Арчибалд Кронин
Северна светлина (17)

III

В неделя следобед, в три часа без пет минути директорът на „Кроникъл“ Харолд Смит и редакторът Ленард Най напуснаха заедно „Червения лъв“.

— Не разбирам защо ни е всичко това — мърмореше Смит, когато слизаха по стъпалата пред хотела. — Все ми се струва, че няма защо да ходим.

— Какво! — отвърна Ленард. — След като сме се стегнали!

Той беше в особено кисело настроение. През последните четири дни го бяха измъчвали най-невероятни предположения, но той нито за момент не загуби самообладанието си и въпреки собствената си неувереност и протестите на Смит до последната минута, те сега бяха вече на път за концерта.

Нямаше го вече Фред с колата и те тръгнаха пеша. На ъгъла на Парк стрийт се сляха с навалицата, която се насочваше към Градския дом. Не мина много и влязоха в залата. Дойдоха тъкмо на време. Оркестрантите вече настройваха инструментите си; залата беше пълна; на първите места бяха насядали повечето от местните големци с жените си, които бяха облекли най-пищните си тоалети. Семейство Уелсби беше в пълен състав; д-р Бард беше дошъл с мисис Бард и леля й; те бяха в съседство Джилмор, викария на Св. Марк, адвоката Патон, майор Ситън и Харингтън от Машиностроителното дружество, който беше седнал до мистър и мисис Франк Холден. Някои бяха дошли, защото приходите бяха определени за „достойни цели“, други — защото се бяха почувствали задължени с един билет да платят своята дан на филантропи, трети — защото тези есенни концерти на филхармонията минаваха сега за всепризната светска проява в Хедълстън. Все пак, мнозина бяха дошли само защото Хенри с тихо постоянство години наред бе успял да повдигне средния вкус на градчето и бе научил не малка част от неговите почтени граждани да ценят хубавата музика.

Най обаче не беше на това мнение.

— Каква сган — каза той на Смит, след като огледа публиката. — Дават си вид, сякаш класическата музика им е била страстта в живота. Обзалагам се десет срещу едно, че не могат да различат Шопен от китайската музика.

Той изведнъж спря — в този момент, посрещнат с тихи ръкопляскания, влезе Пейдж с жена си и дъщеря си, а след тях вървяха Дейвид и „тя“. Най ги наблюдаваше как седнаха на отредените за тях места в средата на първия ред, само няколко реда по-напред от Смит и Най, точно пред тях. „Хубави места е взел Смит“ — помисли си Най. Всъщност, той ги бе получил гратис от Пейдж.

В последната минута Най наистина беше готов да отстъпи пред Смит и да се откаже от концерта. Последните два дни, в допълнение на интервюто, което взе от Дороти, той бе извършил някои и други проучвания из града, но, по собствените му думи, не се бе добрал до нищо. Сега чувстваше колко идиотски бяха постъпили, като се бяха изтъпанчили тук, където нямаше човек да не знае за техния провал: очевидно, на същото мнение беше и Смит, който от стеснение и неудобство не смееше да вдигне очи от програмата. Но достатъчно беше да „я“ зърне отново и Най разбра, че са постъпили добре, като са дошли. Имаше нещо… имаше нещо в нея… нещо, което го жегна отново и то силно.

Отначало тя се усмихваше; изглежда, се стесняваше, говореше ниско на мъжа си, но видимо очакваше с нетърпение започването на концерта. Беше в тъмночервена рокля, нито нова, нито модерна, но й отиваше — червеното сигурно е нейният цвят. Нямаше червило и с бледото си лице, тъмните си коси и очи изглеждаше необикновено дяволски съблазнителна. Тя се обърна, за да разговаря с някого и тозчас видя Ленард. Изведнъж лицето й се промени, вцепени се и усмивката й замря. Тя бързо и с презрение отмести погледа си. Той просто я фиксираше; естествено беше тя да погледне встрани и все пак той можеше да се закълне, че тя се смути като го видя.

Концертът започна. Отначало някаква увертюра, след това една ниска и пълна жена с голям бюст излезе на сцената и изпя доста хубавичко една песен от Шуман. После, следващият изпълнител, мъж, изпълни соло концерт за цигулка. Сякаш отдалеч, Най долови звуците на Sahön’ Rosmarin от Крайслер, но той не слушаше; мислеше, напрягаше ума си и изучаваше жената на младия Пейдж, сега вече напълно убеден, че Дороти, малката лудетина, го бе заблудила умишлено.

Тя сигурно почувства, че той я наблюдава; и докато траеше концертът тя ставаше все по-неспокойна и по-нервна. Това не го изненада; естествено, тя знаеше, че той е от групата, която води борбата срещу Пейдж. Не можеше да очаква от нея особени симпатии. И все пак имаше нещо много повече от това. Той долови как тя на един-два пъти се опита да се обърне отново, но всеки път се възпираше.

Най-после Дейвид забеляза, че тя не внимава в музиката. Той се наведе към нея и прошепна:

— Не ти ли е добре, мила?

Най не можа да чуе нейния отговор, но явно тя успокои своя съпруг, който я погледна още един-два пъти и след това спря погледа си на сцената, където оркестрантите настройваха инструментите си за главната пиеса на програмата — шестата симфония в ре миньор от Чайковски. Следващите няколко минути нищо не се случи, но тогава, за да разбере дали Най продължава да я наблюдава, тя много бавно и внимателно, сякаш да не привлече вниманието на другите, погледна назад. Погледите им се срещнаха. Сега Ленард беше сигурен, че тя се изплаши — да, тя се вцепени от страх. Побледня и така силно трепна, че Дейвид бързо се обърна и видя Най. Той го изгледа гневно, наведе се близо до нея и взе ръката й.

— Какво има? — чу го Най да казва.

— Нищо… Нищо…

— Да не би някой да те безпокои?

— Не… много е топло тук… Чувствам се малко отмаляла.

— Искаш ли да поизлезеш за малко?

Най забеляза, че тя иска да си отиде, но се боеше да признае това. Наведе глава, извади от чантичката си една кърпичка и я поднесе към носа си. Той подуши миризма на одеколон. Но сякаш и одеколонът не помогна. Тя прошепна:

— Да имаше чаша вода.

— Да, мила. — Дейвид беше разтревожен. Той се понадигна от стола си, но тъй като не можеше да излезе, наведе се към сестра си към края на реда. Сега той трябваше да говори по-високо, Най го чу ясно:

— Излез бързо — каза той — и донеси чаша вода за Кора.

Кора! Това име прониза Най като с куршум. Господи, ето какво било! Целия следобед той се доближаваше все повече и повече, но сега беше вече на целта. Кора Бейтс… Блекпул… лятото преди три години.

Той не почака, за да види ободрителното действие на водата. Посегна под стола да вземе шапката си.

— Да вървим! — каза той на Смит.

— Какво… вече? — Смит беше клюмнал и дремеше с полузатворени очи. — Не бива да шаваме докато свирят.

— Няма значение. Да се махаме оттук!

— Ама…

— Не виждаш ли, че е нещо важно?

Той стана и последван от тромавия Смит се измъкна на пътеката сред протестите на тия, които седяха до тях. Пребледняла, Кора с болезнено облекчение почувства, че те излизат, а Пейдж ги изгледа с възмущение. О, сега вече Най не искаше и да знае за това…

По пътя за хотела Най запази пълно и упорито мълчание и отказваше да отговаря на настойчивите въпроси на Смит, но щом стигнаха в хотела, пръв влезе в бара, поръча бира и заговори.

Отначало Смит не можа напълно да схване за какво загатва Най. Неговата мисъл беше по-бавна и се насочваше в съвсем друга насока. Той се чудеше, не вярваше, не знаеше какво да мисли за всичко това, но от начина по който Ленард говореше, той разбра, че тук има нещо много повече от това, което може да се види на пръв поглед.

— Не мога да повярвам! — каза най-после той поразен.

— Не можеш ли?

Най не се опита да го убеждава; твърдата му увереност правеше всичко друго излишно. Келнерът донесе бирата. Той отпи голяма глътка. Никога досега бирата не му е била толкова вкусна.

— Сигурен ли си? — отново попита Смит, цял настръхнал.

— Тъй както съм сигурен, че съм тук. Знай, че никога не забравям физиономии.

— Но тогава, защо не я позна изведнъж?

— Видях я само за минутка в Блекпул. Това беше преди три години. Тогава… тя не ме интересуваше.

— Но… само за минутка. Сигурно грешиш.

— Слушай! — каза Най. — Аз съм репортер. Работата ми е да запомням. Току-що бях се върнал от Париж след Лансеновата афера. Вернон поиска да замина и да напиша статия за поклоненията. През август Блекпул никак не е за мен, но помислих си, че там ще мога да си отпочина. И никак не беше зле. Правихме си компания с един младеж, казваше се Хейнс, работеше в групата Мигхил. Той именно беше изпратен за делото. Казах ти, че аз не се интересувах от този случай. Но стана тъй, че този следобед отидох да го взема и… просто я зърнах. И се запечата в паметта ми.

— Тя изглежда последния човек в света, който…

Толкова трудно беше да се убеди Смит, че за миг Ленард не се удържа и избухна гневно:

— Не видя ли как се смути на концерта? Има нещо, което крие.

— Нищо не видях.

— Значи си сляп.

— Те всички са толкова порядъчни хора.

— Във всяко стадо има мърша, Смит.

— Мислиш ли, че техните не знаят?

— Напълно съм убеден, че нищо не знаят. Това е нашето предимство, я!

Най-после Смит проумя какво възнамеряваше Най.

— Не, не — побърза да се противопостави той. — Не така виждам аз нещата. Дори и да си прав, не би трябвало… — Той спря изведнъж. Потта, която го побиваше в моменти на напрежение, сега го обля цял. Той избърса големите си месести ръце о ръбовете на панталона. Настъпи кратко мълчание, през време на което Най го фиксираше със змийските си очи. Смит, все още недоумяващ, започна да омеква. — Знаеш, би било фатално, ако грешиш. Това ще бъде… би било престъпна клевета.

— Успокой се, Смит — каза кротко Най. — Пий нещичко. Зная какво ти мина през главата напоследък. Имаш нужда от нещо подкрепително.

— Не, Лен, не смея да го докосна. — Той с мъка преглътна веднъж. — Имам нужда от целия си разсъдък. Защото, ако си пък прав, това би могло… как да кажа… да промени нашето положение.

— Най-после! — Най избухна в остър сатанински смях, който накара другите в бара да се обърнат към него. — Бяхме затънали. А сега, с малко щастие, сме отново отгоре.

— Не, не… не бързай толкова. Не можеш ме накара да направя нещо прибързано. Първо, заради мен трябва да направиш следното. Иди веднага в Слидън и поговори с момичето. Ако признае, добре, тогава… тогава… ще знаем поне къде сме.

— Бъди спокоен, ще я видя — каза Най. — Но сега искам най-напред да телефонирам в Лондон. Няма да им казвам нищо… няма какво да знаят… чисто и просто ще им се закълна, че само да ни дадат още три седмици време и ще им поднесем „Светлина“ на тепсия.

Той допи чашата си, стана и се запъти към редакцията.