Арчибалд Кронин
Северна светлина (11)

XI

Няколко седмици по-късно, малко след десет часа на 21 юни, ден, който трябваше да стане паметна дата, Ленард Най влезе в редакцията на „Кроникъл“, която се помещаваше в новата сграда на Пруденшъл Билдинг. Сутрин Най никога не биваше разговорлив — той дори не отговори на поздрава на Питър, младежа, който стоеше на телефонната централа.

Когато минаваше по коридора, Смит, който го бе чул да идва, се провикна през отворената врата.

— Ти ли си, Ленард? — И добави по-високо: — Искам да те видя.

Най не обърна внимание на това тревожно повикване. Опитите на Смит да си придава важност, колкото и да бяха намалели напоследък, трябваше да се задушават в зародиш. Ако му трябва съвет, или някой, който безропотно да слуша постоянно растящите му вайкания, Най реши, че той може да дойде при него.

Той продължи към кабинета, отреден за него в редакцията — приятна, приветлива стая с изглед към булевард Виктория, която той бе направил уютна с кожени кресла, телевизор и кушетка. Поръчана в един от малкото моменти на оптимизъм, тази кушетка се бе оказала донякъде недоходна инвестиция.

Тази сутрин в държането на Най, което външно беше както винаги небрежно, личеше известно вътрешно напрежение, усилващо се сякаш от някакво очакване. Наистина, сваляйки ръкавиците си от чортова кожа, той отиде направо към писалищната маса и като застана прав, прерови бързо получените за него писма, като че ли очакваше някакво съобщение от особена важност. Едно писмо в жълтеникав плик с надпис „Служба на градски надзор“, подпечатано на гърба с градския печат, изглежда бе това, което търсеше. Той го взе бързо, разкъса плика с палеца си. И като четеше писмото по лицето му се изписваше задоволство.

„Добре е“ — си каза той. Точно както бе очаквал; в същност както бе предвидил. След като го прочете отново, този път по-бавно, той грижливо сложи плика в портфейла си, запали цигара и като застана до прозореца, вдишвайки дълбоко дима, се отдаде на сериозна размисъл. След няколко минути той поклати глава, извърна се и се настани на бюрото си, за да прегледа останалите писма, които явно не съдържаха нищо важно. Най-после се зае с вестниците, като взе най-напред „Светлина“ и остави „Кроникъл“ за най-накрая. Сега „Кроникъл“ фактически се списваше стереотипно, във всеки случай той знаеше точно какво беше поместено в този брой. Тъкмо свърши да чете една статия от Хенри за музикалната програма в парка през сезона, която го накара да се усмихне иронично, когато вратата се отвори и Смит се втурна в стаята.

— Не ме ли чу?

— Кога? — попита Най равнодушно. — Повика ли?

Смит го погледна недоверчиво, придърпа един стол — обикновения твърд стол — и демонстративно погледна ръчния си часовник.

— Малко си закъснял за работа, а?

— Е, та? Нали знаеш, че не съм от ранобудните. Не ми е по нрава. Нещо ново?

— Има — каза Смит и мрачно се умълча. — Телеграма от Грили. Пак идва.

— Кога?

— Днес. Влакът му пристига на гара Тайнкасъл в два и двадесет. Трябва да изпратя колата. Разбира се, ще отида да го посрещна. Безпокоя се, Ленард, струва ми се не за добро.

Търговският директор Грили — Най трябваше да признае — беше лоша новина във всяко време. Като истински булдог откриваше неудобните пера на баланса, беше смърт за разходните сметки. Но в това му идване, вече третото през последните шест седмици, се криеше нещо много, много повече — Най го бе очаквал и знаеше, че то означава окончателна катастрофа.

— А защо ли пък не идва със самолет? — Огорченият Смит вторачено гледаше телеграмата, която държеше в ръка, сякаш се опитваше да я научи наизуст. — Летището е малко по-наблизо.

— Господин търговският директор никога в живота си не е пътувал със самолет. Той е от предпазливите като теб.

— Стига, Най. Не виждаш ли колко е сериозно положението и за двама ни. Освен ако успеем да го убедим. Ние кажи-речи изчерпахме отпуснатия ни кредит. Вчера от Лондон бяха много резки. Когато отзоваха Тингъл, аз разбрах, че това е лош признак. А миналата седмица Сомървил наистина е поставил въпроса на разглеждане пред главната дирекция. Достатъчно ни гази, когато ни повика и двамата през март. Тогава отряза накъсо: трябва на всяка цена да свършим работата, или ако не… Ужасно съм отчаян.

Най погледна Смит с едва прикрито презрение. За няколко месеца след тяхното пристигане в Хедълстън, резкият отказ, който те бяха получили от Пейдж, бе послужил за спойка помежду им. Но тия двама мъже бяха коренно различни, и тъпотата на Смит, неговите мудни похвати и песимизъм сега вече бяха напълно отблъснали Най. И действително, той си бе губил времето да се влачи със своя тромав колега, без да му казва какво мисли за него, собствено какво знае за него. А печалната истина бе, че кариерата на Смит беше малко повечко помрачена, отколкото той признаваше, и неговите маниери да замазва това, кога със скромност, кога с бомбастични хвалби, дразнеха чувствителността на реалист като Най. Той смяташе този човек за тъп като пън, а при това за убийствено отегчителен със своята сладникава честност и тъпа самонадеяност, които караха хората да остават с погрешно впечатление, че той е тип на човек спокоен и делови, докато в същност през цялото време се потеше от страх, всичко проваляше, напразно хабеше нерви да направи нещо по-добро, непрекъснато мечтаеше да завързва приятелства и да си придава важност пред хората.

— Изглежда, не се тревожиш много? — прекъсна мълчанието Смит.

— За бога, стига си хленчил! — избухна Най. — Още ли не можеш да разбереш, че съвсем сериозно съм намислил да затрия този Пейдж? В момента, когато зърнах този благороден покровител на морала и на британската конституция, реших да го ликвидирам, край. Но не ходя да пропищявам света с това; просто не е по вкуса ми да върша това.

Настъпи мълчание, а после Смит, който все още продължаваше да мисли за Грили, с най-отчаян тон се осмели да забележи:

— Интересно дали ще пренощува този път. Или ще се върне със спалния?

— Няма да остане.

— Би трябвало да му приготвим нещичко за забавление. Но защо си така сигурен?

— Защото знам — се усмихна презрително Ленард. — Не си прави труд да му уреждаш спектакли.

Смит погледна подозрително Най, но не каза нищо и току стана и се запъти към вратата.

Когато Смит излезе, Най бутна вестниците настрана и се вдълбочи в по-нататъшни сериозни размишления. Макар да бе тренирал да остава невъзмутим и апатичен при всички обстоятелства, той можеше, когато се наложи, с демонична сила да съсредоточава мислите си. Още от самото начало му беше напълно ясно, че движещата сила и инициативата в работата ще трябва да изхождат от него — Смит не се справяше зле с финансовата част, но вън от това нищо повече не допринасяше. Начинът, по който Най движеше работата и организираше рекламата, беше наистина първокласен. Той бе лансирал „Кроникъл“ с голям шум и с неуморната си работа, едновременно като главен редактор и очеркист, бе обърнал, както сам се изразяваше, това замряло градче с главата надолу. Но от няколко месеца се появиха несъмнени признаци, че е потребно още нещо, ако трябва „Кроникъл“ да изведе борбата до добър край. Докато Смит упорито продължаваше финансовия натиск, надявайки се да изнемощи Пейдж, Най бе разбрал, че за тях тази война на изтощение не може да продължава вечно. Всички сведения от главната дирекция, които сега се потвърждаваха от внезапното пристигане на Грили, показваха съвсем ясно, че Сомървил не възнамерява или пък не може да продължи. И наистина, Най знаеше, и то от вътрешни хора, че сега Вернон преживяваше финансови затруднения. Налагаше се следователно да се предприеме незабавно нещо решително, линия на поведение напълно различна от обикновената изтъркана рутина, някакъв блестящ удар, който да изкара от строя Пейдж веднъж завинаги.

И тъй, още през март, след първото повикване при Сомървил, Най бе поставил в действие цялата си изобретателност. Работата обаче не бе лека. Но той беше твърде находчив и към края на миналия месец попадна съвсем случайно на нещо, което го вдъхнови. Като проследи с такт и умение тази нишка, той стигна дотам, че сега можеше безпристрастно да смята това като нещо положително. Като седеше на бюрото си и обмисляше една след друга всички подробности, той не виждаше причини да се провали. Нямаше намерение да разкрие плана си толкова скоро — щеше да бъде забавно да държи Смит още малко в неведение — но сега, поради внезапното довтасване на Грили, настъпи моментът да разкрие тайната си.

Около един час по-късно Смит замина за Тайнкасъл с колата, шофирана от Фред. Щом тръгна, Най отиде на обед, като каза на Питър къде може да го намери. Културните придобивки в този провинциален град бяха за него, да не кажем нещо повече, твърде оскъдни. Той например не можеше да се подстриже прилично и трябваше да отива в Тайнкасъл за маникюр. Храната обаче в „Червения лъв“ не беше никак лоша — там имаха и изненадващо добра изба.

Макар Ленард да обръщаше внимание на фигурата си и винаги да държеше сметка за калориите, които поглъща, този ден той беше в настроение да си угоди добре. Когато работеше за Джотам в Париж през четиридесет и девета година, той бе развил вкус на изтънчен гастроном и твърде често обядваше в Максим или Лаперуз. И, разбира се, в Ню Йорк той успяваше благодарение на няколко кратки, умело вмъквани в статиите хвалебствия да се храни безплатно в най-луксозните ресторанти и нощни заведения. Днес той поръча консервирани моркамбски раци, след това — великолепно филе миньон със зелена салата, и накрая — посиняло чеширско сирене. С филето той пожела да изпие бутилка Пуйи 47 г., със сиренето — чаша доуско порто и чаша бренди с кафето.

Фактът, че бе заредил бомба под Пейдж и вече са готвеше да я възпламени, увеличаваше охотата към и без това отличния му обед. В елегантния Най имаше вечно буден зъл дух, извор на неукротима отмъстителност, които водеха началото си ако не от наследствени първоизточници, то поне от социалния му произход и възпитание. В същност Ленард бе дошъл на този свят без покана, случаен плод на една от ония връзки, основани, както се предполага, на духовна общност, каквито от време на време се създават сред литературния свят. Баща му, Огъстъс Ниуол, грамаден, набит моден мъж с жълти зъби и със слабост към меки широкополи черни шапки, бе станал в началото на двадесетте години литературна знаменитост с едно томче футуристична поезия, излязло под заглавие „Черният жребец“, което, ако се изразим с терминологията на конезаводите, би могло да бъде приплод на Бодлер и Гертруда Щайн. Майката на Най, Шарлота Най, с твърде свободни възгледи за живота, излязла преди няколко години от Джиртън Колидж, интелектуалка донемайкъде, с твърда вяра в своя собствен талант и със самонадеяна ненавист към буржоазните предразсъдъци, не бе устояла и бе грижливо написала до новото литературно светило едно възторжено писмо, което постигнало целта си и ги събрало.

Това бе среща на сродни души. Отначало тя седяла в краката на маестрото, а след това ги стопляла в леглото. Те си създали дом. Но Шарлота имала избухлив нрав, а не била и достатъчно хубава, за да задържи изключително за себе си любвеобилния Огъстъс, който през време на краткотрайната си слава, когато се задоволявали всичките му капризи, честичко и преспокойно овладявал без насита своите обожателки върху най-близката кушетка, впрочем понякога и на килима в салона. След близо година и половина нещастният случай със зачеването на Ленард прекъснал духовната връзка, която, започната на плоскостта на естетичния захлас, сега се изродила в бурни взаимни обвинения и завършила наскоро след раждането на Ленард във взаимна омраза на двама разочаровани егоисти.

В началото Ленард живял при майка си, която напук на всичко отишла на сцената и започнала с малки роли в провинциалните театри. Винаги считано като неканен гост, детето било влачено неохотно из страната, докато най-после сметнали, че е достатъчно пораснало, за да го върнат на баща му, който, след като се пресушил изворът на поетичното му вдъхновение, се заел с литературна критика и с професионално озлобление пишел рецензии за трудовете на свои съвременници. Оттогава нататък детето бивало подмятано от единия родител към другия, посрещано с прикрита досада и изпращано обратно с явно облекчение, докато най-после бащата, решил да живее в чужбина, го настанил на пансион при някаква дотогава непризнавана леля, която държала една съмнителна тютюнопродавница на Фълем роуд.

Добрата жена не третирала зле своя питомец, тя продължавала да го храни дори когато нищожните парични преводи на Огъстъс започнали да идват все по-нарядко и по-нарядко. До това време лошото влияние от подхвърлянето на детето тук и там намерило благоприятна почва в неговия характер, изостря и огорчава младия Най. Той видял, че на никого нищо не дължи и с течение на годините у него се утвърдило едно обяснимо, макар цинично решение — на никого да не се доверява, никога да не се съобразява с чувствата на другите и в бъдеще да живее сам за себе си. И когато на двадесет и една годишна възраст той интуитивно се заел с журналистика, тези именно качества, свързани с унаследените му умствени способности и естествената дарба да изразява хапливо мислите си, положили основите на неговия успех.

 

 

След като се наобядва, Ленард почувства пълно вдъхновение, готов за всичко, което можеше да се случи този следобед. Тъй като още нямаше два часа, а Смит щеше да се завърне не по-рано от три, той се втурна в билярдния салон и изпълни няколко трудни карамбола с понт. Маркировачът Джоу му предложи да изиграят една серия, но Най не искаше да се захваща и каза на Джоу, че ще играят вечерта. После, в два и половина той влезе в телефонната кабина и като затвори добре вратата, набра Хедълстън 70-34^[1].

— Ало, ало! — Той трябваше да почака няколко минути, докато получи връзка и тогава с най-мекия си и сладникав тон продължи: — Ало, вие ли сте, мисис Харботъл? Как сте? Добре? Много съм щастлив да чуя това. Но ревматизмът… разбира се… е да, неприятна работа. Вижте сега, драга мисис Харботъл, исках да ви кажа, че почти сигурно днес следобед ще намина у вас, аз и още двама други господа… да, и двамата много прилични хора… за да уредим нашата малка работа. Чувате ли ме? Какво? За бога, не, това никак няма да бъде подло. Напротив, вие сте в правото си. Вижте, мисис Харботъл, ние бяхме уговорили всичко това преди още да подпишете оная книжка. Спомняте си, нали? Сега не можете да се оттеглите; ще стане много сериозен въпрос; ще трябва да повикаме нашите адвокати. А вън от всичко, това е такъв великолепен случай. Какво има? Да, разбира се, старите приятели са винаги най-добри, но не когато ви подвеждат и ви изнудват. Години наред вие фактически сте бивала измамвана и отсега нататък никога няма да получите нито пени от тях. Значи това е уредено… Ще наминем у вас. Чудесно. Не, не си правете труд да ни приготовлявате чай. Ще дойда да пием заедно чай по-късно, през седмицата, и за вашите великолепни пирожки… Те са прекрасни. Добре… Отлично… До следобед, мисис Харботъл.

Когато Най излезе от малката душна кабина, където се изкриви от гримаси в стремежа си да убеди „старата пъстърва“, както той наричаше мисис Харботъл — която беше не само скъперница и упорита жена, но и глуха като пън — той почувства нужда от още едно бренди, за да се отпуснат лицевите му мускули. След като изпи и него, той се запъти към редакцията.

Дойде навреме. Едва се беше настанил отново на бюрото си, когато Грили и Смит пристигнаха.

Търговският директор беше човек над петдесет години, прекомерно висок и извънредно слаб, с продълговато, изпито, ледено лице. Той винаги правеше впечатление на Най на току-що възкръснал от гроба, истински мъртвец, но постоянно излъчващ благоприличие и ритуалност, сякаш бе приготвен за погребение от известен погребален церемониалмайстор. Дори страничните му интереси бяха из задгробния живот: по време на отпуските си той посещаваше развалини, изследваше катакомби, а миналото лято се бе заел с разкопки из пещерите в Южна Италия да търси черупки от кой знае коя ера. Макар че този ден времето беше топло, той бе облякъл палто, от което сега се измъкна, като най-напред педантично постави във всеки един от външните джобове по една кожена ръкавица, с вълнена подплата. Той беше все със същия черен костюм и колосана пречупена яка а ла Гладстон, над която изпъкваше адамовата му ябълка, сякаш бе навряна в гърлото му, и която се движеше нагоре-надолу всякога, когато преглъщаше. Но въпреки чудатата си външност и известна ексцентричност в маниерите, той притежаваше остър ум на юрист, тъй като е бил адвокат от завидна висота, преди да бъде изкушен от Сомървил да влезе в бизнеса.

— Вие не намерихте време да придружите мистър Смит. — Строгият му поглед съдържаше намек на упрек.

— Все някой трябва да пази крепостта — обясни Най.

Съвещанието започна с преглеждане на сметките и постъпленията от продажбите през миналия месец. Най седеше и наблюдаваше, а в това време двамата експерти прехвърляха цифрите. И докато сухите като на скелет пръсти на Грили тракаха по натрупаните книжа, лицето му се удължи и постепенно придоби израз на следовател. Най-после той свали роговите си очила и се облегна назад.

— Повече от обезкуражаващо. По-лошо отколкото предполагах.

— Намалихме персонала — предъвка Смит — и съкратихме всички излишни разходи. Само да пристъпят към осъществяване на проекта Атли! Вие знаете, че разчитахме на този проект за голям приток на нови читатели. Но те все отлагат… Ей богу, не съм виновен аз.

— Не месете Атли. Вие фактически губите тираж, който вече сте спечелили веднъж. А това значи, че Пейдж си възвръща читателите.

Смит веднага се впусна в дълги, предварително подготвени обяснения, като изтъкваше всичко, което бяха извършили, трудностите, които бяха срещнали и в заключение — обещания за по-добри резултати в най-близко бъдеще. Грили го остави да се изкаже докрай, отчасти защото беше благоприятно разположен към Смит, но също и защото искаше да изслуша и да прецени всички доказателства. Тогава, като размърда встрани челюстите си, сякаш предъвкваше всяка дума преди да я изхвърли, той каза:

— От сумата, която отпуснахме за този нещастен проект, налице е един остатък от по-малко от десет хиляди лири. Държейки сметка за приходите и разходите при сегашното им равнище, аз считам, че вашите вероятни загуби ще погълнат този остатък в по-малко от шест седмици. Какво, ако смея да запитам, ще правите тогава?

— Ние се надяваме, естествено… ние сме толкова близо до целта, тоест… ние разчитаме, разбира се, на допълнителни кредити.

Грили поклати тържествено глава.

— Съчувствам ви твърде много, Смит, зная, че сте трудолюбив и съвестен, но за съжаление, не виждам възможност да посъветвам мистър Сомървил да попълни първоначалния бюджет. По мое мнение, цялото това предприятие ще трябва да се отпише, освен ако не настъпи нещо съвсем непредвидено. — Като повдигна очи, той срещна втренчения поглед на Най и добави със скептичен тон, с какъвто обикновено се обръщаше към него: — Може би мистър Най има някакво предложение?

— Да — отговори Най, — действително имам.

Той не продължи веднага, а спокойно запали цигара. Нямаше намерение да се остави да бъде газен от Грили, който можеше да присъства на обедите в Ивър Темпъл и да заседава в Кралската комисия, но по негово мнение не беше нещо повече от изкуфял скъперник; веднъж, докато беше в Америка, се бе опитал да съкрати разходите му, а друг път го бе виждал да разваля един шилинг на гишето на Падингтънската гара, за да може да даде шест пенса бакшиш на носача. Но сега той нямаше никакво желание да го дразни. Благоразумно и с такт той заговори:

— Струва ми се, че вие и двамата гледате едностранчиво на положението. Толкова се задълбочавате в нашите цифри, разходи, проценти, че не виждате нищо зад тях. Трудна работа беше да се пусне „Кроникъл“ — този Пейдж се оказа по-силен, отколкото очаквахме — и въпреки че се представихме отлично, впрочем за което аз трябваше да работя буквално като негър, ние загубихме доста средства и още не сме разчистили пътя. Това именно вие виждате сега. Но, мистър Грили, докато вие отгоре, в главната дирекция гледахте нашите цифри и чупехте ръце, аз насочих погледа си на друга страна. И това, което не можех да видя, заех се да го издиря. Мога да ви кажа, че загубите, които понесе Пейдж, не са по-малки от нашите и през последните два месеца той е правил отчаяни опити да си осигури ликвидни средства. Преди пет седмици отишъл в банката и молил за заем. Не го е получил. Отишъл и при председателя на управителния съвет на банката и оттам нищо. А после, какво? Започнал да използва колкото може личния си кредит. Когато полиците се натрупали, ипотекирал къщата си, заложил личната си осигуровка, продал порцелановата си колекция, заел няколкостотин от помощник-редактора си, дори поискал от някои от своите стари чиновници да се съгласят с двадесет процента намаление на заплатите. Всичко това обаче не означава, че той не ще удържи още известно време и не ще ни създава трудности. Но това действително показва, че той е в твърде лошо положение, готов за онова последно кроше, което ще го ликвидира.

Грили слушаше доста внимателно, а сега нетърпеливо се размърда на креслото си, сякаш бе подбуден от някакво любопитство.

— Дори да има нещо в това, което казвате, това положение може да продължи до безкрайност. А откъде, ако смея да заимствам вашия спортен израз, ще дойде това последно кроше?

Най се наведе напред и продължи да говори бавно и логично. Колкото повече ненавиждаше търговския директор, толкова повече искаше да го убеди; той трябваше да се спечели на всяка цена:

— Зданието на „Северна светлина“, такова каквото е, е собственост на Пейдж. Той обаче не е собственик на печатарските помещения. Те са принадлежали на мистър Харботъл, близък приятел на бащата на Пейдж, а сега се притежават от вдовицата на Харботъл. Дълги години тия помещения са били предоставени на „Светлина“ за един повече или по-малко формален наем по силата на едно ежегодно подновяващо се дългосрочно приятелско споразумение — притежавам фотокопие от наемния договор.

Сега вече Грили слушаше крайно внимателно, но с подозрение — Най навлизаше в неговата компетентност. Колкото до Смит, той слухтеше, зяпнал като хипнотизиран.

— Добрах се до всичко това преди повече от месец и мога да ви кажа, че трябваше доста да поработя, докато разкрия всичко. Но какво предприех? Нищо. Аз не исках да се заемам толкова рано с мисис Харботъл. Но към началото на юни, посредством оня Балмър, който премина при нас, се запознах със старата лейди. Не ми беше леко да любезнича с нея, ходих при нея на чай и между другото докарах разговора до наемните й отношения, изтъкнах й как е измамвана с ниския наем и с голямо усилие я доведох до там, че тя сега е готова да продаде помещенията си… на нас. Сега можете ли да си представите какво би означавало това за Пейдж, който и без това е вече в ужасно затруднение, ако изведнъж, без никакво предупреждение, той се намери пред невъзможността да печата вестника си?

— Що за безсмислици говорите? — каза Грили. — Дайте да видя копието от договора.

Най извади фотокопието и почака, докато Грили го прегледа. Не мина дълго и Грили сне очилата си и изпръхтя с презрение.

— Това е един напълно валиден, ежегодно подновяван договор. Срокът за подновяването изтича едва след четири месеца. И дори да допуснем, че за търговските помещения не важи режимът за наемите, наемодателят е длъжен да спази тримесечен срок на предупреждение. Всичко седем пълни месеца. Вашата идея нищо не струва.

— Почакайте малко — каза Най. — Тук имаме работа със Закона за фабричните помещения от 1901-ва.

Грили погледна изненадан, както очакваше Най, и най-после каза:

— Е, какво?

— Казах ви, че помещенията са в старо здание. Повтарям — старо. Аз го обиколих цялото и това, което казвам сега, можете да вземете за библейска истина. По три отделни пункта тия печатарски помещения нарушават предписанията на Закона за фабричните помещения. Първо, прозорците не възлизат на десет процента от площта на пода. Второ, зданието няма два отделни изхода — следователно няма помощни изходи в случай на пожар. Трето, отвътре стените и коридорите не са варосвани последните четиринадесет месеца. Следователно — Най продължи бързо, преди Грили да успее да го прекъсне, — след като купим помещенията, ние, собствениците, веднага поемаме задължението да извършим ремонт, за да бъдем в съгласие със закона. Отиваме при градския инженер, когото вече заплаших, че ще пиша във вестника за проявената немарливост, и той веднага обявява помещенията за негодни. Той е длъжен да направи това и ще го направи. Такъв е законът. Докато извършваме ремонта — а няма за какво да бързаме — помещенията ще стоят затворени. „Светлина“ е все едно на улицата и Пейдж, поставен пред невъзможност да намери нови помещения, си вдига машините — с една дума е ликвидиран.

Настъпи мълчание, чу се само дълбоката и сподавена въздишка на Смит.

— Това е то — каза той. — Готово. И всичко напълно законно.

Грили гледаше въпросително Най. Заинтригуван мимо волята си, той не искаше да покаже интерес към това, което слушаше.

— Той би могъл да намери други помещения… и да пренесе машините си.

— Без стотинка… както е потънал в дългове?…

— Не, не — побърза да каже Смит. — Той никога няма да се съвземе. Никога.

— Но това не е много етична процедура.

— Тя е напълно законна. И нещо повече — прибави невинно Най. — Ние ще бъдем единствените, които спазваме закона.

Грили поклати неодобрително глава, но продължи да почесва брадичката си, като премисляше предложението, но си мислеше и за онези строги инструкции, които бе получил от Сомървил преди заминаването си.

— Можете ли да дадете приблизителна оценка за ремонта?

— Кръгло хиляда и петстотин лири, може би дори и по-малко. Помещенията ще бъдат тогава като нови. Готови да се нанесем в тях.

Ново мълчание. Грили гледаше проницателно Най.

— Каква цена иска тази особа за своята собственост?

Погледите им се срещнаха. Най бе готов с отговора си.

— Естествено, аз се сдобих с обективна оценка. Сумата беше малко под четири хиляди лири. Мисис Харботъл се съгласи да приеме три хиляди и петстотин лири. Готова е да подпише договора за продажба още днес следобед.

Като проточи врата си, Грили потъна отново в сериозна размисъл. Той бе един от първите, които бяха благословили проекта за покупка на „Северна светлина“. Беше против неговите интереси този проект да се провали. Като се изкашля предпазливо, той каза:

— Не мога да кажа, че съм напълно съгласен. Макар че, както изглежда, законни пречки не биха се явили, ако положението е такова, каквото го описвате, все пак това предложение не е твърде редно.

Лицето му се сви внезапно в мъртвешка усмивка. Той стана.

— По никакъв начин не се присъединявам към каквито и да било по-нататъшни действия, които вие може да предприемете, но при настоящите обстоятелства мисля, че би трябвало да видим случая по-отблизо.

Той облече палтото си и сложи ръкавиците със същите бавни педантични движения и се запъти към вратата. Като го последва, Смит тайничко хвана ръката на Най и я стисна до залепване:

— Ти ни спаси, Лен — прошепна той с пресипнал глас. — Бога ми, наистина имаш глава.

Най го погледна с изморените си очи и рязко дръпна ръка.