Арчибалд Кронин
Северна светлина (26)

XII

В Хедълстън, същата тази сряда следобед, точно в часа, когато Хенри се завръщаше в хотела, Ленард Най слизаше от влака от Тайнкасъл, където с голямо удоволствие и не без полза бе прекарал по-голямата част от деня. Сутринта, без да знае за заминаването на Пейдж за Лондон, той с пълна увереност бе казал на Смит:

— Слушай, Харолд… Пейдж сигурно ще ти се обади по някое време тази сутрин. Когато телефонира, иди при него, насапунисай го и му вземи подписа.

— А ти, какво?

— Покажи какво можеш, човече. Знаеш, че аз го карам да настръхва. Той иска да преговаря само с тебе, А освен това, трябва да отида до Тайнкасъл.

— За какво?

— Трябва да отида на едно-две места. А трябва и да се подстрижа и да си направя маникюр.

Въпреки този хладен израз на пълна невъзмутимост, с която впрочем той особено се гордееше, целия този ден Най беше като на тръни и сега, на път за редакцията в Пруденшъл Билдинг, почувства колко нервите му бяха опънати. Като средство за противодействие той се спираше от време на време за малко, запалваше цигара, а хода намали дотам, сякаш си правеше ленива следобедна разходка.

Асансьорът го изкачи на третия етаж. Несъзнателно, той ускори крачката, когато минаваше по коридора към редакционните помещения.

— Някой да ме е търсил? — попита той Питър веднага щом влезе.

— Мистър Смит на няколко пъти ви търси по телефона от Мосбърн.

— Свържи ме с него!

Питър отиде при телефона и включи частната линия. Известно време никой не отговори. Най смачка недоизпушената си цигара, запали друга и смукна няколко пъти едно след друго. Докато чакаше връзката, Питър каза:

— И тука ви търсиха, мистър Най. Мисля, че беше младият мистър Пейдж.

— Тук ли идва?

— Да, мистър Най. Изглеждаше като замаян.

— Та кога ли не е изглеждал? Съобщи ми, ако се появи пак насам. Аз ще го оправя.

— Добре. Ало, ало… Готово, сър!

Най взе слушалката.

— Смит… тук е Най… Какво става?

— Какво става! — долетя гласът на Смит, изпълнен с потиснат гняв. — Много работи стават… Пейдж заминал снощи за Лондон. Бил при Сомървил тази заран. Не знам какво е станало. Грили го няма, Сомървил отишъл на конференция в Сити. Цял следобед държа връзка с главната дирекция. Не е хубаво… дето така ме оставяш. Изглежда всичко е с главата надолу.

Лицето на Най се промени при това неочаквано съобщение. Той каза рязко:

— Не знаеш ли нещо определено?

— Чалонър е единственият, който изглежда знае нещо. Изглежда, че Пейдж е обещал да им отговори днес. Чалонър мисли, че ще се нареди, но не е сигурен. От един час насам вися на телефона да чакам решението. Останах без нерви.

Най прехапа устни, разгневен от това, че сметките му излизаха криви, както и от укорителния тон на Смит. Но сега в този критичен момент не беше време да се карат. Той помисли малко, като се мръщеше на отсрещната стена.

— А защо не се връщаш? — попита той. — Тук ще чакаме заедно.

От начина, по който Смит се хвана за тази идея, Най много добре си представи в какво състояние се намира той.

— Ще им кажа тебе да повикат, Ленард. Не мърдай от телефона. След двадесет минути съм там.

Най се обърна към Питър:

— Можеш да си ходиш. Днес не ми трябваш вече.

Той почака, докато младежът си отиде, влезе в стаята си и седна на ръба на масата, измъчван от досадни мисли. Мина половин час, докато Смит пристигне — трябвало да чака такси — и когато влезе, Най се убеди, че не се бе излъгал в преценката си. Смит едва се влачеше и от червените петна по лицето и от зловонния му дъх се виждаше, че му е нужна помощ, за да се държи на краката си.

— Още нищо, а? — Отговора той прочете по лицето на Най, отпусна се в едно кресло и сложи кожената си чанта на коленете. — Не мога повече да понасям това положение.

— По-спокойно — каза Ленард. Но и той самият не се чувстваше кой знае колко спокоен; нервите му се бяха опънали като струни. В последната минута тази работа бе създала такова непоносимо напрежение, че просто трябваше да преминат и този последен етап — не заради Сомървил или „Газет“, но защото той трябваше да победи, иначе не би могъл да се погледне. Сега бяха стигнали до последното препятствие, до решителното действие, то трябваше да се развие тъй както го бе замислил; той не можеше да понася дори мисълта за неуспех.

И двамата се бяха обърнали в слух до телефона. Най запали още една цигара — целия следобед той бе пушил цигара след цигара. Смит прекъсна мълчанието:

— Как ти се струва, Лен?

— Млъкни, за бога! — викна му Най. — Няма какво да говорим повече по това. Говори за нещо друго. За времето… за циганите цигулари… за любимото си разхлабително.

Настъпи мълчание.

— А ти свърши ли нещо в Тайнкасъл? — хрисимо запита Смит.

— О, и как още. Обиколих всички клиенти на реклами и навсякъде посях добри семена, в тамошната кантора на Северните заводи видях Спенсър, ходих в „Еко“ и надълго разговарях с Харисън. Той има един помощник-редактор, с когото съм имал работа в „Енкуайър“. На всички казах, че в края на краищата всичко ще се нареди и че се надяваме да постигнем приятелско споразумение с Пейдж. Съгласих се с тях, че вестникът му, вярно, върви по-добре от нашия, но че сега той по здравословни причини желае да се оттегли. Казвам ти, изпотих се, докато ги накарам да повярват — а това е много важно. Никой не бива да подозира, че има някакъв натиск; такова нещо ще ни увреди много, когато поемем… или пък сега трябва вече да кажа, ако поемем? — Той злобно засмука цигарата си. — Това е. А ти какво свърши?

Смит извади носната си кърпичка и избърса челото си.

— Значи, цял ден висях на телефона… както ти казах. А докато чаках… написах дълго писмо на Мини и я помолих да се върне при мен. Ще го пусна, ако всичко свърши благополучно. — Той сигурно забеляза физиономията, която направи Най, защото важно поклати глава. — Никак не е за смях. Не мога аз да се отнасям с жените като теб; тъй както я караш с тях, вършиш истинско престъпление. Хващам се на бас, че не си бил цял ден по работа в Тайнкасъл. А аз… аз страдам.

Той не можа да продължи; внезапно телефонът иззвъня. Едновременно и двамата се спуснаха. Най пръв грабна слушалката:

— Ало… ало… да, тук Най… Дайте!

Съобщението, което направи Чалонър, беше кратко и ясно. Докато окачи слушалката, Най не погледна Смит. След това той обърна към него непроницаемото си лице, мълча още цяла минута, за да поизмъчи Смит и тогава каза:

— Пейдж се връща с нощния експрес. Ще подпише утре… щом се върне.

— Слава тебе, боже! — Смит се отпусна в креслото. Той отново затършува из джобовете за носната си кърпичка, не я намери и с длан избърса потната си горна устна. — Ти така ме беше изплашил.

Ленард се усмихна и сложи ръка върху рамото му; той сега беше толкова весел, че внезапно почувства приятелско съжаление към този нещастник, който не можеше да реагира другояче.

— Трябва да пийнем нещо — му каза той. — Да слезем. Аз черпя.

— Не, не… от днес нататък зарязвам пиенето завинаги. Дадох дума.

— Дал си дума? На кого?

Смит се подвоуми и след малко с полупредизвикателен тон отговори:

— Обещах… това е то… ако с божия помощ успеем.

Най беше в отлично настроение — дори не го подигра с бръщолевенията му за „божия помощ“.

— О, остави тия приказки. — Той наистина беше в отлично настроение; отвътре кипеше като голяма чаша шампанско; дори можа да бъде любезен със Смит. — Трябва да празнуваме, Смит. Това за нас е небивал ден. Хайде, не се инати. Ще се повеселим малко.

— Е добре… — Смит се поколеба, лицето му се постопли; не беше трудно да го склони човек. — Щом е за последен път.

Те затвориха канцеларията, слязоха с асансьора и тръгнаха по Парк стрийт към хотела. Беше приятна привечер. Улиците бяха сухи, в градините пееха птички, прохладният въздух сякаш нежно галеше. Последните лъчи на слънцето, провиращи се през редица пожълтели буки, по които още имаше листа, огряваха улицата и обливаха сградите в златист блясък. Обикновено Най не забелязваше такива неща, но сега той ги видя. В края на краищата Хедълстън не бил толкова лошо градче; отначало той го бе подценил, а сега му признаваше някои и други добри страни. А не беше и далеч от Тайнкасъл, където Най си имаше тайничка сърдечна връзка. Настроението му ставаше все по-хубаво и по-хубаво, сякаш целият град беше негов. А кой знае, може би един ден щеше да бъде наистина негов? Беше му дотегнало да скита из света. На тридесет и пет години той не беше вече в първа младост и започваше да му омръзва да лакейничи и да ходи като по въже от една работа на друга. Може би заслужава да се позамисли най-после и за собствен дом. Вълна от небивало великодушие го обля, когато си представи как щеше да убеди лелка си Лиз да продаде магазинчето и да отиде при него да гледа домакинството му. Не, никакъв брак, това е работа само за Смит. Изведнъж той се видя кмет, с верижка около врата, как открива… какво? Е, да кажем един дом за безпътни момичета. Той дори чуваше речта си, от която инстинктивно направи пародия: „Лейди и джентълмени, приятели и съграждани на нашия кралски Хедълстън, благородното предназначение на този дом е да запази тези безпътни момичета от… собствено, да ги запази в постоянна безпътица…“. Той едва не се изсмя високо.

Когато стигнаха до „Червения лъв“, Смит измъкна писмото от вътрешния си джоб и внимателно го пусна в пощенската кутия, като погледна за предстоящото прибиране на писмата. Писмото беше тежко — през последните няколко седмици бе изписал цели топове хартия. Най си помисли, че ако Смит беше сам, сигурно би го целунал.

Те влязоха в салона и се отправиха към двете кресла до прозореца.

— Какво ще пием?

— Е добре, щом толкова настояваш, двойно уиски.

Смит още беше с кожената си чанта; нежно я сложи на земята до крака си. Най беше сигурен, че Смит щеше да спи с нея.

— Донесох от Мосбърн договорите в три екземпляра: тази сутрин им сложих печатите; всъщност цял ден ги нося със себе си. За всеки случай. Навярно съм имал предчувствието, че ще подпише — каза Смит.

— Ще подпише, Харолд… ще подпише.

Те изпразниха чашите и Най направи знак на келнера да донесе още по едно двойно уиски. И заедно с уискито, той донесе и листа. Ленард поръча вечерята и една бутилка „Пол Роджер“ в лед.

— Знаеш ли, Ленард — каза тържествено Смит, — чудно нещо как изплувахме отгоре, въпреки всичко. Но все пак, като че ли Пейдж не ми излиза от главата… очите, с които те гледа… обичам този човек.

Най не бе обядвал, а само бе хапнал нещо в бюфета на гарата и това уиски на празен стомах съвсем го развесели. Той започна да импровизира:

Ти обичаш малкия си Пейдж

Той излъчва чудна топлота,

Но зло не сторихме му ний

И той не ще от нас пострада.

— Не, сериозно, Лен. — Смит строго погледна другия. — Тази работа не е за смях. Искам да кажа… че… ако беше стигнало да се разправяме със сила, струва ми се нямаше да се съглася с тебе…

— За какво?

— Да печатаме оная мръсотия.

— За бога! — Най погледна Смит и разбра, че той бе малко прекалил — вероятно цял ден е пил — но въпреки това беше отвратително да го слуша човек как се прави на светец. — Не знаеш ли, че ние живеем от тия… мръсотии… сензации… убийства… внезапна смърт? Точно както хранят животните в зоологическата градина. Ние трябва да поднасяме месото червено, сурово, от него да капе кръв. Нима през благочестивия си живот никога не си чувал вестникарчетата да викат: „Ужасно убийство в… Холоуей… изнасилена и удушена девойка“. Това е новина, брат. Всичко друго е от лукаваго.

— И все пак — Смит примигна пред Най като някой бухал, — струва ми се, че Пейдж по една точка е прав. Ние трябва да повдигнем мо… мо… е, де, извинявай, моралните изисквания към журналистиката.

— Как?

— С нещо като контролен орган.

— Не можеш да контролираш свободата на печата — в една демокрация това не може да стане. По дяволите такъв контрол, та това е цензура. А пък, ако хората не искат това, което им предлагаме, защо, дявол да го вземе, купуват вестника? Много ли те интересува дали осъденият на смърт е закусил добре, или не? Когато бях в Ню Йорк, изпълниха в Синг-Синг една смъртна присъда на електрически стол, ей богу, трябваше да видиш какво се появи после в един от вестниците… техният репортер вкарал една микрокамера и бяха пуснали цяла страница снимки от бедния нещастник, завързан с каиши на стола в килията на смъртта, с електроди по него, издут от бой. Следващата година същият този талантлив репортер спечели със снимките си от един линч наградата Хомър Глък.

— Ужасно, Ленард, просто ужасно. Това потвърждава което казвам. Ние трябва да възпи… да учим масите.

— И направо да фалираме, а? Не говори големи приказки, Смит. В наше време хората имат нужда всеки ден от малко опиум; иначе в този мръсен свят, който и без това ще стане на пух и прах, животът ще бъде непоносим. Ние сме истинските човеколюбци, а не ония самозвани благотворни като твоя приятел Пейдж.

— Добре де, добре, Ленард. Не се обиждай, моля ти се. Аз съм си доволен, че съм на страната на бизнеса. Ти поне ме знаеш. Но аз съм чувствителен… дълбоко чувствителен. Разбираш ли? Всичко преживявам дълбоко… обичам жена си… аз съм си човек за семейство. Не мога като теб, не ми дава сърце.

— О, дръж се за полата на жена си! — каза Най. — В тази игра не бива да имаш сърце. Аз отрано си научих урока. Когато бях млад репортер, още зелен и невинен, ако щеш вярвай, на служба при една американска корпорация, възложиха ми да пиша за един парашутист, истински артист, млад австриец, Руди Шерман, наричаха го Човекът орел. Той обикаляше страната и показваше номера си по панаирите и тем подобни, и аз по него. Беше добро, просто момче, рус, с бяла кожа, имаше хубава жена и дете, а беше храбър като дявол. Няма какво да ти казвам, номерата му бяха едни от други по-опасни. Обикнах го — по онова време още можех да обичам хората — и изпращах снимки и репортажи, докато най-после той стана прочут в цялата страна. Знаех какви рискове поема и неведнъж съм му казвал да се откаже, докато не се е пребил. Същото му казваше и жена му. Но той се усмихваше и поклащаше глава. Искаше да направи достатъчно пари, за да се оттегли в някакъв малък чифлик в Тирол, където щял да отглежда патици, пилета и крави — такъв си беше, простичък.

И ето на, един ден стана каквото стана. Руди стигна на десет хиляди фута височина, пусна димния сигнал, мръсните селяци, които се бяха събрали долу по полето заохкаха и заахкаха и той се приготви да скочи. Но нещо не беше в ред. Той не скочи, а полетя направо надолу. Изтегли първата ръчка, обаче парашутът не се отвори. Видях го как се мъчеше да се освободи от омотаните около него каиши. Но нищо не излизаше. Беше слязъл вече на хиляда и петстотин фута. Опита втория парашут, дърпаше отчаяно, но и той се беше оплел. Отвори се слабо, но недостатъчно. И плесна глухо на земята на не повече от тридесет крачки от мен. Ужасно. Беше още жив, когато го повдигнах; никога няма да забравя как ме погледна. Умря след няколко секунди в ръцете ми. В ония дни аз още имах чувства. Да, сега като си опомням за това, вижда ми се смешно, но тогава сълзи потекоха по страните ми. Как да е се добрах до телефонната кабина. Телефонирах на моя редактор. Цял треперех. И знаеш ли какво ми каза този кучи син? „Чудесно — каза, — ще му дадем цялата първа страница. Трябва ми всичко каквото е бръщолевил и колкото може повече снимки. Внимавай и направи една хубава на трупа.“ — Най погледна Смит и бавно изпи чашата си. — Ако искаш да знаеш, тогава именно загубих вестникарската си девственост. Къде е този келнер, дявол да го вземе? Ще пием още по едно и ще отидем да ядем.