Арчибалд Кронин
Северна светлина (6)

VI

Малко след като Смит и Най си отидоха, Хенри напусна редакцията и се отправи с колата си направо в къщи. Жена му и Дороти бяха излезли. Както го уведоми Ханна, те бяха отишли с мисис Бард на новия филм в Одеон. След като хапна нещичко, той се качи в кабинета си — приспособена мансардна стая с прозорец към задната част на градината; в тази стая той съхраняваше книгите си и различните грънчарски съдове и други дребни изделия от стафордширски грънчари. Вечерта прекара тук, като премисляше всичко, което се бе случило, и се опитваше, въпреки известна тежест в главата си, да свикне с мисълта за едно положение, което щеше да промени из основи установения му начин на живот и което най-малко предвещаваше едно помрачено от неизвестност бъдеще.

Той се опитваше да си внуши, че заплахата да пуснат в града конкурентен вестник не е реална. Но не, той знаеше, че те бяха обмислили всяка дума. По-възрастният, Смит, който действаше като представител на лондонската група, тромав, недодялан човек, с купешка външност и с валчесто като месечина сериозно лице, му направи впечатление на човек смислен, не особено интелигентен, макар и сигурно добър в работата си, и като се изключи известна превзетост в маниерите му, в основата си честен и не мислещ зло. Сумата, която предложи, никак не беше неизгодна. Другият, за нещастие, изглеждаше по-опасна личност: загладен, но рязък, с хаплив език и замрежени изпитателни очи, той имаше вид на човек, който живее ден за ден. Хенри инстинктивно почувства, че той беше по-силният и по-хитрият от двамата, именно тоя, който му вдъхваше страх.

Като осъзна, че действително бе формулирал тази дума „страх“, Пейдж внезапно се стресна като от нещо абсурдно и се върна изведнъж към по-устойчиво и уравновесено състояние на духа, в което тревогата изглеждаше по-малка, изгледите — по-светли. Здраво утвърден, вестникът се ползваше с подкрепата, ако щете дори и с любовта на града. Как би могъл да бъде изместен от някакъв новооснован вестник, зад който стои най-поквареният от лондонските булевардни ежедневници! „Светлина“ е преживявал и други кризи в миналото. Той и тази ще преживее.

На следната утрин Хенри отиде в редакцията в добро настроение, готов за всяка изненада. Той не чака дълго. Като поздрави с „добро утро“, Мофат му подаде един влажен и силно зацапан позив за ръчно раздаване и каза:

— Купили „Мосбърн Кроникъл“.

Това бе вероятно и той можеше да го предвиди. В Мосбърн, на не повече от дванадесет мили от Хедълстън Рикби, възрастният вече собственик на „Кроникъл“ — седмичник, който се бе посветил изцяло на местна информация из областта на земеделието — от известно време насам силно желаеше да преотстъпи вестника си. Макар и началото да беше, без съмнение, ограничено, то представляваше база за непосредствена дейност и настъпление. Като гледаше позива, Хенри видя, че това бе обява, с която се известяваше за покупката и се заявяваше, че в бъдеще вестникът щеше да се нарича „Дейли Кроникъл“ и щеше да бъде широко разпространяван в Хедълстън и околията. Следваха няколко преувеличени обещания за качествата на бъдещия вестник.

Мофат наблюдаваше изражението му.

— Взели половин дузина хора от трудовата борса, които ги пръскат със стотици из града. А около гарата — цяла процесия носачи на рекламни плакати.

— Е добре — каза Пейдж, — така поне знам къде сме.

Първата му мисъл бе да събере всичките си хора и да им отправи нещо като призив, но тази идея му се стори толкова безвкусно театрална и бе толкова чужда на характера му, че той я отхвърли. Вместо това той почака до десет часа и се отправи по коридора към обичайната сутрешна конференция. Завеждащите петте отдела се бяха вече събрали, и когато той влезе и седна, те така внезапно се смълчаха, че той се усмихна, макар никак да не му беше до смях.

— И тъй, господа, изглежда, ще имаме конкуренция в града. Надявам се, всички да сте видели това. — И той показа позива.

— Не може да не ги види човек. Пръснали ги навсякъде из града — каза завеждащият рекламата Хорейс Балмър. — И по оградите на новостроящото се здание на Хали Брадърс. След всичко, което направихме за тях. Неприятна работа.

— Парите на Сомървил не са по-лоши от парите на другите — каза рязко Мейтланд. — А явно, той е намислил да харчи.

— Интересно колко ли са платили на Рикби? — подхвърли Пул и тъй като никой не му отговори, той продължи: — Басирам се, че не е било много. Старикът душа даваше да се отърве от вестника си.

— Но какво ще правят с тези стари машини? — запита Балмър като повдигна рамене тъй, че колосаните му ръкавели с тежки копчета излязоха от китките навън. — Фенуик каза, че имали единичен валяк Уерфидейл. Тиражът никога не е надхвърлял шест хиляди.

— Те ще се справят, не им бери грижата — каза Мейтланд. Той беше единственият, който обмисляше случая с нужната сериозност — другите, заинтригувани, любопитни, намираха дори нещо забавно в тая история и бяха далеч от всякакви тревоги. Той продължи: — А ако смятате, че ще продължават да печатат цените на маста, бюлетини за времето и изгледите за картофите и цвеклото, много се лъжете.

— Съгласен съм с Малкълм — каза Хенри. — Предстои ни дълга и тежка борба. Тези хора ще отпечатват всички специални репортажи на „Газет“, статии из живота на синдикатите, ще имат на разположение недостъпните външни бюлетини и всичко това ще получават от Лондон. Освен това ще надуват и местните събития и ще прилагат всички трикове, за да привлекат читателите. Вярвам, че не ще успеят. Аз дори ще отида по-далеч и ще кажа, че ще се провалят. Но ние трябва да бъдем нащрек повече от всякога, и то през цялото време. Поради това, ако някой има предложение, готов съм да го изслушам.

Като погледна насядалите около масата, той видя, че спортният редактор Пул, който седеше с ръце в джобовете си с прострени напред крака, искаше да каже нещо. Пул беше висок слабичък младеж, с жълтеникави, грижливо поддържани мустаци и с доста надменни маниери, неща, които му бяха останали от службата в десантните части, заедно с манията към гимнастически упражнения, която го караше редовно всяка заран да става в шест часа и да пробягва пет-шест мили със състезателен часовник в ръка, преди да отиде на работа. Понякога той ставаше мъчен за общуване, имаше нещо от онова държане на бивши офицери, които се чувстваха пренебрегнати в следвоенната обстановка, спадаше към ония избухливи млади хора, които се сърдят на всеки друг, но не и на себе си. Но въпреки всичката му своенравност и самомнителност Хенри го обичаше и знаеше, че можеше напълно да се осланя на него. И сега с присъщия си менторски език той каза:

— Аз мисля, че трябва да им отвърнем със същото. Да освежим малко вестника. Да оживим малко информацията.

— Мисля, че не е нужно — каза Хенри. — Именно сега ние трябва да поддържаме характера на „Северна светлина“. Ще се задържим или ще пропаднем такива каквито сме.

Сред останалите се чу възклицание на одобрение.

— Но вие трябва да се съгласите… разбира се, аз не казвам това, защото се касае до моя отдел, но читателят обича спорта. А понякога ние не му поднасяме повече от две колони. Следва да даваме по-пълни репортажи от състезанията на Северната лига и от боксовите мачове в Тайнкасъл. И повече информация за конните надбягвания.

— Но това няма да увеличи рекламата! — възрази Балмър.

— Те обаче ще го направят.

— Ако слезем до техния уровен — каза остро Мейтланд, — все едно, ние сме свършени.

— Добре, ясно — рече Пул с малко обиден тон и процеди през зъби: — Но малко свежа струя няма да ни навреди.

— Не би ли могла една съботна илюстрована притурка да се окаже примамлива?

Това бе казано от Лоуренс Хедли, дребен, пълничък и кротък човечец на петдесет години, с розова, лъснала плешива глава, който завеждаше фоторепортажа и то с такава скромност, като че никой не го забелязваше, докато не се появеше със своя фотоапарат на триножник „да снеме компанията“ по време на пикниците, които редакцията уреждаше всяка година.

Мейтланд се усмихна:

— Ако всички гледаме на тази работа от собствените си гледища, не ще отидем много далеч.

— Правя едно предложение! — смънка Хедли.

— Добре, Лоуренс — каза нежно Пейдж. — Но може би при друг случай.

Последва мълчание, след което Мейтланд заговори отново, като замислено дърпаше напред долната си устна, а плоското му керемиденочервено и поресто лице се навеждаше над гърдите му:

— Тъй както аз виждам тази работа… а от опит зная, че това е тъй, някой в щаба на „Газет“, вероятно самият Сомървил, по кой знае какви съображения, си е наумил… да заграби „Северна светлина“. Сега, при тези големи финансови групи, нищо не се оставя на голата случайност… Всичко е обмислено в най-големи подробности като хладнокръвна финансова сделка… изготвени са планове, изработен е и календарен план, подбрани са хората и… — което е най-важно от всичко — отпуснат е специален кредит за целта. Тази сума ще се похарчи до последното пени, но запомнете ми думите, веднъж достигнат ли границата, няма да отпуснат нито стотинка повече и целият проект ще бъде захвърлен, затрит, изкастрен като сух клон — или, както щете го наречете — и тия, които са забъркали кашата, също ще бъдат изхвърлени. Сега, тъй са поставени нещата, трябва да запазим спокойствието си, да не се поддаваме на нищо и да продължаваме да издаваме вестника. Може би ще ни ударят малко, но това ще им струва пари, дявол да го вземе. Не зная колко време ще продължи, но някой ден, ако имаме късмет, може би след година или да кажем година и половина, касата ще пресъхне и нашите приятели ще трябва да си стягат куфарите и тихичко да си заминат.

Приятно бе на Пейдж да слуша това спокойно и делово заключение върху цялото положение, особено когато то идваше от Мейтланд. Той направи одобрителен жест и каза:

— Само още нещо — нашата генерална линия към тях. Мисля да не им обръщаме никакво внимание.

— Точно така! — кимна с глава Мейтланд. — Да се държим тъй, сякаш не съществуват.

— Няма ли да е добре да пуснем някой по тях? — попита Пул. — Трябва да знам какво вършат. А и те сигурно ще ни шпионират.

Хенри не беше възхитен много от това предложение; той считаше мълчаливото проследяване за шпионаж; а освен това Смит го бе уверил, че ще действат коректно.

— Да оставим това засега.

— Ние и без това ще ги разберем — каза сухо Мейтланд, когато конференцията завърши. — Нека да изчакаме първия им брой.

През следните няколко дни това бе събитието, което всеки в редакцията на „Северна светлина“ следеше с все по-голямо напрежение. Докато вестникът не излезе, те нямаше да знаят кого имат срещу себе си. Не липсваха интриги и слухове. Най, който бе открил кампанията, ги пущаше, като слагаше ударението върху бързината и умението, с което се вършеше всичко, каквото той предприемаше. От Лондон бяха вече пристигнали голям брой сътрудници — между тях и Тина Тингъл, репортерка, известна в цялата страна със статиите си за жените в „Газет“, и всички веднага започнаха да търсят квартири както в града, така и в Мосбърн. Всичко това бе последвано от една раздута разгласа, на първо време посредством огромни афиши по дървените огради и най-после, в събота, на 16 март следобед, през града премина цяло шествие носачи на плакати с голямо заглавие:

НЕБИВАЛА НОВИНА ЗА ХЕДЪЛСТЪН

„ДЕЙЛИ КРОНИКЪЛ“

ОТ ИДУЩИЯ ПОНЕДЕЛНИК

Краят на тая седмица не беше спокоен за Хенри. Обилни дъждове се изсипаха и мрачното дъждовно небе сякаш съответстваше на душевното му състояние. Той никога не бе имал добър сън, но сега едва ли почиваше повече от шест часа в денонощието. Най-после дойде понеделник. Когато караше към редакцията, погледът му нервно търсеше признаци на необикновено оживление из улиците и наистина, срещу Северната спестовна банка, цяла шайка вестникарчета разграбваха пакети вестници от новия светложълт камион на „Кроникъл“. Като се изкачваше по стълбите към своя кабинет, той чувстваше сърцето си силно да бие в гърдите. Мофат, той знаеше това, сигурно е взела вестника — разбира се, той беше вече на бюрото до вазата с цветя, които тя всеки понеделник носеше от градината си. Погледна бързо, почти крадешком, и дъхът му спря.

Половината от първата страница представляваше едно футуристично изображение на атомен сепаратор, а под него в едър шрифт върху червено и бяло поле можеше да се прочете:

АТОМЕН РЕАКТОР ЗА НОВИЯ АТОМЕН ЦЕНТЪР В ХЕДЪЛСТЪН

АТЛИ МУР — НОВИЯТ АТОМЕН ГРАД

В Атли, близо до Хедълстън, предстои да се изгради голям нов атомен център заедно с многобройни жилищни постройки. „Кроникъл“ се гордее, че може да донесе до знанието на своите читатели още в първия си брой тази изключителна новина, която дължим на високопоставено длъжностно лице в Комисията за атомни проучвания. Тази грижливо пазена тайна, но сега вече разкрита, ще се окаже, независимо от националното й значение, от огромна полза за благосъстоянието, възхода и стопанското бъдеще на общината.

Хенри не можа да продължи и погледна безпомощно Мофат. Да, това беше новина от първостепенно значение, едно от най-големите събития в Хедълстън през последните петдесет години, и не само че той я бе пропуснал, но те я имаха.

Последователността на събитията сега беше вече ясна като ден. Още в самото начало фактът, че Сомървил е знаел предварително за този проект с огромно значение за развитието на областта, е бил определящият фактор за неговите постъпки, а не както той мислеше, някакво специално отношение към „Северна светлина“. Давайки си сметка за стопанските последици и за увеличението на населението, което неминуемо щеше да последва, Сомървил не се бе спрял пред неговия отказ да преотстъпи вестника си — той на всяка цена щеше да дойде в града. Макар че новината, която бе узнал, беше безсъмнено секретна, той не бе се подвоумил да я използва и да я вкара в работата, и то в най-удобен момент, когато реши да нанесе удара си върху „Северна светлина“.

Хенри си помисли за главното съобщение, което той предлагаше в тазсутрешния брой на вестника си: пълен репортаж за Пролетната земеделска изложба в Уътън, събитие, което без съмнение имаше своето значение всяка година, но как можеше то да се сравнява с другата новина! И за първи път, както седеше като прикован от тези мъчителни размишления, съзнанието за тази неизчерпаема мощ, която стоеше зад добре замислената стратегия, се стовари върху него като огромна тежест.

Някой почука на вратата.

— Влез!

Младият Люис влезе с унил и съкрушен вид.

Съжалявам, сър, но нищо не можах да доловя по случая АРА — започна той. — Единственото, което открих, то е, че А значи Атли…

Пейдж рядко губеше търпение. Той обичаше Боб Люис, многообещаващо и трудолюбиво момче, което бе ходило заедно с Дороти в основното училище и поради това от време на време й телефонираше да я моли да излизат заедно. Но в този момент, когато го видя в младежката му неопитност, олицетворяваща сякаш напълно провинциалната неосведоменост на „Северна светлина“, Пейдж избухна. Той смъмри Люис и го отпрати.

Като се овладя, той се обърна към Мофат, която, приготвила се за диктовка, в същност го наблюдаваше, сравнявайки го отново с баща му, с човека, който бе за нея идол, на когото тя бе робувала, който, разбира се, никога не би изпаднал пред такава дилема.

— Боб не е виновен — каза тя. — Той няма никакви връзки в Атомната комисия.

Пейдж вече съжаляваше за своята постъпка, но не обърна внимание на забележката.

— Интересува ме колко броя са продали от това. — Той не можеше да изрече името „Кроникъл“. — Помолете мистър Мейтланд да изпрати човек.

— Не е необходимо. Преди петнадесет минути Фенуик изпрати бележка. Нито един брой не са продали.

— Как!

— Десет хиляди са докарали тази заран в шест. Други десет хиляди се очакват в девет. И всичко се раздава безплатно. Искаха читатели, имат ги.

В стаята настъпи мълчание.

— Както и да е! — каза твърдо Пейдж. — Лошото начало води до добър край. Да поработим!

Като отиваше към бюрото си, той чу стария Том Гърлей — слепия вестникопродавец, който още от времето на Роберт Пейдж се бе установил пред редакцията — да вика: „Северна светлина“. В този момент този глас му се стори слаб и самотен.