Арчибалд Кронин
Северна светлина (3)

III

Понеделник беше винаги напрегнат ден — натрупваха се много новини от края на седмицата — и затова Пейдж отиде отрано в редакцията. Вместо да се изкачи направо по стълбите, той влезе в апаратната. В тази стая с изглед към каменния двор, голяма, със стара мебелировка, но твърде светла, работеха повечето от репортерите. Изобщо помещенията не бяха големи — впрочем Хенри трябваше да наеме съседната сграда за печатарските си машини — нито бяха модерно обзаведени, останали бяха такива, каквито са били от години наред. Те му допадаха и той ги харесваше. Питър Фенуик, помощник-редакторът, стоеше с коректора Франк при телетипа на Асошиейтед прес.

— Какво ново от Египет? — запита Хенри, след като се поздравиха с „добро утро“.

— Каналът все още блокиран — отговори Фенуик, — американците не могат да получат разрешение да изтеглят корабите си с цимент. Крал Сауд разговарял с Айзенхауер. Ще получи реактивни самолети и повече танкове. Насър продължава да бълва заплахи наляво-надясно… израелците не отстъпват. У нас почва да се чувства липса на петрол. Идън пристигнал със семейството си в Панама…

Пейдж слушаше мълчалив, всяка дума отваряше още пресните рани, които му бе причинило това позорно поражение.

— Какви са вътрешните новини?

— Една гнусна история от Белфаст. Двойно убийство и самоубийство… съпруга, любовник и съпруг, всички с прерязани гърла.

Подробностите, които Хенри набързо прочете, бяха наистина ужасни.

— Махнете я! — каза той.

— Няколко реда на последната страница? — предложи Фенуик.

— Не, нито ред!

Останалите новини, които той набързо прегледа, нямаха нищо ободрително. Положението в Средния изток се влошаваше: без съмнение, в Кипър назряваха нови усложнения.

— Нещо друго? — запита той.

Франк, чиято работа беше да „пресява“ новините от телетипа и да подбира тия, които засягаха североизточната част на страната, каза:

— А това?

Листа, който подаде на Хенри, беше един телепис от протоколите на парламентарните дебати в събота вечер. Той бе подчертал два реда със син молив.

В отговор на едно запитване от страна на мистър Бърни Кедмъс, депутат от североизточната избирателна колегия, мистър Филип Лестър отговори от името на правителството, че доколкото му е известно слуховете за това, което почитаемият член на Парламента благоволи да нарече проект АРА са лишени от всякакво основание.

— Проект АРА? — погледна Хенри въпросително ту единия, ту другия.

— Никога не съм чувал подобно нещо — каза Фенуик.

— АРА — повтори Франк и сви вежди. — Да не е нещо за Администрацията на реактивната авиация?

— Не е вероятно — отговори Фенуик. — Възможно е да е празен шум. Този Кедмъс все се изсилва.

Хенри му върна телеписа.

— Все пак някой да проучи. Младият Люис, ако може да го освободите.

Той се изкачи по витата каменна стълба в кабинета си. Мис Мофат, неговата секретарка, която завеждаше също и абонаментите, подреждаше в това време пощата. Вече в доста напреднала възраст, с неутрална външност, напомняща по-скоро пенсионирана учителка, с безцветно лице и прошарени коси, тя носеше лете и зиме сива пола и сива плетена жилетка. Мофат беше фактически незаменима, тъй като изпълняваше всякакъв вид случайни поръчения, а също и сериозни задачи и то без ни най-малък шум. Назначена в редакцията от Роберт Пейдж още преди тридесетина години, тя никога не бе признала напълно сина за приемник на бащата. Тази сутрин имаше нещо особено в нейното държание. Хенри схвана изведнъж, че тя има нещо да му казва. Тя го остави да прегледа писмата и се зае да развързва възлите на едно парче канап от колет, като го навиваше в хубавичко стегнато кълбо — страдаше от манията за дребни икономии и събираше връвки, половинки листа хартия и всякакъв вид дребни неизползвани марки, сякаш представляваха банкови авоари. И когато Хенри се приготви за диктовка, тя каза:

— Той пак телефонира.

— Кой?

— Сомървил.

Хенри я погледна изненадан.

— Какво искаше?

— Да говори с вас. Когато му казах, че още не сте дошъл, а той очевидно знаеше, че не ще ви намери толкова рано — телефонира в седем и половина от Съри — поръча да ви предам това съобщение.

— Да?

Тя взе бележника си и прочете стенограмата: „Моля предайте моите лични поздрави на мистър Пейдж. Съобщете му, че идната седмица двама от моите чиновници ще пристигнат в града ви. Кажете, че ще се чувствам особено щастлив, ако бъде така добър да им разреши да го посетят“.

Настъпи кратко мълчание. За да събере мислите си, Хенри каза:

— Прочетете го още веднъж!

Тя го прочете отново и този път то звучеше дори още по необикновено учтиво. Недоумението, което го бе овладяло в събота, се възвърна с нова сила. Той изпитваше някаква смътна тревога.

— Какво значи това?

Като стисна устни, Мофат тръсна глава с жест на гняв и презрение.

— Иска да купи „Светлина“.

— Той поиска вече. Бил с впечатление, че вестникът се продава. Казах му, че се лъже.

— Той не е от тия, които се лъжат.

— Е, та какво… — каза Хенри и продължи: — Дори и да сте права, това няма значение. Той може да иска да купи. Но аз съвсем не мисля да продавам.

— Нима това е толкова просто?

— Разбира се! — Пейдж беше разтревожен и цялата тази работа започна да му досажда. — Щом като вестникът не е обявен за продан, как „може“ да бъде купен?

— Познавате ли Вернон Сомървил?

— Да… всъщност срещал съм го веднъж.

— Тогава вие го познавате толкова, колкото аз познавам хората на Марс. Но поне познавате изданията му. Прегледахте ли тазсутрешния „Газет“?

В редакцията се получаваха всички лондонски ежедневници; те се подреждаха върху дългата махагонова маса с бронзова обшивка, която стоеше до прозореца. Мис Мофат взе „Газет“ и го сложи пред него. Тази сутрин по цялата първа страница беше поместена зловещо ретуширана фотография на три окървавени трупа, двама мъже и една жалка полугола жена, прострени на пода в скромна квартира, а отгоре с едър шрифт стоеше кресливото заглавие „Цената на страстта“.

— Нали е симпатично? — каза Мофат с неописуем тон. — Добре би изглеждало на нашата първа страница.

Макар че Мофат лесно изпадаше в мрачно настроение и винаги беше готова да се обижда, Хенри не можа да разбере какво я бе прихванало. Както и да е, той трябваше да сложи край на този безсмислен разговор. Подаде й обратно вестника.

— Пригответе се за диктовка! — каза рязко той.

Когато Пейдж завърши писмата, тя мина в съседната стая при пишещата си машина, а той излезе и се отправи по коридора към старинната зала с колони, където всяка заран в десет часа събираше редакционния си персонал на конференция, за да обсъждат статиите и разпределението на новините за следния ден. Малкълм Мейтланд, помощник главният му редактор беше вече там и разговаряше с Хартли Слейд, който завеждаше културния отдел; и когато Пейдж влезе, след него дойдоха спортният редактор Пул, заедно с Хорейс Балмър, шефът на рекламния отдел.

Когато седнаха пред дългата полирана маса, Хенри почувства внезапен подтик да спомене за случая Сомървил, но като съзна, че това би било слабост от негова страна, се въздържа. Започнаха да обсъждат съдържанието на вестника, като прехвърляха заглавие по заглавие представената от Мейтланд схема за новините и решаваха какво да остане, какво да отпадне.

Линията на „Северна светлина“ беше от край време резюмирана в мотото, което стоеше отпечатано най-отгоре на първата страница в обикновен цицер: „Всяка информация, която заслужава да се чете“. Непреклонно твърд срещу всякакъв вид сензации, вестникът си беше създал от пет поколения насам репутация на честно и добросъвестно списван вестник със здрава информация. Той бе влязъл повече или по-малко в бита на областта. Днес главният интерес в информацията неизбежно се насочваше към Средния изток. Пейдж и неговите помощник-редактори разгледаха подробно новините от тази част на света, прехвърлиха съобщенията, които бяха постъпили от цялата страна и от областта и най-после стигнаха до темата, която представляваше винаги интерес — времето. Поройни дъждове се бяха изсипали миналата нощ над Линкълншир и за случая бе изпратен един репортер заедно с главния фоторепортер. Имаше, разбира се, и не малко местни събития, за които трябваше да се съобщи, и за тях дадоха съответни редакционни разпореждания. Боб Люис бе вече изпратен за случая АРА. След като в продължение на един час обсъждаха свободно всичко, постигна се съгласие и стана възможно да се определи окончателно външният вид на вестника.

Когато другите излязоха, Малкълм Мейтланд тръгна заедно с Хенри по коридора. Притежаващ изключителна вещина и характер, твърд и упорит нортъмбрианец, Мейтланд беше човекът, чието мнение Пейдж дълбоко уважаваше. Син на работник „бомбаджия“ от миньорското селце Бедлингтън, той беше роден в типична миньорска среда. Разчитайки само на себе си, той се бе издържал сам и бе завършил Дърамския университет, където бе спечелил две стипендии и през последната си учебна година — наградата Уитингам по политическа икономия. Отначало се учителствал в Тайнкасъл, където, вдъхновяван от идеи за обществени реформи, отдавал свободното си време на основаното от него училище за младежите от местната корабостроителница. По-късно, на два пъти бе участвал в парламентарните избори като кандидат на либералната партия в Северен Дърам, но и двата пъти е бивал бит с малко. Тогава, принуден от парични несгоди, след като загубил част от младенческите си илюзии, но не и чувството си за хумор, той напуснал политическата кариера и преминал към журналистика. С червендалесто, некрасиво лице и куц с единия крак — последица от злополука в каменовъглената мина, когато бил момче — той привличаше не с външността си, а с ума и сърцето си. Закоравял ерген, той живееше сам в един апартамент в Уътън и, както казваше, „карал я много добре“. Подобно на хубава северна ябълка, той беше груб, но иначе изцяло запазен. Здравата жизненост на този човек се проявяваше дори и в неговата слабост, една отколешна страст към коне за надбягване в тръс, подхранвана без съмнение от живата още от детските му години обич към миньорските коне — дори плащаше за отглеждането на два расови бегачи в конезавода Мосбърн. Мейтланд беше по-близък на Пейдж, отколкото всеки друг в редакцията.

— Има толкова проблеми. — Те разговаряха по темата на уводната статия и Хенри, мрачен и раздразнен повече от всякога, говореше възбудено: — Има толкова много неща да се кажат, а времето за това е толкова малко.

Мейтланд поклати глава:

— Изглежда здравата сме затънали, повече от всякога.

— Ако можехме поне да се отърсим от нашата проклета апатия.

— Е, ние се пообъркахме малко, тъй е. Но бивали сме и по-зле.

— Само ако имахме кой да поеме… някой истински държавник… като Дизраели, например…

Мейтланд се спря до вратата на Пейдж и със съчувствена усмивка го изгледа изпод вежди.

— Ето ви уводната статия. А и заглавието й: „Ако днес Дизраели беше жив“.

Когато си тръгваше, той погледна часовника си и каза сухо:

— Не забравяйте, че в единадесет часа имате среща с нашия божи служител.

Сега вече наближаваше единадесет часа и преди още Пейдж да успее да слезе в рекламния отдел за обичайната си конференция, в кабинета му влезе Джилмор, енорийският свещеник от черквата Св. Марк. Този енергичен, добре избръснат християнин, от когото лъхаше доброжелателност, му стисна ръка.

— Добре сторихте, че ме приехме, Хенри. Вие сте зает като мен.

Той бе дошъл във връзка с камбанарията на Св. Марк, която през януари бе почнала да се наклонява. Червеи дървояди разяждаха дървената й конструкция и тъй като старият й остър връх беше особено красив, а представляваше и една от отличителните черти на града, Хенри бе открил подписка в „Северна светлина“ за нейното възстановяване.

— Току-що направих окончателната сметка — продължи енорийският свещеник като шумолеше с книжата си: — Опасявам се, че ще излезе много повече, отколкото предполагахме. Четиринадесет хиляди лири.

— Това е голяма сума.

— Наистина, голяма е, приятелю мой. Особено когато постъпленията по вашата подписка не превишават пет хиляди.

Това никак не тревожеше Хенри. Начинанието на вестника беше съвсем доброволно и макар че той не бе крезовски богат, бе открил лично подписката със сто гвинеи^[1]. Все пак, той каза:

— Страната преживява сега тежки времена; данъците са високи, а и този сезон никак не е за благотворителност. Почакайте до идната Коледа. Тогава може би ще върви по-добре.

— Но, драги Хенри, нуждата е крещяща.

Той продължи да говори още известно време все в същия дух, а Пейдж все повече губеше търпение. Та не разбираше ли той, че всички лични интереси, всички ненужни проекти, целият този вечен вой за повече и повече, трябва да престанат, преди още страната да е изпаднала в пълна разруха? Все пак Пейдж положи усилие да го търпи, да слуша и обсъжда разни начини и средства, обеща му място на вътрешната страница, но бе доволен, когато най-после свещеникът стана. На излизане Джилмор плъзна стеснително върху бюрото на Пейдж един лист, написан на машина.

— Простете ми, ако ви оставям тези няколко пасхални стиха, Хенри. Вярвам, че по този случай може би ще ги намерите достойни за отпечатване.

Когато вратата се затвори зад свещеника, по силата на навика Пейдж взе листа. Погледът му се спря на първия жалък стих: „Лилия, най-хубавото от всички цветя“ — когато телефонът иззвъня. Беше гласът на Мофат, която от вътрешната централа в долния етаж винаги го предупреждаваше, когато го търсеха.

— Пак Лондон.

— Да не е Сомървил? — възкликна неволно той и тутакси се засрами от себе си.

— Не! Търсят ви от Мигхил Хаус. Някой си мистър Джонс.

След един миг той каза:

— Дайте!

— Мистър Хенри Пейдж? Как сте, сър? — Този глас имаше галски акцент. — Говори Тревор Джонс, частният секретар на сър Итъл Мигхил. Нямам удоволствието да ви познавам, сър, макар че се надявам в скоро време да имам случая да ви се представя. Мистър Пейдж, сър Итъл би желал да го посетите в Лондон… или във вилата му в Съсекс. В най-близкото удобно за вас време.

Хенри интуитивно предугади какво щеше да следва.

— Съжалявам, но нямам свободно време.

— Сър Итъл би бил щастлив да ви изпрати частния си самолет.

— Не, не ми е възможно.

— Уверявам ви, мистър Пейдж, във ваш интерес ще бъде да дойдете.

— Защо?

— Поради очевидни причини.

— Питам ви защо?

— Доколкото е известно на сър Итъл, „Северна светлина“ е обявена за продан. Той особено желае да не предприемате нищо преди да е говорил с вас.

Внезапен гняв стисна гърлото на Хенри. Той тутакси прекъсна връзката. Но какво означаваше всичко това? Защо двама от най-мощните вестникарски магнати в страната внезапно обръщаха поглед към един малък провинциален вестник? Макар да премисляше всички възможности, той не можа да намери смислен отговор на нито един въпрос.

С особено напрежение на волята той отхвърли смътното чувство на тревога, което го овладяваше и си наложи да започне уводната статия. Внезапно телефонът иззвъня отново. Хенри едва не подскочи на стола. Но сега беше асистентът на д-р Бард, който му напомняше за уговорения по обед ежемесечен преглед. При нормални условия това прекъсване би го раздразнило; днес то бе добре дошло; нещо го теглеше навън от редакцията. Като се съсредоточи, той написа статията на първа ръка и позвъни за Мофат.

Тя влезе, донесе писмата и след като Пейдж ги подписа, подаде й черновата.

— Искам да я прегледам отново, когато я напишете на машината.

— Добре.

От хладния й тон Хенри схвана, че тя не бе забравила предишната му рязкост. Макар че Мофат вече не се мусеше, тя по свой маниер го наказваше за случайните му прегрешения.

— Желаете ли кафето? — попита тя. — Минава обед.

— Не, излизам. Ще се върна в два.

— По-добре прочетете това преди да излезете.

И равнодушно му подаде една телеграма.

В ДОПЪЛНЕНИЕ ТАЗСУТРЕШНОТО ИЗВЕСТИЕ ОТ СОМЪРВИЛ УВЕДОМЯВАМ, ЧЕ ЩЕ ВИ ПОСЕТЯ СЛЕДНИЯ ВТОРНИК. ОЧАКВАЙКИ С УДОВОЛСТВИЕ НАШАТА СРЕЩА СЪРДЕЧНО ВАШ ХАРОЛД СМИТ.

Този път вече Пейдж не се изненада, но пръстите му здраво стискаха жълтеникавата хартийка.

— За бога, да знаехме поне какво са си наумили!

Нито нейният израз, нито нейният отговор му донесоха някакво успокоение. Тя каза кратко:

— Скоро ще узнаем.

Тъй като той не отговори, тя излезе от стаята му.

Останал сам, Хенри повдигна очи и намръщен спря погледа си върху окачената на отсрещната стена старинна фотография на основателя на „Северна светлина“, неговият прапрадядо, стария Даниел Пейдж, седнал в черно облекло и заел поза, изразяваща твърдост, мушнал едната си ръка под ревера на редингота, а с изправения показалец на другата подпрял челото си. В разстроеното си въображение той като че ли видя в това сериозно заповедническо лице още и загриженост. Бързо взе шапката си и излезе от стаята.