Арчибалд Кронин
Северна светлина (22)

VIII

Същият ден, в два и половина часа следобед, Хенри Пейдж напусна Клуба на северните графства и тръгна бавно към редакцията. Той току-що обядва с Уелсби, който поиска да обсъди с него някои подробности около предстоящата тържествена вечеря, определена за 25 септември. Обедът мина при твърде весело настроение и Хенри, слабо възбуден от отличното бургундско вино, за което настоя неговият сътрапезник домакин, беше в най-добро разположение на духа. Той се усмихваше като си спомняше за твърде ловкия начин, по който Уелсби извести своите намерения да участва в парламентарните избори — сър Арчи не ще бъде лош кандидат, си мислеше Пейдж; като здрав нортъмбрианец той ще държи, както се казва, за Севера.

Хенри вървеше по Парк стрийт и сви направо по Римър Лейн. Като минаваше пред оказионния магазин на Бисе, погледът му бе привлечен от един порцелан, изложен на витрината. Той се спря и веднага позна, че това е рядък екземпляр от неговия любим стафордширски порцелан, великолепна глазирана черупка, бяла, със златни орнаменти по ръбовете. Тази черупка беше стара — той видя това от пръв поглед — сигурно беше от Джон Елерс, по-стария от братята Елерс, който се преселил в Бърслем през 1690 г., а означената цена беше само пет лири и десет шилинга.

Какво откритие! И то откритие, което можеше да сложи началото на нова колекция, която да замести премираните предмети, с които той се бе простил на публична продан в Тайнкасъл. Естествено, Хенри не можа да устои. Той влезе и след кратко откровено пазарене с Бисе купи черупката за пет гвинеи^[1].

Като стигна в редакцията, той разгъна това съкровище, постави го на бюрото и му се радваше, когато Мофат влезе с една бележка в ръка, за която каза, че била току-що донесена по човек. Докато Хенри й обясняваше рисунъка и знаците по черупката, тя поклащаше одобрително глава и леко се усмихваше, дори постави няколко любезни въпроса, което явно показваше, че бе подобрила мнението си за Хенри — макар сигурно да беше вътрешно убедена, че той се бе спасил по някакво чудо. След малко тя се прибра в стаята си.

Ободрен от доброто храносмилане и като прехвърляше разсеяно между пръстите си чудната черупка, Хенри изпадна в приятна замечтаност. След дълги седмици напрежение и почти непоносими тревоги, победата, която бе извоювал в тази наложена му борба, беше сега за него невъобразима отмора. Високите морални принципи бяха възтържествували; сега вестникът му можеше да продължава спокойно да излиза, и то с по-голяма сила и по-голяма увереност отколкото преди. Домашните му, и те участваха в общата радост. У Дороти сякаш се забелязваха проблясъци на внимание към него, дори понякога и признаци на уважение. Той се надяваше и отношенията му с Алис най-после да навлязат в нова, по-гладка фаза. Като гледаше с какво нетърпение тя очаква вторника, когато щеше да се състои дългоочакваният й прием, а също и тържествената вечеря, която се бе съгласил да уредят в негова чест идущата седмица, Хенри се упрекваше, задето досега с такова безразличие се бе отнасял към тази страна на нейния живот. Наивността, с която тя поддържаше този светски живот, беше част от нейната природа; и той имаше свои особености, защо тогава да не гледа през пръсти и на нейните? Така поне би я предразположил да се отнася с търпимост към Кора. Само да може да сплоти семейството си и да създаде в него атмосфера на поносимост, и той би бил напълно доволен.

В този момент той си спомни за писмото, което Мофат бе донесла. Взе го, разкъса плика и го прочете. След малко, с възглас на възмущение, скъса писмото на малки парчета и го хвърли в кошчето.

Неведнъж „Северна светлина“ е бивала прицел на оскърбителни, недостойни и заплашителни писма, почти винаги анонимни. Това обаче не беше анонимно — то носеше подписа на Харолд Смит — и все пак Хенри не можеше да допусне, че този човек е способен да извърши такава глупост и такава мерзост преди заминаването си.

Отхвърляйки писмото като стоящо под достойнството му, той се зае за работа — за следващия брой на вестника имаше предвид една икономическа статия по проекта за европейска общност, тема, която в светлината на недавнашните конференции в Париж му се стори многообещаваща. Но мислите му отказваха да текат; те все се връщаха към това необичайно писмо, което ставаше толкова по-необяснимо, колкото повече мислеше за него. Беше сам в стаята. Едва ли не против волята си той се наведе, взе от кошчето скъсаните парчета и доста трудно ги нагоди едно до друго. Сега вече това писмо, съставено от малки парчета хартия, имаше още по-зловещ вид.

Драги мистър Пейдж,

Добрахме се до известно обстоятелство от изключителна важност, което е от естество да ви засегне сериозно. Съветвам ви във ваш собствен интерес да се срещнете в най-скоро време с моя колега и с мен, за да можем заедно да обсъдим въпроса. Касае се за нещо важно и неотложно.

Вярвайте в дълбокото ми уважение, ваш искрено предан

Харолд Смит

Хенри рязко пое дъх. За какво ли загатват, дявол да ги вземе? Неопределеността на израза, която показваше, че писмото бе грижливо редактирано, сама по себе си беше достатъчна, за да предизвика съмнение и тревога. Чувство на оскърбление кипеше у Хенри. Защо бяха употребили този клиширан израз „от изключителна важност“, сякаш загатваха за някакви бъдещи унищожителни разкрития? А в тези две загадъчни думи „съветвам ви“ не се ли криеше нещо като заплаха? Но не, той не биваше да изпада в такива предположения. Той знаеше, че Смит и съдружникът му се готвеха да напуснат Хедълстън. Писмото не беше нещо повече от един последен напън и, подобно на последното жило на смачкана оса, беше наситено с отрова. Той твърдо реши да не се занимава повече с него, смачка скъсаните хартийки и ги хвърли обратно в кошчето.

Цял час той се радва на добра съсредоточеност. Тогава за малко при него влезе Малкълм Мейтланд, за да се сбогува. Той бе взел два дни отпуска и сега отиваше на Есенната изложба на коне в Нотингам, където се надяваше да може да купи някой млад бегач.

— От известно време съм хвърлил око на една красавица — каза той на Хенри. — Великолепна млада кобила, истински дракон от Хиляда и една нощ. Чудно красива.

Откак „Светлина“ се бе съвзела, той беше в необикновено хубаво настроение и сега, като се засмя, прибави:

— Сега сме отново платежоспособни, струва ми се, че мога да си позволя това.

Хенри се бе привързал към Мейтланд повече от всякога. Последната година той бе намерил широка опора в неговите знания, опит, пълна осведоменост, но също и в искрения му и силен характер. В частни разговори той често бе прибягвал до неговия съвет и сега почувства внезапно желание да му заговори за писмото, мисълта за което беше залегнала дълбоко в съзнанието му. Но този път Мейтланд беше изцяло зает със собствените си работи и гореше от нетърпение да замине. На Хенри не му даде сърце да го задържи; реши да го остави да замине.

— Е добре, всичко хубаво, Малкълм. — Той протегна ръка и прибави разчувствано: — Знаете колко ще ми липсвате.

Сантименталността на Пейдж не допадаше на Мейтланд — това беше разликата между тях — и той по-скоро би прегърнал своята кобила, отколкото да покаже колко дълбоко уважава Хенри.

— Аз ще се върна — процеди сухо той. А след това усмивка просветли грозното му лице. — Въртете машините, докато ме няма.

Към четири часа статията беше завършена и пълничкият, свенливо усмихнат Хедли, който винаги с особена старателност си гледаше работата, влезе с фотографиите към статията: няколко интересни снимки от новото жилищно строителство на континента, летища, мостове и модерни фабрики. Той излезе и Хенри се готвеше да позвъни за Мофат, когато чу леко почукване на вратата.

— Да! — каза по-високо той.

Повдигна глава и странно чувство го обзе, когато неочаквано видя Кора.

— Смущавам ли ви?

Тя беше облечена в нов кафяв тоалет, който той не бе виждал преди, и носеше колието перли, които й бе подарил за Коледа преди две години. Той никога не я бе виждал толкова хубава: в очите й имаше особен блясък. Тя продължи малко бързо, сякаш се извиняваше:

— Трябваше да свърша нещо в града… за Дейвид… и си помислих, че не бива да се прибирам преди да се отбия при вас. Но ако сте зает, по-добре да си вървя.

— Да не си посмяла. Ела ми разправи какво правиш.

Стеснителна по природа, тя рядко ходеше в редакцията, но винаги когато отиваше, разведряваше душата на Хенри. Този ден той беше особено щастлив, че я вижда така необикновено весела и оживена.

— Как си? — попита той.

— О, аз… винаги съм само добре.

— А онова прилошаване на концерта мина ли ти?

— Не беше нищо. Отвикнала съм вече от много хора. Пък и в залата беше душно. — След кратко мълчание продължи: — Ами… вие как сте?

— Великолепно, въпреки всичко.

— А кога бяхте последния път при доктора?

— Преди около седмица… забравих точно кога. Иначе редовно отивам веднъж в месеца.

— Трябва все още да вземете ония малки хапчета, нали?

— Е, да… те ми помагат много.

И сякаш за да покаже загриженост, задето той не може без нитроглицерин, Кора поклати глава, но съвсем неестествено, като някоя лоша актриса, която изпълнява мимика на съжаление. Тя се доближи до облегалката на стола, на който той седеше. Очите й сега бяха необикновено разширени, като че ли го молеха да се вслуша в нейната молба.

— Снощи с Дейвид си говорихме надълго за вас.

— Така ли? — учуди се той добродушно и погледна нагоре към нея. Тъмнокафявият тоалет, по цвета на нейните очи, подчертаваше нежния тон на бузите й, по които сега премина лека руменина. От нежното внимание, което проявяваше към него, той почувства някакво особено стеснение, най-вече когато тя побърза да добави:

— Вие знаете колко ви обичаме… и двамата така се тревожим. Мислим, че се претоварвате от работа много повече отколкото трябва. Пък и мислим, че за ваше добро — тя бързо пое дъх — ще трябва да си починете по-дълго време.

— Колко? — запита той и се усмихна.

— Например… — отново мъчително, нервно мълчание, — да напуснете работата.

От изненада Хенри онемя. След малко той каза:

— Мила моя… сега вече, в този етап, в края… ти ме съветваш да се откажа от вестника?

— Да, въпросът се свежда до това.

— Но аз не за да се откажа водих и спечелих тази борба на живот и смърт, а за да го запазя.

— Вярно, вие победихте. Това е точно така. Доказахте какво можете. Не отстъпихте. Това беше чудесно. И сега можете да използвате това. Те сигурно ще ви дадат много повече пари сега… отколкото преди. — Тя взе ръката му с ласкава усмивка, която се превърна твърде бързо в леко потрепване на устните. — Моля ви, откажете се… това ще бъде наистина най-хубавото… за вашето здраве… и изобщо.

Скритата настойчивост в нейния тон, много повече отколкото самата й молба, колкото и неочаквана да бе тя, предизвика внезапно у Хенри съвсем определени подозрения. Нима можеше да има някаква връзка между нейното идване и писмото на Смит? Изпаднал в смут, той погледна встрани. Не намери сили да й разкаже за писмото, нито можеше да помисли лошо за Кора, но не можа да не й постави следния въпрос:

— Да не би да имаш някакви неприятности?

Тя трепна — това може би беше от изненада.

— Не… аз не, нямам.

— Защото, ако има нещо, искам да ми кажеш.

— Разбира се, ще ви кажа. Но няма нищо… нищо. — Усмивка от уплаха бързо премина по устата й. — Отде ще ги имам?

— Добре тогава — каза сухо Хенри. — А колкото до моето оттегляне, имам намерение скоро да взема отпуска. А дори мисля да се оттегля някой ден и Дейвид да ме замести. Но това няма да стане толкова скоро.

Настъпи напрегнато мълчание. Както Хенри, така и Кора почувстваха облекчение, когато по заведената практика Мофат влезе в стаята и донесе следобедната поща. Тя не се възхищаваше много от представителките на нежния пол, но към Кора още от самото начало бе почувствала известни симпатии. Тя я поздрави и те приветливо си размениха по няколко думи, след което Кора каза, че трябвало да си върви.

Хенри все още беше озадачен, когато седна отново на бюрото си, след като я изпрати до вратата, където тя с няколко бързо казани думи го помоли настойчиво да си помисли пак за това, което му бе казала. Нейният изпълнен с покорност прощален поглед, който сякаш молеше за милост, така силно го развълнува, че той не можа да се заеме отново за работа. Вън сменяха уличната настилка. Ревът на пневматичните пистолети се набиваше в главата му и не му позволяваше да обмисли случилото се през този ден. В пет и половина той напусна редакцията с надежда да намери в къщи атмосфера за спокойна размисъл.

Но ето че едва бе прекрачил прага на входната врата и Алис го посрещна във вестибюла.

— Колко добре стори, Хенри, че си идваш толкова рано — възкликна тя. — Тъкмо ти ми трябваш — тъкмо на време, преди да се е стъмнило.

Тя избираше новия цвят, в който трябваше да бъде боядисана стаята за гости, и понеже не се доверяваше на местния бояджия, бе решила сама да си приготви сместа. Хенри трябваше да се подчини и тръгна след нея по стълбите към втория етаж, където Алис, навлякла един изпоцапан син комбинезон, цял три четвърти час размесва разни бои и демонстрира цяла серия от цветове, като настояваше да чуе неговото мнение. Най-после, след дълги обсъждания и творчески колебания, след като разгледаха всички възможни комбинации, тя се спря на първия десен, който му бе показала.

Този антракт, който иначе можеше само да влоши още и без това лошото настроение на Хенри, предизвика сега у него обратен ефект. В грижите на жена му за цвета на една стая имаше нещо интимно и успокоително, което го разсея и следобедната тревога му се стори сега плод на въображение. Защо трябва винаги да мисли най-лошото? Смит просто е решил да се изкаля съвсем; Кора беше дошла, защото тя и Дейвид се безпокоят за здравето му. Между тези две събития не може да има никаква връзка.

На следващата сутрин в редакцията всичко изглеждаше нормално — никакви оскърбителни писма, никакви по-нататъшни известия от Смит. Хенри вече се поздравяваше за правилното решение, което бе взел, да не обръща никакво внимание на това писмо, когато в единадесет часа му връчиха нова бележка, още по-категорична от първата.

Ако в двадесет и четири часа не получим никакво известие от вас, ще бъдем принудени да публикуваме намиращата се в наши ръце информация от най-изобличително естество относно вашата снаха.

Хенри се втренчи вдървено в бележката, държейки я на разстояние от себе си, сякаш изгаряше пръстите му, и не спираше да си повтаря: „Относно вашата снаха“. Той би изпаднал в тревога, ако самият тон на тази бележка не бе накарал кръвта му да заври. Колкото повече я проучваше, толкова по-отвратителна му се виждаше. Без подпис тази бележка беше нещо толкова несъвместимо с общоприетите норми на поведение, поне с неговите разбирания, че той едва можеше да повярва на очите си. Той, Хенри Пейдж, да получи такова заплашително писмо в своята редакция в град Хедълстън — това е вече позор.

Сега наистина той не можеше да се колебае; налагаше се да действа веднага и решително. След като помисли малко, той нареди на Мофат да телефонира на Смит и да му каже, че ще го чака следобед в три часа. Тогава той помисли за Кора: разбира се, справедливостта изискваше и тя да бъде там. В къщата си те нямаха телефон: не беше лесно да се свърже с нея. Той й телеграфира да дойде в редакцията в същия час.