Арчибалд Кронин
Северна светлина (16)

II

Два дни по-късно, когато Дороти се върна следобед от Тайнкасъл и по навик тръгна към кухнята за чаша мляко и бисквити, мисис Пейдж, която се суетеше усмихната и весела из къщи, я пресрещна във вестибюла.

— Тъкмо ти ми трябваше, Дори. Искам да отидеш и занесеш една бележка на Дейвид и Кора.

— В Слидън! — изписка Дороти, сякаш я пращаха на Северния полюс.

— Да, мила. Баща ти току-що ми се обади от редакцията. Искаме да дойдат на обед в неделя, преди концерта.

— Но, мамо, днес имах такъв тежък ден. Значи да взема автобуса. А тая стара слидънска бричка може да се разглоби от друсане.

— Вземи си велосипеда, мила. Почти не си го карала, откак си го купила. Пък и времето сега следобед е чудесно.

— Предната му гума е спаднала.

— Е, добре, напомпай я. За теб това ще е полезно. Напоследък, струва ми се, не спортуваш достатъчно.

Причината за това неочаквано поръчение, както и за необичайното явяване на Хенри с Дейвид и Кора из улиците на Хедълстън, се криеше в препоръките, които доктор Ивънс бе изпратил на Пейдж от Скарбъро. Без да губи своя оптимизъм, този жизнерадостен психиатър препоръчваше Дейвид да разнообразява пълното спокойствие, сред което живееше в Слидън, като по-често идва в града и „се събира с повече хора“. Този съвет, който се покриваше с мнението, отдавна изразено от нея пред съпруга й, сега допадна на мисис Пейдж и засили чувството й на отговорност. С усмивка на уста, тя мушна бележката в джоба на жакетчето на Дороти.

— Ето, мила!

— Е, добре — каза Дороти примирително. — Ако от това излезе нещо лошо, мамо, ти ще бъдеш виновна.

Всъщност Дороти беше предоволна, че ще излезе. Тя и без това не знаеше какво да прави; Боб Люис й бе телефонирал в училището, че ще работи до късно и не ще може да я заведе на кино и възможността да отиде при Кора щеше да разведри скучно очертаващата се вечер. Макар и да не се виждаха често, тя обичаше снаха си, у която винаги можеше да пие чаша хубав чай.

Дороти отиде под навеса, изкара от там колелото си и след като придума Ханна да й помогне да напомпа спадналата гума — маркучът на помпата застрашаваше да изхвръкне в най-решителния момент — потегли за Слидън.

Не бе минала много път, собствено, едва бе стигнала до ъгъла на Дрейкот авеню и Парк стрийт, когато забеляза някой от тротоара да й прави знак да спре. Инстинктивно тя стисна спирачките, сви към бордюра и скочи. Едва тогава позна Ленард Най.

— Чудесно, мис Дори, щастлив съм, че ме забеляхте. Каква приятна изненада.

— Нима? — каза Дороти неохотно.

Тя не чувстваше някаква особена неприязън към Най заради това, че той беше против баща й. Тия неща бяха твърде далечни от нейните собствени интереси и занимания, които я поглъщаха изцяло, но все пак тя с любопитство наблюдаваше как Хенри, когото никак не смяташе за глупаво старче, със свойствената си сантименталност се давеше сред куп тревоги: а най-вече й се стори интересно, когато си бе представила, че и те като отнесените от вихъра могат да бъдат изхвърлени на улицата с целия им багаж или по-право с това, което щеше да им остане от него. Но, не, въпросът за нея беше преди всичко личен. Тя имаше свои лични сметки с Най и докато той й се усмихваше с цялото си лице сякаш нищо не се бе случило помежду им, тя много добре помнеше какво бе писал за нея, когато откри проклетия му Човек на съкровището. Наистина оттогава бе минало доста време, но в училището й се присмиваха за това до смърт — седмици наред й подхвърляха по-пикантните пасажи от репортажа. От тогава тя го отминаваше по улиците, а той винаги й снемаше шапка, но до този ден те нито веднъж не бяха разговаряли.

— Мислех, че сте си отишли — каза тя с тон, който трябваше да му даде да разбере, че не иска повече да го вижда в Хедълстън.

— Наближава да си отиваме. — Той остана невъзмутим. — Смятах, че би трябвало да се сбогувам, преди да замина. Само за да видите, че няма лоши чувства у мен.

— Наистина?

Той продължаваше да се усмихва не съвсем естествено, а сякаш усмивката му беше залепена на лицето.

— Нима се съмнявате? Вашият татко ни създаде малко повечко работа. Но разбира се, в нашата професия не всичко върви гладко.

Той извади цигарите си и й предложи, и тя, само за да си придаде важност, взе една цигара. Той щракна запалката — Най беше от тия, запалката на които винаги работи — и каза:

— Излязла сте малко на разходка?

— Да.

— Хубаво колело. „Хъмбър“, нали? Отдавна ли го имате? — И тъй като тя се изчерви, той побърза да добави: — О, прощавайте… не исках да бъда толкова любознателен.

— Разрешиха ми да го купя с част от парите, които спечелих от вас. Остатъкът татко ме накара да дам за благотворителна цел.

— Много добре! — важно каза той. — Така поне нещо ви е останало от тези пари.

Макар той да се преструваше, че не забелязва, Дороти почна да се чувства съвсем неудобно, пуфкаща като начинаеща цигарата си насред улицата. Често изпушваше по някоя и друга цигара със своите приятелки, когато седяха на кафе в „Експресо“, но сега беше съвършено различно — всъщност, напълно неприлично — и тя знаеше, че ако Хенри научи, щеше да вика до бога и то с пълно основание. Тя търсеше повод да си тръгне, но преди да успее да го измисли, той каза:

— Тъкмо се прибирах в хотела за чай. Бихте ли пожелали да дойдете с мен?

— Съжалявам. Ще пия чай при снаха си в Слидън.

— О, да. — Той бързо поклати глава. — Видях я вчера в града. Изглежда симпатична.

— Да, симпатична е.

— Чудно нещо, наистина — каза той миловидно замечтан. — От две години съм в Хедълстън и досега никога не бях я срещал. Сигурно живее съвсем усамотено?

— Да — отвърна рязко Дороти. — Вероятно знаете, че брат ми прекара тежка болест. И тя разбира, че за него няма нищо по-хубаво от това да живее на село.

— Действително, чух такова нещо. — Той съчувствено поклати глава. — Брат ви е щастлив да има такава добра жена. Сигурно са се срещнали през време на войната? Да не би да е била милосърдна?

— Боже господи, не — избухна Дороти. Тя вече се канеше твърде самонадеяно да му даде да разбере, че греши, когато благодарение на някакво внезапно хрумване разбра, че той я изпитва точно както бе направил това по-рано. Със същите прекалено любезни маниери, по същия заобиколен начин той се мъчеше да изтръгне нещо от нея. Това, помисли си тя, е вече прекалено, и виждайки случай да му отмъсти, тя не го отпрати, а невинно го погледна и се изсмя.

— Защо се смеете? — попита той.

— О, нищо. Просто така, защото се заблуждавате. Как можа да ви мине през главата такава мисъл?

— Сигурно съм се припознал. Но коя е тя тогава?

— Е, добре, чуйте. — И Дороти започна да съчинява история колкото може по-неправдоподобна. — Тя е дъщеря на един шотландец, стар приятел на майка ми. Тя и Дейвид се знаят от деца.

— О! — възкликна той изненадан.

— Родителите й са наши много добри приятели. Ние заедно прекарвахме летата. В Сент Андрюс. Имаха къща съвсем близко до… Банксхолм… Разбира се, говоря ви за времето, когато тя беше още малка, преди да стане учителка.

— Учителка? Къде?

— В едно девическо училище на север, в Шотландия… ако искате да знаете точно, в Абърдийн.

— Хм, така — смънка той вече съвсем разочарован. — Как се казва по баща?

— Елизабет Касълтън — отговори Дороти, без да й мигне окото. Откъде й дойде това име и тя самата не разбра, вероятно от някакъв филм, който бе гледала, то обаче звучеше добре. — Те са много старо семейство от западен Лотиан, макар и не кой знае колко заможни. Чичо й бил адвокат.

— Касълтън… — повтори той, сякаш се мъчеше да си припомни дали не е чувал някъде това име, но естествено, нищо не си спомни. Той опита още няколко пъти, като се мръщеше срещу най-близкия електрически стълб, но все без успех.

Доволна, че успя да го обърка, Дороти сметна момента за удобен да си тръгне. Оправи педалите и подкара.

— Съжалявам, но трябва да вървя. Елизабет ме чака.

— О, да, да. — Той се съвзе, хвърли цигарата, обаче забрави да си сложи чаровната маска. — Радвам се, че можах да ви видя. Довиждане!

— Сбогом — каза учтиво Дороти.

Като завиваше на ъгъла на авенюто, тя погледна назад през рамо. Той още стоеше там, навъсен, унил повече от всякога.

Скоро тя беше вън от града и като натискаше здраво педалите, чувстваше се твърде доволна от себе си. Бе му се отплатила. Кой знае за какви долни цели той търсеше да се добере чрез нея до скромния произход на Елизабет, по-точно на Кора, си помисли тя и се усмихна — и тя беше весела и доволна, че го бе надхитрила. Пусна ръцете си от кормилото и запя някаква песничка, като вмъкваше името на Касълтън, и все по-силно и по-силно въртеше педалите; не мина много и тя наближи Слидън. Като се спускаше по хълма към селото, забеляза Кора да се разхожда по кея. Малко след това, тя бе вече преминала настлания с едри камъни път. Кора се обърна, точно в момента, когато тя стигна до края на вълнолома.

— Дороти! Каква приятна изненада! О, внимавай, мила! Опасно е с колело.

— Никак дори — каза Дороти, но тя престана да се върти с колелото около Кора и слезе — забеляза, че Кора се дразни, когато караше твърде близо до края. — Нося бележка от мама.

— За Дейвид?

— Не, за теб. Защо не? Няма какво да се чудиш. — Дороти извади писмото и й го подаде.

Кора го пое някак недоверчиво, боязливо, нещо съвсем естествено, пред вид на досегашното отношение на мисис Пейдж към нея. Но когато го отвори и прочете, изражението й се промени. Лицето й светна от удоволствие.

— Майка ти е много мила, Дороти. Вика ни утре на вечеря, искам да кажа — на обед.

— Голямо чудо! Няма да ви нагости кой знае с какво, да не мислиш.

— О, не за това… просто ми е драго, че се е сетила. — Тя сгъна грижливо писмото, сложи го обратно в плика, сякаш беше някаква скъпоценност, която трябваше да се съхрани и след това изправи глава: — Да се качим в къщи.

— Не искаш ли да поостанем и да погледаме малко морето? Зная, че ти харесва. Често излизаш насам.

— Само когато Дейвид работи. — Кора се усмихна. — А сега ще ти приготвя чая.

Те тръгнаха, като караха колелото помежду си на ръка. Качествата на снаха й, които особено я привличаха, Дороти изчерпваше с едно-единствено изречение: Кора е порядъчна. Тя никак не обича да се превзема, ако не се радва, когато те вижда, не се преструва, но ако се радва наистина, радостта е изписана на лицето й. Тя се държеше винаги непринудено, беше безгранично състрадателна към другите. Начинът, по който се грижеше за Дейвид, като готвеше, переше, кърпеше, и така чудно подреждаше градината, а при това трябваше да търпи всичката му самонадеяност и благоволение и да се отнася към литературните му занимания, сякаш той е някакво съчетание от Шекспир и Милтон — всичко това силно поразяваше Дори като висш пример на порядъчност. У Кора обаче имаше нещо друго, което беше трудно да се обясни, някаква нежна топлота, някакво вътрешно напрежение, което се долавяше през външното й спокойствие и което сякаш я държеше постоянно нащрек и всяваше в нея тъга. Както и да е, сега тя не беше никак мрачна, напротив, беше наистина в отлично настроение.

В кухнята, докато Дороти слагаше масата, Кора приготви чая и цял куп препечен хляб с масло и отвори една кутия сардела. След това, въпреки протестите на Дороти, тя замеси тесто и изпече цяла фурна пирожки, които просто се топяха в устата.

— Кора — каза Дороти, когато най-сетне снаха й седна на масата пред чашата си чай, — как можа да станеш такъв факир на пирожки?

— Слушай, Дори, ако обещаеш, че ще пазиш тайна, ще ти кажа. — Тя говореше весело, все още развълнувана от поканата на мисис Пейдж; тъй както беше седнала на масата, слабо зачервена от печката, тя изглеждаше необикновено хубава, а слабият ветрец, който подухваше през отворения прозорец, леко разрошваше гъстата й коса. — То е, защото едно лято нищо друго не правих. Такава беше работата ми, разбираш ли. И сигурно съм направила хиляди такива пирожки за гладни туристи. Да, наистина, хиляди…

— Боже господи! Сигурно и ти си похапвала?

— Не, не съм… във всеки случай, не много. Миризмата на маста дотяга… когато цял ден си сред нея.

Това се видя толкова смешно на Дороти, че тя избухна в смях.

— Жалко, че не знаех това днес, когато разговарях с оня дългокосия Най. Да бях му казала, че Елизабет Касълтън е правила пирожки, за да се издържа, сигурно щяха да му настръхнат косите.

Кора, която продължаваше да се усмихва, не разбра абсолютно нищо. Дороти трябваше да й обясни шегата и между глътки чай и залъци пирожки тя разправи надълго и нашироко за случайната си среща с Най. Тя си мислеше, че това ще развесели безкрайно Кора, но за нейна почуда случката сякаш никак не се видя весела на снаха й. Напротив, радостта изчезна от лицето й, тя силно се разтревожи и отново загрижеността й се появи.

— Какво ли е искал — запита тя, — да те спира току-тъй… на улицата? Той няма право на това.

— О, такива са те… тези репортери. Все търсят да изложат хората. Нали знаеш как ме беше наредил?

— Да — каза бавно тя, сякаш обмисляше случая, — но това е нещо друго. Аз дори и не познавам този човек. Сигурно и той никога не е чувал нищо за мен.

— Та той и сега нищо не знае за теб. — Дороти се изсмя. — Вярвайте ми, мис Касълтън, аз наистина го пратих за зелен хайвер.

— Тъй ли? Много добре си направила, Дори. — Тя тръсна глава, сякаш се мъчеше да изхвърли нещо от нея, но не успя и след кратко мълчание каза: — Мислех, че са си отишли… всички тия от „Кроникъл“.

— Скоро си отиват. Той сам ми го каза. Всъщност, ние се сбогувахме.

— Тъй ли? — Тя като че се поуспокои и лицето й просветля. — Най-после да се отървем от тях! И татко ти… и всички ние. Още щом дойдоха, започнаха да правят злини. Както и да е… време е за Дейвид да пие чай. — И като погледна към часовника на камината, тя размаха едно малко звънче, което стоеше на масата до нея и се усмихна на Дороти. — Това е нашият сигнал. Той сега е толкова зает, мила, не го занимавай с това, за което си говорихме.

След малко се появи Дейвид. Дороти, която не го бе виждала от известно време, се изненада да го види по-слаб и по-затворен в себе си, откогато и да било; той обаче се зарадва, като я видя. Взе от Кора чаша чай и сложил единия си крак на решетката пред камината, започна бавно да пие, като позираше като някоя статуя, както правеше обикновено в присъствието на сестра си.

— Опитай тези пирожки — каза Дороти. — Страшно са хубави.

— Гърците — Дейвид се усмихна — никога не са предлагали хубави неща на троянците, без да пожелаят част за себе си. Кора, дай на малката още една пирожка.

— Не, моли ти се, не — запротестира Дороти. — Аз просто помислих за теб.

— Наистина, Дейвид, вземи една пирожка — каза Кора. — Ти яде толкова малко на обед. — Тя сложи една пирожка в чиния и му я подаде.

— Хайде, Дейвид — подкани го Дороти.

— Комедията с пирожката. — Той повдигна дружелюбно вежди. — Да ядеш или да не ядеш… това е въпросът. Все пак… благодаря ти, мила.

Той пое с вежлив маниер чинията, но я сложи на камината зад себе си и като продължи да пие по малко от чая, се увлече в разсъждения върху програмата на предстоящия концерт, която най-накрая не одобри, защото пропуснали да включат Малер и Хиндемит.

Все същото, си помисли Дороти, като наблюдаваше брат си и се възмущаваше. Защо трябва вечно да хвърчи из облаците? Това негово държане кара хората да се чувстват неловко. Тя забеляза също, че когато той най-после се качи в стаята си, пирожката остана недокосната на камината. Без да каже нито дума, Кора я сложи при другите, уви ги в кърпа и ги прибра в бюфета. Сега сякаш отново се беше замислила над нещо, но когато Дороти й помогна да измие чиниите — такива работи Дори и на сън дори не вършеше в къщи — тя успя да прогони мрачните си мисли.

— А сега, мила — каза весело тя, — да откъснем малко цветя за майка ти.

Те излязоха в градината, където Кора набра голям букет богородички. Уви ги в кафява хартия и ги завърза с някаква връвчица за багажника на велосипеда.

— Много приятно беше, Кора. Благодаря ти за всичко. Довиждане до концерта.

Дороти за нищо на света не проявяваше външно чувствата си и след това кратко сбогуване, слезе по каменистия път и завъртя педалите към къщи.