Арчибалд Кронин
Северна светлина (2)

II

Следният ден беше ясен и свеж, само няколко облачета изпъстряха синьото небе. Ободряващо време. Въпреки че миналите поколения от рода на Пейдж бяха строго религиозни евангелисти, той не ходеше редовно на черква. И когато жена му и Дороти се запътиха за утринната служба в единадесет часа, той откъсна за Кора няколко ранни цветя от задната част на градината, взе една книга, представена за рецензия, която мислеше, че ще заинтересува Дейвид, и се качи в колата. Като изкара безшумно автомобила от гаража и подкара по тесния път зад къщите, за да не дразни съседите, той все пак не успя да избегне окото на мисис Харботъл, вдовицата на Боб Харботъл, който бе близък приятел на баща му, и старата лейди, запътила се бавно с празнична тържественост към черквата Св. Марк, отговори на поздрава на Хенри с поглед, изпълнен с упрек.

Не след дълго той излезе на широкия път за Слидън. Лошото му настроение от предишната вечер бе преминало; чувстваше се необикновено волен. Прикован към работата си, Пейдж имаше малко време за развлечение. Не го интересуваше нито голф, нито тенис; всъщност той не беше създаден за спорт и при все че нямаше повече от четиридесет и девет години, сега беше предразположен към някакво сърдечно заболяване, което той, въпреки предупрежденията на д-р Бард, приемаше по-скоро като нещо досадно, отколкото сериозно. В действителност Хенри беше тих и спокоен човек, с вродена склонност към усамотение и дисциплиниран още от ранна възраст от родители, които смятаха строгостта и редовността за основа на доброто възпитание. Дори когато стана кмет, обществените задължения бяха за него винаги истинско изпитание и Алис често с основание го упрекваше в това, което тя наричаше „липса на похват“. Той обичаше своята градина и отглеждаше твърде хубави герании в малкия см цветарник. Друго невинно развлечение за него бе да обикаля и да издирва предмети от стар стафордски порцелан, от каквито си правеше колекции. Изпитваше и безгранично удоволствие да урежда есенните оркестрови концерти, които станаха ежегодно явление в Хедълстън. Но той се чувстваше най-щастлив, когато понякога слизаше до морето, особено до Слидън. Макар и в близост с Хедълстън, Слидън си оставаше най-непоквареното рибарско селце по цялото североизточно крайбрежие. Той го знаеше още от дете, а сега там живееше неговият син. Но независимо от тази привързаност, прелестта на това село се одухотворяваше за Хенри от факта, че там бе оцеляла част от стара Англия.

Това бе страстта, религията и, ако щете, идеята фикс на Хенри: Англия такава каквато бе и каквато един ден трябва да бъде отново. Той обичаше с топла сърдечност своята страна, недрата на нейната земя, та дори и солта на морето, от което се мие тя. Той не беше сляп към упадъка, който от войната насам бе променил структурата на националния живот. Но това несъмнено и безусловно е само временна горчилка от тази епична борба. Англия ще се възроди отново. Нейната история е доказала, че тя е оцелявала и при по-разрушителни бедствия, когато страната е лежала изтощена и обезкървена, когато изгледите са били съвсем безнадеждни. И все пак, понеже е била това, което е, тя е пораждала нов живот, подновявала е цикъла на своите велики традиции, и отказвайки упорито да потъне в мрака, в края на краищата е изплувала ликуваща.

Сега долу пред него лежеше Слидън. Вълните с ярост се разбиваха на хиляди капчици о вълнолома, когато той мина край пристанището, край завързаните рибарски лодки и съхнещите мрежи, когато сви край варосаното здание на бреговата охрана и се изкачи на възвишението, където беше къщата на Дейвид.

Като превали пясъчната дюна, той забеляза Кора, застанала на пътната врата. Гологлава, с веещи се по зачервените й от вятъра бузи — синкавочерни коси, с тъмночервената си рокля, която прилепваше плътно по дългите й бедра, тя сякаш излъчваше оная топлота и нежност, които бяха възродили неговия син. Кора стисна ръката му в двете си ръце и преди още да продума, той разбра, че тя бе щастлива, че го вижда.

— Как е той? — запита Хенри.

— Тази седмица е много добре. Горе е… пише. — И когато влязоха в двора, тя погледна горе към таванския прозорец, откъдето долитаха слаби звуци от Барток концерт. — Ще го повикам.

Но Пейдж внимаваше да не обезпокои Дейвид. Неговата книга за предислямската поезия — въпрос, към който той бе проявил интерес още от времето, когато бе в Балиол, беше трудна и сериозна задача. Последните шест месеца той бе научил сам три арабски диалекта и сега превеждаше Kital al-Alghani, Книга за песните. По-добре да не прекъсва неговата задълбоченост.

Кора забеляза това колебание. Усмихна се.

— Обедът в никакъв случай няма да закъснее повече от половин час.

Нарцисите й харесаха повече, отколкото Хенри очакваше. След като им се нарадва и ги свърза в стегнат букет, тя го заведе в градината, която се намираше зад къщата, защитена от постоянния морски вятър с каменна стена и му показа какво бе направила предната седмица. Тук в това малко каменисто място беше подредена и спретнато разположена нова зеленчукова градинка.

— А кой я прекопа?

— Аз, разбира се! — и тя щастливо се засмя.

— Не се ли преуморяваш? Не ти ли стига къщата, готвенето… и Дейвид?

— О, не… не. Аз съм издръжлива, да, да. И си обичам градинката! — Тя погледна към него свенливо, с истински възторг. — Никога не ми е падало такова нещо.

Когато го остави, за да отиде в кухнята, Хенри закрачи нагоре-надолу по тясната, посипана със сгурия пътечка, и си мислеше не с лошо чувство за израза й „не ми е падало такова нещо“. Е, та какво от това? Той самият би предпочел да има млада добросърдечна жена, отколкото някаква безпогрешна познавачка на езика, особено ако тази жена е Кора.

Не мина дълго и тя го повика от задната врата.

В предната стая масата беше покрита с току-що изпрана и изгладена покривка; приборите, ножовете и порцеланът — с една дума всички дреболии, които им бе дал, бяха важно разположени по масата; а едно крехко печено пиле лежеше апетитно в подноса. Кора вършеше всичко с бодра вещина, с отзивчиво усърдие, което напълно отразяваше стремежа й да доставя радост на другите.

Докато чакаха, грамофонът в горната стая спря и миг след това влезе Дейвид — малко затворен, както обикновено, но Пейдж веднага забеляза, че той беше в добро настроение. При това Дейвид изглеждаше добре и въпреки чудатия екип, който носеше обикновено — пуловер с висока яка, жълти панталони и износени обувки от шведска кожа — човек не можеше да не си помисли колко спретнат и изискан момък беше той: извънредно висок, като Кора, макар и слаб, дори твърде слаб, с мека руса коса, бяла кожа и хубави равни зъби.

— Върви ли работата? — запита Хенри, докато Кора режеше пилето.

— Доста добре. — Дейвид пое разсеяно чинията със съблазнителното съдържание от крилце, брюкселско зеле и картофено пюре, която тя му подаде, огледа я изпитателно за миг и тогава взе небрежно вилицата.

— В редакцията се получи една нова биография на Едуард Фицджералд.

Дейвид повдигна вежди.

— Помислих си, че може да поискаш да я прегледаш — промълви Пейдж, сякаш се оправдаваше.

Дейвид погледна насмешливо към баща си.

— Не ми казвай, че се възхищаваш от Халифа на Източна Англия… от човека, който написа този безценен куплет:

Топката не пита къде да се търколи,

А скача там, където сам играчът я изпрати.

Пейдж се поусмихна. Той не обърна внимание на наставническия тон на Дейвид: това не беше нещо повече от поведение, на което той, като класик, който насмалко щеше да завърши Оксфорд с отличие, безсъмнено имаше право. Образованието си, което трябваше да прекъсне внезапно, за да постъпи в редакцията поради болестта на баща му, Хенри бе попълнил с много четене. Но все пак той бе прекарал само две години в Единбургския университет, където Роберт Пейдж, който сам беше следвал там, бе настоял да го изпрати.

— Хайям не е толкова лош — възрази той меко. — Ръскин го е харесвал.

Дейвид направи гримаса и изрече нещо на арабски.

— Ето мнението ми за стария Омар.

— Какво значи това? — запита Кора.

— Не те познавам още достатъчно добре, за да ти го кажа — отговори Дейвид и избухна в такъв необикновен и буен смях, че Хенри отправи към него бърз и смутен поглед. Но, като си спомни ония дни, когато синът му седеше с наведена глава, силно стиснал ръце между коленете, с поглед впит в пода, прикован от ужасна депресия, сега за него беше облекчение да го слуша как се смее. Нощите бяха още по-страшни, безкрайни и без сън, изпълнени с ужаса от неизвестен враг. Участието му във войната не бе необикновено тежко — той се бе сражавал в Крит и при отстъплението бе боледувал от дизентерия — но напрежението бе причинило прекомерна чувствителност, която продължила и през годините прекарани в Оксфорд и бе завършила преди близо година и половина със сериозно нервно разстройство. Невроза за преследване със следи от параноя, бе казал д-р Бард, но Хенри не можа да се съгласи с твърдението на лекаря, че бил забелязал прояви на невротични тенденции у Дейвид още като момче — оскърбително мнение, което насмалко не развали старото им приятелство.

Но сега това нямаше никакво значение. Наблюдавайки повишения дух у Дейвид, Пейдж почувства, че този брак, толкова необикновен и все пак толкова щастлив, го бе спасил. Една случайна среща по брега в Скарбъро, където бе изпратен на трудово лечение и ето че след това плетене на кошници, блед и хилав, той се завърна у дома си все още слаб, но възстановен и с нова вяра в бъдещето. Толкова по-странно, тъй като никога преди той не бе проявявал сериозен интерес към жени, и най-малкото към непросветени, съвсем противоположни на него жени. Но може би именно поради факта че на Кора липсваше образование, бе станало възможно те да се сближат. Потънал в дълбините на мрака, той инстинктивно бе протегнал ръка към най-простото същество близко до него. Какво щастие, че ръката, която хвана, бе тая на Кора.

Следобед, докато тя разтребваше масата, Пейдж и сина му седяха до прозореца и разговаряха. Обикновено Дейвид не обичаше да говори за своята работа, но днес неговата въздържаност бе изчезнала; той беше весел и открит. Преводът на едно от неговите есета, „Страната на нощта“, написано през време на войната, току-що бе излязло в „Меркюр дьо Франс“ и той показа на баща си писмо, с което издателят лично го поздравяваше. Това признание на таланта му, необходим за него стимул, бе тайно насърчение и за Пейдж, който се надяваше, че Дейвид ще може скоро да отиде при него и заедно да направят нещо по-хубаво от „Северна светлина“.

Те бяха свикнали да излизат заедно на разходка, но този следобед Дейвид се извини и се качи да работи — той искаше да използва до край книгата, която бе взел от Лондонската библиотека и която на следния ден трябваше да върне. Кора обаче бе вече облякла палтото си, тъй че тя и Хенри се отправиха към пристанището.

Отначало мълчаха. Тя притежаваше дарбата на негласното общуване, която го караше да мисли, че я познава от години наред. Когато прекосяваха малкото пясъчно заливче, под краката им хрущяха сухите, изхвърлени от водите водорасли, а като свиха към вълнолома, тя го хвана под ръка и се обърна към силния морски вятър с чувство на радостно облекчение.

— Би трябвало да имаш по-топло палто. — Той бе забелязал, че нейното палто от тънък вълнен плат бе вече износено.

— Никак не ми е студено. — И добави: — Нали ви харесва тук?

— Да! — каза той. Присъствието й му действаше винаги ободряващо.

Към края на запустелия кей те застанаха под заслона на спасителната станция и наблюдаваха как чайките кръжаха и се спущаха стремглаво надолу. Пред тях се простираше безкрайното море; вятърът беше напоен със солта и хладината на вълните. Той изпита странното чувство, че би могъл да остане тук завинаги. Най-после Пейдж прекъсна мълчанието:

— Ти направи много за Дейвид.

— Той направи много за мен — отвърна бързо тя. И след кратко мълчание го погледна и премести погледа си встрани: — Аз не бях толкова щастлива, когато се срещнахме.

Хенри почувства от това просто изказване, че тя го бе удостоила с доверие от сърце. Нейната сдържаност, липса на оная празна общителност, която той ненавиждаше у жените, го бе привързала към нея от самото начало. Той бе забелязал тихия й копнеж за сърдечна близост, желание да се привърже към семейството, в което бе влязла с женитбата си и това му навяваше мисли за нейни минали неволи. По-късно това се потвърди, когато тя му разказа нещо из своя живот, как преди няколко години загубила родителите си, как живяла при една своя леля в Лондон и се издържала сама, като често сменяла нископлатени служби. В разказа й нямаше и нотка на оплакване. Но сега всичко бе тъй, сякаш през настоящето й щастие долиташе само слабото, но все още ясно ехо от тъга.

— Била си твърде самотна?

— Да! — отговори тя. — Вярно е.

Тъй като вятърът задуха по-силно, Хенри я защити като сложи ръка на раменете й.

— Бих искал никога вече да не се чувстваш така. Ти сега си наша. А ние никога няма да те оставим да се чувстваш самотна. Жена ми точно снощи говори за това… като се питаше дали не ви е скучно тук понякога, на Дейвид и на теб. Би трябвало от време на време да идвате до Хедълстън, и двамата, да потанцувате.

— Танцът не ме влече, не — каза тя и добави, сякаш забележката й бе прозвучала странно, — нито пък Дейвид… Той не е такъв.

— Тогава на театър или концерт?

Тя се обърна към него:

— Вие знаете, че на мен ми харесва тук. Тишината е точно това, което обичам. Нощно време, в леглото — и тя се изчерви изведнъж, сякаш бе казала нещо погрешно, но продължи, — когато вятърът вие около къщата и слушате вълните, като че ли сте в замък, разбирате, нали, какво искам да кажа. Не бих заменила Слидън, не, сега не бих го заменила вече за никое друго място, където и да било то.

Стана време да вървят. Когато се върнаха до автомобила на Хенри, от таванската стая долитаха звуци на музика; стори му се Брукнер, четвъртата симфония в ми бемол мажор, не по неговия вкус, обаче сигурен признак, че Дейвид търсеше вдъхновение, и той реши да не се качва при него. Незабелязано той плъзна във външния джоб на Кора плика, който оставяше всеки месец. Това беше винаги малко неудобен момент, макар той да се стараеше да бъде ловък като фокусник, който скрива една карта, и обикновено прибавяше набързо по някоя глупава забележка. Тези млади хора бяха горди, но те трябваше да живеят. Този път той каза:

— Това е за някои семена за твоята градина.

Но Кора не се усмихна. Нежното й скулесто лице, със слабо хлътнали бузи, придоби странен вид. Тъмнокафявите й очи бяха овлажнели от вятъра и една черна къдрица падаше косо през веждата й.

— Вие сте толкова добър към нас, особено към мен. Карате ме да чувствам… карате ме… — Тя не можа да продължи. Внезапно се приближи до него и бързо, несръчно притисна меките си устни до студената му буза.

Когато Хенри потегли обратно в сивия полумрак към Хедълстън бавно — той нямаше никакво основание де бърза — мисълта за тая поривиста ласка го топлеше през целия път.