Арчибалд Кронин
Северна светлина (24)

X

На следната сутрин, след една неспокойна нощ, Дейвид разбра, че не може повече да понася мълчанието, натегнатата атмосфера и мъчителния фалш и лицемерие между Кора и него. Той трябва да намери някакъв изход. Когато излезе в девет часа, уж за обичайната си разходка, той се качи на автобуса за Хедълстън, който тръгваше от Слидън в девет и половина. В автобуса имаше само двама пътници и тъй като и двамата бяха седнали отпред, той се настани на задните седалки, където, необезпокояван от натрапничавите им погледи, можеше по-ясно да обмисли плана на по-нататъшните си действия.

Първо той трябваше да види баща си. Въпреки че Дейвид не обичаше да се открива и често бе тласкан от чувството си на малоценност към странни прояви на самонадеяност, дълбоко в душата си той таеше към Хенри и признателност, и привързаност; и макар да не се съгласяваше с много от бащините си възгледи, той безусловно вярваше в неговата добрина и в здравия му разум. От тези качества на баща си той сега имаше нужда, беше уверен, че ще ги намери в съвета, който той щеше да му даде.

При бавния ход на колата и непрекъснатото друсане дългите спирки при Лейси Хамокс и Хърст Грийн, пътуването изглеждаше безкрайно, но най-после през влажните и тракащи стъкла на автобуса започнаха да се виждат мрачните очертания на Хедълстън и скоро старата кола се затресе на последната си спирка на Виктория скуеър.

Слаб дъждец оросяваше челото на Дейвид, когато той слезе и се запъти пеша към редакцията на „Северна светлина“. Той избягваше да ходи в редакцията, защото за него винаги беше изпитание да влиза в това здание, където баща му се отдаваше на своя идеализъм и което Хенри съвсем естествено смяташе да му остави в наследство. Дори днес, обзет от други опасения, той се почувства едва ли не като натрапник, когато изкачи каменната стълба и почука на вратата на Пейдж.

Когато влезе, стаята беше празна; тутакси се появи Мофат и го погледна с изненада, която се дължеше само на това, че той идваше твърде рядко.

— Как сте, мис Мофат? — запита той и знаейки, че на нея трябва да се обясни и това, което е очевидно, добави: — Дойдох да видя баща си.

— Разбира се — отговори тя с оня шеговито опекунски тон, с какъвто винаги се обръщаше към него още от времето, когато бе отишла в Хенли Драйв да го види в детската му количка. — Само че татко го няма.

— А къде може да е?

— Не знам. Отишъл в Лондон.

— В Лондон!

— Да, в Лондон. Защо, не зная. Заминал ненадейно снощи и оставил само една бележка, че го повикали в Лондон. Навярно, във връзка със стопанската конференция. — След малко добави: — Няма да се забави много. Утре е приемът на майка ви.

Той вероятно направи нещо неволно, от което тя долови тревогата му от това непредвидено обстоятелство и продължи да го наблюдава по-внимателно и загрижено.

— Къде ви е палтото? Ах, вие лошо момче. Дори и чадър не сте взел. Не виждате ли, че вали като из ръкав? Цял сте се измокрил. А косата… чакайте, дайте да ви оправя.

Докато стоеше като прикован и цял погълнат от мисълта какво ще трябва да предприеме сега, тя се приближи към него, закопча най-горното копче на фланелената му жилетка, изчетка дъждовните капки от сакото му и най-после се успокои, като го нареди.

— Така… сега е по-добре. Тъкмо си правя предобедния чай. Ще останете да пиете една чаша. Вчера пихме с жена ви. Мило същество, Дейвид. Елате… ще отидем в моята стая.

— Не… не. — Той дойде на себе си. — Моля да ме извините… благодаря ви. Трябва да вървя.

— Но, Дейвид… почакайте една минута…

Той за нищо не би останал, не можеше да остане. Обърна се и с такъв устрем се втурна по стълбите надолу, че не можа да се спре и по инерция прекоси улицата точно пред една префучаваща кола. Без дори да забележи това, той продължи пътя си, сега вече напълно убеден, че внезапното и непредвидено заминаване на баща му е някак си свързано с тази ужасна неразгадаема енигма, която подобно на старото машинно масло, което от време на време се появява над водата в залива на Слидън, неусетно мърси всичко наоколо си.

Той трябваше да положи усилия, за да събере що-годе мислите си. Какво да прави сега? Безполезно е да отива в Хенли Драйв да търси съвет и облекчение от майка си. Но в това състояние на покруса той не биваше да се връща в Слидън, където го очакваха безкрайни часове на мъчителна размисъл в усамотение. Само един път стоеше отворен пред него и макар това да беше труден и трънлив път, той не искаше да знае: рано или късно той неизбежно ще тръгне по него.

Пруденшъл Билдинг беше съвсем наблизо. Дейвид прекоси булеварда и пристигна за по-малко от пет минути. От указателя пред входа видя, че канцелариите на „Кроникъл“ са на третия етаж. Той не влезе веднага, а започна да крачи нагоре-надолу отвън и си повтаряше това, което си бе наумил да каже, като викаше на помощ всичките си духовни и физически сили над които още имаше власт. Знаеше, че когато изпадне в криза, става неспособен за нищо и затова реши този път да не разпилява силите си. Но още самата подготовка за това разруши всичко: само като си представи предстоящата сцена, оскърбленията, които щяха да му нанесат и отговорите, които щеше да им даде, обзе го гняв, гърлото му се сви и устата му пресъхна.

Това състояние беше вече непоносимо. Той направи рязко и несръчно движение, спря се, втурна се във входа и без да се спира пред асансьора, на един дъх изкачи стълбите до третия етаж. На матовите стъкла на вратата със златни букви бе написано името: „Дейли Кроникъл“: Дирекция. Без да почука, той влезе.

Липсата на каквото и да било оживление и атмосферата на мъртвило го изненада. Един около седемнадесетгодишен младеж лениво тракаше на пишещата машина на една ниска масичка, поставена косо към прозореца близо до телефонното табло. С глас, който не приличаше на неговия, Дейвид му каза, че желае да говори с Най. Както беше седнал, младежът се обърна и погледна през рамо към него.

— Няма го. Отиде в Тайнкасъл. — И като забеляза бързия и недоверчив поглед на Дейвид добави: — Няма никой от тях. Мистър Смит отиде в главната редакция в Мосбърн.

Дейвид се беше така настроил да сложи веднъж завинаги край на всичко, че никак не можа да повярва на това, което чу. Две врати в края на тесния коридор водеха към останалите две стаи, които сега съставляваха всичко на всичко помещенията на „Кроникъл“. Той бързо надникна във всяка от тях. И двете бяха празни. Върна се в преддверието.

— Кога ще се върне? — попита той.

— Откъде да знам? — сърдито отговори младежът. — Тук сега никой нищо не върши… или почти нищо. Сигурно няма да дойде цял ден.

— Цял ден… — глухо повтори Дейвид и след малко се обърна и излезе.

На улицата отново го обзе колебание, той продължи да стиска юмруци, омаломощен от горчилката на разочарованието. Нищо не узна, нищо не уреди, до нищо не се добра. Почна да мисли, че е некадърен. Сега беше време за обяд, тротоарът бе претъпкан от народ, всички бързаха под дъжда и се блъскаха в него, а той стоеше там, разколебан в себе си и чуваше в ушите си прилива на кръвта.

Най-после тръгна към Виктория скуеър. Нищо друго не му оставаше, освен да се завърне в Слидън както бе дошъл. Автобусът, почти пълен, се готвеше да тръгне. Той намери свободно място към средата на колата и се помъчи да овладее вълните от объркани мисли, които връхлетяха върху му. Не мина дълго и той се убеди, че останалите пътници не снемаха погледа си от него, като някои му се присмиваха, други го гледаха с нескрита ненавист. Седеше с наведена глава, приковал поглед в пода на колата, неспособен да си възвърне онова пълно безразличие, с което обикновено посрещаше провокациите на тълпата. Не можа да се освободи от потискащото го смущение, напротив, то се усилваше през целия път. Дори когато стигна в Слидън бързият ход към къщи не успя да го прогони.

Когато влезе, къщата му се стори празна, но в кухнята малкото котленце клокочеше на печката и през прозореца той видя Кора в градината да крачи бавно по застланата с чакъл пътечка. Неудържимо желание го обзе да отиде при нея. Сега бе вече изчезнала покровителствената снизходителност, благосклонността, с която той приемаше нейните услуги, всичко това бе изместено от ревността, неувереността, мъката, която му причиняваше нейното страдание. Както в първите дни в Скарбъро, той отново почувства колко тя му е необходима, неудържимо я желаеше. В този момент той бе готов да се качи в спалнята, да я повика през прозореца и когато тя дойде… Но не, той трябва да се успокои. Тя не бива да разбере в какъв безпорядък бяха мислите му, не бива да узнае за напразното отиване до Хедълстън, нищо, което би увеличило мъката й. Той се качи в таванската си стая и седна пред простата дървена маса, която му служеше за бюро.

Като успокоително средство д-р Ивънс му бе препоръчал да взема лист хартия и бързо, автоматически да записва всички мисли, които се тълпят в главата му. Той грабна перото и се отдаде на това избавление.

Болката от твърде дълбоката любов — започна той — често пъти надхвърля радостта… и човек може да се отдаде на страданието с не по-малка забрава, отколкото на щастието. Аз блуждая в лабиринт, мрак ме потиска, но не съм победен. Мога да преодолея всякаква трудност, да се справя с всякакъв враг, само ако волята ми остане силна. Скоро ние ще се избавим от това нещастие. Нищо не бива да огорчава Кора. Аз ще я браня. А сега, нека ме обхване чувство на покой, на дълбок и тих покой…

Едва бе написал тия няколко реда, когато изведнъж спря, наклони глава встрани, сякаш се ослушваше.

„Дълбок и тих покой.“

Беше ли това само слухова измама. Онова звънтене, което от месеци насам чуваше в ушите си като камбанен звън, понякога остро и пронизващо като свирка или пък наистина чуваше някакъв глас, който с насмешка повтаряше собствените му думи, едва породили се в главата му? Като се ослуша още по-внимателно, той нищо не чу, но щом продължи да пише, гласът отново поемаше думите му: „Когато светлината се шири и мракът отстъпва…“ и ги повтаряше все по-високо веднага щом се появяваха на листа. Той започна да пише бавно, като искаше така да накара гласа да замлъкне, но напразно; тогава взе да пише бързо, като драскаше по цялата страница; гласът — силен, отчетлив — се впусна в бяг с шеметна бързина.

Дейвид захвърли перото, сякаш то изгаряше пръстите му и здраво впи ръце в масата, като се опитваше така да се поуспокои, спомняйки си строгото наставление на д-р Ивънс, когато той за първи път му бе казал, че чува гласове.

„Това е чисто въображение. Ние наричаме това слухова халюцинация: Не мислете за това. Не се поддавайте… никак.“

Дейвид бавно повдигна глава. Най-после гласът бе изчезнал. Но наистина ли? Без да мръдне, той се ослуша, почака, надяваше се да не чуе вече този глас. Вместо това, въпреки че сега не пишеше вече и независимо от перото, което лежеше на масата, той долови зов, тих, но ясен, който сякаш идваше от спалнята в долния етаж. Мъжки глас, който викаше неговото име. „Пейдж… Пейдж… тук ли сте?“ Тогава, изтръпнал от ужас, той чу следните думи: „Гледай си собствения врат, момче“. Позна гласа на Най.

Той скочи като изхвърлен от стола и с двата палеца си запуши ушите, за да не допусне до тях никакъв външен звук. Всичко е въображение, болезнена измама на разстроените ми нерви, си помисли той. Но както и да се бореше, от долната стая до него отново долитна гласът — силен, арогантен и по-ясен: „Значи смяташ да ми счупиш врата, Пейдж… но внимавай за собствения си врат, момче“.

Невъзможно бе да се лъже; той вече не можа да устои. Отвори вратата, хвърли се надолу по тясната дървена стълба в спалнята и започна да търси — в двата шкафа, под леглото, разрови дрехите, които висяха в гардероба на Кора, надникна във всеки ъгъл на стаята. Никой.

Сломен, той седна на ръба на леглото, а челото му се покри с капки студена пот. Нима разсъдъкът го напущаше? Гласът и това безплътно лице, което го зовеше, всичко бе изчезнало.

Както при други подобни случаи в миналото, основното претърсване на стаята и материалното доказателство, което то донесе, прогониха самоизмамата. Чувстваше се отпаднал, но бе отново дошъл на себе си.

Като въздъхна дълбоко, той стана, изправи се пред огледалото на тоалетната масичка и започна спокойно да оправя косата си. Тогава в огледалото той видя до себе си Кора. Ето най-после материя в света на сенките.

— Не знаех, че си се върнал — каза тя. — Направил си дълга разходка.

Избистреното му и успокоено съзнание не допускаше вече и мисъл дори за лъжа. Той се доближи до нея, взе ръката й и я притисна.

— Всъщност, аз не бях на разходка — каза той. — Отидох с автобуса в Хедълстън да видя тате.

— Видя ли го? — Той почувства как я обхвана напрежение и как то изчезна, когато й отвърна отрицателно с глава.

— Отишъл в Лондон. Съвсем неочаквано.

— В Лондон — повтори тя бавно и тутакси лицето й се просветли, стопли се от някаква надежда, каквато той не бе виждал дни наред. — О, Дейвид, толкова се радвам. Аз вярвам на баща ти. Не ме питай нищо, нищо сега, Дейвид… но чувствам, че това ще бъде добре за нас.