съм в това. Но вярвам, че нашият Рийд, прочутият плейбой, е силно влюбен в теб. Винаги съм смятала така. Е, нищо не може да се направи. Това беше неговото Ватерло.