Арчибалд Кронин
Северна светлина (4)

IV

Самолетът кацна на летището навреме — дванадесет и четиридесет и пет по подарения на Смит от Младежкото християнско дружество часовник, който той поддържаше винаги точен до секунда.

— Вземете и двата куфара — каза той на носача. — Има поръчана кола за нас. На името на мистър Харолд Смит.

Пътуването със самолета бе приятно и като се протегна и изпълни гърдите си със свежия въздух, той се почувства щастлив, че бе отново в Тайнкасъл. Пристигна една изрядна черна „Даймлер“ с шофьор в униформа. Сложиха куфарите в багажника, Смит мушна десет шилинга на носача, нанесе сумата в тефтерчето, в което отбелязваше разходите си, и заедно с Ленард Най се качиха в колата.

— Отдавна не бях идвал тук — забеляза той, след като потеглиха. — Петнадесет години.

Най палеше втора цигара: той беше пушач, който пушеше цигара след цигара — навик, който по мнението на Смит никога не е донасял добро на някого. Най-после отговори:

— Трябваше да те посрещнат с градската музика.

Смит леко се намръщи. Въпреки че когато пожелаеше Най можеше да смайва хората, той имаше твърде неприятен език и едва ли би бил колегата, когото Смит би избрал за това, което им предстоеше. Той се опита да преглътне обидата. Едър, но хилав човек, той се считаше за „голям“ във всяко отношение. „Моето мото — обичаше да казва той — е да издирвам най-хубавото у всеки човек и да поддържам добри отношения с моите събратя.“ При това днес имаше основание да бъде доволен от живота. Не спомена нищо, когато минаха по Харкорт стрийт, макар в действителност да не бяха на повече от половин миля от бедняшкото жилище, където майка му, останала вдовица, когато той бе едва на седем години, се бе борила здравата с живота и се бе пожертвала, за да може синът й да се сдобие със свидетелство за счетоводителска правоспособност. И сега, едва ли не на един хвърлей от този беден квартал, той се връщаше — към решителния момент в своята кариера.

След като прекосиха града, Смит се наведе напред и окачи слушалката.

— Как се казваш, мой човек.

— Първис, сър.

— Не, не. Малкото ти име. — Той беше завел практика да се държи приятелски с всеки, който работеше за него.

— Фред, сър.

— Така. Е, добре, Фред, недей кара по прекия път за Хедълстън. Свий при Банкуел и карай през Атли Мур.

— Много се обикаля, сър. А пък и пътят е лош.

— Няма значение, Фред. Карай по него.

Тук Смит беше у дома си. Той никога не бе държал особено много за Лондон, въпреки че там бе направил добра кариера след завръщането си от Австралия през четиридесет и девета година. Ако по някакво щастие човек притежава хубава къща на Кързън стрийт, като мистър Сомървил, и едно извънградско имение в зеления пояс на града, тогава има какво да се каже за живота в Лондон. Но предградие като Мъсуел Хил, където живееше Смит, беше по-малко приятно, особено след като го напусна Мини… но, той сега нямаше вече да живее там, откакто с божия помощ лечебното средство не беше далеч.

Вече наближаваха Атли. Най дремеше, а непокритата му глава — той никога не носеше шапка — клюмаше и потъваше в палтото му от камилска вълна. Предишната нощ бе гулял и през целия път бе спал в самолета, като не се сметне времето за обед. Незабелязано Смит наблюдаваше одобрително хубавата му фигура и изящна външност — светлокестенява къдрава коса с една-единствена избелена къдрица, изряден маникюр, строг тъмен костюм, който си бе шил при Пул и който носеше с жълтеникавокафява жилетка от най-фина шотландска вълна, едноцветна сива вратовръзка, на която беше забодена игла с черна перла, ръчен часовник с тясна верижка и най-после пръстен, който представляваше частния му печат с герб, за какъвто си бе мечтал и който най-безцеремонно бе измъкнал от хералдиката на Бърк. Той беше истински денди, дори и красив, като се изключат въздебеличките му устни и зеленикавите му изпъкнали очи, с няколко малки бръчки под тях, които го правеха да изглежда по-възрастен от тридесет и двете му години. Ако съдеше по неговите изискани, уверени и спокойни маниери, по вида му на съвършено безразличие, вкуса му към разточителство и небрежността му към парите, а също и по вида, който така успешно си придаваше, сякаш нищо на този свят не го интересуваше, човек не можеше и да подозира незаконния му произход. А това за Смит, с неговия протестантски морал, би било чисто и просто непоносимо. Но той трябваше да го приеме такъв, какъвто е. Макар да не бе нито задълбочен, нито пък нещо да го вълнуваше истински, той беше хитрец и имаше набито око, което, въпреки че правеше съжителството с него трудно, ви караше да чувствате, че при нужда не ще е зле да го имате под ръка.

— Събуди се, Ленард. Изкачваме се вече на Атли.

Смит поиска да спре колата, но си помисли, че шофьорът би се запитал какво може да ги интересува в този затънтен край. Щеше да бъде твърде приятно, но тези момчета трябваше да се държат настрана от работата. И те продължиха бавно, като подскачаха на седалките, а пред тях се откри пълна гледка над местността — широко отворена дъга, обрасла с папрат и хвойна, пресечена тук-там с ниски каменни стени — истински северен пейзаж.

— Ето, това е мястото — отбеляза той полугласно. — Красивичко, като илюстрована картичка. Срамота е да го обезобразят така. Комини и фабрики навсякъде.

— Та какво ти влиза в работата? За нищо друго не го бива. А пък и дяволски студено е тук. Кажи на Фредерик да кара по-бързо.

— Още е само един и четвърт. Пейдж ще ни чака едва следобед. Преди да отидем при него, да минем в хотела.

— Сигурно някакъв обикновен провинциален хан?

— Не, не. Първокласен Тръст хотел. „Червеният лъв“.

— Толкова по-добре. Имам чувството, тази работа ще продължи повече, отколкото мислиш.

— Не му мисли — каза Смит. — Сега, след като се отказа Мигхил, сигурно няма да е толкова трудно.

— Чудя се, защо така бързо се отказа — каза Най, като изведнъж стана сериозен. — Не е по нрава на стария Итъл.

— Новият му „Сънди Илюстрейтед“ му струва много; не може да конкурира със сумата, която сме готови да изхарчим.

— Много просто я представяш. Мигхил и нашият Вернон се обичат като куче и котка. А колкото до парите, и на Вернон напоследък не му текат из ръкавите.

— Но той ни отпусна порядъчен кредит.

— А знаеш ли защо?

— Иска „Северна Светлина“.

Най погледна своя събеседник, сякаш бе изрекъл някаква глупост.

— Искаш да кажеш, че му трябва?

След това и двамата млъкнаха, а в това време колата преваляше хълма. Под тях в ясната долина, блеснала в измития от дъжда въздух, лежаха керемидените покриви на Хедълстън, над които стърчаха зеленият купол на Градския дом и нежният сив връх на камбанарията на Св. Марк. Парата от локомотива на гарата се виеше нагоре като бяло перо.

— Ето нашият град — поясни Смит. — Хубаво градче. Имат пълна заетост и две много добри индустриални предприятия — Северното машиностроително дружество и фабриката за обувки Стрикланд.

Това не направи никакво впечатление на Най. Като минаваха из покрайнините на града, той правеше саркастични забележки, някои от които — Смит трябваше да признае — бяха твърде забавни. Смит не проговори до „Червения лъв“. Като стигнаха до хотела, той каза:

— Слушай, Ленард, този обед, който рано ни сервираха в самолета, беше доста тънък. Какво ще кажеш, ако хапнем пак, след като се настаним?

Най отговори хапливо:

— Какъв си ненаситник, Смит. Та това е ненормално! То е защото светът те е отритнал, когато си бил дете.

— Но сега не ме отрита — отвърна Смит и се усмихна, но се засегна. Подобно на повечето преуспели без чужда помощ хора, той се гордееше с тъмните си първи стъпки, нещо, което в разговор преувеличаваше.

В приемната на хотела той каза на чиновника, че желае две съседни стаи с по едно легло и със салон помежду им.

— Ще останат ли господата по-дълго?

Най го изгледа:

— Не бързай, приятелю! Почакай, ще видиш! Накъде е барът?

След като Най се запъти към бара, Смит се качи в стаята си. Тя беше чиста и лъхаше на миризмата на току-що излъскан под. При умивалника бяха поставени чисти кърпи и когато той натисна леглото, пружината не поддаде. Смит разопакова багажа си, сложи грижливо дрехите си на една страна и постави върху нощното шкафче обградената в кожена рамка снимка на жена си. Това беше увеличена моментална фотография отпреди няколко години на една хубавичка, простичка млада жена с наставнически вид и анемично лице, облякла най-хубавите си празнични дрехи и стиснала една библия в облечените си в дълги ръкавици ръце. Смит я погледна любовно и доволен от начина, по който се бе подредил — той беше уреден човек и обичаше всяко нещо да бъде на мястото си — позвъни и поръча двоен сандвич с шунка и чаша мляко. Никак не се безпокоеше от това, че Най бе отишъл да пие; той можеше да изпие голямо количество алкохол, без да му личи. Ленард Най бе изпечен хитрец и без съмнение дори твърде изпечен, ето защо Смит реши да избере удобен момент, в който да му даде да разбере, че мистър Сомървил бе натоварил не Най, а него с общата им задача.

С големи хапки той изяде закуската си, изми се, изчетка се и дълго се оглежда в огледалото, като размишляваше върху поведението, което възнамеряваше да възприеме спрямо Пейдж. В главата му бяха всички факти и цифри — през последните три седмици той бе работил над тях — и сега той беше оптимист. Той познаваше силата на парите. И дори да не се дойдеше веднага до покупка, за всички възможни положения бяха предвидени алтернативни действия, които бяха начертани в цяла серия конференции в главната дирекция. Той не беше „някакъв интелигент“ — Смит казваше това с гордо самодоволство — но когато става дума за работа, той знаеше да пипа. И наистина, как другояче щеше да превъзмогне лошата орисия, която насмалко беше катурнала кариерата му?

След смъртта на майка му, търсейки щастие в колониите, той отплувал с парахода „Орест“ от Ливърпул за Мелбърн. По пътя попаднал на някой си мистър Гленденинг, австралийски бизнесмен, който търгувал главно с мляко на прах, но имал и много други интереси — притежавал няколко овцевъдни станции, един вечерен вестник с име „Мелбърн еко“ и едно морско казино в Бонди Бийч, вън от Сидней. В навечерието на тяхното пристигане, той предложил на Смит да отиде в Бонди и да види в какво състояние се намирали работите на казиното.

Младият счетоводител намерил работите на казиното съвсем объркани, счетоводните книги били в ужасно състояние, а директорът толкова явно непочтен, че първата му работа била да предложи подкуп на новодошлия. Това предложение било отхвърлено с възмущение и Смит се заел да стегне предприятието и то с толкова добри резултати, че година и половина по-късно Гленденинг го продал с прилична печалба и за да възнагради своето протеже, го преместил в редакцията на „Еко“. Вътрешен подтик да напредне накарал Смит бързо да научи всичко и в края на третата година той бил повишен и назначен за търговски директор на мелбърнския вестник. По това време именно той се оженил за Мини Ланглей, дъщерята на пастора, с която се запознал по време на един пикник, организиран от Викторианското християнско дружество, на което станал ръководен деятел.

През следващите девет години той работил с успех в „Еко“: по негово предложение започнала да излиза една седмична илюстрована притурка, която носела на вестника годишно двадесет хиляди лири печалба. На Смит започнало да се струва, че въпросът за неговото участие не можел повече да се протака, когато внезапно Гленденинг умрял и вестникът бил продаден на конкурентната компания Меркюри, тъй че за няколко седмици Смит останал на сухо, без перспективи, без служба, без дори да бъде споменат в завещанието на стария човек. Жесток удар, който го засегнал „някак си“ — тъй се изразяваше той, защото не можеше да си спомня за своя провал без чувство на дълбоко унижение.

Около три месеца по-късно той решил да се върне в Англия заедно с жена си. Между пасажерите на кораба бил и Вернон Сомървил, който наскоро бил откупил „Морнинг газет“. На наказания Смит се сторило щастлив жребий, сякаш прекъснатата нишка на неговата съдба можела да бъде отново свързана с нов контакт от борда на кораба. Макар че Сомървил избягвал запознанствата, една вечер след вечеря Смит успял да се приближи до него на палубата. Отначало Сомървил проявил нетърпение, бил дори груб, но когато Смит продължил предварително приготвената си малка реч, той го загледал отстрани с усилващо се любопитство; в края на краищата като се усмихнал по свой собствен маниер, сякаш наблюдавал нещо, което се нуждаело от допълнително проучване, подал му картичката си и му поръчал да отиде при него в Лондон.

Първите служби на Смит в редакцията на „Газет“ не били кой знае какви, но с постоянно прилежание през последните седем години той израснал в службата до пръв помощник на Кларънс Грили, главен търговски директор на Сомървил. И като такъв, сега на него се паднала неоценимата възможност да поеме и ръководи „Северна светлина“. Той и не мислеше да остави случая да му се изплъзне.

Беше време да слезе. Прав, той склопи очи и като прибра ръце, отправи богу молитва да му дари успех в предстоящата среща с Хенри Пейдж.

Завари Най в бара да допива халба бира и да разговаря с бармана.

— Наближава три. Не искаш ли да се поосвежиш?

— Защо? — каза Най. — Туземците ще трябва да свикнат да ме харесват и такъв. — И когато излязоха той добави: — Измъкнах нещо от този дърдорко. Пейдж имал светска жена, която била своеобразна и претенциозна персона, млада дъщеря, която обичала да танцува, а също и един дангалак син, който не искал да работи във вестника.

— Жалко! — каза просто Смит. — Искаше ми се да задържа младия човек, когато поемем.

Най го изгледа сърдито.

— О, стига! — каза той.

Колата чакаше, Фред поздрави и след миг потегли в добър ход. Смит си бе наумил да бъде спокоен, но когато минаваха по Куин стрийт, пот започна да избива по врата и по дланите му. Той изобщо се потеше много по природа и колкото повече се приближаваше до срещата, толкова по-съдбоносна му се струваше тя. Най, напротив, имаше вид на напълно безразличен. Пет минути по-късно те пристигнаха пред редакцията на „Северна светлина“ и без да ги карат да чакат — любезност, която им се стори знак на добро предзнаменование — ги въведоха в кабинета на Пейдж.