Арчибалд Кронин
Северна светлина (25)

XI

Рано тази сутрин, по-точно казано — в шест часа и четвърт, Хенри Пейдж пристигна на Падингтънската гара. Влакът се бе забавил в Йорк и пристигна със закъснение, а пътниците от пристигналия пет минути по-рано експрес от Лидо бяха взели всички таксита пред гарата. След продължително чакане в студения полумрак на гарата, Хенри успя да вземе такси. Той рядко идваше в Лондон и винаги отсядаше в един тих хотел „Есмонд“ близо до Британския музей. Нощният портиер го познаваше и при все че нямаше багаж, веднага му дадоха стая.

— Мога ли да получа закуска? — попита той портиера.

— Съжалявам, мистър Пейдж. В кухнята няма никой до седем. Да оставя ли поръчката на колегата, който ще ме смени?

— Не, аз ще позвъня — каза Хенри като си помисли, че най-напред ще трябва малко да поотпочине. През целия път, сгушен в един ъгъл на купето, той поспа малко и сега, когато сивото утро плъзна по мрачните покриви с покритите със сажди комини и навлезе в тясната негостоприемна стая, той легна на леглото, без да се разсъблича и затвори очи. Но съзнанието му все още беше претоварено с трескави и неспокойни мисли, които не му позволиха да заспи. Той просто лежеше, имаше странното чувство, че се бе превърнал в безплътен образ на някакъв нещастен странник, изтегнал се безчувствен на леглото.

В седем часа той позвъни и поръча силно кафе, което му беше забранено, но в това си състояние не можеше да се лиши от него. Мина дълго време, докато го донесат и когато най-после го донесоха, то се оказа обикновената безвкусна мътилка, но след като изпи три чаши и изяде една филия препечен хляб, той се почувства някак си съживен. Изми се и отиде в съседната бръснарница, където се избръсна. По силата на навика купи сутрешните вестници, но просто ги прегледа набързо и то само поради безразсъдния страх, че може би вече се е появило някакво съобщение за неговото нещастие.

Беше още твърде рано, за да пристъпи към това, което бе замислил — Сомървил сигурно не отива на работа преди десет — но Хенри не можеше повече да отлага. Той взе автобуса до Странд и от там по Уайтхол се насочи към Херкулес Хаус.

Съвсем различно от неговото, зданието на „Газет“ господстваше над Ембанкмент^[1] студено, равнодушно и могъщо, обърнало блестящата си фасада от стъкло и стоманобетон към вековната река, която тази заран сякаш с мъка се промъкваше под своите мостове. Във фоайето с коринтски колони и мраморен под на големи квадрати, един от многото облечени в ливреи разсилни се осведоми за името на Пейдж, предаде го в приемната и след няколко минути го придружи до експресния асансьор. На най-горния етаж, в края на един дълъг коридор го прие, по-скоро спря, частният секретар на Сомървил, млад човек в жакет и райе панталон, който изгледа Хенри с вежлива неприязън и каза:

— Собствено, мистър Пейдж, би трябвало да говорите с мистър Грили. Но за нещастие, той е в отпуск. Може би ще поговорите с неговия заместник, мистър Чалонър.

— Не — отговори твърдо Хенри. — Трябва да говоря лично с мистър Сомървил.

— Да, разбира се — съгласи се замислено секретарят. — Но за съжаление той сутрин е твърде зает. В същност още не е дошъл. Но… ако бихте пожелали…

— Ще почакам — каза Хенри.

— Тогава, от тук, моля.

Хенри нарочно не бе уговорил среща предварително, защото сметна, че има по-малка вероятност Сомървил да откаже да го приеме щом се яви без предизвестие. Той знаеше, че ще трябва да чака, ако изобщо Сомървил се съгласи да го приеме — и действително той дълго чака в малката постлана с червен килим приемна, мебелирана с кожени фотьойли и с малко шкафче, по стените с картини от осемнадесети век, изобразяващи ловни сцени. Тук той седя повече от час без да снема очи от голямото табло на Джон Фернли, изобразяващо среща на ловци, което висеше на отсрещната стена. Изобщо не виждаше картината, а се мъчеше да си спомни всичко онова, колкото и малко да бе то, което знаеше за Вернон Сомървил.

За разлика от двамата си конкуренти, Джотам и Мигхил, които бяха изплували съответно от задните улици на Абърдийн и от пустите равнини на Улстър, той бе преминал един по-общоприет път, през Дълуич и Сити. След кратък престой на Трогмортон стрийт, той решил да се отдаде на издателската дейност, купил замиращия и никому неизвестен по онова време „Газет“ и този му пръв опит се увенчал с блестящ успех. Благодарение на непоколебимото му решение да преуспее и рядкото му умение да предугажда вкуса на читателите, той преобразил напълно вестника. И колкото повече растял тиражът, толкова повече нараствала неговата самоувереност и вродената му ненаситност. Тласкан от някакво предчувствие за бъдещи победи и слава, той пуснал един хаплив седмичник, „Таун топикс“, а наскоро след това и „Сънди Аргъс“. Отначало тези нови и рисковани начинания вървели добре. Вкусил от властта, Сомървил започнал твърде отрано да играе ролята на голям вестникарски магнат. Появила се яхта; започнали пожертвувания за благотворителна цел и макар и да отстъпвали пред царската благотворителност на Мигхил, те бивали много по-шумно разгласявани; Дълуич Галери се обогатила с четири табла от Котман — наистина те не можели да се сравняват с единствените по рода си картини от Джорджоне, които Джотам подарил на нацията, нито с великолепните Каналето, поднесени в дар от сър Итъл, но все пак били хубави образци на английската живопис. След това дошла женитбата с Бланш Джилифлауер, любимката на светските хроники, племенницата на лорд Джотам.

И тук настъпил първият малък неуспех. Бракът се оказал нещастен. Хенри смътно си спомни какво понякога му бе казвала Алис: че още първата година след сватбата жената на Сомървил се развела с него, след това за известно време позирала за снимки рекламиращи шампоани и тоалетни кремове и след като насмалко не се оженила за някакъв австрийски барон, станала моден редактор на „Глоуб“, където сега работела с такъв успех, че Мигхил, който се ползвал от услугите на „светската любимка“, за да предаде на вестника си определен облик, се привързал бащински към нея.

Възбуждащото действие на кафето вече бе преминало; тъпа отмалялост започна да обзема Хенри и когато най-после младият човек се появи отново и с тайнствен вид го покани във вътрешната стая, той забрави да глътне двете таблетки, които бе решил да вземе непосредствено преди разговора.

Сомървил, облечен небрежно в свободен тъмносив фланелен костюм с червена вратовръзка и тъмночервена роза на ревера, седеше зад бюрото си и подписваше писма, когато Пейдж влезе. Това продължи цяла минута без той да вдигне глава и тогава, като се завъртя на стола, понадигна се и протегна ръка. Среден на ръст, с къс врат и широкоплещест, собственикът на „Газет“ изглеждаше по-възрастен от четиридесет и петте си години. Лицето му имаше болнав цвят, силно подчертаван от червената му вратовръзка, тъмночервената роза и от едно малко, но забележимо тъмночервено петно от рождение на врата, точно под лявото му ухо. Кървясалите му очи говореха за високо налягане, а маниерите му, нервни и неспокойни, съответстваха на извънредно зает човек, който за нищо на света не би търпял нито глупост, нито неопитност, нито пък вмешателство. След като се настани отново на стола си, той кръстоса крака, облегна се назад и започна безцеремонно да разглежда Пейдж.

Хенри седна на предложения му стол до старинното бюро и не намери нищо успокоително в този прием. Сомървил очевидно чакаше Пейдж пръв да заговори, но изглежда почувства затрудненото му положение и без всякакво предисловие започна:

— Трябваше да ми съобщите, че идвате. Можехме да обядваме заедно. Както и да е, разрешете ми да ви поздравя за отличната съпротива, която ни оказахте. По едно време помислих, че ще ни биете. Но сега виждам, че сме напълно съгласни по въпроса.

— Не, не напълно. — Хенри изпитваше мъчително неудобство. Той дори усещаше как краката му трепереха, но щом заговори, смелостта му се възвърна. — Изминаха се почти две години откак купихте „Кроникъл“. Признавам, че тогава се държах враждебно и че бях предубеден. Вие имахте пълното право да дойдете в Хедълстън и да пуснете там ваш вестник в конкуренция с моя. Тъй като нямаше място за двама ни, гражданството трябваше да избере един от нас. И то избра… и аз съм тук да ви помоля да признаете този избор.

Сомървил не отговори веднага. След малко каза:

— Обществената благосклонност е непостоянна величина. Тя може да се промени в една нощ. Ние все още пласираме „Кроникъл“. И ще продължаваме.

— Не. — Хенри поклати глава. — Да говорим откровено. Вие се опитахте да ме принудите да ликвидирам, но не успяхте. Сега, за бога, оставете на мира „Северна светлина“.

— Не ви разбирам — каза рязко Сомървил. — След целия труд и парите, които вложихме в Хедълстън, искате от нас да си отидем с подвити опашки?

— Аз ви моля да не публикувате известни материали.

— Да не публикуваме материали! Драги сър, вие ме учудвате. Наш основен принцип, наш морален дълг към читателите е никога нищо да не крием от тях.

— В случая се касае за нещо не от особена важност. Отнася се единствено за моето семейство и лично до мен.

— Драги сър, аз съм в пълно неведение по този въпрос. Дори не разбирам за какво собствено говорите. Сигурно всичко в Хедълстън, което се отнася до вас, е от особена важност. Предполагам моят редактор там да възприеме същото мнение.

Хенри почувства как устните му изпръхнаха и се свиха.

— Става дума за една изровена от миналото жалка история, която може само да причини страдание на много невинни хора.

— О, господи! — каза Сомървил неочаквано грубо. — Що за приказки ми говорите? Ние сме в средата на двадесети век. В днешно време не бива да бъдем толкова чувствителни. В суровата борба всеки срещу всеки, каквато е нашата работа, все ще има пострадали от едната и от другата страна. Аз не мога лично да следя за всяка дума, която излиза в „Кроникъл“. Имам пълно доверие в моя редактор. Предоставил съм това напълно на него.

Хенри не можа да скрие огорчението си.

— А той, разбира се, възнамерява да публикува тази история по морални съображения.

Сомървил направи нервно движение, погледна нетърпеливо часовника си, сякаш искаше да сложи край на разговора.

— Драги сър — каза той, — защо сте дошъл да ми хленчите! Случаят не е в мои ръце. Дал съм на моите хора в Хедълстън генерални пълномощия и трябва да се съобразявам с техните решения. В случая очевидно се касае за местен въпрос от компетенцията на местния персонал. Не може да очаквате от мен да съм в течение на въпроса, нито пък да се занимавам с него.

С това Сомървил безжалостно ликвидира въпроса, Пейдж разбра, че макар да бе напълно безскрупулен човек, Сомървил никога не би оцапал ръцете си с кал; нечистите дела вършеха други за него. Той почувства как лумна в него черен, бесен гняв, решение, от което не беше лесно да се помръдне.

— А защо ви трябва „Северна светлина“?

Сомървил, който бе започнал да подрежда някакви книжа по бюрото си, вдигна изведнъж глава, подозирайки нещо неизказано в този въпрос. Дали това малко провинциално нищожество не се досещаше за настоящите му затруднения… дали не знаеше, че трябва да се справя с неспирно увеличаващи се разходи, все по-големи и по-големи пера за заплати и да се бори срещу мощни тръстове, които чакаха само момента да го погълнат? Джотам и Мигхил са на път да се обединят… в монопол… по Флийт стрийт му се подсмихват от месеци насам, задето не можа да погълне „Светлина“, „Аргъс“ е постоянно в загуба, „Таун топикс“ изживява последните си дни… трябва да се разшири или да загине. Като се вгледа внимателно в Пейдж, той отговори:

— Много просто. Трябва да увелича тиража.

— Вие и без това имате вече голям тираж. „Газет“ се пласира най-малко в милион и четвърт.

— В днешните времена на остра конкуренция, ако не вървите все напред, значи да вървите назад.

— А какво означава вашето намерение да вървите все напред, да увеличите тиража на „Газет“ или на неговия двойник „Кроникъл“? — Пейдж, забравил всякаква предпазливост и решил на всяка цена да каже всичко, каквото си бе наумил, пое рязко и мъчително дъх. — В един от последните броеве на „Сървей“ имаше статия по въпроса за печата. Видяхте ли я?

— „Сървей“ е първокласен вестник; рядко го чета.

— Това беше един подробен и безпристрастен преглед. Идваше до заключението, че нашите културни и високо принципиални вестници се задушават от най-долнопробното на булевардния печат, който е станал най-безсъдържателният, най-глупавият, най-вредният, най-вулгарният в света… че се издават вестници не за да служат на обществото, а единствено за пласмент на капитали.

Едва забележима усмивка се мярна по устата на Сомървил, който остана напълно невъзмутим.

— Това казват нашите клеветници. Жалко. В края на краищата ние се стремим единствено да угодим на масите… да ги обкръжаваме… бих казал… в приятна и спокойна атмосфера.

— Като им поднасяте отпадъците от информацията?

— Ние им даваме именно каквото искат.

— Не. — Пейдж нервно тръсна глава. — Хората не са толкова глупави, колкото ви се струват. Вие не можете току-тъй да отпишете нашия народ. Той притежава велики качества — мъжество, бодрост, сърдечност, хумор — но защото три четвърти от населението на страната не получава достатъчно образование, то не е подготвено да противостои на вашите примамки. Аз няма да повтарям общоизвестни истини. Не са еротиката, престъпленията и сензациите, нито пък глупостите и вулгарностите, които изпълват вашия вестник, онова, което го прави толкова зловреден; това е начинът, по който насърчавате най-дивите предразсъдъци и възбуждате най-долните апетити, а в същото време най-цинично хвърляте кал срещу всеки, който ви се противопоставя. Помните ли какво е казал Балфур: „По-скоро бих продал джин на бедните, отколкото да ги тровя по този начин“. Още петдесет години по този път, с вашите заразни миазми и вие ще сведете масите буквално до състояние на пълно невежество. Никой не знае по-добре от вас какво мощно оръжие държите в ръцете си. Защо не го използвате, за да творите? За бога, никога досега страната ни не се е нуждаела повече от един високо принципиален печат, който да служи за културното развитие на народа. През време на войната направихме чудеса, когато живеехме лице срещу лице със смъртта. Но от тогава насетне настъпи политически, стопански и духовен упадък. Това е само временно явление, аз съм уверен в това, ние трябва да се отърсим от него. Ако не…

Обзет от физическа болка, Пейдж спря. Той много добре знаеше, че това, което казва, не направи никакво впечатление на Сомървил. Той също така си даде сметка каква страшна опасност представлява властта без съответното чувство за отговорност. Езикът му надебеля, устата му се пресуши. Той не намираше нищо повече да каже. Сомървил, който бе наблюдавал Хенри с остър и презрителен поглед, не закъсня да се възползва от безнадеждността, която се появи на лицето на Пейдж.

— Драги приятелю — каза той примирително. — Разбирам вашите чувства. Но времето тече, да не се отвличаме от въпроса. Ние ви предлагаме разумна сделка. Не ви притискаме. Просто кажете желаете ли да приемете нашето предложение. Може би — продължи той, — ако решите да продадете вашия вестник, аз не се съмнявам в това, ще пожелаете да продължите да работите като сътрудник. Вашите уводни статии… макар и не в съвременен дух, правят внушително впечатление.

— Не — каза натъртено Пейдж. — Не мога. За мен въпросът се поставя така: всичко или нищо.

— В такъв случай, значи ли това, че ще бъде всичко?

Хенри не намери сили да го погледне, нито пък да вдигне глава. Той почувства, че краят наближава, че го очаква пълно поражение.

— Ще помисля… няколко часа. Ще ви телефонирам следобед.

— Добре. — Сомървил стана. — Ще чакам да ми се обадите.

Без да знае как, Пейдж излезе от стаята.

Тих дъждец ръмеше, когато напусна зданието на „Газет“ и бавно сви от реката към Виктория стрийт. Той беше паднал духом, чувстваше се прекомерно отпаднал и разбра, че трябва бързо да намери нещо подкрепително — почти нищо не бе ял през последните двадесет и четири часа. На другата страна на улицата той видя ресторант и вече се готвеше да прекоси улицата, когато се стресна и изплаши от неспирния поток на префучаващите коли и сърцето му заби с невероятна бързина. Загубил дъх и доверие в собствените си сили, той не се реши да прекоси улицата. Продължи като замаян по тротоара и се оглеждаше за някой друг ресторант. На ъгъла на Ашли Гарденс до самата Уестминстърска катедрала болката започна. През последните месеци се бяха появили известни симптоми на сърдечни спазми, предимно като остри болки под лявата мишница, но тази болка беше друга, тя обхващаше целия гръден кош и то с такава сила, сякаш огромни крещи притискаха и трошаха ребрата му. Едва дишаше, дори най-малкото движение му се струваше невъзможно, прималя му и едри капки студена пот покриха челото му. Това бяха нечовешки болки, а при това го обзе и безразсъден детски страх, че ако не намери къде да се приюти, ще се строполи сред тротоара и ще стане зрелище на хората. С големи усилия той успя да прекоси улицата и да се довлече до близката катедрала, където с последни сили се простря върху няколко стола, като се мъчеше да си възвърне дъха.

Най-после болките започнаха да отслабват; на няколко пъти с мъка пое дъх, успя да бръкне в джоба на жилетката си, счупи две от ампулите, които му бе дал д-р Бард и ги поднесе към носа си. След това глътна една таблетка. След малко той дишаше вече по-леко и след около двадесет минути можа да се изправи и да седне, като се навеждаше напред и се облягаше на стола пред него. Атаката бе преминала, но той се чувстваше съсипан, сякаш го бяха замеряли с камъни. Учуди се, че е още жив.

Катедралата беше празна, само пред олтара стоеше неподвижна, облечена в черно жена, вероятно някаква монахиня. Нещо в държанието й, застанала за молитва в полумрака на студените вътрешни тухлени зидове му напомни за Кора, и изведнъж сърцето му се изпълни с топли чувства. Съвсем ясно, сякаш бе пред него, той видя нейното лице, тревожно свитите й вежди, леко хлътналите й нежни бузи, тъмните й очи, изпълнени с доверие и скръб. Е добре… тя, не трябва вече да скърби, нито да се тревожи, никаква опасност вече не я грози, тя отново ще се радва на щастие и сигурност. От своето поражение той можеше поне да има тази единствена дълбока утеха. Никога досега не бе изпитвал подобно чувство. Сякаш през целия си живот се бе домогвал напразно до някаква недостижима радост, мъчейки се да задоволява нужди, стремежи, амбиции, които не можеше дори да изрази с думи и които сега се сбъдваха, но не сред опиянението след победа, а с нещо подобно на болка, нещо, което оставя горчиво-сладникав вкус.

Най-после набра достатъчно сили и можа да стане. Внимателно, но вече по-смело той излезе на улицата. С такси отиде до хотела, където поръча да му донесат обед в стаята. След като се нахрани и почина половин час, телефонира в редакцията на „Газет“. Тъй като не можа да намери Сомървил, Хенри съобщи на секретаря да му предаде, че заминава обратно за Хедълстън с нощния влак и че на следната утрин ще подпише документите.

Сега, когато изходът беше вън от всякакво съмнение, тази страна на съзнанието му леко се замъгли, напрежението се притъпи. Но мисълта за Слидън премина като светъл лъч в тоя непрогледен мрак и той почувства неудържимо желание да бъде там, може би не толкова, за да види Дейвид, който в края на краищата нищо не знаеше за събитията през последните дни, отколкото да бъде при Кора, при милата Кора, за да сложи край на нейните тревоги, да възстанови спокойствието в душата й.