Барбара Тейлър Брадфорд
Нейните собствени правила (6)

Глава 5

Беше ветровит следобед.

Около краката й танцуваха пъстри листа, а широката й бежова пелерина се издуваше от време на време, докато вървеше бързо през парк Грийн.

Мередит нямаше нищо против вятъра. Слънцето грееше весело и неутрализираше острия вятър, а тя се наслаждаваше на възможността да се раздвижи след дългия обяд с Патси.

Беше истинско удоволствие да гостува на старата cи приятелка и партньорка и да си поговорят за всичко — и за лични, и за делови въпроси. Освен това Мередит винаги посещаваше с радост малката кукленска къща на Патси. Разположена в преобразените стари конюшни в „Белгрейвия“, къщата имаше четири етажа и беше очарователно обзаведена в стила на хотелите им. Имаше вид на богат провинциален дом със старинна дървения, смесица от интересни дамаски, ярки цветове, координирани грижливо, и украса от необичайни аксесоари.

Докато се разхождаше, Мередит се замисли за Патси, която обичаше много. Беше ги запознал Хенри Рафаелсън, нюйоркският й банкер, през 1984 година. Хенри познаваше Патси още като дете, тъй като бе близък приятел на баща й, банкер в лондонското Сити, чак до смъртта му.

Патси и Мередит се харесаха веднага и след няколко дълги срещи решиха да започнат бизнес заедно, като открият лондонски офис на корпорация „Хейвън“.

През следващите години Патси се превърна в ценен актив на компанията. Беше солидна като скала, работлива, надеждна и лоялна. Не притежаваше силно развитото въображение на Агнес Д’Обервил, но пък здравият й разум беше безценен. А и талантът й за връзки с обществеността свърши чудесна работа на „Хейвън“. В Англия нямаше друг хотел, който да се радва на толкова внимание от страна на пресата и да е рекламиран така широко като „Хадън“ в Котсуолдс. През десетте години откак хотелът съществуваше, за него не бе написана и една лоша дума.

Когато Мередит прояви интерес към откриването на хотел във Франция, Патси я заведе в Париж и я запозна с Агнес. Двете млади жени бяха учили в Сорбоната по едно и също време и оттогава бяха добри приятелки.

Агнес, също като Патси преди две години, искаше да инвестира наследените си пари в бизнес, в който да участва лично. Тя се зарадва на възможността да открие клон на „Хейвън“ в Париж и се хвърли с ентусиазъм в създаването на хотела в долината на Лоара.

Мередит и Агнес откриха заедно замък „Корморан“, кацнал на брега на прекрасната река Индре в центъра на долината на Лоара. След като купиха красивата постройка, в продължение на цяла година я ремонтираха и превърнаха в хотел. Много от стаите се нуждаеха от нови подове и тавани, трябваше да инсталират централно отопление и климатици, наложи се да подменят и водопровода и електрическата инсталация. След като свършиха тази работа, се заеха да обзаведат хотела в подходящ стил, като използваха най-вече френски провинциални мебели, великолепни старинни гоблени, луксозни платове и уникални аксесоари, открити в местните антикварни магазини.

Вложиха невероятно количество енергия, усилия, талант и пари в реконструкцията и обзавеждането, но ефектът бе зашеметяващ и двете веднага разбраха, че си е заслужавал труда.

За тяхна радост, макар и малък, хотелът имаше страхотен успех. „Корморан“ се намираше близо до известните замъци по Лоара, особено популярни сред чуждестранните туристи.

Заможни пътешественици се насочваха към чаровния „Корморан“, за да се насладят на лукса, удобствата и превъзходното обслужване, както и на великолепните околности и близостта му до прочутите замъци. А и фактът, че хотелът разполагаше с един от най-добрите ресторанти в областта на Лоара, също им помагаше.

Агнес Д’Обервил бе станала за Мередит добра приятелка като Патси, както и надеждна партньорка. Трите жени се радваха на чудесни отношения.

Патси, също като Мередит, бе разведена с двама синове близнаци на десет години, които учеха в пансион. Агнес, която бе на тридесет и осем — връстница на Патси, бе омъжена за Ален Д’Обервил, известен актьор, двамата имаха шестгодишна дъщеря на име Хлои.

„Имах късмет с тях — помисли си Мередит, когато напусна парка и излезе на «Пикадили». — Допълваме се една друга, а те двете свършиха чудесна работа и помогнаха на «Хейвън» да се настани в Европа.“

Тя застана на тротоара до хотел „Риц“ и зачака светофарът да светне зелено. После пресече „Пикадили“ и се отправи към хотел „Кларидж“ на улица „Брук“.

Мередит винаги бе обичала разходките из Лондон и сега се почувства освежена и развеселена от хладния въздух и раздвижването. Зави по „Хей Хил“ и се отзова на площад „Бъркли“. Внезапно си помисли, че малкият парк в центъра изглежда доста мрачен днес с голите си дървета и преспите мърляв сняг върху смачканата кафява трева.

Доставяше й удоволствие да разглежда красивите стари сгради в „Мейфеър“, района на Лондон, който познаваше най-добре. Идваше тук от двадесет и една години, от сватбата си с Дейвид Лейтън през 1974. По онова време Мередит беше на двадесет и три — много млада в някои отношения, прекалено зряла в други.

Англия определено я беше впечатлила. Мередит се чувстваше удобно тук и харесваше англичаните с всичките им странности, изискани маниери и чудесно чувство за хумор.

Дейвид Лейтън беше англичанин, но живееше и работеше в Кънектикът, когато се запознаха. След сватбата им в „Сребърното езеро“ той я заведе в Лондон, за да я запознае със сестра си Клер, съпруга и децата й.

Мередит харесваше много Дейвид и го обичаше достатъчно, за да се омъжи за него, а накрая съжаляваше, че бракът им се провали. Искрените им опити да оправят нещата не доведоха до никъде и в крайна сметка разводът се оказа единственото и най-доброто разрешение.

Най-хубавото, което произлезе от този странен съюз, бе синът им Джонатан. Тъжното беше, че Дейвид въобще не се виждаше с него. Беше се преместил в Калифорния през осемдесетте години и оттогава не бе направил никакъв опит да се върне на изток и да види Джонатан. Нито пък бе поканил Джонатан да го посети на Западното крайбрежие.

„Дейвид губи от цялата работа“ — помисли си Мередит, но й се искаше нещата да са по-различни, поне заради сина й, макар Джонатан да не изглеждаше засегнат от пренебрежението на Дейвид. Момчето никога не споменаваше баща си.

Мередит бе готова да признае, че да си самотен родител е доста трудно нещо. Но Джонатан бе станал чудесен млад човек, както и любимата й Кет. Очевидно тежката работа, саможертвите, безкрайните компромиси и безусловната любов си струваха. Майчинството бе утежнило живота й, но тя се гордееше с децата си. А и със себе си.

Годините, в които възпитаваше Кет и Джон съвсем сама и в същото време създаваше бизнеса си, не й бяха оставили време да срещне друг мъж, още по-малко да започне сериозна връзка. Имаше няколко приятели през годините, но по някакъв начин децата и работата й бяха попречили на задълбочаването на връзките. Всъщност Мередит никога не бе имала нищо против. Децата й бяха целия й живот и все още беше така.

Когато преди четири години се запозна с Брандън Ленърд, обстоятелствата бяха идеални. Но той беше женен и Мередит бързо разбра, че не само не е разделен с жена си, както твърдеше, но и че въобще не възнамерява да я остави и да се разведе. Простичко казано, Брандън искаше да има и съпруга, и любовница. А тъй като Мередит не беше кандидатка за ролята на любовница, тя решително прекрати връзката.

После, миналия септември, по време на едно от посещенията й в Лондон, Патси я заведе на откриването на скулптурна изложба в галерия „Ларднър“ на улица „Бонд“.

А там, сред скулптурите на Арп, Мур и Джакомети, стоеше Рийд Джеймисън, собственикът на галерията.

Висок, мургав, красив, очарователен. Най-привлекателният мъж, когото бе срещала от много дълго време.

— Внимавай! — предупреди я Патси.

Мередит веднага я запита какво има предвид и Патси отговори:

— Внимавай. Той е страхотен, но с адски труден характер.

Мередит притисна приятелката си и я принуди да й обясни нещо повече. Но Патси само отвърна загадъчно:

— Бог да ни пази от мрачния герой на Байрон. О, Господи, виждам сянката на Хийтклиф.

Мередит не я разбра достатъчно добре, а преди да се усети, Рейд Джеймисън се присъедини към тях.

Силно привлечена към него още от самото начало, тя бързо падна в плен на чара му, но постепенно, през следващите месеци, започна да се чувства все по-неловко и пожела да прекрати връзката им.

В края на ноември, когато Рийд дойде в Ню Йорк за последен път, тя почти се отврати от него. Той беше мрачен и заядлив и се отнасяше собственически към нея. Освен това Мередит долови прикритата му грубост и тя я уплаши.

Довечера щеше да му каже, че връзката им не може да продължава повече. Не очакваше този момент с нетърпение, но знаеше, че трябва да го направи.

— Защо ще си даваш труд? — я попита Патси по време на обяда им. — Вечеряй с него, но не казвай нищо. Утре заминаваме за Езерната област и Йоркшир. После тръгваш за Париж. Не се тормози с тези проблеми. Избягвай неприятните сблъсъци.

— Трябва да му кажа, че всичко е свършено — възрази Мередит. — Не разбираш ли? Той ще остане в живота ми, ще се върти около мен и ще ми досажда, докато не му обясня, че не го искам до себе си.

— Какво се обърка? — любопитно запита Патси.

— Рийд. Прекалено сложен е за мен.

— Неприятно ми е да ти напомням, но те предупредих — промърмори Патси.

— Можеш да го кажеш, Патси. Ти наистина ме предупреди и мнението ти за него беше съвсем точно.

Двете продължиха да си говорят на други теми, но Мередит не престана да мисли дали Патси не беше права. Нямаше ли да е много по-лесно само да вечеря с Рийд и да не му казва нищо?

— Добър ден, госпожо — поздрави я униформеният портиер на „Кларидж“, когато тя се качи по стъпалата към хотела.

— Добър ден — отговори тя и се усмихна мило, после влезе във фоайето.

Мартин, един от администраторите, я поздрави сърдечно, докато вървеше към асансьора.

— Мередит!

Тя застина на място, когато позна изискания мъжки глас. После се обърна бавно, залепи фалшива усмивка на лицето си и тръгна към мъжа, който я беше извикал.

— Рийд! Здравей! Малко си подранил.

Той се усмихна, наведе се към нея, обгърна я с ръце, привлече я към себе си и я целуна по бузата.

— Дойдох тук да пия чай с приятели — обясни той и кимна към малката група, която седеше до една от масите в салона, където сервираха следобедния чай и свиреше струнен квартет. — Скъпа, толкова се радвам да те видя — продължи Рийд и я загледа в очите. — Липсваше ми, но това вече ти го казах сутринта по телефона. Тъкмо се канех да звънна в стаята ти и да те поканя да се присъединиш към нас, когато те видях да отиваш към асансьора.

Рийд я хвана за ръка и я дръпна към салона.

Мередит се възпротиви и поклати глава.

— Не мога, Рийд. Много мило от твоя страна, че ме каниш, но трябва да свърша доста неща преди вечеря — отказа тя, после погледна часовника си и добави: — Почти пет е. Срещата ни е в шест и половина, нали?

— Разбира се. Освен ако не искаш да се видим по-рано. Ела при нас сега — настоя той и отново се опита да я поведе към салона.

Мередит произнесе бавно:

— Моля те, Рийд, не прави сцени тук. Не мога да пия чай сега. Трябва да звънна няколко телефона и да се преоблека за вечеря.

Той рязко пусна ръката й и се отдръпна от нея.

— Много добре — изрече с внезапно загрубял глас. — Не се издокарвай прекалено много. Ще те водя по бедняшки кръчми довечера.

Тя му се усмихна фалшиво и промърмори:

— Ще се видим по-късно, Рийд.

Без да му даде възможност да й отговори, се завъртя и тръгна бързо към асансьора.

След като влезе в апартамента си, Мередит свали пелерината и разкопча сакото на бежовия си костюм, после влезе в спалнята. Отвори гардероба и огледа внимателно дрехите си. Спря се на черен костюм с панталон за вечерята и от все сърце съжали, че някога бе срещнала Рийд Джеймисън.