Арчибалд Кронин
Северна светлина (23)

IX

Хенри трябваше да напрегне всичките си душевни сили, за да може да дочака този следобед; мислите му бяха изцяло погълнати от предстоящата среща със Смит. Подсилван от чувството на оскърбление, той бе нетърпелив и дори ревностно искаше срещата да се състои. Не излезе за обед, а взе малко сухар от консервната кутия, която държеше в чекмеджето си. Непрекъснато гледаше бавното придвижване на часовниковите стрелки към следобедните часове.

Първа дойде Кора: пристигна по-рано, в три без четвърт. Лицето й беше напрегнато, очакващо, и това му подсказа, че тя бе изтълкувала погрешно поканата му. Нима си бе въобразила, че той сега, след повторно размисляне, е решил да изпълни молбата й. Той не й даде възможност да се върне на въпроса. И тъй като не искаше да я тревожи, не спомена защо я бе повикал. Под предлог, че е зает, той я помоли да почака в стаята на мис Мофат и добави, че Мофат сигурно ще пожелае да й направи чай.

Следващите петнадесет минути минаха непоносимо бавно. Макар да се стремеше да запази хладнокръвие, Хенри почувства как сърцето му започва да бие… все по-силно и по-силно. Той се въздържаше да прибягва до аминолитрата, която му беше дал доктор Бард, тъй като докторът го бе предупредил, че честата употреба намалява нейния ефект, но сега бе принуден да счупи една от ампулите, които за спешни случаи носеше в малка кутийка, завързана за верижката на часовника му.

Едва бе завършил инхалирането и лицето му беше още зачервено от това лекарство, когато Смит пристигна, придружен не само от Най, но и от един друг млад човек, когото Хенри не бе виждал никога преди.

Неочакваното появяване на този непознат човек, макар той да изглеждаше спокоен, любезен, дори и представителен, кой знае защо накара Пейдж да трепне — това обстоятелство сякаш прибавяше към срещата нови и неизвестни усложнения. Тримата застанаха прави и гледаха Пейдж, а Фенуик, който ги бе придружил по стълбите, беше застанал зад тях. Смит прекъсна мълчанието:

— Получихте ли моите писма? — Пресипналият му глас звучеше глухо и странно; той сякаш полагаше усилие, за да говори.

— И двете — отговори Хенри. И след това, тъй като бе решил на всяка цена да запази спокойствие, добави: — Моля, седнете!

Те седнаха като три автомата, непознатият с вид на обезпокоително безразличие, Най — нагъл както винаги. Той погледна Фенуик, който им бе донесъл столове.

— Имаме ли нужда от него?

Пейдж освободи Фенуик.

— По-късно ще ми благодарите — каза Най. Той запали цигара и добави с престорена учтивост: — Имате ли нещо против?

Настъпи кратко мълчание, след което Смит се изкашля, за да проясни гласа си. Лицето му, което нормално имаше цвят на свинско сало, сега беше бледо и лъщеше от пот, а бледнината му се подсилваше от синкавите косми по небръснатата му брадичка и тъмните подутини под очите му. Той сякаш не беше на себе си; яката му беше мръсна, вратовръзката разкривена и цялата му външност издаваше душевно безредие. Хенри никога не го бе виждал в такова състояние.

— Мистър Пейдж — започна той като се запъваше, но продължи сякаш наизуст, — аз лично не изпитвам никакви лоши чувства към вас. Уважавам ви и не желая да ви причиня никакво огорчение. Дори, надявам се, и вие да храните подобни чувства към мен. Заедно с това обаче могат да настъпят обстоятелства, при които човек в моето положение да се види принуден да предприеме стъпки в защита на своите интереси. Мистър Пейдж, мъчно е да се каже такова нещо… но ние притежаваме сведения, които, струва ни се, трябва да донесем до ваше знание.

— Ако трябва да вярвам на вашите писма, става дума за моята снаха?

— Точно тъй — подхвърли Най като изтърси пепелта от цигарата си.

— В такъв случай, макар че това може да ви се стори прекалена и излишна коректност, аз предпочитам, ако имате да казвате нещо срещу нея, да го кажете в нейно присъствие.

— Почакайте, мистър Пейдж. По-добре ни изслушайте най-напред. Не желаем да оскърбяваме жени.

— О, накъсо, Смит — обади се Най. — Давай, за бога, направо на целта!

— Е, добре тогава — каза Хенри. — Ще ви изслушам. Но предполагам да ви е добре известен законът за клеветата.

— Мистър Пейдж, трудно ми е да говоря…

— Слушай — прекъсна го Най. — Остави ме аз да говоря. — Той смачка цигарата и прикова студените си изпъкнали очи върху Пейдж. — Вие печатате едно съвсем морално вестниче, нали? Вие сте за морален печат, за морално общество, за всичко морално. Вие сте целият беличък и непорочен и вероятно никога не сте чувал думата аборт?

— Аз… аз зная тази дума — каза изненадан Пейдж.

— Добре че я знаете — продължи презрително Най. — Това улеснява нещата. Тогава вероятно знаете, че когато на някоя млада жена се случи известна неприятност, а не е омъжена и иска да се спаси от позор, тя бърза да се обърне към някоя стара баба в някоя затънтена улица, която я освобождава от бременност. За нещастие обаче съществува едно мръсно законче, известно като Закон за престъпленията срещу личността, от 1861 год., който гласи, че жена, която противозаконно позволи употребата на инструменти или други средства с цел да предизвика аборт, извършва углавно престъпление и се наказва с доживотна каторга или най-малко с три години, или пък със затвор не по-малко от две години… жалко, нали?

— Достатъчно — каза с пресипналия си глас Смит. — Мистър Пейдж, мъчно ми е, но трябва да ви го кажа. През август преди три години вашата снаха, тогава Кора Бейтс, е била осъдена по тоя закон от углавния съд в Блекпул.

Мраз скова сърцето на Хенри, той остана като вкаменен, не можеше да откъсне погледа си от Смит. Всичко друго изчезна, остана само замреженото като в мъгла лице на Смит.

— Не… не… не вярвам.

— Но това е истина. Можем да ви го докажем.

— Не! — механично повтори Хенри. — Това не е вярно!

— О, стига празни приказки! — викна Най и посочи към третия. — Ей този Хейнс е бил на делото… той го е проследил от началото до края. Нали, Джек?

— Съжалявам много, сър, но така е. — Хейнс погледна Пейдж сякаш се извиняваше или поне малко от малко съжаляваше. — Бях в съда през време на целия процес. Трябва да кажа, че поради особените обстоятелства съдията беше твърде снизходителен. Присъдата беше лека.

— Присъдата? — Като се хвана за облегалките на стола, Хенри едва можа да произнесе тази дума.

— Шест месеца.

Хенри не чувстваше сърцето си; за известно време то наистина бе престанало да бие. Той бе очаквал всякаква друга инсинуация, например че ще разровят и надуят някоя нейна безразсъдна постъпка, може би някаква глупава интрига с този младеж Хейнс или пък нещо из нейното бедно минало и ранните й неволи, но не и това толкова фатално и толкова далечно от най-лошите му очаквания, че изведнъж всичко се надигна в него… той не може, не, той не може да допусне такова нещо.

— Невъзможно… това е лъжа! Тя е тук… тя ще отрече това.

— Добре, извикайте я — каза Най толкова хладнокръвно и самоуверено, че Пейдж се смрази. — Тогава ще видим кой лъже.

Хенри стана, за да я повика, но отново се свлече на стола си. Той не можеше да иска от нея да отговаря за такова гнусно обвинение.

— Хайде де — подкани Най. — Да свършим веднъж завинаги. Попитайте малката лейди как е попаднала в дранголника.

Смразен от съмнения, Хенри не можеше да реши какво да стори. Докато той се двоумеше, страничната врата към стаята на Мофат се отвори. Уморена да чака, Кора влезе, за да види дали той е вече свободен.

Той никога няма да забрави нейното лице, когато тя в един миг разбра какво означава тази сцена. В стаята настъпи гробна тишина и ужасена, тя едва промълви:

— Извинете… не знаех… — и понечи да излезе.

— Чакайте малко — каза Най. — Дошъл е този джентълмен от доста далеч, за да ви види.

Тя се спря, сякаш нямаше силата да се противопостави.

— Надявам се, че си спомняте за мен? — попита Хейнс.

— Не… никога не съм ви виждала. — Отговорът беше толкова тих, че едва се чу.

— Извинете, мис… поне тогава бяхте мис Бейтс… нося отрезки от вестника заедно със снимките, а също и показанията, които подписахте в болницата.

Той посегна към вътрешния си джоб. Пейдж помисли, че Кора ще падне. Тя започна да плаче, плач конвулсивен и сух, без сълзи, от който се тресеше цялото й тяло. Той не можа да понесе тази гледка.

— Достатъчно — каза той на Смит. — За бога, вървете си.

— Убедихте ли се? — попита на ставане Най.

Смит също бе станал. Той стоеше до бюрото без да гледа Пейдж и стискаше чантата си, а потта избиваше на едри капки по челото му.

— Вижте сега, мистър Пейдж. Няма нужда никой да знае за това. Ние ще го запазим в тайна и ще мълчим като гроб. Никакво зло не е сторено. Никакво. Разрешението е твърде просто. Изготвих един малък проектодоговор, всичко е съвършено честно и откровено. — С трепереща ръка той бръкна в чантата си. — Уверен съм, че ще го приемете. В такъв случай няма да печатаме нито думичка за този малко неприятен случай. И вярвайте ми, драги мистър Пейдж, няма защо да остават лоши чувства между нас.

— Вървете си, моля, всички. Ще говоря после с вас.

Смит остави на бюрото един голям плик и се запъти към вратата.

Когато си отидоха, Пейдж се обърна към Кора. Той нищо не можеше да каже, абсолютно нищо; думите му замираха на гърлото. Тя продължаваше да плаче, и закрила лицето си, се бе обърнала към стената. Той се помъчи да намери някаква дума на утешение, но това не му се удаде. И тогава тя първа прекъсна мълчанието. Без да се обръща към него, закривайки лицето си, заговори през сълзи:

— Истина е… истина… каквото ви казаха. Но може би не са ви казали всичко… че аз тогава бях едва шестнадесетгодишна, сама се издържах, като работех все в малки пивници. Едно лято отидох за една седмица в Блекпул; само да знаете колко месеци трябваше да пестя за това пътуване. Отидох да потанцувам в Алхамбра. Директорът ме видя и ми предложи работа. Приех. Той беше любезен с мен, а аз бях така самотна. Цял живот съм била самотна. Тази самота ме гнетеше. Чувствах нужда от някого, когото да обичам. Аз не знаех, че той бил женен… отначало не знаех това. А той никога не ме е обичал; той беше пропаднал тип, истински подлец. Когато му казах, че съм… той се озлоби към мен и започна да ме ругае. Страхуваше се жена му да не разбере. Каза, че знаел какво трябвало да се направи. Беше ми вече все едно, като взе така да се отнася с мен; и се съгласих да ме заведе. Там една жена направи това. Чувствах се зле, толкова зле, че мислех, че ще умра и исках да умра. Тя се уплаши и повика някакъв доктор. Той ме настани в болницата и там всичко излезе наяве. — Кора едва се държеше, но с последни сили продължи: — В болницата останах два месеца. Имах треска и какво ли не. Когато ме изписаха, пое ме полицията. Изглежда, трябваше да ме приберат. Искаха от мен да стана главната свидетелка срещу жената. Но и тя беше като мен, бедна, без приятели и някак си аз не можах да го сторя. Когато дойде делото, те отново се нахвърлиха срещу мен, но съдията ми даде само шест месеца. Мисля, че ме съжали. Бях за окайване. В болницата ми бяха отрязали косата и аз бях просто кожа и кости. Беше ми все едно. Щеше да ми бъде напълно безразлично и да бяха ми дали най-тежката присъда. Нямаше никакво значение за мен. Аз вече не можех да дойда на себе си.

— Спри, Кора… — Изпълнен с умиление, той стана и отиде при нея. — Не говори повече нищо.

— Трябва да ви кажа всичко, та ако ще и да се свърши с мен. Когато излязох, благотворителното дружество искаше да ми даде работа в Блекпул. Но аз не можех да понасям този град. Беше настъпило лято. Видях едно обявление за работа в Скарбъро, каквато бях вършила вече. Отидох там. Работата беше лека. Продавах пирожки и други такива в павилиона на пристанището. Но аз все още не можех да дойда на себе си. Сякаш не бях между хора. Нищо не ме вълнуваше, чувствах се като жив труп. Всяка вечер, когато затварях в шест, отивах да се поразходя до пристанището и там, на една пейка, все него виждах. Дейвид. В него имаше нещо… Една вечер не можах да се въздържа. Спрях се и му заговорих.

Нови конвулсии я разтърсиха.

— Така започна. Не посмях да му кажа нищо за себе си. Но и той беше със същата орисия. Само като го видях, познах. Исках да му помогна. И мисля, че му помогнах. Бях добра съпруга. Но ако той узнае, това ще бъде краят; не зная какво тогава ще стане с нас.

Тя изхълца още един последен път и като се тресеше цяла, обърна се към него, сякаш сега, отритната от света, без път, обезумяла, но все още жадна за щастие, го молеше за помощ.

— Не плачи! — каза той и я подкрепи. — И в никакъв случай не казвай нищо на Дейвид. Все ще можем да направим нещо.

— Не можех да си помогна… това се случи с мен… и това е всичко. Всичко казах. Но какво ще си помислите вие… особено вие? След всичко, което направихте за мен, а ето аз какво ви причиних. О, как не виждате… че сега всичко зависи само от вас.

След тези думи тя нищо повече не каза, погледна го с обезумели очи и преди още той да може да я задържи, тя се обърна и избяга от стаята.

Той не направи опит да я спре. Отпусна се тежко на стола, и стиснал глава между двете си ръце, се наведе над бюрото и се помъчи да събере силите си, за да посрещне удара от това последно нещастие. Какъв хаос, си помисли той, какъв ужасен хаос! Гневът и погнусата, които го бяха обзели отначало, сега отстъпиха място на състраданието. За него тя не беше виновна и все пак последиците щяха да бъдат фатални както за него, така и за „Светлина“.

Инстинктивно той взе договора, който Смит бе оставил на бюрото му, и почти машинално го прочете от начало до край. Това, което предлагаха, никак не беше изнудваческо; нещо повече, предлаганата спогодба беше дори необичайно честна за такъв род сделки: опитвайки се да се оправдае в собствените си очи, Смит се бе потрудил колкото може по-справедливо да определи съотношението на активите на двата вестника и да оцени фирменото право на „Северна светлина“ и на „Кроникъл“, изхождайки от тиража през последната година. Но от финансова гледна точка договорът предлагаше съответни права на двете страни, и лично за Пейдж той не оставяше място за никакви съмнения. Пейдж трябваше да напусне „Северна светлина“. А ако откаже да предаде „Светлина“, цялата история на Кора, минало и настояще, съответно украсена, ще се появи под големи заглавия в Хедълстън и във всички вестници на Сомървил из страната.

Тръпки побиха Хенри, когато си представи този ужасяващ рекламен шум. Как щяха да го опетнят, него, поборника за напредък и просвета, бившия кмет на Хедълстън, този, в чест на когото се готвеше тържествен банкет, честният и принципиален човек, този, който така неуморно се бори срещу корупцията. Нямаше да бъде пощадена и Алис със своите амбиции за светски живот, нито пък Дейвид, измаменият съпруг; дори и Дороти щеше да получи своя дял — никой от тях нямаше да се изплъзне. Те всички щяха да бъдат влачени в калта от сръчни ръце, практикували дълго това изкуство. За него резултатът без съмнение щеше да бъде обществена и политическа смърт. За Дейвид последиците щяха да бъдат толкова страшни, че той дори не посмя и да помисли за тях: такъв удар щеше да бъде фатален за него, щеше да го върне обратно в мъките на ада, откъдето той вече надали ще може да излезе пак.

А Кора, нима тя нямаше да страда най-много от всички? Съзнанието, че им е причинила това нещастие, че отново ще трябва да изпита веднъж преживените с такъв ужас мъки и унижения, сега увеличени стократно мисълта, че сега безвъзвратно пропадаше толкова скъпо придобитата сигурност, безопасност, душевното й спокойствие, всичко това сигурно щеше да я погуби.

Той скочи и започна да ходи напред-назад из стаята. Нима може да допусне това нещастие да се стовари над нея и над семейството му — той трябва да отстъпи, трябва да се откаже от „Светлина“. Само мисълта за това предизвика силна болка в гърдите му. Той се помъчи да се убеди, че неговата упоритост е просто накърнено честолюбие, породено от с нищо неоправдана привързаност към една дългогодишна семейна собственост, че той, Хенри Пейдж, е само един старомоден идеалист, който пише блудкави статии и си въобразява, че малкият му провинциален вестник струва кой знае какво. Но тези мисли не помогнаха. Като си спомни дългата и упорита борба, която води, и трудната победа, която спечели и то, за да бъде ограбен в последния момент, кръвта му се качи в главата. „Северна светлина“, той я бе получил по наследство от своите прадеди, тя бе традиция на неговия род, смисълът на живота му.

Машинално, сякаш изпълняваше чужда воля, той тръгна по коридора към малката стая в дъното, където се съхраняваха първите броеве от „Светлина“, и започна наслуки да ги снема от полиците. Ето в 1785 г. описание на първото прелитане на Ламанш с балон, извършено от Бланшар един петък „въпреки лошите предвиждания“, а ето и десет години по-късно първата глава от „Векът на разума“ на Пейн, една поредица публикации, заради която Даниел Пейдж е бил преследван от правителството и която в края на краищата разклатила положението на Пит. А ето и знаменитият доклад за бунта в английската флота през 1797 г., когато Английската банка преустановила плащанията в злато. Друг брой съдържаше дописка от Чарлз Ламб из живота на знатните среди в Маргейт, където е бил изпратен да събере материали за пристигащите там знаменитости, а ето и още една дописка, живо описание на големия чартистки събор. В трескаво състояние, без да обръща внимание на хронологическия ред, Хенри премина тези избелели и пожълтели листа, всеки от които носеше някакъв печат от историята на Великобритания: Трафалгар, превземането на Кабул, Балаклава, опитът за атентат срещу кралица Виктория в 1842 г., Наполеоновите войни с ужасяващи карикатури на корсиканското чудовище, бюлетин за смъртта на Роберт Браунинг, за неговото погребение в Абатството, Южноафриканската война, фонда в полза на войниците, открит от Роберт Пейдж… не, това вече надхвърляше силите му. Той изстена и стисна с двете си ръце слепоочията, които биеха до пукване. „Северна светлина“ сам беше история; не можеше да го остави в чужди ръце, които сигурно щяха да го осквернят.

Той рязко се обърна и вече с друго намерение се върна в кабинета си. Часовникът показваше седем и половина — без да усети как мина времето, той бе загубил близо три часа. Вероятно Мофат вече си е отишла, както винаги в шест часа, без да подозира, че се бе случило нещо лошо. След дълго търсене той намери в чекмеджето на масата й разписанието на влаковете. Нощният влак за Лондон тръгваше в осем без седемнадесет. Нямаше време да отиде в къщи за куфара си. Трябваше да вземе такси направо за гарата. Набързо написа на Мофат бележка, че ненадейно са го повикали в Лондон и я остави на калъфа на пишещата машина. След това телефонира в къщи; Алис беше излязла и той каза на Ханна да й съобщи, че ще се върне най-късно след два дни. След това взе шапката и палтото си, излезе от редакцията и бързо се отправи към гарата.