Арчибалд Кронин
Северна светлина (21)

VII

В това време Най беше на път обратно за Хедълстън. Той караше бавно, защото трябваше да обмисли някои промени в своите планове и лекият ветрец, който го облъхваше при движението на колата, усилваше хода на мислите му. Интервюто, което бе взел от Кора, ужасното вълнение и уплахата, които й бе причинил, не му въздействаха ни най-малко. Много отдавна бе изучил суровостта на професията и можеше всеки ден да върши безчестни дела без никакво угризение на съвестта.

Пътуването не му отне повече от един час и към единадесет и половина той бе вече откарал колата в гаража и се бе завърнал в „Червения лъв“. Завари Смит в безлюдния хол на хотела, но той не беше седнал в любимия си кът, а крачеше нагоре-надолу пред прозореца. Най беше много доволен от себе си и от начина, по който работите се нареждаха, но не бе в неговия стил да показва чувствата си. Той само отбеляза:

— Имал съм право. Точно както ти казах. Тя е.

— Хм… хм — измънка Смит, втренчил поглед в Най, сякаш мислеше за нещо друго.

— Но какво ти е станало? Чуваш ли? Кора е вече наша.

— Зная. Преди пет минути ми се обади по телефона.

Най седна и го загледа. За какъв ли дявол се е обаждала? Смит беше неспокоен и толкова развълнуван, че не можеше да стои на едно място, и пъхнал месестите си ръце във външните джобове на сакото си, продължаваше да крачи из хола.

— Казала на мъжа си, че отива за покупки и изтичала до селската телефонна кабина. Не беше на себе си, едва можах да разбера какво иска. Сигурно зверски си я раздрусал.

— Моля ти се, Смит — каза Ленард, — бях мил като агънце.

— Гадна работа! — Той поклати глава като някой понтер, който се изтръсква от вода. — Отвратителна, мръсна работа. Направо ти казвам, не искам да имам нищо общо с това.

— Ти си луд — викна Най. — Тъкмо ги напипахме на слабото място.

— Не, не искам. Аз съм честен човек. Най-малкото винаги съм живял порядъчно… поне съм се старал да бъда честен човек.

— Стига си приказвал блудкави приказки. Да не мислиш, че си в стария лицей? Ние просто им предлагаме quid pro quo^[1]. Няма да изнудваме Пейдж: той ще избира. Тогава, какво толкова се тревожиш?

— Казах ти, че не искам.

Ленард никога не го бе виждал толкова рухнал; той виждаше как нервите му се похабяваха от няколко седмици насам, но сега от тях нямаше и следа. Той си помисли: „Когато такъв глупак като Смит изкукурига, чува се на цяла миля“. Най обаче знаеше как да го обработва.

— Е, добре — каза той. — Тя те е помолила да я оставим на мира. Нека да бъдем двама добри Исусовци и да сторим това, боже помози, амин.

— Не споменавай името господне напразно! — прекъсна го Смит, като едва ли не кресна. — Не позволявам. Ти си… ти си едно неверующо куче, Най.

— Ще си приберем чантичките — продължи Ленард безобидно, сякаш Смит не бе казал нищо — и ще се върнем при Сомървил. Аз ще си дам оставката. А ти ще изхвръкнеш като тапа… ще те изхвърлят и ще се търколиш направо на дебелия задник… завинаги. След тая каша, която забърка тука, и парите, които прахоса, никога няма да намериш друга работа. И като казвам никога, значи никога. Името ти ще смърди по Флийт стрийт. Ти ще бъдеш свършен.

Смит престана да шари из хола и седна на крайчеца на едно кресло. Като се навеждаше напред и като гризеше нокътя на палеца си, той се опитваше да гледа Най. Колосаната му яка се бе откачила отзад и се бе отметнала на врата. Най-после той каза:

— Грили никога няма да приеме такова нещо. Той е човек на реда. Държи на закона.

— И ние държим на закона… няма да направим нищо незаконно. Впрочем, Грили е в отпуска, отишъл да се рови из някакви развалини. По това време винаги пътува из Италия. А Чалонър, който го замества, остави го на мене. Когато Грили се върне, всичко ще бъде свършено. Той ще бъде очарован.

— Не, Ленард — продължаваше да възразява Смит, — дори да направим това… това де, което предлагаш… и убедим Пейдж да продаде, как ще му платим? Сомървил е наистина на тясно… напоследък Мигхил го удари здраво. След като аз — искам да кажа ние — трябваше да похарчим толкова пари тук, той сега не може да ни отпусне нищо повече. Никога няма да го направи.

— Какво си дете, Харолд! — Най се усмихна студено, но дружелюбно. — Та нима не виждаш, че сега не може вече и дума да става за продажба, край! И не само на това основание, за което споменаваш. Да купим изцяло „Светлина“ би значило да опълчим срещу нас отново целия град. Не, не, ние ще предложим чисто и просто едно джентълменско споразумение при равно участие в собствеността. Все едно че сме изгладили недоразуменията си; всеки вестник ще внесе своята фирма и инвентар — не забравяй, че сме все още собственици на печатарските помещения — Пейдж ще се оттегли и всяка година ще му се плаща процент от чистата печалба. Няма да става нужда да влагаме нито пени нов капитал.

Изумен от тази най-нова идея на своя колега, Смит погледна към него и книжните му очи светнаха.

— Значи… по такъв начин ще постъпим съвсем честно… и при това ще направим дори много изгодна сделка. Ще предвидим еднакви амортизации и ще изчислим процента на Пейдж на сегашната база. А когато дойде атомната фабрика, тиражът ще се увеличи… Не, не — дръпна се изведнъж Смит, — не мога, не съм за такава работа.

Настъпи мълчание. Най запали цигара и не направи никакъв опит да прекъсне мълчанието, но след малко, като се позамисли, каза:

— Смятах те амбициозен човек, Харолд… мислех, че искаш да си създадеш положение тук, в родния си край.

Смит не отговори, преглътна няколко пъти.

Най продължи с убедителен тон:

— А нима нямаш семейни причини да искаш да преуспееш… жена ти…?

— Да, вярно… Мини. Не искам да крия от тебе, Най. Всичко бих направил, за да я върна. Но това… — Той продължаваше да гризе нокътя си чак до месото. — Това все още ми се струва такова едно…

Най видя, че той започва да омеква. Подсили тона:

— О, за бога, бъди реалист! Та нима всичко това не е мръсна конкуренция на смърт? Мигхил е хванал Сомървил за врата. Джотам — Мигхил. А Вернон дава мило и драго да забие нож и на двамата. Или ще убиеш, или ще те убият. Та каква вина имаш ти? Ти предложи на Пейдж много повече, отколкото струва неговият вестник. Той трябваше да приеме. Но ето че почна да се бори срещу нас. И хубавичко ни пооплеска. А сега, като ти поднасям толкова сигурна възможност да го притиснеш, седнал си и си се оклюмал като болна крава. Съвземи се, човече. Направо ти казвам, че ако пропуснеш този случай, цял живот ще съжаляваш.

Погледът на Смит се плъзна встрани, но се върна отново върху Най. Облиза устната си, подвоуми се малко и каза:

— Тази работа ме разстрои напълно, Лен. Да бях пийнал нещо. Смяташ ли, че няма да ми увреди?

— Боже господи, не! Ще ти стане хубавичко, приятелю.

Като протегна уж случайно ръка, Най натисна копчето на стената до него. Келнерът донесе две двойни уиски. Смит взе своето, вкуси от него, а след това го изпи на една глътка — „сякаш току-що преминал Сахара“ — си помисли Най.

— Просто имах нужда от това. — Смит въздъхна. — Напоследък не съм на себе си. А сега тая работа… толкова е трудно да се реши човек… просто ме съсипва.

— Пийни още едно.

— По-късно… Е, добре, щом настояваш.

Най поръча на келнера същото. Той го донесе.

— Знаеш ли, Лен — започна да размишлява Смит в сладникав тон, — лошото у мен е, че по душа съм все още набожен. Когато бях в Австралия, през всичкото време преподавах в неделното училище. Бедната ми майка ме възпита много строго. Аз бях много благовъзпитано момче. Още нямах единадесет години и вече можех да казвам наизуст цялата тринадесета глава от Новия завет. Но сега, като погледна другояче на положението, виждам го в по-добра светлина. Не бива да бъдем много груби. Трябва да бъдем дипломати. Пейдж наистина би трябвало да се оттегли — та той е болен човек.

— Ще му направим дори и добро.

— А колкото до Кора… — Той не можа да завърши.

— Нищо й няма — му каза бързо Най. — Никой вън от семейството няма да разбере нищо. Хлапакът я обича. Ще й прости и ще забрави.

— Поръчай ми още едно. Тъй както представяш работата, друг изход наистина нямаме. Съвсем оправдано е… това е точната дума. Какво би предложил като първа стъпка? Да телефонираме на Пейдж, а?

— Не. Ще му изпратим писмо по човек. Ще искаме среща.

Смит помисли една секунда, като с дланта на лявата си ръка погали брадичката си:

— Още нещо… много важно. Ще трябва да извикаме твоя приятел Хейнс. Най-добре да му телефонираш веднага.

„И тоз си го бива, а — си помисли Най, — набожен, по душа, знаел преди наизуст цялата тринадесета глава на Новия завет!“

— Аз вече помислих за това — каза Най. — Още бил при Мигхил. Но най-напред писмото.

Той почака, докато Смит изпие уискито си, след това станаха и влязоха в другата стая да напишат писмото.