Арчибалд Кронин
Северна светлина (8)

VIII

Тази година лятото беше дъждовно и хладно. И в редакцията, и в къщи животът на Пейдж беше така сив, както и времето. При неговото състояние на преумора и тревоги, поведението на огорчено благоразумие, което Алис сега възприемаше, започна да му дотяга. По природа с детински нрав, тя му се сърдеше задето не успява да се нагажда към нейните желания и най-чистосърдечно вярваше, че е неразбрана и онеправдана жена. Когато към края на месец юни той й каза, че тази година ще му бъде невъзможно да отиде на почивка и й предложи да заминат заедно с Дороти в любимия й Торкей, тя се усмихна укорително и поклати глава.

— Не, драги. Ако не можем да отидем заедно, „както си е редно“, бих предпочела да не отивам изобщо.

Негодуването на Дороти беше още по-явно и тя подскачаше покрай Хенри по стълбите, като измърморваше по нещо. Той нямаше никакви желания да се отдава на семейни чувства, но все пак чувстваше остро липсата на сърдечна близост и подкрепа. А с течение на времето, когато познатите му в града го срещаха, почнаха да се стесняват; в действителност ли беше така или само му се струваше?

През първата седмица на месец август една среща с преподобния Джилмор по Виктория стрийт донесе отговора на този въпрос. Настоятелят твърде късно забеляза Хенри, за да го избегне и изненадан, когато явно се готвеше да прекоси улицата, се опита да заглади смущението си с изблик на сърдечност.

— О, Хенри, приятелю мой, как сте?

От известно време Пейдж бе обмислял постъпката на Джилмор да подкрепи кандидатурата на Смит в Клуба и сега той реши да се обясни с него.

— Преживявам тежки времена — каза той направо. — Толкова тежки, че бих бил щастлив, ако имах вашата морална подкрепа.

— Но как? — попита предпазливо Джилмор, като изтърсваше дъждовните капки от чадъра си.

— Като вземете моята страна срещу този парцал „Кроникъл“. Аз съм ви помагал в миналото… Защо вие да не ми помогнете сега?

Настоятелят, след като изтърси чадъра си и огледа небето, за да се увери, че се бе прояснило, погледна косо Пейдж.

— Вижте, Хенри, църквата не се меси в политиката — вие знаете, че не ни се разрешава — и аз ще изпадна в големи затруднения пред епископа, ако не се държа настрана. Впрочем, не смятате ли, че сте малко предубеден? В наши дни би трябвало да бъдем някак си по-либерални в нашите възгледи. Допускам, че понякога нашите приятели от „Кроникъл“ малко прекаляват, но такова е новото време. Техният мистър Смит е човек с най-добри намерения. Той ми се обади веднага след като пристигна и ние имахме много интересен разговор по неговата дейност в Младежкото християнско дружество в Австралия. Виждам го всяка неделя редовно в Св. Марк. И може би знаете… изпратиха ми една твърде прилична вноска във фонда за камбанарията.

— Сега разбирам — каза сухо Пейдж.

— Естествено, ние всички сме с вас, Хенри, но трябва да бъдем справедливи. Нека съвестта ми бъде спокойна. Напоследък — и той погледна свенливо Пейдж — те отпечатаха няколко от моите малки вдъхновени творби. И то с успех, да, с успех. Получих от мистър Най писмо, в което той употребява думите „небивал успех“.

Вбесен, Хенри продължи пътя си към редакцията. Единственият му близък човек оставаше, изглежда, Мейтланд, но неговата мълчалива и упорита самонадеяност, макар Хенри да я ценеше много, го правеше понякога неприятен.

Мрачната есен премина в зима. Дъждове, градушки и обилни снеговалежи през февруари, които седмици наред покриваха улиците с отвратителна киша, малко спомагаха да се поддържа духът на хората в „Северна светлина“. Никога през живота си Пейдж не бе работил толкова много — той обмисляше и планираше, насърчаваше другите, бореше се за икономии, които все още се свеждаха само до значително съкращаване на разходите, идваше пръв в редакцията и последен я напускаше, ставаше сред нощ, когато не можеше да заспи, да приготвя и изглажда уводните си статии, напрягаше се до последни сили, за да докара до най-голямо съвършенство всеки брой на вестника. И все още продължаваше безпощадната и монотонна борба. В началото той бе казал на Смит, че в Хедълстън няма място за два вестника. Месеци наред финансите му бързо се разстройваха и макар да беше убеден, че загубите на „Кроникъл“ са много по-големи, собствените му загуби през последните пет седмици бяха нараснали с тревожно темпо.

Първата цел, която Пейдж поставяше на „Светлина“ — впрочем традиция на целия му род — винаги е била да служи на обществото и никога за лично забогатяване. Той продаваше вестника на костуема цена, употребяваше висококачествени материали и беше щедър към своя персонал, особено що се касае до пенсиите на старите чиновници. Той самият теглеше минимална заплата от хиляда и петстотин лири годишно и освен къщата на Хенли Драйв, която беше на името на жена му, нямаше никакво лично имущество. Вън от доброто име, с което се ползваше фирмата и което той високо ценеше, всички активи на предприятието бяха вложени — по патриотичното решение на баща му след Първата световна война — в един Военен заем в размер на сто хиляди лири. Той винаги бе считал тази сума за подходящ и достатъчен резерв.

Но сега, тази сутрин на първи март, като преглеждаше последния баланс на „Северна светлина“, Хенри можа да види съвсем ясно, колко дълбоко бе накърнил своите фондове. Той дълго обмисля това състояние на нещата и тогава, използвайки един момент, когато Мофат не беше в стаята си, с потисната въздишка взе телефона и уговори среща с Франк Холден, директора на Северната банка.

В единадесет часа същата сутрин той беше в бюрото на Холден, малък мрачен кабинет, преграден зад гишето на касиера с махагонови прегради и матови стъкла и постлан с козяк, излъскан от краката на солидните шотландски скъперници.

Когато Хенри влезе, директорът освободи чиновника, с когото разискваше нещо, сърдечно му стисна ръка и му предложи стол. Висок и слаб, с рогови очила и ниско подстригани мустаци, Холден имаше вид на прозорлив и приятен човек, който се старае да се харесва, но знае и интересите си. Дванадесет години по-млад от Хенри, той произхождаше от стара хедълстънска фамилия и от същата среда като Хенри — дори баща му, Роберт Холден, е бил някога най-добрият приятел на бащата на Пейдж и заедно с Роберт Харботъл са имали тясна дружба, поради което в разговор ги наричали „тримата Боб“.

Ето защо Хенри изпита по-малко неудобство да засегне въпроса, по който бе дошъл, и след няколко общи забележки, каза:

— Франк, дойдох да поговорим за един заем.

— Да? — отвърна Холден. — Аз пък си помислих, че сте се отбил да си поприказваме малко.

Последва кратко мълчание и тъй като Пейдж не продължи, директорът леко се усмихна, сякаш за да омекоти това, което се готвеше да каже:

— Вие знаете, мистър Пейдж, че напоследък теглите доста големи суми. Случайно в понеделник попаднах на вашата сметка. Тя… в същност предполагам да знаете с колко сте я превишили.

— Разбира се — поклати глава Хенри. — Малко попревиших. Но нали имате за гаранция военния ми заем?

— Да, вярно, военния заем… — Холден изглежда малко се замисли. — На колко ги купихме… не беше ли на сто и четири?

— Струва ми се, да.

— А сега са паднали под шестдесет и пет… точно шестдесет и три и половина. И аз мисля, че ще продължават да падат. Защо не ги продадохте, когато ви казах?

— Защото сметнах за мой граждански дълг да ги държа.

Холден изгледа Пейдж някак странно.

— Добрият гражданин в наши дни се интересува за себе си, мистър Пейдж. Нима не виждате, че инфлацията, с която не можем да се справим, ще опропасти всички държатели на тези правителствени заеми? Няма що, първостепенни книжа… такива доверчиви патриоти като вас се разоряват.

Хенри беше готов да възрази, но Холден продължи:

— Както и да е, вие сте загубил повече от тридесет и девет хиляди лири от капитала си и, ако разбирам нещо от паричния пазар, може да загубите още. Съответно на това ще расте и пасивната ви сметка и не ще минат и два месеца и вашият залог не ще представлява вече достатъчно покритие.

— Всичко това ми е напълно ясно — каза Хенри. — Затова и дойдох да уредим един заем.

— Срещу какво?

— Как, естествено срещу „Северна светлина“… сгради, машини, името на фирмата.

Холден взе една линийка от абаносово дърво, която беше върху бележника му и като се загледа в нея с привиден интерес, започна да я върти между пръстите си. Настъпи продължително мълчание и тогава, без да поглежда към Хенри, каза:

— Съжалявам, мистър Пейдж. Повече от всичко бих искал да ви помогна. Но това именно не може.

Това беше удар за Хенри. Никога нито за момент той не бе допускал мисълта за отказ.

— Но защо? — едва ли не несвързано възкликна той. — Вие ме познавате… „Светлина“… насреща е нашето име… притежаваме активи. От толкова години поддържаме сметка при вас.

— Зная, зная… трудно е да ви се откаже. Но днес паричният пазар е крайно затегнат. Ние се впуснахме в безразборно финансиране и сега банките са фактически в невъзможност да кредитират. Правителството не иска да отпущаме заеми.

— Но в случая се касае за местен, почти личен въпрос — възрази Хенри. — Нека поне го обсъдим.

— Ще бъде безполезно. — Той погледна Хенри, сякаш се извиняваше. — Не съм упълномощен да задължавам банката. Ще трябва да се отнесете към моите шефове. — Той се спря и отново погледна линийката. — Защо не минете при председателя на управителния съвет?

— Уелсби?

— Да. Вие го познавате добре. Той сигурно е във фабриката сега. Да му позвъня ли, че ще отидете?

Хенри мълчеше. Той имаше тягостното чувство, че Холден иска да се освободи от него по възможно най-деликатния начин. Бавно се надигна, мислейки си: Уелсби… може би последният човек, пред когото той би желал да изложи затрудненията си. Но друг изход нямаше — той се нуждаеше от заем и трябваше да го получи.

— Добре — каза той. — Моля, телефонирайте му.

Двадесет минути по-късно той пристигна в канторите на Уелсби във високото административно здание, което бяха издигнали напоследък върху пустото място непосредствено до фабриката. Този парцел, известен от дълги години в Хедълстън като Ливадите, бе закупен от фабриканта за обувки в резултат на твърде хитра спекулация и няколко пъти бе увеличил първоначалната си стойност, благодарение на едно улично отклонение от Виктория скуеър.

Когато Хенри влезе, Уелсби стоеше с пура в ръка до големия прозорец с дебело стъкло, от който се виждаше цялата Виктория стрийт, усмихваше се и покашляше.

— Елате насам, Пейдж, и погледнете това.

Навън, като спираше движението, около площада бавно обикаляше дълга колона жени, които тикаха малки и големи детски колички и всякакъв друг вид превозно средство, годно да побере дете, а начело на процесията се движеше кола с високоговорители, които проглушаваха площада. Колата носеше един голям плакат:

ГОЛЯМ ПАРАД НА ДЕТСКИ КОЛИЧКИ

КОНКУРС ЗА НАЙ-ХУБАВОТО БЕБЕ

ДНЕС

В ОБЩИНСКИЯ ДОМ

ЧЕТЕТЕ „ДЕЙЛИ КРОНИКЪЛ“

— Не е лошо, а? — Уелсби потупа Хенри по гърба. Той беше с голф и чорапи на червени и жълти карета, от които още повече изпъкваха огромните му прасци. Изглеждаше по-червендалест, по-нисък и по-плешив, а също и много по-жизнерадостен от когато и да било, изгарящ в онова самодоволство, което създаденото в сделки благосъстояние придава на преуспелите бизнесмени. — Как ви се струва това?

Пейдж с усилие се усмихна.

— Без съмнение, остроумно. Не особено достойно.

— Защо, дявол да го вземе, какво не е в ред? Та това е майсторски изпипана реклама. Влияе на майките. Те просто се стараят да пласират стоката си, както и аз пласирам моята. Слушайте, там е оня момък Най. Това са все негови идеи. Другият, Смит, е празна глава. Но Най наистина представлява нещо. Миналата събота моят Чарли го завел с колата си в Тайнкасъл и се върна в къщи възхитен от него.

— Наистина? — каза сухо Пейдж, който намери за твърде вероятно Чарли Уелсби, младеж от първо коляно в града, и Най да са си допаднали лика-прилика.

— Разбира се. Прекарали си времето извънредно приятно. Тъй че внимавайте с него — прибави шеговито Уелсби. Като напусна прозореца, той потъна във въртящия си стол и с мъка кръстоса късите си крака. — Кажете сега, какво мога да сторя за вас? Приготвил съм се за голф следобед, тъй че да минем на въпроса.

Хенри мина на въпроса, кратко и колкото може по-убедително. Но още докато говореше той разбра, че Уелсби бе вече предизвестен за целта на неговото посещение и дори знае за състоянието на неговите работи не по-малко от самия него. Под радушното му държане, неговите дълбоки очи го наблюдаваха и внимателно проучваха. Когато Пейдж завърши, Уелсби сне пурата си и се загледа в запаления й край.

— Доста сте затънал, Хенри. Говорите за вашите активи. Но предположете, че фалирате… каква стойност ще имат те? Вашите кантори са твърде извехтели; всички тези стари сгради отпреди два века би трябвало да се разчистят и вие едва ли ще получите нещо за вашето здание. Печатарските ви помещения имат известна стойност, вярно, но те пък са собственост на Харботъл, вие сте само наемател. Тъй че и с тях не може нищо да се направи. Колкото до фирмата ви, кой би дал за нея пени, ако „Кроникъл“ ви докара до фалит?

— Това няма да стане!

— Това казвате вие. Но какво сте направил досега? Възможно е тези момчета да не се държат много изтънчено, но си знаят работата. А и вестникът им в края на краищата не е парцал. Естествено, не може да се сравнява със „Северна светлина“ — побърза да вмъкне той. — Но „Кроникъл“ дава… как да кажа… — малко по-друг оттенък на информацията. — По стиснатите му устни пробяга усмивка, сякаш си спомни за нещо: — Вчера имаше един дяволски изпипан репортаж, наистина пикантен, но забавен, по онази клевета… сигурно знаете, ей там за оня италиански граф, който се занимавал с контрабанда на хероин, бил заловен заедно с приятелката си гол в банята.

— Да — каза с горчивина Пейдж. — Те преуспяват благодарение на… шантажа и блудството… и клеветата. За бога, приятелю, журналистиката е благородна професия. В тая професия е имало и още има велики хора… хора на принципите и на разума, с истинско чувство за своето призвание и дълг към читателите. Но този тип Най… нима не виждате, че такъв вестник е истински позор за града?

— Чакайте, чакайте, Хенри. Вие прекалено строго го съдите. Искам само да ви кажа с кого имате работа. Миналата година с жената видяхме в Кан океанската яхта на Сомървил, казвам ви, грандиозна работа. — Гласът му слезе един регистър по-ниско и взе назидателен тон: — Като приятел и съсед, не бих искал да видя да си окачите сам въжето на врата. Защо не се откажете, докато е още време? Бъдете благоразумен. Отървете се, докато можете. Стига да желаете, ще се заинтересувам и ще кажа две думи, за да получите още цената, която искате.

Хенри видя, че той откровено иска да му помогне и е убеден в правотата на това, което казва. Но сега вече никаква логика не можеше да го помръдне. Той вече бе преминал този етап.

— Не! Моето решение е окончателно.

Уелсби взе отново пурата си и като заглаждаше с показалеца един отлепил се влажен тютюнев лист, не пропускаше да поглежда от време на време към Хенри, сякаш ревизираше мнението си за него и явно се мъчеше да го види в нова, по-благоприятна светлина, ако можеше да се съди по изражението на лицето му. Означаваше ли това, че той щеше да се смекчи? Тревогата, всички тия съмнения, неизвестност и унижения, които Хенри бе преживял в последно време, не само се изостриха, а изведнъж избуяха до такава степен, че никаква дума не можеше да се отрони от устата му. Той чакаше, едва дишаше.

Най-после Уелсби заговори.

— Винаги съм ви смятал за умен човек, Хенри, макар и, моля да ме извините, за малко наивен. Сега вече мисля, че сте съвършено неблагоразумен, но затова пък щастието ви закриля. И между нас казано, уверявам ви, аз се възхищавам от вас.

— Но тогава наредете да получа заема. Двадесет хиляди лири. От началото на идущия месец.

— Не, не! Не мога да обещая. Ще поговоря с Холден и останалите. Ще ви съобщим.

— Кога?

— По-късно… по-късно.

Уелсби стана от стола си, махна неопределено с ръка, сякаш решението му да отпрати Хенри не беше окончателно. Фабрикантът на обувки наистина бе обсъдил и собственото си положение в случая. От известно време насам той живееше със самочувствието, че е станал вече твърде голяма риба за плитките води на Хедълстън и естествено се стараеше да излезе в открито море, или по-точно казано, да се кандидатира за Парламента и да стане известен на нацията като сър Арчибалд Уелсби, член на Парламента. Решил да участва в следващите избори, той много добре разбираше нуждата от поддръжка на местния вестник. Но щеше ли този вестник да бъде „Северна светлина“ или „Кроникъл“? Почти сигурно, последният. Тогава защо да оставяме чувствата да се намесват? При такива обстоятелства един заем би бил нещо неразумно.

Макар тези разсъждения да бяха дълбоко спотаени, все пак нещичко от тях се появи по лицето на Уелсби и надеждата, която бе облъхнала Хенри, изгасна изведнъж. В очите на Уелсби той видя отказ, впечатление, което се потвърди от изключителната сърдечност, с която последният го потупа по рамото, стисна го за лакътя, запита с приятелски интерес за Алис, и най-после му показа вратата.

Напразно би било да се отрича, че този отказ се стовари върху Пейдж като гръм от ясно небе. В същото време, по някакво странно уравновесяване на духа, душевното му състояние стана по-устойчиво, умът му по-смело и по-трескаво търсеше пътища и средства за продължаване на борбата. Той ще се бори, ще се бори, ще се бори. Дори и банката да не му отпусне заем срещу редакционното здание на „Светлина“, Хедълстънското строително дружество сигурно ще бъде по-благоразположено и ще предложи нещо срещу мястото. Но тъй като това щеше да изисква време, той трябва преди всичко да поиска от Алис да ипотекират къщата. Такова нещо му беше противно, но нямаше друг изход. Колкото повече съпротива срещаше, толкова повече укрепваше неговата решителност, толкова повече се затвърдяваше у него необикновената вяра, че в края на краищата ще победи.

Само един господ знае каква нужда има той от това упование. Не бяха минали и пет минути, откак се бе върнал в кабинета си и Мейтланд влезе.

— Изглежда — каза той, — че от днес нататък ще бъдем с един по-малко на съвещанията. Балмър си отишъл.

— Как си отишъл?

— Заминал… напуснал… избягал… както щете. Ето му оставката.

Хенри впи огорчен поглед върху плика, който Мейтланд подхвърли на бюрото му. Но това не биваше да бъде изненада за него. Напоследък Балмър бе станал невъзможен; Хенри все по-трудно и по-трудно работеше с него.

— Но… той трябва да ни предупреди един месец преди да напусне.

— Не в такъв случай… когато отива направо на друга работа.

— Да не би… в „Кроникъл“?

— Нещо такова. — Мейтланд се спря. — Изглежда е нямал смелостта да ви го каже, та ви е написал едно мило, учтиво писмо, с което изказва съжаленията си. Аз предвиждах това. Вие знаете, че той се беше сприятелил с техния мистър Смит… Балмър ще отиде навсякъде, където има повече пари. А явно там има повече.

Тъй като Пейдж мълчеше, той продължи:

— Много неприятно, но има и друга лоша новина, Хенри. Двама от словослагателите, Пъркинс и Додс, също са напуснали.

Това вече Пейдж не можеше напълно да проумее.

— Какво значи това? Толкова ли са сигурни, че пропадаме?

— Не… не вярвам да е така… макар да знаят, че сме на тясно. Работата вероятно е пак в парите… освен това предлагат и дългосрочни договори… гарантирани от „Газет“. Сигурно мислят, че там ще бъдат по-добре.

Хенри силно прехапа устни в стремежа си да се овладее. Ако имаше нещо, на което бе разчитал, това бе предаността на хората, които работеха при него. Дори в най-добрите времена „Северна светлина“ не поддържаше излишен персонал, а добри работници трудно се намираха.

— Ще трябва незабавно да се обърнем към трудовите борси — най-после каза той.

Мейтланд, който беше застанал близо до него и замислено почесваше брадичката си, се запъти към вратата.

— Ще отправя светкавично запитване в Тайнкасъл.

— Вижте и в Ливърпул и Манчестър.

Мейтланд кимна.

— Ще се оправим. Ще ви се обадя пак.

Целият този ден те положиха големи усилия да намерят заместници и за щастие успяха да си осигурят един словослагател от Ливърпул и обещание за още един от Тайнкасъл за началото на идущата седмица. Хенри се поободри, когато при него влезе младият Люис и предложи да работи извънредни часове, като каза, че бил готов да върши всякаква работа, за да помогне. А също и на Пул, въпреки сприхавостта и непостоянния му характер, сигурно можеше да се разчита за някаква допълнителна работа, си помисли Хенри — та нали той бе заявил, че ще отмъсти на Най и сега ходеше намръщен из града, като търсеше случай да го спипа някъде? Също и Хедли, въпреки че имаше измъчен вид на човек, който трябва да се грижи за издръжката на три деца, заслужаваше пълно доверие и на него можеше да се възложи работата с местните клиенти на обяви. А колкото до непосредственото ръководство, той ще трябва сам да се нагърби с него за през следващите няколко седмици. Тези мерки облекчаваха положението, но бяха все още твърде недостатъчни и в края на краищата, като помисли добре, Хенри реши, че е дошъл моментът да повика и своя син. Той нямаше друг избор. Дейвид трябваше да напусне Слидън, поне временно, и да попълни празнината.