Арчибалд Кронин
Северна светлина (7)

VII

Ударът, който „Кроникъл“ нанесе с първия си брой, причини по-малко пакост, отколкото Пейдж се бе опасявал. Гражданите, макар и да не възразяваха срещу начина, по който вестникът се представи, негодуваха срещу самата новина. Като се изключат неколцина, които очакваха материални облаги, никой не искаше атомен реактор пред вратите на Хедълстън, нито пък голямото ново предградие, което сигурно щеше да обезобрази естествената прелест на Атли Мур. И когато няколко дни по-късно парламентарният подсекретар съобщи, че изпълнението на проекта се отлага до следния януари, толкова прехвалената сензация заглъхна.

Дори и при това положение натискът върху „Северна светлина“ бе започнал и продължаваше с трескава интензивност. Никога Хенри не бе допускал, че е възможно да се използват такива долни средства, за да се пласира един английски вестник. „Специални“ дни със специални номера, които даваха на читателя право да получи прибори, сервизи или други домашни принадлежности; безплатни излети със самолет — „светкавични“, както ги наричаха — до залива Уитли и обратно; състезания, при които наградите бяха билети за кино; конкурс за мис Хедълстън 1956, в бански костюм; нямаше край тази креслива кампания, нито изобретателността на Най, който я ръководеше.

Самият вестник беше в стихията си — наситен със сензации в духа на „Газет“ и подсилван от единствените по рода си писания на оная репортерка, чийто крещящ псевдоним Тина Тингъл прикриваше факта, който Мейтланд равнодушно разкри пред Хенри, че истинското й име е Елзи Киджър. Тази дама беше наистина забележителна личност по тихите улици на северното градче. Там мажеше да се види зелената й тиролска шапка върху ниско подстригана глава, плътно прилепналия по мъжката й фигура тъмнобежов вълнен костюм и мъжкото й държане, което заедно със специалните за голф тежки и подковани обувки с дълги езици напомняше на някогашен шампион по голф. Всеки ден тя пишеше по нещо из своята област и тъй като нейните теми тръгваха от родилните мъки и стигаха до страданията на климакса, тия статии бяха явно предназначени за читателите от собствения й пол, но Хенри долавяше, че те съставляваха и любимото четиво на младежите, които посещаваха билярдните салони на Антонели. Освен това тя с неусмирима енергия завеждаше отвратителната рубрика за въпроси и отговори, озаглавена „Трибуна на Тина Тингъл“, в която по най-гаден начин се разголваше интимният живот на хората и където кореспондентките попадаха автоматично в една от двете категории: първата, в която се предвкусваше блаженството от брачния живот, и втората, в която се оплакваха мизериите на брака.

При това състояние на нещата беше трудно да се поддържа спокойствие и да се следва определената линия на безразличие. Единствената утеха Хенри намираше в мисълта, че без съмнение Най и неговият колега пилееха парите без сметка. Но и той от своя страна губеше тираж, засега не в отчайващи размери, но постоянно, всяка седмица с по няколкостотин; Хенри с растяща загриженост се питаше до къде може да отиде това.

Тази утрин, след обичайната конференция, която не се отличаваше с веселост, той се зае мрачно да прелиства страниците на „Кроникъл“, който Мофат никога не пропускаше да остави на бюрото му. Мис Тингъл беше, както той с отвращение констатира, в отлична форма. В отговор на тревожния въпрос, който започваше с „Драга Тина, моят приятел, с когото постоянно ходя, не вижда нищо лошо в това да имаме интимни отношения преди брака…“ тя важно отговаряше: „Мила моя Глейдис, вашият приятел иска просто да използва вашето тяло за свое собствено полово задоволяване. Достатъчно е да го отстраните и да му кажете кротко: «не прелюбодействай». Вашите приятелки, които вършат «такива неща» и ви се подиграват, задето сте морално устойчива и здрава, вероятно ще развият невроза за виновност. Последна вие ще им се смеете“. И отново, отговаряйки на оплакването: „Драга мис Тингъл, от двадесет години насам моят съпруг ме навиква вследствие на демоничния си и зъл характер…“ тонът й не беше еднакво приповдигнат: „Драга моя, вашият съпруг е душевноболен, но въпреки трагичните ви преживявания, привържете се с любов към него и вие ще познаете радостта и удовлетворението от изпълнен дълг. Ние никога не знаем какъв дълбок смисъл може да се крие в положения, които изглеждат безнадеждни. Тампонирайте си ушите, това може да помогне. Отдайте се на някоя страст. Пеене или пиано“.

Хенри рязко отмести погледа си върху съобщенията, където новото изобретение на един механичен сутиен се описваше под заглавие: „Девойки, опитали ли сте пневматичния сутиен? — Благодарение на него вашият чар изпъква по-добре“. По-долу той откри, без това вече да му направи особено впечатление, че някой си мъж в Бредфорд през тридесетгодишния си брачен живот целунал жена си 52 000 пъти и че една мексиканка родила дете с две глави. В тоя момент се почука на вратата и в стаята влезе Хорейс Балмър. От неговото изражение Хенри догади, че ще има да му съобщи нещо неприятно и тъй като самият той не беше в добро настроение, може би го изгледа по-критично отколкото друг път. Балмър беше от тези гръмогласни мъже, които на пръв поглед правят впечатление; известен със своята общителност ротарианец, той „принадлежеше“ към висшите кръгове на Хедълстън, като се почне от Масоните и се стигне до Почтения орден на шотландските благородници. Склонен към напълняване, той обичаше да носи двуредни костюми в по-светло от обикновеното синьо; имаше своеобразна самонадеяна походка, като се плъзгаше по петите си, повдигаше едното си рамо, клатеше се и така размахваше другата си ръка, малкото пръстче на която натежаваше от масивен пръстен, че разперената му длан приличаше на бяла перка. Никой не можеше да стиска ръка така поривисто, нито пък да казва цветисти баналности така картинно като него.

— Не зная какво да правя, Хенри — започна той с обикновения си другарски тон. — Не мога да пласирам обявите по тарифата.

Тъй като Пейдж не отговори, той продължи:

— Навсякъде подкопават цените ни. Струва ми се, че в някои случаи просто поместват и безплатно.

— Но те положително вършат глупост.

— Не мисля така. По мое мнение, пипат много ловко. Навсякъде разправят, че щели скоро да останат единственият вестник в града и предлагат дългосрочни договори на намалени цени. Миналата седмица загубихме Хендерсън и Байлс. Някои от нашите най-стари клиенти започват да се колебаят. Когато тази сутрин отидох в кантората на Уелсби, а вие знаете колко важни са те за нас, наистина получих поръчката, но Холидей ме изгледа някак си особено. Струва ми се, че ни остава само едно.

— Какво?

— Да намалим и ние малко нашите цени.

— Не.

— Но защо?

— Не е етично. А няма и смисъл. Ако ние намалим, и те ще намалят още. В продължение на сто и петдесет години сме били винаги акуратни към нашите клиенти. Ние имаме твърди цени. Аз не бих ги намалил и не бих се ангажирал така в убийствена ценова война.

Балмър се натъжи.

— Опасявам се да не грешите. Но разбира се, това е ваша работа. Аз съм длъжен да ви предупредя. Оня ден случайно срещнах техния мистър Смит — той бил наш ротарианец, знайте — и уверявам ви, че този човек е истински бизнесмен.

— Радвам се, че чувам това, Хорейс. Но и вие самият сте добър в сделките. А сега вървете и се постарайте да работите по нашата тарифа.

Техният мистър Смит… наш ротарианец, си помисли Хенри, когато Балмър излезе — тези другарски изрази звучаха тревожно. Един-два пъти Балмър бе срещал Смит по Хай стрийт близо до Пруденшъл Билдинг, където се помещаваше редакцията на „Кроникъл“, и Смит го бе поздравил изискано и с уважение, сякаш искаше да манифестира желание за приятелство. Друг беше обаче интересът на Смит да се сближи със сътрудниците на Пейдж. Впрочем, този разговор с Балмър беше за Хенри начало на лош ден, през който сякаш нищо не вървеше както трябва. Мофат му додяваше, продажбите спаднаха с още двеста броя, а болното му сърце започна да го смущава с внезапни промени в ритъма, като ту биеше бавно и тежко, ту препускаше като някой спринтьор на сто метра бягане. Той се пазеше да свиква много с нитроглицериновите хапчета, които д-р Бард му бе дал, и минаваше и без тях. Но към пет часа реши да остави всичко и да се опита да намери малко спокойствие в къщи.

За нещастие, през последните месеци домашната атмосфера се бе променила. Наскоро след своята женитба, Хенри, съзнавайки, че бе извършил грешка за цял живот, че Алис не му подхожда нито физически, нито духовно, бе решил философски, както казваше, „да направи възможно най-доброто“. Алис не отговаряше на идеала му, но какво в живота съвпада с идеала? И в течение на годините той бе успял с такт и самоограничение, понасяйки капризите на Алис, нейната непоследователност и лекомислие, както и честите й пристъпи на истерия, да запази към нея приятелски отношения и да поддържа сравнително спокоен семеен живот. Но сега в държането на жена му и разбира се, в това на Дороти — защото, по израза на Ханна, Дороти „слуша“ майка си — можеше да се долови дух на враждебност, изразяваща се в хладния тон, с който те се обръщаха към него, както и в многозначителните погледи, които понякога си разменяха. И така, когато тази вечер влезе в дома си, той бе изненадан, че го поздравиха с нотка на радушност. Те бяха в салона, пиеха чай, и когато той се появи, Алис дори се усмихна.

— Ела и вземай чашка чай, Хенри. Колко е хубаво, че се връщаш рано! Имаме такива чудни новини.

— Много добре — каза Хенри. — Да чуем.

Той взе чашата си, седна и я разбърка.

— И тъй, колкото и да мислиш, никога няма да отгатнеш, никога. — Алис пое дълбоко дъх. — Нашата Дороти спечелила двадесет гвинеи.

— Не съм ли щастливка! — възкликна Дороти. — И колко съм умна.

Хенри беше уморен; просто не можеше да мисли; питаше се дали тя по някакъв див каприз на случайността не е спечелила някаква награда в училището за изкуства.

— Добре си направила — каза той разсеяно. Тогава му мина през ума, че това е невъзможно. Погледна Дороти: — А за какво?

— Това стана така. Връщах се от гарата както всеки ден. Когато стигнах до нашата улица, видях двама младежи на ъгъла, не бяха тукашни, разбираш ли, говореха си сякаш се бяха загубили. И тъй като дойдох до тях, единият с малка черна чанта ме попита: „Извинете, мис, това ли е Хенли Драйв?“. „Да, това е“ — казах аз и тогава забелязах на ревера му лентичка в червено, бяло и синьо и светкавично казах: „Вие сте Човекът на съкровището!“. Той така хубаво ми се усмихна. „Вярно — каза той, — а вие сте умно младо момиче, щом ме открихте.“

— Нали е много интересно, Хенри? — Докато той седеше като замаян, Алис, неспособна да се въздържи и да не вземе участие в разказа, прекъсна Дороти и продължи: — И нещо повече. Този младеж й казал: „Тъй като от четири дни насам никой не ме откри, вие печелите не пет, а двадесет гвинеи“. Отворил малката си чанта и наброил чисто новички двадесет и една банкнотки в ръцете на Дори.

— Небивала сензация! — намеси се Дороти. — И тогава заговорихме. Другият беше дори още по-хубав от първия. Истински красавец… един такъв спокоен и безразличен, със слаб американски акцент. И ме фотографираха. Защо, какво има…?

— Как можа да вземеш парите…? — Гласът на Хенри беше неестествен и рязък. — За да спечелиш наградата, трябвало е да носиш един брой на „Кроникъл“.

— Да, носех.

— Остава още да ми кажеш, че редовно купуваш вестника им.

Видът на Алис леко се промени, слаба руменина плъзна по лицето й.

— Но, Хенри — каза тя, — не повишавай тона. Искам да зная какво става.

— Значи Дороти купува вестника за теб?

— Защо не! — Сега вече лицето й пламна, но тя се защитаваше, като повика на помощ най-светските си похвати: — Харесват ми новините, които дават за обществото. За бога, толкова малко научавам от вашия вестник. А освен това и Тина Тингъл е толкова забавна. Не виждам какво лошо има в това?

— Какво лошо! — Макар да знаеше, че незадоволените й светски амбиции я теглеха към колоните на вестника, където се изнасяха разни сплетни из висшето общество, Хенри едва се въздържа. — Тези хора са дошли, за да ни разорят, а ти спокойно поддържаш вестника им. Никога не съм виждал такава нелоялност. А ти — обърна се той към Дороти — дето се перчиш като някоя малка глупачка, че си щастливка… не разбираш ли, че те теб са чакали? Цялата работа е била нагласена уловка. Приятен разговор! Ужасявам се, като си помисля какво са измъкнали от тебе. Но както и да е, утре ще узнаем всичко. Само да не им давам основание да извършат повече пакост, иначе бих те накарал да им върнеш мизерните пари.

Когато той стана, и, задушаващ се от гняв, се запъти към вратата, Дороти се разплака.

— Колко си нелюбезен! Всичко похабяваш.

Този път Алис, която стоеше объркана и се спотайваше, не взе нейната страна.

— Не разбирам — каза тя, сякаш разсъждаваше сама — как така… ако са толкова срещу тебе… искам да кажа, защо пък ще дават на Дороти двадесет гвинеи?

Безполезни бяха по-нататъшни обяснения; Хенри се упрекваше вече за това, че се подаде, мислейки с огорчение, че тази мизерна вражда, макар и непредизвикана от него, сигурно ще трови и деморализира всеки, който се докосне до нея. Той знаеше какво трябва да очаква от тази най-нова случка и на следната утрин неговите опасения се потвърдиха напълно.

На средната страница на „Кроникъл“ се мъдреше в цял ръст фотографията на дъщеря му под заглавие „ДОРОТИ ПЕЙДЖ ПЕЧЕЛИ ГОЛЯМАТА НАГРАДА ДЖУМПО“. Тя се усмихваше, самодоволно разгънала един „Кроникъл“, и поемаща с другата си ръка ветрилообразно подредените банкноти. Като се поуспокои, Хенри прочете това, което следваше:

Седемнадесетгодишната Дороти Пейдж, очарователна, жива и прелестна брюнетка (Защо не взехте участие в нашия конкурс за мис Хедълстън? Вие, непослушно девойче, можехте и там да спечелите голямата награда) вчера успя да открие нашия Човек на тайнственото съкровище и офейка в къщи като малка лудетина с двадесетте златни гвинеи. Ние най-сърдечно Ви поздравяваме, Дороти!

Мис Пейдж, известна сред своите близки като Дори и дъщеря, между другото, на мистър Х. Пейдж, издател на нашия любезен конкурент „Северна светлина“, направи пред нашия репортер някои интересни коментарии. Както тя, така и майка й — благодарим ви, мисис Пейдж — са редовни и предани читателки на „Кроникъл“, който, по мнението и на двете, внася толкова необходимата жива струя в Хедълстън и околията. От младежкото общество в града, студентка в училището за изкуства и съвсем не бездарна на дансинга, Дори обича хубавите филми, записите на Джеки Дибс и, извиняваме се отново, „Кроникъл“. Подобно на толкова много други, които роптаят срещу мудния и монотонен живот, тя не може повече да понася оня затъпяващ и закостенял дух, който от години наред задушава всичко ново и напредничаво в града. „В края на краищата — усмихна се Дороти — ние сме в атомната, а не в каменната ера. Би трябвало да живеем малко по-бързо, отколкото в доброто старо време на дилижанса. Аз съм за рокендрола. Смятам, че «Кроникъл» допринася много.“ Добре казано, Дори! Ние високо ценим вашите думи, още повече че идват от дъщерята на Хенри Пейдж. Надяваме се, че нашите читатели ще се съгласят, че те са действително висока похвала.

Когато Хенри влезе в съвещателната зала, във въздуха се чувстваше униние. Мейтланд, без да повдигне глава, го погледна бързо изпод вежди. Пул, задърпал нервно мустаците си, беше забил поглед в тавана, сякаш проучваше нещо по него, а Хедли се мъчеше да изглежда тъй, като че ли съвсем не беше там. Единствен Балмър седеше изправен на стола си и едва ли не искаше да каже, че думите му се бяха потвърдили. Пейдж беше благодарен на Мейтланд, когато той прекъсна общата потиснатост.

— Това е, разбира се, много неприятна работа, Хенри. Но станалото — станало, няма какво. Направиха си хубавичък номер с бедната Дороти.

— До известна степен и тя е виновна.

— Да, но, естествено, тя не е могла да подозира какво се крие зад всичко това.

— Добре че поне не злословят по наш адрес, а само подхвърлят, че сме били старомодни.

Навъсен, Балмър се намеси:

— По мое мнение, това е нещо по-лошо от оскърбление.

— Това е работа на оня Най — каза Пул. — Той е там главният. Видях го оная вечер да играе билярд в „Златния лъв“. Мазен тип.

— Ще трябва просто да им се надсмеем — каза Мейтланд.

— Как да им се надсмеем — разгневи се Пул, — щом ще трябва да се държим сякаш не съществуват? Само като си помисля, че докато аз се пържех в Северна Африка, този тип си живееше преспокойно в Ню Йорк и уж работел за информационната служба, идва ми да му избия зъбите.

— Слушайте, слушайте! — усмихна се Мейтланд. — Някой да поддържа това предложение?

— Аз, не! — каза кисело Балмър. — Ако те са достатъчно хитри да измислят такива неща, ние би трябвало да помислим за нещо по-хубаво. Насилието тук не прави пари.

Хенри видя, че трябва да сложи край на спора, преди да са се скарали.

— Естествено е да поиска човек да им отвърне на удара — каза той — и аз никак не се съмнявам, че тези нападки срещу нас ще ни вредят известно време. Но аз съм уверен, че линията на въздържане накрая ще докаже своите предимства. Градът ще ни уважава за това. И единственото, което ще ни даде сили да преодолеем всички тези насмешки и евтини подигравки, цялата кал, която са способни да хвърлят върху нас, това е уважението на обикновените хора.

— Обикновените хора! — избухна в смях Пул и отметна глава назад.

— Не ги отписвайте — каза спокойно Мейтланд. — Уверен съм, че те ще ни подкрепят в най-трудния час. И аз съм съгласен с Хенри, че ние всички трябва с все сила да се отдадем на вестника и да изчакаме събитията.

— Дано сте прав — каза Пул. — Но ако продължаваме да губим тираж, някой ден може да видим, че сме чакали твърде дълго.

Настъпи тягостно мълчание; след това, без повече разисквания, всеки се зае с работата си.

През целия ден обаче Хенри не можа да се примири с мисълта, че не само се бяха подиграли с него, но го бяха направили и за смях на всички, които го познаваха. Ето защо, когато напусна редакцията в шест часа, той се отби за малко в Клуба на северните графства. Напоследък гледаше да отбягва всякакъв излишен допир със своите познати. Противно му беше да говори за неприятностите си, а и не търсеше нито окуражаване, нито съчувствие — но сега, в интерес на вестника, той сметна за необходимо да демонстрира публично отношение на безразличие към неотдавнашната случка.

Клубът на северните графства, известен в Хедълстън само под името Клубът, беше старо и почтено заведение със слаб либерален оттенък, общопризнато място, където се срещаха първите граждани на малкия град. Построен от сив дялан камък, с плосък покрив, централният портал от две масивни кариатиди, Клубът приличаше отвън на мавзолей; и наистина, когато през време на войната Хенри служеше там в противовъздушната отбрана, той често се бе питал при свистенето на бомбите, дали в края на краищата това здание нямаше да оправдае външния си вид.

Вътре обаче беше светло, уютно и във въздуха се носеше ободряващ аромат на първокачествен тютюн. Хенри кимна на портиера Дънкън, по навик се спря на таблото за обяви и там, измежду многото забодени известия, погледът му съвсем неочаквано бе привлечен и задържан от името Харолд Смит. Да, това беше директорът на „Кроникъл“, предложен за член от Херберт Рикби и препоръчан не от друг, а от настоятеля на църквата Св. Марк. За миг Хенри остана като прикован, напълно замаян. Това, че Смит бе успял да си осигури толкова скоро достъпа в Клуба, благодарение на двама от ръководните му членове, беше още един, и то непредвиден удар. Но той събра сили, и като реши да не коментира случая, се отправи към салона. Когато влезе, имаше само няколко членове, но все пак той почувства, че появяването му бе предизвикало слабо смущение. Между помпейските колони от изкуствен мрамор, които подкрепяха орнаментирания викториански потон, той забеляза сър Арчибалд Уелсби и д-р Бард, застанали прави до камината. Хенри се отправи към тях.

— Е! — поздрави го Уелсби, като го потупа сърдечно по гърба. — Ето го и самият горд татко.

Нисък, охранен, плешив и червендалест, Арчибалд Уелсби, или както обичаше да го наричат, сър Арчи, въртеше добродушни, насмешливо цинични кървясали очички. Той беше добряк и шегобиец, макар да не му липсваше остра делова проницателност, благодарение на която бе направил състояние в производството на обувки и която, той тайничко вярваше, щеше да го изведе още по-нагоре.

— Чувам, че съвсем сте сплашили тия момчета от „Кроникъл“, Хенри. Няма още три месеца откак са в града и вече сипят гвинеи в скута ви. Как постигнахте това, приятелю?

— Трябва да питате Дороти — усмихна се Хенри.

— Била е твърде находчива, за да го открие — намеси се шеговито Бард.

— И твърде добре се описала — прихна да се смее Уелсби. — Бих искал и някоя от моите да има такова вдъхновение.

Пейдж, естествено, знаеше, че под шеговития тон те и двамата разбираха добре неговата болка; предричаха му победа в тази борба, но техните предричания му се сториха прекалени и неискрени. Едуард Бард, който беше най-старият му приятел, промени с присъщия си такт темата на разговора, но на няколко пъти Хенри забеля за премрежените погледи на Уелсби, с които проникваше в него и оценяваше щетите, нанесени върху престижа му и върху вестника. Той винаги бе чувствал снизходителното пренебрежение, с което Уелсби се отнасяше към него като към човек, който нито пие, нито пуши, не ходи на риболов и лов, нито пък разказва пикантни историйки — на всичко това Уелсби се отдаваше с ненадмината енергия и страст. Пейдж чисто и просто не беше от неговия тип. И все пак, додето разговаряха и по-късно, когато към тях се присъединиха други членове на Клуба — майорът от гражданската отбрана Ситън, директорът на машиностроителното предприятие Харингтън, адвокатът Патън и банкерът Франк Холден — Хенри успя да позаглади нещата и когато излезе, половин час по-късно, той беше убеден, че усилията му не бяха отишли напразно.

Д-р Бард напусна Клуба заедно с него. Двамата се спряха за малко на улицата. Изведнъж, някак си неловко, докторът каза:

— Ние сме на ваша страна, Хенри. Комитетът не беше много възхитен от приемането на Смит. Но — Бард повдигна рамене — той изглежда порядъчен човек. А има и добри препоръчителни писма. — След това добави бързо с обичайния си тон: — Вие сега изглеждате съвсем добре. Гледайте да не се преуморявате. Със здравето шега не бива.

— Пазя се.

— Как е Дейвид?

— Чудесно! Напълно възстановен.

Бард погледна встрани, като почукваше по паважа с железния връх на чадъра си. Побеляващите му слепоочия, продълговатото му и сериозно лице, нежни ноздри и стиснати устни изразяваха повече от всякога впечатлението, че е човек със спокойна разсъдливост и добре обмислена предпазливост.

— Внимавайте и с него, Хенри. Не забравяйте какво съм ви казвал: винаги има опасност от рецидив.

— Но защо? — попита Пейдж, раздразнен от тази настойчивост. — Той вече прекара кризата.

— Да, но предразположението остава.

— Какво предразположение?

Едуард Бард се поколеба, погледна приятеля си и след това отмести погледа си встрани. Той си спомни мнението, за което бе загатнал веднъж и по повод на което те насмалко не развалиха приятелството си. Сега обаче Хенри нямаше никакво желание да спори по този въпрос. Той каза отсечено:

— Вие сте непоправим черногледец, Ед. Само да видите момчето… той е съвършено здрав.

— Хм… — Бард се спря. — Радвам се, че чувам това.

Те млъкнаха, а след малко си пожелаха „лека нощ“ и тръгнаха — докторът към Виктория стрийт за вечерните си прегледи, а Хенри в обратна посока към Хенли Драйв.