Арчибалд Кронин
Северна светлина (15)

I

Валеше дъжд, когато Ленард окачи щеката си и погледна през прозореца на билярдната към стичащата се вода по замрялата улица, която се обливаше от дъжда. Маркировачът Джоу стоеше до него и прехвърляше между пръстите си парче зелена креда.

— Силно вали — каза той. — Бихме могли да изиграем още една до сто, мистър Най.

Той обаче бе играл достатъчно — нямаше настроение, пък и билярдът беше така силно наклонен на една страна, че топките бяха образували пътека и отиваха все към една и съща от крайните дупки. Навън, във вечерния здрач, няколко работници бяха приклекнали под един опънат брезент и пиеха чай около кокосов мангал. Те сякаш непрекъснато пиеха чай, който един от тях се бе заел да вари в голям тенекиен съд. Дупката, която преди две седмици бяха изкопали сред улицата, все още стоеше незарита и беше заобиколена с извадени павета, на които бяха закачени ветроупорни фенери.

При друг случай тази гледка на стоическо спокойствие би забавлявала Най, но сега, кой знае защо, тя подсили лошото му настроение. Той и Смит бяха затънали в същата каша, тяхната чаша обаче изтичаше и то твърде бързо.

„По дяволите всичко!“ — си помисли той. Взе мушамата и чадъра си от гардероба, излезе от хотела и се запъти към редакцията — не му оставаше друго. През последния месец те бяха твърде много занемарили „Кроникъл“ — тиражът бе спаднал до някакви си двадесет и шест хиляди, докато „Светлина“ се продаваше в не по-малко от седемдесет хиляди, почти до нормалното. Съвършено ясно беше за Най, че те никога не ще могат да догонят преднината, която Пейдж бе спечелил. Повечето от сътрудниците се бяха завърнали в Лондон, но Смит беше останал тук с него, и двамата представяха работата тъй, сякаш вестникът продължаваше да излиза нормално, като хранеха илюзорни надежди, че все някой може да се излъже да го купи. Те се бяха опитали да го продадат обратно на Рикби, той обаче не искаше и да чуе за такова нещо. В главната дирекция имаха „блестящата“ идея да се спасява каквото може от загубите, но по мнението на Най, никой не се хващаше на въдицата и никой нямаше да се хване. Макар да знаеше, че всичко е напразно, Смит продължаваше да важничи, сякаш развиваше кой знае каква дейност, която ставаше все по-безсмислена и по-нервна. При темпото, с което тиражът спадаше, Сомървил нямаше да се церемони повече с тях и от сега нататък Най всеки ден очакваше да им видят работата.

Най не преставаше да си повтаря, че за него такъв край няма да е от голямо значение; та той да не би да е от ония обикновени журналисти, които гледат началството в очите, получават някакво мизерно възнаграждение и рядко имат случая да напреднат. На Флийт стрийт всички го признаваха за отличен репортер, макар невинаги да вървеше по правите пътища, но какво пък лошо има в това, стига да се добере до информацията по-рано от другите? Той знаеше, че не му липсва ум, талант, характер — всичко му идваше отръки. Без да вдига шум, бе научил френски и немски и сега говореше свободно тези езици. Беше запознат и с модерното изкуство и можеше набързо да напише статия за Пикасо, Бюфе или Модриан не по-зле от другите. Имаше понятие и от музика и въпреки че никога през живота си не бе вземал нито един урок, можеше да седне на пианото и да изсвири каквото и да било по слух. Тенис играеше по-добре от средните играчи, а на билярд можеше когато поиска да изкара серия от сто. Стига да пожелае, винаги можеше да смайва хората, и малко бяха тия, мъже или жени, на които да не се хареса: казваха, че навсякъде му били отворени вратите. Когато беше чужд кореспондент на Джотам в Европа, той бе развил блестяща дейност сред международните среди в Антиб и Довил и всичко това благодарение на неговата способност да се вмъква в такива места като „Идън Рок“ или „Норманди“ и да се чувства там като у дома си, докато от такива заведения други посредствени репортери изхвърляха за ухото. Именно по това време той разви удивителната си способност да преиначава интервютата, като съумяваше, служейки си с думите на своите жертви, да създава превратни впечатления, които гъделичкаха нервите на читателите му. Колко го забавляваха бледите опровержения, които всякога поместваха някъде в някой забутан край на вестника! За него не беше по-малко забавно понякога да публикува остра критика срещу някоя нашумяла в момента книга, като с отделни цитати от съдържанието й изопачаваше идеята на автора и го изкарваше некадърник или празна глава. По-късно, на работа вече при Сомървил, талантът му процъфтя в кореспонденциите, които изпращаше ежеседмично от Ню Йорк по време на стопанската стагнация. Тогава с тенденциозните си коментарии за американския просперитет бе допринесъл много за раздухване на огорчението, което по онова време бе обзело Великобритания. Той сигурно би могъл да получи сега нов ангажимент за Америка, вероятно от Мигхил и така да се отърве от тази проклета английска зима. Или пък, може би, ще съумее някак да се вреди да го изпратят на филмовия фестивал в Кан… ето една идея, над която си заслужава да се помисли малко; та той в Ривиерата имаше всевъзможни връзки, гордееше се с това, че там бе интервюирал всички изтъкнати личности, като се почне от сестрите Габор и се свърши с Ага хан. Да, той бе обикалял много, знаеше си работата и винаги ще съумее пак да се нареди.

Въпреки усилието да повиши самочувствието си, фактът, че тук се провали, а главно, че претърпя поражение от човек като Пейдж, беше за неговата гордост злъч и отрова, постоянен източник на огорчение, което го разяждаше. Още когато за пръв път видя Пейдж, ненавистта му към собственика на „Светлина“ непрекъснато растеше и сега бе израснала до мания. Разбира се, с диво злорадство си мислеше той, ако Смит не се пипкаше като някоя проклето тактична кокона, те отдавна щяха да ликвидират „Светлина“. Вярно е, че оная негова идея за печатарските помещения бе рикоширала срещу тях — само като се сещаше за това той се гърчеше от злоба — но в основата си този план беше правилно замислен. Борбата не търпи полумерки. Всичко или нищо. А Смит никога не отиваше до край. Всъщност, Смит бе оня, по чиято глава ще се стовари всичко. Той си въобразяваше, че тази работа ще бъде много лесна и всичко залагаше на очаквания успех. Особено разчиташе, че ще може да се събере отново с жена си, а сега беше толкова умърлушен, че представляваше истинска комедия. През последните седмици важният му вид се бе изпарил и въпреки че все още продължаваше да се навърта насам-натам и да търси някакъв изход от положението, дори и слепецът би видял, че той бе загубил ума и дума.

На път за редакцията Най дойде до Житния пазар. Срещу стария Градски дом бяха залепили афиш, с който се известяваше за концерта — първия от серията концерти на филхармонията — който Пейдж бе организирал в полза на фонда на камбанарията на Св. Марк и който щеше да се състои в неделя на 15 септември. От имената на солистите, които Пейдж бе поканил, Най заключи, че това са съвсем посредствени, второстепенни самозванци, но въпреки това настроението му не се подобри. Обърна гръб на афиша и като прекосяваше площада видя Пейдж да слиза по стълбите пред редакционното здание на „Светлина“. Напоследък Най гледаше да го избягва, защото просто не можеше да го понася. С Пейдж вървеше някаква млада жена. Беше красива, стройна, закръглена, не прекалено, точно колкото трябва. Дори от такова разстояние човек можеше да каже, че не е за пренебрегване. За момент Най се позамисли коя ли може да е тя, когато зад тях се появи синът на Пейдж — той го бе виждал вече два пъти: висок младеж, с дълга коса и с вид на поет — и тя му се усмихна и го хвана под ръка. Никой от тях не забеляза Ленард — той и не искаше да го видят — и като продължаваше да ги наблюдава с крайчеца на окото си, той се извърна към една витрина и запали цигара. Те се качиха в петгодишната „Воксхол“ на Пейдж и потеглиха. За Най тази малка старомодна кола беше също така някаква игра от страна на Пейдж.

Ленард продължи пътя си към редакцията. Както и очакваше, той завари Смит, който седеше на бюрото си и се мъчеше да си придава вид на човек вдълбочен в работа, а всъщност пишеше писмо до своята Мини — че писмото беше до нея, Най разбра от начина, по който Смит го мушна под папката, когато той влезе. Не беше възможно човек да не забележи колко Смит бе отслабнал; той беше омършавял, сякаш гарги го бяха кълвали.

— Нещо ново? — попита Най и се тръшна в едно кресло.

— Нищичко.

Смит каза това с такъв патетичен тон, сякаш все още хранеше някаква далечна надежда. Това раздразни Най; стига е хвърчал в облаците, реши той.

— Няма ли нищо от многоуважаемия Вернон?

— Нищо. — Смит се изсекна няколко пъти — той пак беше хремав. — Добре че няма, щом няма нищо, значи сме добре. Само да…

— … можеше нещо ей тъй да стане изневиделица — завърши Най вместо него, като имитираше неговия глас.

Смит почервеня.

— Блестящата ти идея не помогна нищо. Фактически тя ни опропасти.

— Как можех да предположа, че Пейдж ще измисли този мърляв циклостил? Никога не знаеш какво ти готви такъв фарфарон като него. Ей богу — Най кипна, — никога не ще забравя оня ден, когато взе да ми чете морал за светостта на печата. Ако има хора, които не мога да понасям, това са тия сладкодумни благотворци, които хвърчат в облаците и с мизерните си позивчета искат да създават утопия по земята. Мисля, че познавам човешката природа. А колкото до нашия занаят, познавам го във всичките му тънкости. Дяволски бизнес, като всеки друг, който преследва главно две цели: пари и власт. За да ги постигнеш, трябва ти тираж. За да постигнеш тираж, трябва да даваш на читателите каквото те искат. А какво искат те… поне по-голямата част от тях? Искат сочни историйки — порнография, скандали, сензация. Старият Джотам доказа това напълно, като стигна със своя „Съндей Енкуайър“ до седем милиона и се задържа там благодарение на това, че постоянно публикува криминални репортажи и каквото му попадне из интимния живот на хората. Тогава, защо е тази врява? Хората са човеци, нищо повече. Аз например не виждам нищо лошо в малко смях, ей богу, нека се повеселим, докато не са пуснали голямата бомба. Светът всякак е пропаднал и всичките му пейджовци и прочее фантазьори, които са се раждали някога по земята, няма да го спасят.

Смит, който мълчаливо изслуша тая тирада, каза:

— Можеш да разправяш каквото си щеш. Аз лично нямам зъб на Пейдж. Той е добър човек.

— Да — каза злобно Най. — Ей сега го срещнах. Наистина изглежда добре… сякаш светът е негов. — Той смачка цигарата си и продължи: — Беше със сина си. Имаше някаква фуста с тях.

— Някоя младичка? Сигурно хубавичка, а?

— Това не е нищо. Красавица ти казвам, такава една стройна, закръгленичка, но не прекалено, точно там, където ти ги харесваш закръглени. Дори от разстояние можах да видя, че е жена и половина.

— Това е била жената на Дейвид.

— Дейвид! — каза саркастично Най. — Брат, говориш, сякаш си от семейството.

Тази забележка не се понрави на Смит и той започна да рови из книжата по бюрото. Откак преживяваше тези тревоги, си помисли Най язвително, набожната му жилка започна да се показва навън. Завчера, когато се бе вмъкнал в стаята му, той го бе сварил на колене пред леглото да се моли за малко помощ от небето… той беше по-лош дори от благочестивия Итъл Мигхил, който всяка неделя вечер уреждаше тържествени литургии във вилата си в Съри.

— Защо не сме я виждали досега насам? — запита Най след кратко мълчание.

— Кого?

— Тази дамичка, разбира се.

— Те си живеят съвсем тихичко… в Слидън.

— Не ми се стори да е много тихичка.

— Слушай, да оставим семейството на мира — отсече Смит. — Това са порядъчни хора.

— Това съвсем не е на лична почва. Аз ги мразя, в червата, всички, ей тъй по принцип.

— Страшен си, когато намразиш някого.

— Признавам. Изпълнен съм със злъч. А сега отивам да пия бира.

Ленард стана и остави Смит, слезе по улицата към Виктория бар, където изпи едно уиски и чаша бира. Мисълта за жената на младия Пейдж не го напускаше, нещо което той сметна за напълно естествено за град като Хедълстън, където нищо не се мяркаше на хоризонта, освен няколко проститутки, които обикаляха около гарата при настъпването на нощта. Тя му бе направила силно впечатление и той се питаше защо никога досега не я бе виждал из града. Вероятно младият Пейдж я държи отблизо; той ще да е някой ревнивец, влюбен до уши в нея — това можеше да се види още на пръв поглед.

Най не тичаше много по жените. Първо, той не вярваше на жени. И второ, както сам деликатно се изразяваше, доста бе миткал, та сега вече започнал да се понасища. И макар да му мина през ума, че тая сигурно не би била лоша в леглото, в главата му се въртеше нещо много повече — съвсем друг беше интересът му към нея. Стори му се, че тя някак си не подхожда на семейството Пейдж, а напротив, като че ли беше от неговата среда. Между нея и него сякаш съществуваше нещо, което ги свързваше подсъзнателно, нещо скрито и съвършено неочаквано.

Как можеше да си обясни това смътно и странно чувство? Той продължаваше да се пита и все не успяваше да намери отговор. За да се приближи колкото може повече до тази загадка, макар отговорът да беше още твърде далечен, той си припомни друго подобно преживяване. Една нощ, преди много години, когато беше още млад зелен репортер, току-що влязъл във Флийт стрийт, той бе отишъл да вечеря с колеги. Бяха пили много и когато той тръгна към квартирата си, на Пикадили го хвана една проститутка. Влязоха в Хайд парк — беше тъмно като в рог, той едва-едва видя лицето й. Десетина години по-късно, като се качваше в автобуса на Виктория стейшън, някаква жена слизаше отвътре. На стъпалото, може би само за две секунди, погледите им се срещнаха и за миг те се откриха и той долови, не толкова от това, което видя, колкото от някакво вътрешно чувство, че тази жена бе оная непозната, с която се бе случила необикновената интимност.

Наистина ако се заемеше, Ленард можеше да надраска набързо някоя приятна за четене дълга статия за Фройд, макар и психологията да не бе негова област. Естествено, той много добре знаеше, че никога не бе разменял нито дума с жената на младия Пейдж, нито пък някога я бе докосвал дори с пръст. Но без да може да си обясни защо, тя бе предизвикала у него същия вид реакция, каквато бе почувствал преди много години — като че ли при известни обстоятелства той някога е бивал в допир с нея, нещо, което му се стори не особено правдоподобно. Това е сигурно самоизмама, си каза той, вероятно я бе зърнал, когато е идвала за покупки в Хедълстън и може би този миг, запечатан в подсъзнанието му, сега създаваше у него илюзията за някаква предишна връзка. И все пак… той не беше напълно уверен в това. Неувереността започваше да го измъчва, когато Смит влезе в заведението. Той го проследи как седна, как си свали шапката и избърса врата си от дъжда.

— Никой не се обади — каза Смит, — та рекох да дойда при теб. Оставих Питър на телефона. Студено е в редакцията.

— Ще пиеш ли нещо?

— Може — и той облиза нервно устни.

Най чакаше. Той отдавна очакваше този момент. Той познаваше Смит — о, и зъбите му знаеше дори. Той знаеше, че макар Смит да минава за строг въздържател, щом изпадне в беда, не издържа. За него алкохолът беше отрова и всякога, когато е пил, след това са го измъчвали ужасни угризения на съвестта. Но доколкото беше известно на Ленард, при три случая той се бе отдавал на ужасно пиянство — не от веселие, а чисто и просто от слабост. Например в Австралия, като загубил службата си в „Мелбърн еко“, той се пропил и това пиянство траяло цели три месеца. Преди две години, през лятото, когато жена му го напуснала, цялата си отпуска прекарал в една брикстонска кръчма и стигнал кажи-речи до делириум тременс. Тъй че сега Най го наблюдаваше с любопитство.

— А ти какво пиеш? — попита Смит.

— Уиски с бира.

— Ха!… — Той болезнено се усмихна. — Аз ще пия само една бира.

„Не щеш още, приятелю — си помисли Ленард. — Но и без това ще ти дойде до главата.“

Настъпи продължително мълчание. Дъждът биеше в прозореца. Заведението беше празно. На бара двама спореха по евентуалните резултати от предстоящите в събота футболни мачове и се мъчеха да разгадаят таблиците за вероятностите, които „Глоуб“ на Мигхил печаташе, но никой от тях не разбираше. Най се опита да насочи мислите си към Кан и възможностите за филмовия фестивал, но те не искаха да му се подчиняват.

— Слушай, Смит — каза той най-после, — може да се чудиш, но мисля, че трябва да отидем на концерта.

— На какъв концерт?

— На благотворителния на Пейдж. В неделя.

Смит изгледа Най, отпуснал се на стола си с наметнато палто.

— Не говориш сериозно.

— Виж, това не знам. Но предлагам да отидем.

— Но защо?

— Ей тъй, имам една идея.

— Стига с твоите идеи. — Той погледна начумерено Най и изпи на една глътка бирата си. — Последната ти бе цяло чудо.

Най нямаше настроение да се разправя отново на тази тема. Той почака, тъй като знаеше, че Смит не ще устои и ще се опита да разбере какво бе намислил.

— Какво си наумил? — попита Смит.

— Мисля — каза Най с хаплива ирония, — че ще сторим добре, ако влезем в обществото на тези порядъчни хора. Ти си човек, който обича висшето общество. От друга страна, не бива да се измъкваме от града току-тъй. Нека да извършим един последен акт на обществена добродетел и тогава да си заминем тържествено. Можеш ли да вземеш билети?

Смит продължаваше да го гледа подозрително.

— Надявам се.

— Чудесно. Тогава вземи места колкото можеш по-напред.

Преди Смит да успее да формулира следващия си въпрос, Ленард стана, плати консумацията си и излезе.