Арчибалд Кронин
Северна светлина (9)

IX

В пет часа Хенри преустанови работата си и потегли за Слидън. Събитията от сутринта му бяха причинили тежко главоболие, което бе продължило целия следобед, но сега освежаващият хлад от крайбрежните блата му донесе известно облекчение. Като караше по познатия му извиващ нагоре път, първите повеи на вечерника бяха започнали да надиплят нежната тревна покривка на дюните. Тъй като не бе предизвестил за своето идване, Кора не го чакаше на пътната врата. И наистина в къщата сякаш цареше необикновена тишина. След малко той я видя седнала до прозореца, навела се над нещо. При шума от неговото приближаване тя повдигна глава и лицето й, погълнато от странни мисли, просия от приятната изненада. Тя скочи и след миг беше вече на вратата. Сега Хенри се зарадва повече от всякога, че я вижда. За първи път от толкова дни насам той почувства истинско облекчение.

— Реших да дойда за малко. Преча ли?

— Никога. — Тя хвана и двете му ръце. — На човек му олеква, като ви види. Тъкмо се бях приготвила да се наскучая тази вечер.

— Не мога да повярвам. На теб никога не ти е скучно.

— Беше ми. Но сега ми мина. Влезте!

— Къде е Дейвид? — попита Хенри, събличайки палтото си.

Той очакваше да чуе, че Дейвид работи. Тя обаче го погледна и се подвоуми.

— Отиде в Скарбъро… замина тази сутрин, отиде… да види доктор Ивънс.

Това съобщение беше толкова неочаквано, щото Хенри остана като замаян в малкия тесен вестибюл.

— Толкова ли е зле? — попита той след малко.

— Не. Не, че не е добре. Но нещо започна да се тревожи напоследък.

— За какво?

— За себе си. Ей тъй, тревожи се.

— Че няма да е все така добре? — попита Хенри. — Искам да кажа, страхува се да не би да го повтори?

— Отчасти и това. — Тя говореше бавно и мъчително, сякаш се освобождаваше от някакво бреме. — Започна някак постепенно, преди около две седмици. Най-напред престана да се интересува от книгата си. После почна да ми разправя колко много страдал преди да се срещнем. Опитах се да го отклоня да не мисли за това; знаех, че не е добре за него. Но той продължаваше — „ако стане пак така с мен, Кора“ — все такива неща приказваше. Тогава, миналия понеделник слезе от стаята си и ме запита: „С кого говореше?“. Отговорих му, с никой. „Но аз чух някой, сигурен съм, че чух — рече той. — Да не би да си си говорила сама?“ Разбира се, не, отговорих и се опитах да обърна цялата работа на шега. Но той не се задоволи; започна да търси по всички ъгли в къщата, по шкафовете и навсякъде, като искаше да види дали има някой. Разбира се, нямаше никой… ама никой. Тогава ме погледна някак особено и каза: „Кора, чувам всевъзможни неща“. Казах му, че само се заблуждава. Но днес следобед каза, че трябвало да отиде при доктора. Искаше да не ви казвам нищо. Дори не искаше да го придружа. Аз поисках… но той не искаше. Каза, че трябвало сам да се грижи за себе си, да не зависел от другите, иначе никога нямало да оздравее.

Настъпи мълчание, през време на което Хенри се мъчеше да се примири с мисълта за провала на своите надежди. Той бе дошъл за помощ, а ето че той трябваше да окаже помощ. Тогава забеляза да проблясват сълзи в очите на Кора и тутакси се усъмни дали нещо нередно не се бе случило между Дейвид и нея, нещо повече от онова, което тя бе разкрила в това кратко и колебливо обяснение. Изведнъж той я хвана за ръката.

— Ела да се поразходим. Малко чист въздух ще ни подейства добре.

Разходиха се както обикновено по кея и макар да си разменяха само по някоя дума, тази разходка бе благотворна и за двамата. Вятърът бе престанал, когато стигнаха до фара, в здрачината на тази тиха привечер въздухът беше прозрачен. Слаба мъгла забулваше хоризонта, тъй че надипленото, но все пак гладко като стъкло море сякаш стигаше до безкрая. От някоя забулена в мъглата невидима рибарска лодка, сред тишината долиташе едва доловимият тревожен зов от рог. Като стоеше безмълвен до Кора, Хенри почувства по-силно от когато и да било колко си допадаха един на друг. И когато наближиха до къщата, тя го погледна в очите, сърдечно и признателно.

— И при вас не върви добре — каза тя. — И вие си имате не малко неприятности.

— Аз се справям с тях. — Той се спря до вратата и погледна часовника си: — И тъй… май че трябва да вървя.

— Не, не бива. Иначе никога няма да си простя. — Тя беше категорична: — Ще влезете и ще хапнем нещо.

Тя не би приела никакъв отказ — собствено и протестите на Хенри не бяха никак настойчиви. Той не искаше да си отиде толкова рано, а нейната покана го накара да почувства, че е гладен. Отвътре във вестибюла тя уверено затвори вратата, сякаш за да го лиши от всякаква възможност да си отиде.

— Седнете в стаята, докато приготвя това-онова.

— Не, ще седна в кухнята, за да мога да те гледам.

За него това беше удоволствие, което отчасти облекчи потиснатостта, причинена от лошите известия за сина му. Нейните похватни и изящни движения галеха безкрайно окото. Напрежението, при което бе работил от толкова седмици, се смекчи от някаква тайнствена сила, която се излъчваше от нея. И изведнъж, съвсем неуместно, той се чу да казва:

— Кора… караш ме да се чувствам отново млад.

— Боже господи. — Тя се обърна към него и му се усмихна. — Та вие не сте стар. Нищо подобно. Никога не съм ви мислила стар… не… никога.

Вечерята, която тя приготви, беше скромна и се състоеше от бекон с яйца, чай и препечен хляб с масло и най-после малко равен от градината. Тя не преставаше да се оплаква и да съжалява, че „нямала нищо в къщи“. Често като младеж, когато е бивал през лятото в Слидън, след ден прекаран в риболов към края на пристанището, точно такава вечеря са слагали пред него. И с нещо повече от младежки апетит, поддържан от прилив на спомени, той седна на масата и започна да яде.

Той накара Кора да вечеря с него, тъй като отдавна бе забелязал у нея дарбата всичко да дава и нищо да не взема. Освен това знаеше, че ако не бе дошъл, тя сигурно щеше да се задоволи само с оная престояла кифла и чашата мляко, които прибра от масата, когато влизаха в кухнята. В желанието си да я ободри, той поддържаше разговора далеч от тревогите, които тегнеха и на двама им. Бе решил да телефонира следната утрин на д-р Ивънс, а дотогава и без това не можеха да сторят нищо повече. Колкото до собствените му проблеми, този час на избавление, откраднат, както му се струваше, от някакъв друг свят, беше твърде ценен, за да се пропилява в невесел разговор. Той не преставаше да се пита как бе възможно да настъпи такъв отдих. Това кратко време му стигаше, за да се освободи от бремето, което носеше месеци наред и да забрави, че ще трябва отново да се прегърби под него, щом напусне този дом.

Докато си приказваха, погледът му се спря върху една книга, „Сартор Резартус“ от Томас Карлайл, разтворена на стола до прозореца, където Кора обикновено сядаше. Тя проследи погледа му и по лицето й се появи слаба руменина, сякаш почувства някаква вина.

— Днес не можах да си прочета главата — каза тя. — Дейвид ще се сърди. Глупаво, но ето, просто не мога да свикна да чета.

Той я погледна учудено. Нима Дейвид наистина й бе възложил такава задача в старанието си да развие умствените й способности? Явно да, защото тя мрачно продължи:

— Сякаш не е за мен. Драго ми е само когато върша нещо. Никога няма да стана учена.

Сърцето му се разтопи от умиление.

— Ти си изпълнена със здрав разум, Кора, което е много по-важно. А тая книга ще доскучае на всеки.

Тя не отговори, но когато свършиха, стана и подпали дървата в камината.

— Става хладно през тия мартенски вечери — каза тя. — Обичам огъня. Приятно е. Пък и мирише на хубаво. Като се сетя за всички малки стаички, дето съм живяла… само с по една ръждясала горелка от светилен газ. Дейвид пък не обича топло. Поне така разправя, че не му трябвало топло. Това е сега изглежда новата му идея.

— Каква идея?

Тя не отговори веднага, наведе очи и след продължително мълчание, колебливо, сякаш се силеше да говори, каза:

— Нещо, което напоследък му е хрумнало. Да гледа, както казва, да се въздържа. Искам да не прави това. Не е никак естествено да се отказваме от всичко. Нека да отстъпи малко от своите идеи и да взема живота такъв, какъвто е… не е добре за никого от нас да отива против природата… нито за него, нито пък за мен. — Тя спря, като бързо и смутено погледна Хенри, сякаш бе казала нещо в повече.

Той, естествено, разбра за какво намекваше тя и това му причини остра и странна болка. До този момент той бе мислил за този брак само дотолкова, доколкото беше от полза за сина му. Но сега той се замисли за Кора и тутакси попита:

— Щастлива ли си, Кора?

— Да — отговори бавно тя. — Стига Дейвид да е щастлив. Правя каквото мога за него. Но той понякога върши такива неща, сякаш не държи много на мен…

— Това е просто негов маниер. Уверен съм, че те обича.

— Дано — каза тя.

Те отново млъкнаха. Тогава, като махна нервно с ръка, сякаш за да пропъди мислите си, тя се наведе и разбута огъня.

— Тия дървета можеха още да поизсъхнат. Събирам ги при прилива по брега. Така пестим… а пък ми прави и удоволствие.

— Ти обичаш да си навън, на открито.

Тя кимна с глава.

— Понякога се разхождам с мили по брега… няма жива душа наоколо. Ще се чудите какви неща намирам.

— Какво например?

— Не можете отгатна.

— Стари моряшки ботуши? — Той се осмели да се пошегува в желанието си да я развесели.

— Не… тази седмица една хубава малка кошничка с яйца.

— Не думай, Кора!

— Наистина… Сигурно е паднала от палубата на някой параход.

— А не бяха ли развалени?

Лицето й се просветли. Тя би се усмихнала със своята тиха, нежна усмивка, ако в очите й все още не личеше следа от тъга.

— Тази вечер с чая изядохте две. Щастлива съм, че останаха за вас. Това е то приливът. Идва така буйно. Всичко измива по това Северно крайбрежие… всичко.

Каквото и да казваше, беше просто, откровено и подобно на всичко, каквото вършеше — непреднамерено, съвършено естествено. Пламъците, които подскачаха от огнището, образуваха дълги езици светлина в полумрака на стаята и покриваха лицето й с топлота.

Те дълго мълчаха. Години наред Пейдж бе живял в своето семейство без истинска любов. Със своя младежки егоизъм, фантазьорство и самонадеяност, с безмилостните си и нездрави възгледи за живота. Дороти малко се интересуваше от него. С цялото лекомислено коравосърдечие на новото поколение тя не искаше и да знае за него, или в най-добрия случай беше готова да го понася, доколкото той продължаваше безропотно да посреща разноските й в училището за изкуства, където тя и други като нея си губеха времето, като мацаха всевъзможни петна по блоковете си под предлог, че се учели на абстрактно изкуство. Тя надали щеше някога да се промени.

Също и с Алис, отношенията им си оставаха такива каквито бяха, неизразимо вяли. Пейдж винаги бе ненавиждал ония мъже, които се обявяват за неразбрани и недооценени от своите жени. Той съзнаваше своите собствени недостатъци и бе направил всичко възможно, за да поддържа с Алис гладки и приятелски отношения. Но сега, кой знае защо, в един миг на просветление, той разбра колко безжизнен и вял е бил неговият брак, принуден да живее години наред в една изцяло изкуствена атмосфера. Колко рано бяха изчезнали младежките му илюзии за любовта — още през краткия им и безрадостен меден месец някъде из Северозападна Шотландия, когато петнадесет дни непрекъснато бе валяло дъжд и Алис се бе държала като някоя оскърбена девица, чиято главна грижа бе, поради обстоятелствата и времето, дали да телеграфира да й изпратят по-дебело бельо, или не. Бракът отдавна бе станал за нея ако не някакво изпитание, то поне това, което тя наричаше „безкрайна досада“. И заедно с охлаждането, което настъпи у нея, увеличи се и нейният егоизъм. Колко често той трябваше да понася капризите й, нейните оплаквания и детински цупения, да търпи вятърничавите й идеи, мимолетни възторзи и ужасяващата й липса на логика, както и страстното й влечение към дреболии и пълната й незаинтересованост от неговата работа, избухванията й в неоправдан гняв, които опъваха както нейните, така и неговите нерви.

Колко различна, си мислеше той, беше тази висока, спокойна млада жена и колко невъзмутима, а същевременно надарена с такава чувствителност, седнала там, приковала в огъня изпълнен с тревога поглед, спокойно отпуснала ръце. Тя щедро предлагаше сърдечност, сякаш молеше да й отвърнат със същото. В радушното й спокойствие се долавяше отзивчивост и разбирателство. Под гнета на борбата за съществувание, напоследък у Хенри се бе породило почти болезненото желание да бъде разбран. Той схващаше, че това бе мекушавост, слабост в характера му, но не можеше да го потисне — това бе копнеж за нежност, която да даде и да получи. Точно това равновесие на чувствата можеше да се намери у Кора, нещо толкова рядко и ценно, нещо, което му бе липсвало толкова много.

Най-после Пейдж реши, че трябва да си върви. Без да проговори, тя го придружи до колата. Под студеното тъмносиньо небе, по което блестяха звезди, огромни вълни връхлитаха с грохот на брега. Те послушаха как вълните прииждат и се разбиват о брега и след това бавно се прибират при шумола на едрия морски пясък. Лунната светлина придаваше синкав оттенък на Елдонските възвишения. Дъхът й едва се забелязваше, гърдите й се повдигаха и спадаха. Внезапно тя промълви:

— Наистина ли трябва да вървите?

— Става късно — каза той.

— Не е толкова късно… Ще бъда много тъжна, когато си отидете.

Сякаш някакво внезапно вълнение я бе обзело изведнъж. Тя трепна. Ръката й, която още държеше неговата, беше мека и хладна.

— Какво ти е? — попита я Хенри. — Пръстите ти са като лед.

Тя се задави в загадъчен смях.

— Знак за топло сърце, казват хората. Каква нощ! Грехота е да се прибере човек. Не бихме ли могли да се поразходим малко по брега?

— Но, мила, ние вече се разходихме.

— Да… но, толкова е хубаво и светло. — Гласът й потрепваше. — Там, към края има малка колибка… с мрежи в нея. Ще ви заведа. Няма никой нататък… съвсем е сухо… бихме могли да седнем и да гледаме вълните.

Тя бързо, нервно го погледна и в погледа й се четеше странен, тревожен въпрос. Когато той поклати глава, тя наведе очи.

— Наистина е късно, скъпа Кора… наближава десет. Съжалявам, но трябва да вървя. Ще отидем някой друг ден.

— Да?

— А сега, не губи кураж, Кора. Всичко ще се нареди… за теб и за Дейвид… и за всички нас.

Чу ли го тя? Не отговори. Повдигна ръката му, която беше още в нейните ръце и като я притисна силно към гърдите си, каза:

— Вие сте добър… много сте добър. — И добави: — Елате скоро пак… моля ви!

Тези думи проникнаха право в сърцето му. Той нежно я целуна по косата.

Тя стоеше неподвижна, гледаше как той запали мотора и потегли.

Може би пет минути Хенри караше сред разлятата лунна светлина, която превръщаше дългото право шосе в истинска млечна река и тогава изведнъж и така силно натисна спирачките, че закова колата.

Мисълта за Кора, застанала сама до пътната врата, за тъжния й и чезнещ поглед, прободе сърцето му. Защо я остави? Той не бе направил достатъчно, за да й помогне. Някакъв див импулс го овладя да обърне колата и да се върне при нея, за да я ободри. Но не, това е невъзможно, това вече не е разумно, подобна постъпка би се изтълкувала зле, сигурно би я компрометирала. Гърлото му пресъхна и се стегна от вътрешната борба срещу това неудържимо желание да бъде отново при нея, па дори и да размени една-единствена дума. Той въздъхна и след дълъг мъчителен унес запали отново мотора, включи на скорост и продължи пътя си за Хедълстън.