Арчибалд Кронин
Северна светлина (27)

XIII

Най-после почукването на вратата събуди Смит. Още сънлив, той смътно чу гласа на камериера:

— Часът е седем и половина, мистър Смит. Пожелахте да ви събудим, сър.

Смит едва отвори очи и след това бързо ги затвори. Светлината, която проникваше през транспарантите, го дразнеше. Лепкавите му устни се бяха здраво залепили, а в главата му сякаш биеше чук. Но той успя да каже:

— Добре де.

— Да, сър. Горещата ви вода е отвън. Обувките ви също. Времето тая сутрин е чудесно.

След като камериерът излезе, Смит полежа още известно време, като закриваше с ръце очите си и дълбоко се разкайваше, задето бе отстъпил пред настояванията на Най да празнуват предишната вечер. Той не можеше да си спомни колко бяха пили, но от сегашното си състояние можеше да съди, че бяха попрекалили. Всеки път, когато се поддаваше на изкушението, на следващата сутрин се случваше най-лошото от всичко — не толкова главоболието, нито пък отвратителния вкус в устата, макар това да бе напълно достатъчно, тъй като той никак не носеше — но мъчителното разкаяние, което го караше да се хока като слабоволев глупак. Сега, като отвори с голяма мъка очи, той се почувства особено зле. Това шампанско — с погнуса си помисли той и се оригна. Но все пак за него можеше да се намери някакво оправдание. Последните няколко дни бяха изпълнени с такова напрежение и такава неизвестност, че той трябваше някак да се поддържа. Сега, когато всичко беше в ред, той се закле никога вече да не слага капка в устата си.

Измъкна се от леглото, навлече халата и позвъни за утринния си чай. Когато камериерката донесе чая, стори му се, че тя го изгледа някак си особено, но може би така само му се привидя, защото все още гледаше като през мъгла. Тя беше една такава свободна, дори нахална девойка, за която той не искаше и да знае — неведнъж я бе чувал да се кикоти с Най в съседната стая. Когато тя дръпна пердетата, отново му се стори, че иска да му каже нещо, но той не обърна внимание. Чаят го поосвежи, но когато стана, отново почувства, че едва се държи на краката си, тъй че отиде до гардероба, където за всеки случай бе скътал една бутилка уиски и здравата отпи от нея, за да дойде на себе си. Това, си каза той, е положително последното.

Облече се много по-бавно от друг път; дрехите му бяха разхвърляни из цялата стая и той с голяма мъка можа да нахлузи ластичните си чорапи. Смит беше много чувствителен на тая тема и никога не говореше за това, но той страдаше от разширени вени и когато си угаждаше и пийваше повечко, вените му още повече се издуваха. Тъй или иначе, в осем и половина той беше готов. Когато слизаше за закуска, надникна в стаята на Най. Както и очакваше, Ленард още спеше. Макар че го раздруса няколко пъти, Смит не можа да го събуди. Миналата нощ в бара той не знаеше мярка, говореше всевъзможни цинизми — това на Смит никак не му допадна. Той го остави и се качи в стаята си.

В салона за кафе, където сервираха закуска, той си поръча овесена каша и пушена лакерда. Собствено той не беше гладен — след като си бе направил няколко пъти гаргара, устата му продължи да мирише на кофа за смет — но именно поради това му се прищя нещо пикантно. Макар храната в хотела да беше добра, тя му бе омръзнала. Честичко си бе мислил да се премести в частен пансион, където да бъде при по-големи удобства, но не искаше да стори това без Мини, и тъй като доскоро не знаеше кога най-после ще се дойде до споразумение с Пейдж, продължаваше да живее в „Червения лъв“. Сега обаче можеше да си позволи да наеме цяла къща, някакво хубавичко имение, което да отговаря на ранга му, с хубава градина с цветарник, в който да може да си отглежда домати, а може би и с гараж до входа. На Мини това сигурно ще й хареса. Трябва да бъде нещо наистина хубаво, например около Хенли Драйв; той трябва да се поразходи и да огледа тия места идущата седмица. А пък възможно е и Пейдж да пожелае да отстъпи къщата си и да се пренесе в друго жилище. Мисълта да се настани в Хенли Драйв подобри малко настроението и разсея унинието му.

Келнерът донесе лакердата и както обикновено постави на масата сутрешните вестници. Смит винаги ги преглеждаше преди да отиде в редакцията. Но сега той беше твърде много зает с плановете си за настъпващия ден, за да отвлича вниманието си с новините. След като е пътувал с нощния влак, Пейдж сигурно ще бъде уморен, възможно е и да е отишъл да си полегне за няколко часа, тъй че не бива да го безпокои толкова рано. Ако уговори срещата например за единадесет часа, ще бъде тъкмо удобно време. Всички документи му бяха готови — те се различаваха, разбира се, много от първоначалните книжа, които бе донесъл със себе си преди близо две години. Само Пейдж да беше приел, си помисли мрачно Смит, колко неприятности, вражди и мъки, да не говорим за парите, можеха да се спестят и за двете страни.

Като си помисли за Пейдж, той отново се разстрои. Не можеше да се каже, че очакваше с нетърпение предстоящата среща. Той ще трябва да прикрива чувствата си и да се стегне, да бъде делови и рязък — това е явно единственият начин да се справи човек с такова мъчително положение… режи накъсо. Едно хубаво питие би го подпомогнало, а и при тези обстоятелства би било съвсем оправдано да си пийне.

Вече бе привършил закуската си и се готвеше да става, когато на масата дойде пак келнерът Джордж.

— Хубаво ли закусихте, сър?

— Отлично — каза Смит.

Джордж беше добър, услужлив и внимателен човек, но много приказваше, а сега Смит не беше в настроение за разговор.

— Още една лакерда, сър?

— Не, благодаря. — Той се готвеше вече да става, когато Джордж го погледна косо, което му напомни за начина, по който камериерката го гледаше тази заран.

Като сложи ръце на кръста и се завъртя на токовете си, келнерът каза:

— Навярно сте прочели „Глоуб“, сър?

„Глоуб“, вестникът на Мигхил, Смит обикновено не четеше с особено внимание, макар и да го получаваше заедно с останалите три ежедневника. И сега, като погледна на масата, Смит видя, че той беше поставен над другите, сгънат, без съмнение от Джордж, по начин да се вижда съобщението на две колони в средата на последната страница. Той го взе и изведнъж, като ударен с чук по главата, се замая и насмалко не изпусна вестника. Там, пред ужасените му и невярващи очи, стоеше заглавието: „Бивша затворничка се връща отново в живота“. Първите редове танцуваха нагоре-надолу и се заплитаха в забъркано кълбо, а той се мъчеше да ги отдели и разчете.

Кора Пейдж, която през 1954 година (тогава Кора Бейтс) бе призната за виновна задето е извършила неестествено и престъпно посегателство, случайно бе открита от нашия кореспондент в Шотландия — от същия, който е присъствал на делото й, когато Углавният съд в Блекпул я осъдил на шест месеца затвор…

Като прочете набързо и със затаен дъх двете колони, присви го стомахът и му се повдигна. Нищо не бяха пропуснали. Беше описано като случай на започване нов живот, приблизително така, както Най го бе замислил, нищо не липсваше; всеки мъчителен факт се разкриваше по такъв унищожителен начин и с такъв цинизъм, сякаш авторът бе самият Ленард.

Смит стана. Без да обръща внимание на Джордж, който продължаваше да говори, той инстинктивно се запъти към стаята на Най. Ленард беше станал, стоеше полуоблечен пред огледалото и се бръснеше с електрическата си самобръсначка.

— Прочети това — каза Смит, — бързо!

Още неизтрезнял, Най го погледна начумерено с кървясали очи, но тонът на Смит го накара да откачи щепсела. Той взе „Глоуб“ и седна на ръба на леглото.

Смит не можа повече да се стърпи:

— Това е сигурно Хейнс — каза той. — Сам се е възползвал от тая история.

— Млъкни! — Лицето на Най придоби мръсносив цвят. С извадена навън фланела и с висналите му долни гащи, избръснат само от едната страна, той приличаше на карикатура. Притисна челото си със стиснати юмруци. — Остави ме да помисля.

— Защо е трябвало Хейнс да…

— Ужасно си тъп, та не разбираш ли? Това не е работа на Хейнс. Той само се е сетил да донесе за случая в главната им дирекция. Зад всичко стои самият Мигхил. Той знае каква нужда имаше Вернон от този ход. Узнал е нашите планове и е решил да ни сложи динена кора. — Най силно прехапа устни. — Ах, защо не помислих за това? Идиот… Какъв съм идиот. Подкопа почвата под краката ни. Колко е часът?

— Минава девет.

— Трябва да действаме бързо. — Зареден за действие, той започна да навлича дрехите си, като говореше бързо и несвързано: — Ако Пейдж узнае това преди да е подписал, свършено е с нас. Има обаче шанс да не го е прочел още. Нощният влак пристига в пет и половина… преди вестниците. Сигурно ще е отишъл направо в къщи. Сега слушай! Вземи договора и с такси право у тях. Нещо ми подсказва, че е там. Насапунисай го добре. Нали искаш да не го смъдне много, всичко да станело по домашному и прочее. Накарай го да подпише. Чуваш ли какво ти казвам? На всяка цена трябва да му вземем подписа. Аз ще вардя пред „Светлина“. Ако го няма у тях, обади ми се в редакцията.

Смит се втурна в стаята си, грабна чантата и полетя по стълбите надолу. Сутрин винаги беше трудно да се намери такси, но щастието му се усмихна: щом излезе през въртящата врата, едно от допотопните таксита на Хедълстън се затресе пред хотела и стовари някакъв пътник. Трябваше да се разтовари цял куп багаж, който приличаше много на търговски мостри и Смит фучеше от нетърпение, но четири минути по-късно той беше вече на път към Хенли Драйв. Докато таксито се провираше в потока коли на Житния пазар, той забеляза по будката на ъгъла цяла редица жълти афиши на „Глоуб“, много повече отколкото обикновено се поставяха. Той си помисли: наводнили са града с този брой. Трябва веднага да намери Пейдж. Сега, на всяка цена. Вероятността в последния момент да пропаднат плановете им и никога да не се сбъдне това, за което си бе мечтал, така силно отчая Смит, че той с все сили започна да натиска с крака по пода на колата, сякаш се мъчеше така да ускори хода на старото такси.

Изведнъж, когато до целта оставаха не повече от две мили, таксито току се занесе, спирачките изскърцаха, то се заклати и спря. Преди още шофьорът да успее да скочи от седалката си, Смит разбра, че се бе пукнала гума. Изгарящ от нетърпение, Смит закрачи нагоре-надолу, а в това време шофьорът повдигаше с крика задната ос на колата и сменяше колелото. Цялото време той непрекъснато мърмореше, че не бил виновен за това, че машината му не била годна да хвърчи с петдесет мили в час по такъв селски път. Самият той не беше млад и тъй като не съблече старото си вълнено палто и не сне дългите до лактите ръкавици, пипаше толкова бавно, че човек можеше да полудее. Смит постоянно гледаше надолу по пътя с надежда да види някоя кола, която да го вземе, но единственото превозно средство, което мина, беше местният автобус за Хедълстън. А на всичко отгоре стана и душно, и от север се надвесваше черен буреносен облак. За Смит нямаше съмнение, че настъпва буря. Най-сетне гумата бе сменена и укротен от обещанието за по-голям бакшиш, шофьорът подкара колата, но вече по-бавно.

Смит не откъсваше поглед от часовника си. Стрелките показваха десет и половина, когато влязоха в селото, което сякаш задрямало, вдъхваше облекчение и спокойствие. Той имаше някаква представа за мястото, дето бе къщата на младия Пейдж, там някъде по пътя на хълма, и твърде скоро можа да я намери. Слезе от колата и пое дълбоко дъх, за да прочисти дробовете си, но когато доближи до входната врата, главата му все още беше размътена и нервите му бяха опънати до скъсване. Следващите няколко минути бяха решителни.

Той предпазливо дръпна звънчето и се ослуша. Никакъв шум. Може би звънецът не работи? Стори му се, че го чу, но в това състояние не беше много сигурен. Позвъни отново, този път по-силно, но без резултат. И когато позвъни трети път, насмалко щеше да изкърти звънчето. Сега вече ясно чу силното дрънкане, но и то остана без отговор.

Опита се да отвори вратата, като въртеше дръжката ту нагоре, ту надолу, но и в това не успя. През прозорците не се забелязваха никакви признаци на живот. Какво става, за бога? Не може да няма никой в къщи. Тогава му дойде на ум, че сигурно Пейдж спи в горната стая — това му се стори твърде възможно. И ако е така, то не може да бъде пречка за Смит, той трябва да се добере до него.

Сега вече шофьорът до оградата наблюдаваше Смит с явно подозрение, но той не му обърна никакво внимание и тръгна по тясната чакълена пътечка, която водеше зад къщата. Както и очакваше, тя го отведе до черния вход. Вратата беше открехната. Тихо, той я отвори съвсем, влезе в антрето и оттам в кухнята. И тук, до масата, седеше Кора.

Тя не помръдна дори, когато той дойде съвсем близко до нея; сякаш не го забеляза, или най-малко, не му обърна никакво внимание. Погледът й се рееше някъде далеч като хипнотизиран от някаква сковаваща гледка. Тя се беше толкова променила, откак я бе видял на концерта преди няколко дни, че той наистина се изплаши. Изглеждаше състарена с десет години, вглъбена в себе си, изчезнали бяха всяка радост и всякакъв живот. Но той сега нямаше време да я съжалява. Трябваше му на всяка цена Пейдж, и той й каза това.

Тя не отговори.

— Вижте — каза Смит, като се наведе над нея, сякаш говори на дете, — търся Хенри Пейдж. Трябва да говоря с него.

Тя толкова забави отговора си, че той се усъмни дали го е чула.

Тогава тя бавно се обърна към него. Лицето й беше бледо като мрамор, почти безизразно, като вцепенено от душевна мъка, толкова дълбока, че парализираше всякакво възприятие.

— Няма го — промълви тя.

— Но… казаха ми…

— Няма го — повтори тя със същия безжизнен тон. — Снощи късно променил решението си. Телеграфира ни, че ще тръгне днес.

— Но на нас ни съобщиха…

— Телеграмата е там… на камината.

Смит прочете телеграмата. Тя беше до Кора, успокояваше я, казваше, че решил да преспи в хотела и да се завърне на следващия ден следобед.

— А, не… — провикна се Смит.

— Та има ли някакво значение? — каза тя.

Изведнъж, като погледна над нея, той видя на масата един разтворен „Глоуб“. Безжизнените й очи проследиха погледа му и се спряха на вестника.

— Да, ето. Сега сте доволни, вярвам. Първият път ударихте само мен. Сега погубихте всички ни.

Инстинктивно Смит се приготви да възрази. Искаше да се оправдае, да й каже, че не той е извършил това, но не посмя. Той беше замесен в това дело не по-малко от другите, ако не и повече. Освен това, тя беше права. Сега всичко е безполезно. Както бе казала, те всички бяха загубени, думите и делата, всичко беше напразно. Като я гледаше как стои съкрушена и вкаменена, всичко, което бе изгълтал предишната вечер, се обърна в стомаха му в зловонен поток; той отмаля до смърт. Внезапно нещо се обърна в душата му и той за първи път видя какво ужасно злодеяние бе извършено. В това сломено човешко същество сякаш се бяха струпали всички пакости и злини, които някога е причинявал един безчовечен и безжалостен печат.

— Как намерихте вестника? — я попита той.

— Дейвид… мъжът ми.

— Но откъде?

Думите му сякаш достигаха до нея по някакъв дълъг път и забавеният й отговор като че ли премина същото разстояние.

— Всяка сутрин той се разхожда по кея. На будката… видял афиша… разлепили ги навсякъде… донесе вестника в къщи. — Внезапни тръпки я побиха и разтресоха вкочанясалото й тяло. — Най-вече това се мъчех да предотвратя. Знаех какво ще му струва това. Никога не бях го виждала такъв. И да ме остави без да ми продума.

— А къде отиде? — попита Смит.

— Не знам… не мога да ви кажа. Помъчих се да го спра, но нищо не помогна. Не мога повече. Свършено е с мен… Това е краят.

Какво можеше да й каже? Той ле беше способен да мисли за нищо, абсолютно за нищо. Най-после направи напразен опит да я утеши:

— Не е толкова лошо, колкото вие мислите. Той ще се върне при вас.

— Не. — Тя бавно повдигна очи към неговите, а в гласа й имаше нещо, което го смрази. — При мен… не, никога.

Той не можеше нищо повече да получи от нея; отчаянието отново я обзе и тя онемя. Той се опита да се убеди, че по-късно може би заедно със сълзите ще настъпи и облекчение. И тогава се обърна и излезе от къщата.

Обратно към таксито той вървеше бавно — нямаше вече защо да бърза. В далечината бурята бе избухнала и грохотът боботеше над Елдонските възвишения. Дори над Слидън небето беше като олово и въздухът по-душен от всякога. В потресното състояние, в което се намираше, Смит почувства нещо зловещо в тези тътнежи, които като топовни залпове на огромни вълни разтърсваха обедния зной. Качвайки се в таксито, една-единствена едра капка дъжд падна на ръката му, тежка и топла като кръв.

Той каза на шофьора да кара обратно в Хедълстън — друга възможност нямаше. Сега бе изоставил всякаква мисъл да намери Пейдж. В Слидън го няма, или е във влака, или е още в Лондон. Във всеки случай, сигурно вече е научил страшната новина. Сега той вече никога няма да подпише, никога няма да предаде „Светлина“. Нищо друго не им оставаше на двамата с Най, освен да дигнат ръце и да си вървят. Но не само с логиката можеше да се обясни това желание, което внезапно бе обзело Смит да зареже всичко и да бяга. Създалото се в града настроение и силите, които те с Най бяха отприщили, сега го плашеха. Прималя му и той би дал всичко за чаша уиски. Трябва да се маха оттук. Дали щеше да загуби работата си, или не, това сега почти нямаше значение. Важно беше час по-скоро да се махне от Хедълстън.

Нуждата от помощ го тласкаше към Най. Ленард бе казал, че ще бъде в редакцията и когато стигнаха до покрайнините на града, Смит каза на шофьора да го откара в Пруденшъл Билдинг. Сега вече се изливаше пороен дъжд и силният вятър, който се бе извил, шибаше потоци вода върху предното стъкло на колата. Улиците бяха почти безлюдни и само няколко пешеходци, превили се под чадърите, бягаха към някакъв подслон. Но когато от Виктория стрийт излязоха на Житния пазар, те изведнъж се натъкнаха на голямо задръстване. Смит спусна стъклото и погледна навън. Тясната уличка беше задръстена — главно от камиони и други товарни коли, които пренасят продукти на Централния пазар. Той си помисли, че сигурно главният водопровод се е спукал или пък че улицата е наводнена. Не можеше да чака, беше съвсем близо до редакцията. Мушна в ръцете на шофьора няколко банкноти и излезе от колата.

Като сви зад ъгъла и се завтече по Парк стрийт, той видя цялата улица пълна с народ. Въпреки дъжда, хората стояха в гъста тълпа, протягаха врат, надничаха оттук-оттам и се натискаха да се доберат по-близо до входа на една от сградите. За миг сърцето на Смит престана да бие, когато видя, че се натискаха около входа на Пруденшъл Билдинг. Населението се е разбунтувало, си помисли той, разбили са редакцията. Той се изплаши, но как да е трябваше да види какво става. Изтича напред. В този миг чу воя на сирена и откъм булеварда, по пясъчната алея, която обикновено беше затворена за коли, долетя бялата кола за бърза помощ.

Обзет от смъртен ужас, Смит започна с лакти да си проправя път през тълпата. Постоянно повтаряше кой е и искаше да го пуснат. Когато се добра до входа, полицаят го позна и му разреши да влезе. Той застана отвътре, до самата врата, едва дишаше, без да смее да продължи. С голямо усилие натисна копчето на асансьора. Никакъв резултат. Асансьорът не работеше, червеният знак на таблото показваше, че е задържан на третия етаж. Изведнъж той чу някой да тича надолу по стълбите. Обърна се. Беше Литър, младият телефонист. Той видя Смит, спусна се към него и се хвана здраво за ръцете му.

— Мистър Смит… о-о, сър… сър…

— Какво има?

Питър се вкопчи в Смит и истерично захълца.

— Искам да си вървя! Ужасно, ужасно… а и всичко видях.

— Какво? — раздруса го здравата Смит. — За бога, какво?

Питър го погледна, главата му се отпусна назад. Гласът му стана още по-писклив.

— Младият мистър Пейдж… гръмна по мистър Най… мистър Най падна… и тогава се застреля. — Той спря, за да си поеме дъх и още по-високо извика: — Докторът каза, че умрял.

— Кой? — едва промълви Смит.

— Дейвид… младият мистър Пейдж.

Смит се отпусна на стената като труп, устата му се напълни с горчиви слюнки. Чу сякаш отдалеко шума на спускащия се асансьор. Миг след това Най излезе от асансьора, придружен от служебния лекар. Беше разстроен и под наметнатото палто се виждаше превързаната му ръка, но бледите му устни стискаха цигара.

— Мръсното младо копеле! — каза той на Смит, като мина край него.

Като през було Смит видя как се качиха в предното отделение на колата. Той напрегна всичките си сили и вече се готвеше да си върви, когато от асансьора излязоха един след друг двама санитари с носилка, покрита с бял чаршаф. Смит се опита да затвори очи. Не можа. Проследи носилката, когато минаха край него. После я плъзнаха през задната врата на колата. През тясната междина Смит видя на фона на зяпналата мълчалива тълпа един човек, приклекнал в професионална поза, с фотокамера в ръце.