Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (5)

Глава 4

— Знам, че според теб бях прекалено упорита онзи ден, когато отказах да обсъждам хотелите с теб, но… — започна Патси Кантън.

— По-скоро уклончива — прекъсна я Мередит.

— Всъщност предпазлива. Не исках да ти внушавам нищо преди да видиш хотелите. Но сега мога да ти дам поне предварителна представа. Собственикът на хотела до езеро Уиндърмиър ни изпрати купчина снимки. Пристигнаха вчера. Ще ти ги покажа.

Патси стана от стола и прекоси малката всекидневна на къщата си в квартал „Белгрейвия“ в Лондон, където двете с Мередит пиеха обедния си аперитив в неделя.

В края на тридесетте си години, Патси беше привлекателна жена, висока почти колкото Мередит и със спортна фигура. Косата й беше руса и къдрава, подстригана късо. Сивите й очи бяха големи и интелигентни. Но най-впечатляваща бе безукорно гладката й, светла кожа.

Патси застана до малкото старинно бюро, взе голям плик, върна се до канапето и седна до Мередит.

— Йън Грейнджър, собственикът на „Чапла“ е много горд със снимките. Правил ги е лично миналата пролет и лято.

Тя подаде плика на Мередит, която нетърпеливо извади фотографиите.

След няколко секунди Мередит се обърна към Патси и каза:

— Не се изненадвам, че се гордее с тях. Снимките са великолепни. Също и мястото, ако може да се съди по тях.

— Такова е, Мередит. Дори може да се каже, че снимките омаловажават красотата му. Стаите са толкова луксозни, че се чувстваш разглезен само като влезеш вътре. Целият хотел е чудесен, обзаведен е със скъпи старинни мебели. Знам, че ще го харесаш. А земите наоколо са великолепни, нали?

Мередит кимна, прегледа снимките отново и избра една от тях — горски пейзаж. Земята беше покрита с перуники, огрени от слънчевите лъчи, които проникваха през зелените корони на дърветата. Склонът зад тях бе обсипан с яркожълти нарциси, а по-далеч се виждаше езерото — широко, спокойно, сребристо и блестящо на слънцето.

— Виж, Патси — възкликна Мередит и подаде снимката на партньорката си. — Прекрасно е, нали?

— Да, особено склонът с нарцисите. Не ти ли напомня за поемата на Уърдзуърт?

Мередит я погледна объркано.

— Онази за нарцисите. Не я ли знаеш?

Мередит поклати глава.

— Една от най-любимите ми — довери й Патси и започна да рецитира почти неволно.

Подобно облак в лято знойно

аз сам през хълм и дол вървях,

когато множество безбройно

от златни нарциси видях

в лек танц край езерната шир

да пърха и кръжи безспир.^[1]

— Чудесно е — възхити се Мередит.

— Не си ли го учила в училище?

— Не — промърмори Мередит.

Патси продължи:

— Най-много харесвам последния стих. Искаш ли да го чуеш?

— С удоволствие — отговори Мередит. — Рецитираш много добре.

Патси се върна към поемата.

Защото често на дивана

потънал в мисли и мечти,

днес виждам същата поляна

в самотността ми да трепти

и с нарцисовия рояк

сърцето ми танцува пак.

— Наистина е прекрасно — каза Мередит и й се усмихна. — Толкова спокойно и чисто…

— И аз се чувствам по същия начин.

— Мисля, че съм чувала последния стих и преди. Но не помня къде — промърмори Мередит. — Във всеки случай не в училище.

Тя напрегна мозъка си, но колкото и да се мъчеше, не можа да си спомни. Поемата бе събудила някакъв спомен, но Мередит не можеше да го открие.

— За съжаление нямам никакви снимки от хотела до Райпън — продължи Патси. — Семейство Милър, собствениците, имаха няколко нелоши снимки, но те не предаваха духа на мястото, затова реших да не ги взимам. Ще огледаш хотела, когато отидем там.

— Няма проблеми — отвърна Мередит и я погледна внимателно. — Но ти харесваш „Скел Гарт“, нали?

— О, да, много, иначе не бих те водила там — бързо я увери Патси. — Мястото е великолепно, околният пейзаж — живописен. От хотела се разкрива чудесна гледка към манастир „Фонтан“, една от най-красивите развалини в цяла Англия. Да, „Скел Гарт“ е уникално място.

— „Скел Гарт“ — повтори Мередит. — Когато го спомена за първи път, името ми се стори доста странно.

— Така си е. Позволи ми да ти обясня. Скел е реката, която тече през Райпън и през земите на хотела и манастира. Гарт е архаична йоркширска дума, която означава поле. Много от фермерите все още наричат земите си гарт.

— Значи името означава полето до река Скел, нали?

Патси се засмя доволно.

— Абсолютно си права. Ще станеш истинска йоркширка.

Двете приятелки продължиха да обсъждат хотелите и да отпиват от бялото вино, после започнаха дълъг и оживен разговор за бизнеса като цяло.

Внезапно Патси скочи и възкликна:

— О, Господи! Подушвам нещо ужасно. Надявам се, че обядът ни не се е овъглил.

Тя излетя от всекидневната и се затича надолу по стълбите към кухнята.

Мередит се втурна след нея.

Патси бе коленичила пред фурната и внимателно оглеждаше печеното, като ровеше из тавата с лъжица с дълга дръжка.

— Изгоряло ли е? — загрижено запита Мередит, когато влезе в кухнята.

— За щастие, не — отговори Патси, като затвори вратичката на фурната, изправи се и се усмихна на Мередит. — Няколко картофа са леко попрепечени, но агнешкото е добре. Само лукът е прегорял. Всъщност е почернял. Е, всичко е готово. Надявам се да си истински гладна, защото приготвих всичко набързо.

— Умирам от глад. Но не беше нужно да си даваш толкова много труд. С радост щях да те заведа някъде на обяд. Или пък можеше да дойдеш в хотела.

— Готвя с удоволствие, макар и твърде рядко — увери я Патси. — Това ми напомня за детските ми години в Йоркшир. А и не получаваш често традиционния английски обяд, нали?

Мередит се засмя.

— Никак дори, но го очаквам с нетърпение.