Арчибалд Кронин
Северна светлина (14)

XIV

Следната сутрин, като завърши в кухнята обичайната си конференция след закуска, мисис Пейдж излезе да се поразходи из града. Въпреки постоянните настоявания на Ханна „да не се трови“, Алис беше в лошо настроение не толкова защото беше напълно убедена, че я водеха към нищета, отколкото поради мъчителните й предчувствия, че най-после е дошла дотам, хората да я отбягват.

Миналата седмица лейди Уелсби бе дала голям прием и нито тя, нито Хенри бяха поканени. За Алис това бе горчив хап — тя винаги се бе гордяла, че е особено близка с Елинор Уелсби — и това сякаш зловещо предвещаваше подобно влошаване на нейните отношения и с Кетрин Бард, и с другите й приятелки. Нещо повече, почнало бе да й се струва, че търговците се отнасят към нея с по-малко уважение отколкото преди. Мистър Скейд, месарят, бе твърде нелюбезен миналата събота, когато тя забрави да поръча предварително месото и го помоли да й изпрати месо още същия ден. Поради това Алис не беше склонна да рискува и минава по шумните улици, но пък поиска й се да се поразсее и сега се бе запътила към малката си шивачка, мис Джени Робинзон, която й поправяше сивото моаре — единственото, което си бе купила при Дженер, когато беше в Единбург при сестра си миналата пролет — понеже, както обясняваше на Ханна, „никак не обичала рюшчета по ръкавите“.

Разходката й по Парк роуд беше приятна и без премеждия, но като наближи към центъра на града погледът й бе привлечен и задържан от едно съвсем необикновено зрелище. При вестникарската будка на Виктория скуеър се бе струпала голяма група граждани, които разговаряха възбудено помежду си и се тълпяха около будката да купят някакъв бюлетин.

Това възбуди любопитството на Алис. Тя се нареди заедно с другите и не много лесно успя да се сдобие с един екземпляр от тези бюлетини, написани на едната страна на листа на пишеща машина и при това леко зацапани. И тогава тя видя заглавието: „СЕВЕРНА СВЕТЛИНА“. Най-напред тя нищо не можа да разбере, помисли си, че това е сигурно някаква обява, но изведнъж през обърканото й съзнание премина лъч на просветление. Това е самият вестник! Тръпки от ужас я побиха. Тя направи няколко нерешителни крачки напред, като подплашена кокошка, позавъртя се, а след това се спря като си казваше: „Не издържам“. Тя забрави мис Робинзон, върна се и тръгна бързо назад към Хенли Драйв, като избягваше главните улици и постоянно си повтаряше: „Това е краят“.

В това време смущението около будката не намаляваше и от прозореца на своя кабинет, откъдето се виждаше част от площада, Арчибалд Уелсби наблюдаваше с особено внимание и съсредоточеност тази необичайна сцена. Никой, ласкаеше се той, не можеше по-добре от него да преценява настроението на града, но реакцията, която бе предизвикана от появяването на „Светлина“ на циклостил, го бе поразила. През време на редовната си сутрешна обиколка из фабриката, която току-що бе завършил, този случай се коментираше във всички отдели с възмущение. Директорът Холидей, който го придружаваше, бе осъдил възбраната, наложена от „Кроникъл“ върху печатарските помещения, като несправедливо дело — срамота беше една стара хедълстънска институция да се притиска така до стената от външни хора. Джим Дейвис, неговият шест фута висок надзирател, капитан и полузащитник в националния отбор по ръгби, истински човек и любимец на всички, към когото дори Уелсби се отнасяше любезно, бе обобщил чувствата на всички, казвайки ядосано:

— Това е истински мръсен номер, сър Арчи. Точно когато Пейдж ги биеше вече. Нещо трябва да се направи, но изглежда, че никой нищо няма да направи.

Тези забележки, особено това многозначително и насърчаващо изказване: „точно когато ги биеше вече“, обикаляха гънките на мозъка на Уелсби, когато, все ще застанал замислен до прозореца, запали първата си пура за този ден. Той лично не се вълнуваше кой знае колко от това събитие; в това положение обаче имаше нещо, което силно привлече вниманието му на хитър и преуспяващ бизнесмен. Неговата суетност, която беше значителна, го изпълваше с увереност, че той е най-изтъкнатата личност в градчето. Когато връчваше купата на местните спортни състезания или раздаваше наградите в основното училище, трикратното сърдечно „ура“ за сър Арчи беше винаги сладка музика в неговите уши, също както смеховете и ръкоплясканията, с които го поздравяваха, когато той с пура в ръка и чаша порто произнасяше някоя от своите знаменити речи на годишния банкет, устройван от Почтения орден на благородните шотландци. Често, когато се завръщаше от подобно събитие, сгушил се уютно под дебелото одеяло с кожена подплата на задната седалка на своя „Даймлер“, той радостно казваше на жена си: „Ели, ти си се оженила за най-популярния човек в Хедълстън“, мнение, което може би тя споделяше най-малко от всички негови слушатели.

И сега, примижавайки сякаш за да постави всичко в перспектива, той започна ясно да вижда каква възможност му се представя да изпъкне още по-високо сред всеобщото уважение, тласкан все пак от основния за него мотив: „да направи между другото нещо добро и за себе си“. Той би могъл да отпусне от собствени средства един заем от десет, петнадесет, да, дори от двадесет хиляди лири без това да значи нещо за него, но затова пък почти сигурно би спасил Пейдж и „Северна светлина“. Новината за това ще се пръсне мигновено из града. Ей богу, целият град ще говори за него, за Уелсби, който нищо не жали и непоколебимо се бори за правда и справедливост и брани правата и престижа на Хедълстън. Независимо от това, хладнокръвно разсъждаваше сър Арчи, този заем ще се окаже напълно доходна инвестиция, когато ще дойде времето да се кандидатира за Парламента. Макар че Пейдж не беше от тия, които се обвързват предварително, той сигурно ще го подкрепи напълно при следващите избори. Преди всичко на Хенри можеше да се разчита, нещо, което не можеше да се каже за оня тип Най, който изглеждаше твърде голям хитрец, за да му оказва доверие. Човек на бързите решения, Уелсби смукна няколко пъти от пурата си — знак на дълбока умствена задълбоченост — и натисна копчето за секретаря.

— Свържете ме със „Северна светлина“. — И тъй като секретарят продължаваше да стои чинно, нова мисъл премина през ума на сър Арчи: — Не… дайте да поговоря с лейди Уелсби.

По това време мисис Пейдж се беше прибрала вече и по една от онези невероятни промени, които й бяха присъщи, беше изчезнало и мрачното й настроение, с което бе тръгнала назад към къщи по страничните улици на града. Това се дължеше на обстоятелството, че тя се чувстваше чиста пред съвестта си. Отиде в библиотеката и седна, поддържана от растящото съзнание в своята правота, решена, каквото и да се случи, да запази хладнокръвие, да остане спокойна и сдържана. За всичко това бе виновен, разбира се, Хенри — още от самото начало тя го предупреждаваше; той не бе обърнал никакво внимание на нейните предупреждения; ето, това е сега резултатът. Като изпадна в умиление, тя си позволи една печална, едва доловима усмивка и се унесе в простонароден северен говор, както правеше понякога, когато си говореше сама: „Ей ти на, милейди, сега вече като видиш Хаваи, ела се похвали. Пък и миличкият ти прием с филхармонията, и той отиде, та се не видя“. След това смело и деловито се обърна към бъдещето. Тя ще остане лоялна към Хенри въпреки всичко, тя винаги му е била добра съпруга — и ако не може да се въздържи да не му натякне с някоя и друга думичка, ще омекоти тези упреци с някои изрази на състрадание. Готова за всякаква саможертва, в главата й вече се въртяха конкретни планове за издръжката и духовното възраждане на семейството. Естествено, първото, с което ще трябва да се прости, бяха нейните бижута; не че ги имаше много — Хенри никога не е имал вкус за такива неща — но поне с малкото дреболии, които притежаваше, тя ще може да осигури хляба на всички. За разлика от Елинор Уелсби, тя никога не е била от тия жени, който обичат да се кичат.

Но имаше нещо повече, много повече, което тя можеше да стори: колкото въображението й растеше, толкова трогателни възможности се откриваха пред нея. Нима не може да отвори едно магазинче за продажба на своите ръкоделия или, може би, една сладкарничка, където със спокойните си и изтънчени маниери на дама от висшето общество ще може да привлича всеки следобед отбрана клиентела? След като помисли малко, тя реши да назове тази чайна „Лавендула“ и във фантазията си започна да си чертае прелестна униформа за Дороти и за себе си в оня убит цвят, който винаги така добре е отивал на нейния тен. След това й дойде една блестяща идея, когато си спомни онези чудесни домашни курабийки от пшеничено брашно, които Роза правеше в Банксхолм и които сигурно ще се окажат неотразим специалитет за новото заведение. Тя ще пише на Роза, на милата Роза, да й прати рецептата, ще пише още днес… Но ето че мисълта за нейната сестра и за бащиния й дом я върна отново към миналото. Сега тя изпадна в своя лъжовен мир, който се подхранваше от мечти, и в който тя можеше да бъде отнесена от една-единствена дума, от една-единствена миризма, от ехото на някой далечен вик, слабия звън на църковните камбани, нежните звуци на пианото в тих неделен следобед и тутакси съзнанието й пропадна в лабиринт от спомени за родния й край. Тя се върна назад, далеч към своето детство, подушваше вече приятната миризма в голямата и мрачна кухня, виждаше се как взема от пещта една топла курабийка, от която капе златисто масло, и как офейква засмяна към люлката зад храсталака. Тя чуваше скърцането на люлката, равномерния тръс на бащиното й конче, когато кабриолетът минаваше по тясната алейка, слабото нежно блеене на агънцата по шотландските хълмове, звънкия и разточен вик на селската рибарка, когато, прегърбена под рибарския си кош, минаваше по пътя и викаше: „Прясна риба… съвсем прясна риба… Току-що извадена от Фърт…“.

Почука се на вратата и Ханна влезе.

— Няма ли да обядвате, мисис Пейдж?

Изведнъж Алис се върна в Хедълстън, премига няколко пъти, отново стана спасителката на семейното огнище и съвсем спокойно каза:

— Ще хапна само малко препечен хляб със сиренце и чашка мляко.

— Нищо друго?

— Нищо, благодаря ви, Ханна.

„Знае“, си каза Алис, когато Ханна излезе, и тя почувства как старата й прислужница шотландка ще я уважава не само заради нейното смирение, но и за тази първа стъпка към самоограничение. Но когато препеченият хляб със сиренето пристигна хубавичко положен в подноса, порцията се оказа богата и Алис я прие с наслада. Впрочем, това беше любимото й ядене и Ханна вероятно затова го бе приготвила особено добре. Тя го изяде до последен залък, а след това се качи на горния етаж да си почине както обикновено.

За нейна почуда тя заспа и часът минаваше три, когато телефонът иззвъня и я събуди. Тя взе слушалката и изведнъж позна гласа на лейди Уелсби.

— Алис, мила, вие ли сте? Тук Елинор Уелсби. Алис, искаме да дойдете на вечеря идущия четвъртък, вие и Хенри. Не е прием, просто една приятна интимна вечер за нас четиримата. Нали ще дойдете?

Стресната, но още сънлива, Алис не можа да повярва на ушите си. Тя едва успя да каже:

— Да… да… мисля, че сме свободни.

— Отлично, тогава ще ви чакаме. Точно тази заран Арчи казваше колко рядко се виждаме напоследък.

— Да, наистина. — И Алис не можа да устои да не добави: — Трябва да призная, бях твърде засегната, задето не получих покана за вашия прием миналата седмица…

— Мила моя, та това беше една такава скука! Впрочем, ние знаехме какви неприятности има Хенри, разбира се, и вие, тъй че едва ли щяхте да пожелаете да дойдете. Но сега, естествено, очакваме ви и двамата. Боже, какъв човек е вашият съпруг… буквално обърна града с главата надолу! И така, до четвъртък. Елате по от раничко.

Приятна възбуда обзе Алис, когато окачи слушалката. Ето на, уважаваха я, дори когато беше на дъното на своята злочестина, уважаваха я и то заради самата нея. Че единствена от всичките й приятелки Елинор Уелсби й подаваше ръка в този съдбоносен момент беше за нея най-големият комплимент, който някога бе получавала.

Алис оправи косата си, поогледа се на огледалото и слезе в долния етаж, където Ханна й донесе чаша силен чай и няколко леки бисквитки.

— Овнешкото за довечера ли е, мисис Пейдж?

Алис отново долови тон на съчувствие, но и този път остана безучастна. Тя каза на Ханна да сготви месото както обикновено. В края на краищата то беше в къщата, а кой знае от къде щеше да дойде обедът им за следващия ден?

Денят преваляше. Освежена от дългата почивка и от чая, Алис реши да се заеме с работа. Хенри още не се беше прибрал; целия ден не й се бе обаждал. Докато го чака, тя щеше да напише писмото до сестра си не само за да поиска рецептата за курабийките, но също да й съобщи новината за сполетялото я нещастие. Тя седна на бюрото, взе един лист за писма и след като помисли малко, решена да разкрие сърцето си, започна:

Мила Роза,

Случи се най-ужасното нещо…

Шум от кола откъм улицата прекъсна хода на мислите й. След малко, като вдигна глава, тя чу щракането от ключа на Хенри във входната врата. След няколко мига той се появи. Тя тъкмо си бе наумила да му каже сума неща, не толкова с гняв колкото с печал, но преди още да успее да заговори, той отиде право при нея, целуна я и взе ръката й. Той беше твърде блед, само по бузите му се виждаше едно слабо червено петно.

— Алис — започна той направо, сякаш не можеше да се овладее, — възвърна се вярата ми в почтеността, здравия разум и безграничната човещина на хората.

Тя отвори широко очи при това възторжено начало, нещо толкова типично за Хенри в минути на повишен дух, но все пак така неочаквано, че я учуди. Но когато Хенри продължи, тя съвсем се смая.

— Тази сутрин банката — ако щеш Уелсби, защото всъщност от неговия джоб излиза — ми отпусна заема. Бяха много по-щедри отколкото очаквах. И срещу каква гаранция мислиш? На името на „Северна светлина“.

— Не разбирам — започна да заеква тя, изумена от неговия възторг. — Видях онова мизерно малко листче.

— То именно свърши работата, мила моя. — Сега той говореше по-спокойно, опитваше се да се владее, но все пак тя никога не го бе виждала така възбуден. — Усилията, които положихме да издаваме вестника, накараха в края на краищата хората да прогледат. Цяла заран ни отрупват с телеграми и телефони. Във вечерното издание на „Тайнкасъл Еко“ ще излезе великолепна редакционна статия… Утре излиза друга в „Манчестър Куриер“. — Той се усмихна нервно, за първи път от толкова седмици насам. — В дванадесетия час дори и църквата ни оказва подкрепа. Джилмор ми телефонира, че неговата проповед в неделя щяла да бъде за нас… на тема: „Да бъде светлина“.

— Но, Хенри — възрази тя все още неубедена, — как ще печатате?

— До идущия понеделник съкратени издания на циклостил и това ще бъде от голяма полза за нас. — Той се усмихна отново. — Том Гърлей ми казва, че хората му плащали по два шилинга и половина за един брой като колекционерска рядкост — човекът прави състояние. От понеделник почваме отново да печатаме редовно. Майор Ситън ни предоставя зданието на арсенала за колкото време имаме нужда; утре пренасяме машините. Пул и Люис и всички останали, дори и Хедли, се стягат да отиват там.

— Но, Хенри, не можеш да печаташ вечно в арсенала?

— Разбира се, не. Това е само временна мярка, докато намерим нещо постоянно. Впрочем, уверен съм, че ще се върнем в старите си помещения още преди края на годината. Не виждаш ли как се обърна работата срещу „Кроникъл“? Те купиха печатарските помещения, но аз съм все още наемателят. По закон те са длъжни в срок от три месеца да извършат ремонта. А дотогава, ако не съм лош съдник, с тях ще е свършено и те ще бъдат доволни да се отърват от тези помещения. Казвам ти, Алис, никога не съм бил толкова щастлив. Уредих сметката със Северните заводи. Изплатих на персонала и уредих всичките си полици. Слава богу, сега съм на чисто и нищо вече не ми тежи, а ако си малко търпеливичка, няма да мине дълго и къщата ще бъде отново на твое име.

— Ти наистина мислиш, че…? — каза тя все още недоверчива, сякаш не й се искаше да вярва в този обрат, след като вече се бе така мило примирила с катастрофата.

— Да, Алис, изпълнен съм с най-светли надежди… и съм дълбоко признателен. А сега — капнал от умора той сложи ръка на челото си — трябва да вървя в арсенала. Имам там среща в шест часа със Ситън. Но трябваше да се отбия и ти съобщя хубавите новини.

— Ако наистина са толкова хубави, Хенри — тя отправи към него питащ поглед, — искам да кажа, например, ще можеш ли и тази година да се грижиш за концертите на филхармонията?

— Разбира се. Концертите ще продължат и занапред. Това е най-хубавият вид реклама, а освен това те ни доставят удоволствие.

— Тогава… дали ще мога и аз да дам моя прием както друг път?

Той се засмя щастливо и я докосна по бузата.

— Да, мила моя, непременно ще можеш. Ти знаеш колко искам да си щастлива. А ставало е и дума да уредят тържествена вечеря в моя чест. Това за теб ще бъде също удоволствие.

Когато той излезе, Алис дълго стоя в безмълвно общение със себе си. После тя поклати глава сякаш признаваше, че не може да разбере известни неща, бавно скъса писмото, което бе започнала, и като взе друг лист, започна отново:

Мила Роза,

Случи се най-чудното нещо…