Арчибалд Кронин
Северна светлина (28)

XIV

През последните четири дни, след бурята в четвъртък, времето беше необикновено хубаво, истинско късно лято. Малкълм Мейтланд, който минаваше мрачен през Житния пазар на път за редакцията на „Северна светлина“, едва понасяше горещината, още повече че черният костюм, който бе облякъл, му бе отеснял. По време на следствието в залата на Общинския дом беше много задушно — той никога не бе виждал тази зала толкова претъпкана — и затова най-малкото почувства облекчение да излезе на чист въздух. Мястото му близо до страничния изход му позволи да излезе по-рано и сега, като се изкачваше по стълбите към стаята си, той си мислеше, че се връща пръв. Но Мофат беше дошла преди него. През отворената врата на стаята й той я видя да отваря прозорците. Спря се.

— И тъй, свърши се — каза той.

Тя не отговори веднага. След малко мрачно се съгласи с него:

— Да… свърши се.

Облечена цялата в черно, с посивяло от топлината лице, Мофат беше съвсем съсипана и гледаше с невзрачни очи, но тъй като Малкълм чувстваше нужда да поговори с някого, той влезе при нея.

— Хенри твърдо понесе всичко това — каза той след малко.

— По-добре отколкото очаквах — призна тя. — Следователят помогна и той… веднъж поне се показа малко човечен. Но, боже мой — тя сне шапката си, забучи в нея иглите, които я крепяха за косата й и с рязко движение я окачи на куката зад вратата, — тия нещастни млади хора! Какво безумие, какво жалко безумие! Ако този нещастен безразсъден момък поне бе извършил това, което е възнамерявал, всичко това не би било толкова безполезно. Като видях Най как нагло и безочливо си дава показанията при следователя, бих могла сама да го убия. Дейвидова работа, не можа да я свърши.

— Така е по-добре — каза бавно Мейтланд — за Хенри. Уверен съм, че това е общото мнение. Градът е все още на негова страна. В края на краищата от цялата тази каша „Светлина“ излезе по-добре, отколкото можехме да очаквахме.

— Може би — каза тя, като сви вежди. — Но какво коства… колко много коства това. Вярвайте ми, ако не бе станало тъй, името ни щеше още да е в калта. Сигурна съм, че Хенри ще отдаде всичко това на вродената добрина на хората. — Тонът й стана рязък… — Всъщност работата се сведе до това, че една сензация измести друга, по-малка. — Тя се обърна, и сърдито мушна щепсела на електрическия си чайник. — Ще си направя чай. Единственото добро нещо в такъв ден като днешния. И какъв ден! Ще пиете ли?

— Ще взема — каза Мейтланд, като гледаше как тя сваля чашите от архиварския си шкаф и изважда захарта на бучки и тенекиената кутия чай, които държеше в чекмеджето на масата си. След това тя взе бутилката мляко от мястото й на водопроводната тръба. Погледна я подозрително и сърдито измърмори: — Не е днешно, но ще трябва да се задоволим и с него.

— Разбира се — продължи тя, мисълта й все още не се откъсваше от следствието, — най-много ме възмути Смит. Когато казваше, че трябвало да остане при Кора, да не я оставя сама в къщата и като се разплака, беше наистина отвратителен. Още преди това гледаше кротко като божа кравица… когато жената от магазина, мисис Дейл, разказа как видяла Кора да бяга по кея, как й извикала да спре, но тя не се спряла. Само като си помислиш, че такива като него сега са седнали да ронят сълзи за Кора, идва ти да го набиеш.

— Нещастник! — каза Малкълм. — Той се мъчеше да изкара себе си виновен за всичко! Не мога да не го съжалявам.

— Няма за какво толкова да го съжалявате — прецеди тя през стиснати устни, нещо твърде добре познато на Мейтланд. — Мога да ви кажа нещо ново за Смит.

— Да?

— Хенри го взел на работа.

— Какво!

— На мястото на Балмър. От сътрудниците. Новият ни завеждащ рекламата.

— Господи! — Малкълм помисли малко и каза: — Можете да казвате каквото щете. Пейдж е наистина най-добрият човек, когото някога съм срещал в този мръсен донемайкъде свят.

Тя поклати глава и започна да налива чая.

— Той е мекушав, нищо повече. Баща му никога не би направил подобно нещо. Би изхвърлил Смит от стаята си още щом го зърне.

— Вие сте твърде строга към Хенри. Винаги сте била строга. — Той взе чашата, която тя му поднесе. — Вижте само какво преживя през последните две години… с болното си сърце и какво ли не. А на всичко отгоре и това. Вие знаете колко много той обичаше Дейвид.

— Вярно — съгласи се тя мрачно. — Милият ми Дейвид. — Тя отпи от чашата си и през изпаренията на чая стрелна Мейтланд с тъжните си очи. — Най-тежко обаче той ще чувства загубата на Кора.

Преди Малкълм да успее да възрази, тя продължи:

— Той може би не съзнаваше това, но я обичаше. О, за това аз никак не го упреквам. Напротив, това е едно от малкото неща, за които съм готова да се възхищавам от него. Кора беше истинска жена, сърдечна и човечна. Тя жадуваше за любов, а Дейвид никак не отговаряше на чувствата й. Особено когато го прихвана отново и започна да я кара да чете важни книги и да се отнася с нея като с цвете под похлупак. Тя никога не ми е казвала нищо, но това се долавяше. Аз я разбирах добре, напълно я разбирах. Вярно че беше привързана към Дейвид, грижеше се за него, съжаляваше го… но това не е достатъчно.

— Говорите глупости — рязко я прекъсна Мейтланд. — А сега не е време за това.

— Може би. Но аз отдавна знаех това. Хенри обичаше Слидън, но никога не го е обичал толкова преди да дойде Кора, нито е ходил толкова често там. Той на всичко беше готов за нея… би се отказал дори от „Светлина“. Бях вчера в стаята му, когато влезе Боб Люис и му доложи, че намерили трупа й изхвърлен на брега. Трябваше да видите лицето му. И знаете ли какво каза? „Беше ли изранена? — каза той. — Обезобразена?“ И когато Боб отговори: „Не, сър, никак“, той въздъхна: „Благодаря ти, боже, благодаря ти за това“.

Малкълм я гледаше сърдито, но и с възбудено любопитство и току изведнъж запита:

— Мофат, защо сте толкова против Хенри? И защо винаги го сравнявате с баща му?

Тя не отговори веднага.

— В същност не съм против него — каза най-после тя. — Той чисто и просто не отговаря на моята представа за издател на „Светлина“. Твърде мек, твърде склонен да се съобразява с обстоятелствата, вместо да ги превъзмогва и да отива докрай. Баща му не беше такъв. Той беше истински мъж.

— Вие сте се възхищавала от него.

— Да, възхищавах се. — Сега тя изведнъж заговори с предизвикателен тон. — Не само за това, което бе, но и за това, което направи за мен. Сигурно са ви казали, че той ми купи малката къщичка.

— Действително, чух такова нещо — каза Мейтланд спокойно.

Но Мофат, която не беше на себе си от събитията през деня, не можеше вече да спре.

— Да — продължи тя — той знаеше колко ми се искаше да живея извън града, да имам малка градинка, и един ден… никога няма да го забравя… ми връчи акта за собственост. Когато му предложих да му се издължа от заплатата си, той просто се засмя и каза: „Донасяйте ми от време на време букетче цветя“. Ето защо постоянно нося цветя. — Тя спря, забравила за присъствието на Мейтланд. — И след смъртта на жена му той идваше при мен в събота следобед да изпушва по една лула и да изпива по чаша бира. Обичаше бъртонска бира; винаги държах за него по някоя бутилка. — Тя замълча и като почувства изведнъж погледа на Малкълм, силно почервеня. За пръв път той я видя да почервенява.

Няколко минути никой не проговори. Мълчанието ставаше вече мъчително и Мейтланд стана.

— И тъй — каза той, — време е да почнем работа. Да не се отпускаме, когато го няма шефът. Сега трябва да работим и то колкото може повече. По обед ще имаме служебното съвещание. Кажете на другите. Благодаря ви за чая.

Той отиде в стаята си, седна и започна да обмисля плановете си за следващите три месеца, през което време в отсъствието на Хенри почти цялата отговорност щеше да падне върху него. В този момент някой почука на вратата и в стаята влезе Фенуик с лента от телетипа в ръка.

— Това току-що се получи от Асошиейтед прес.

— Да? — Мейтланд го погледна с питащ поглед.

— Изглежда са променили решението си относно атомния център.

— Какво! — възкликна Малкълм съвсем изненадан. — Искате да кажете… че няма да го строят в Атли?

— Изглежда. Сега са се спрели на Северна Шотландия… в Сатърландшър. Държавният подсекретар направил вчера декларация в Камарата.

Той му подаде записа.

— Вярвате ли? — каза Мейтланд, след като го прочете. — Дано направи това, което казва.

— Има изгледи. Заявил, че Сатърландшър е по-подходящо място.

— Слава богу! — по-силно и със задоволство възкликна Мейтланд. — Значи ще ни оставят на мира тук. — И сякаш на себе си добави: — Поне за известно време още.

Когато Фенуик излезе, Малкълм се замисли над всичко онова, което се бе случило, само защото едно министерство не бе взело още от самото начало правилно решение. А ако не беше този мъртвороден проект Атли, те щяха да избягнат безсмислената двугодишна борба и трагедията, с която тя завърши.

Той с усилие насочи ума си към бъдещето и започна да нахвърля дневния ред на предстоящото съвещание. Бе работил напрегнато около половин час, когато познат шум от коридора го накара да вдигне глава. Остана неподвижен, не можеше да повярва, мислеше си, че не е възможно това да са стъпките на Хенри, когато, за негова изненада, вратата се отвори и в стаята влезе Пейдж.

Мейтланд скочи.

— Но защо, Хенри? — попита той колкото може по-леко. — Мислех, че направо ще идете да си легнете.

— Дойдох само за няколко минутки… колата ме чака долу — каза Пейдж, като се опря на масата.

Той беше по-блед откогато и да било, на лицето му се бяха изписали страданията и все пак промяната, настъпила у него през последните дни, макар и очевидна, не беше толкова съкрушителна, колкото се бе опасявал Мейтланд. Кое е това, се питаше Малкълм, което даде на този дребен, болнав и скромен човек сили да устои на всичко? Вярност и чест, отзивчивост към ближния и уважение към дадената дума — крепяха го тези постоянни, неизменни, основни ценности на истинското благородство, докато всеки друг много по-силен физически не би устоял и би рухнал.

— Скоро няма да се видим, Малкълм — продължи Пейдж, като си поотдъхна. — Изглежда, че когато ми позволят да ставам, ще трябва да предприема дълго пътешествие по море. Алис винаги е искала да види Хаваи, тъй че ще отидем там… Но преди това исках да ви кажа, че ви вземам за мой съдружник в „Северна светлина“. Помолих Патон да изготви договора за съдружие. Ще го подпиша преди да отпътувам.

Мейтланд не мръдна, но грозното му лице загуби за момент руменината си и след това бавно пак почервеня. След толкова години непрекъснат, недостатъчно възнаграден труд, това неочаквано предложение така го изненада, че той сега не можа да се овладее напълно. Въпреки усилието да не се вълнува, гласът му леко потрепери, когато каза:

— Какво мога да кажа, Хенри… освен да ви благодаря.

— И така, уредено — каза Пейдж и продължи сериозно: — Но има още нещо. Това вероятно ще ви учуди — може би и не трябваше да говоря за това — но през последните четири дни симпатията и съчувствието, които ми показаха, не само неочаквано, но и напълно незаслужено… са просто още едно доказателство за истинската добрина на хората от нашия град.

Дори и да си спомни саркастичното предсказание на Мофат, Мейтланд с нищо не показа това. Той не каза нищо, а Пейдж продължи:

— И си мисля, дали не трябва да наруша принципите си и да напиша веднъж нещо лично, просто само този път. Вие навярно разбирате вече какво съм наумил. Лично обръщение към нашите читатели… да им кажа още, че винаги съм вярвал в хората… да им благодаря за тяхната лоялност и подкрепа, да ги уверя, че въпреки всичко, което ни се случи, вестникът ще продължава да излиза. — Той се спря, без да снеме очи от лицето на Мейтланд. — Смятате ли, че бих могъл да напиша нещо такова? Или пък ще бъде неподходящо?

— Напишете го, Хенри — каза твърдо Мейтланд, без да си позволи ни най-малко колебание. — Това ще бъде добре за вас. И за всички.

Лицето на Пейдж едва забележимо се просветли.

— Е добре тогава, ще го направя — каза той. — Благодаря, Малкълм!

Когато Пейдж излезе, Мейтланд почака няколко минути и след това се отправи към апаратната. Минавайки по коридора, покрай отворената врата на кабинета на Хенри, той го видя седнал пред бюрото си, малко наведен напред, подпрял глава с една ръка, да пише, да пише напрегнато, да пише личното си обръщение за утрешния брой на „Северна светлина“.