Арчибалд Кронин
Северна светлина (12)

XII

Сутринта на първи юли Пейдж отиде в редакцията по-рано от обикновено. Денят беше ясен и обещаваше да бъде горещ — напоследък бе настъпило знойно време, редуваха се силни горещини с краткотрайни топли валежи. Първото, което Пейдж направи бързо и неволно, беше да хвърли поглед върху постъпленията. Тогава той въздъхна бързо и със задоволство. Пласментът отново показваше съвсем ясно увеличение, наистина само с 900 броя, но все пак продължаваше оня положителен обрат, който го бе крепил и насърчавал през изтеклия месец. Обзет от боязлива надежда, стори му се, че не може да има никакво съмнение в това — тенденцията на увеличение беше повече от сигурна. Само да може да издържи още малко и той е спасен.

При това никой по-добре от него не знаеше с какви трудности трябваше да се справя, за да се крепи. Последните четири седмици бяха истински кошмар. Как ги бе преживял? Дори с най-строги икономии, използвайки личния си кредит до крайна степен, като по всевъзможни начини отлагаше натрупващите се текущи плащания и съществуваше от ден за ден благодарение на обещания, отсрочки и предаността на своите служещи, разчитайки все повече и повече на упоритата поддръжка на Мейтланд, той бе стигнал почти до крайния предел на своите възможности. Какво положение, с остра болка в сърцето си помисли той — това равновесие на надежда и неизвестност беше вече непоносимо.

Мофат още не се бе появила; той можеше да я чуе, когато сваля шапката и палтото си в съседната стая. Без да чака, Хенри събра неотворените писма от нейното бюро, сложи настрана тия, които очевидно съдържаха фактури, разкъса първия по-тежък плик, който носеше манчестърски печат. И тогава трепна като ужилен. Писмото беше от Дружеството на северните заводи за целулоза и хартия, което през изтеклите двадесет години бе доставяло печатарската хартия на „Северна светлина“. В това писмо се изказваше съжаление, че поръчката от 25 юни не можела да бъде изпълнена.

Той седеше още с впит в писмото поглед, когато Мофат влезе в кабинета. Беше заведен обичай тя да следи за доставките, като всеки месец, след като получеше от Фенуик бележка за нужното количество, изпращаше поръчка, която се изпълняваше през следната седмица. Без да вдига глава, Хенри каза:

— Свържете ме с мистър Спенсър от Северните заводи.

— Аз вече опитах да говоря с него вчера късно, след като нашата поръчка не постъпи… Казаха, че го нямало.

— Нямало го? Да не е в отпуска.

— Съмнявам се.

Нейният тон накара Хенри изведнъж да вдигне рязко глава.

— Повикайте ги!

След няколко минути той беше свързан с Манчестър. Изглежда, не можеха да намерят Спенсър и той беше принуден да говори с главния счетоводител, който, отклонявайки каквато и да било отговорност в случая, повтаряше настойчиво, мимо всички аргументи, че доставката не можела да бъде изпълнена.

Изпаднал в крайна тревога, Хенри окачи слушалката. Хартия… той трябва да има хартия… без хартия не би могъл да отпечата нито дума. Загледала се нарочно встрани, Мофат все още стоеше там, като потракваше с молива по стенографския си бележник, очаквайки с болезнено примирение следващата му постъпка. Напрежението се бе отразило и върху нея; изглеждаше по-тънка, изсушена, по-грозна от всякога. Тя продължаваше да работи с неотслабваща енергия и героична преданост. Но сега нервите й се бяха изопнали като струни и отношението й към Пейдж бе станало толкова критично, че понякога стигаше до открита враждебност.

— Вие разбирате, че те си искат парите — каза го някак си небрежно, сякаш да му напомни най-елементарен факт.

— Кога им платихме?

— Не сме плащали от края на април. Писаха няколко пъти. Сумата е голяма.

— Колко?

— Миналата седмица ви дадох точната цифра.

— Зная. Но не мога всичко да помня.

— Хиляда деветстотин шестдесет и пет лири и десет шилинга. Да донеса ли фактурата от папката?

— Няма нужда.

Той нямаше защо да поглежда в чековата си книжка, за да узнае, че наличността на „Северна светлина“ в банката беше точно седемстотин и девет лири и пет пенса. Към това се прибавяха и неизплатените за една седмица надници на работниците в печатницата, а някои от хората в разносната служба не бяха получили заплатите си за петнадесет дни. Пул и Люис се бяха съгласили да продължат да работят до ново споразумение, без да теглят заплати, а Мейтланд не само че не бе получил чека си за изтеклите четири месеца, но бе дал и двеста лири в заем.

— Вижте от Фенуик колко хартия имаше в наличност.

Тя се върна почти веднага.

— Точно за осем дни. Не повече. Фактически нямаше никакви запаси.

— Невъзможно! Защо не ми казахте!

— Вие наредихте да се намалят разходите до минимум… да не се запасяваме за повече от три седмици. Поради това сега имаме малка наличност.

Това беше истина; той бе принуден да вземе такива мерки поради острата липса на ликвидни средства. Хенри силно прехапа устната си, за да не изстене и напрегна мозъка си, за да измисли най-доброто, което можеше да се направи. Въпреки че бяха отменили режима на контингентиране на печатарската хартия и го бяха заменили с картелната система, положението беше все още трудно. Дори и да разполагаше с пари в наличност, биха минали седмици, докато установи връзка с друга фирма. Той трябваше да отиде лично при Спенсър.

— Вижте кога е следващият влак за Манчестър!

— Не можете да пътувате. Председателят на синдиката ще дойде тази сутрин да говори с вас по неизплатените надници на хората.

— Отложете по някакъв начин срещата… поне до идущата седмица.

— Но той може да вземе хората.

— Няма да направи това, ако му кажете, че ще говоря с него в понеделник.

— А какво ще стане в понеделник? — подхвърли тя.

С голямо усилие Хенри се въздържа да не й викне.

— Моля, дайте ми разписанието!

Сутрешният експрес бе заминал и тъй като до вечерта нямаше друг бърз влак, той трябваше да вземе пътническия. В един часа и половина, след едно отчайващо бавно пътуване, той пристигна в Манчестър и отиде направо във фабриката на Роуз стрийт.

Там го познаваха повечето от чиновниците и обикновено той влизаше направо в кабинета на директора. Днес го помолиха да почака в стаята, където излагаха мостри. След петнадесет минути чакане вратата се отвори и в стаята влезе Спенсър.

— Не се надявах да дойдете, Хенри.

— Какво значи всичко това…?

— Да запазим спокойствие. Седнете!

Той седна на масата до Пейдж. Набит, наближаващ възрастта за пенсиониране, с обмислени движения, откровен и с бавен говор, Спенсър приличаше на човек, който не обича да говори напразно. В израза на лицето му личеше загриженост и смущение.

— Исках да избягна тази среща. Ето защо наредих да не ви въвеждат.

— Но защо?

Спенсър избърса една несъществуваща прашинка на масата.

— Трудно е за човек като мен да каже това на човек като вас, Хенри. Трябва ли да говоря?

— Аз зная, че съм изостанал малко в плащанията. — Пейдж се поизчерви. — Но моето име е още добра гаранция. Неведнъж сте ми давали шестмесечен кредит.

— Положението сега е различно.

— Не виждам защо. Вие знаете, че ще получите парите си.

— Да?

Хенри почувства как горещата кръв на унижението се изкачваше по-високо към челото му.

— Вярно е, че имахме известни временни трудности, но сега се изправяме отново. Трябва да ни улесните малко. Ние сме едни от вашите най-стари клиенти.

— Имаме пред вид това. На нас това положение не ни е по-малко неприятно. Но в тези трудни времена търговията си е търговия. А принципите са си принципи. При картела ние не можем да доставяме на клиенти с големи дебитни салда. Такива са инструкциите от управлението и не мога да не ги спазвам. Безполезно е да спорим, Хенри, това е абсолютно окончателно.

Без да проговори, Хенри се взираше в него, като се опитваше да овладее вълнението си, да сложи в ред и насочи мислите си. Но в момента това не се оказа по силите му. Най-после той каза:

— Аз трябва да имам хартия. Толкова, колкото да мога да прескоча трапа, докато уредя вашата сметка. Къде мога да получа хартия?

Спенсър повдигна рамене.

— Къде, наистина? Вие знаете, че бих искал да ви помогна. — Той помисли и след малко продължи неуверено. — На две места в града бихте могли да опитате. Това са в същност комисионери. Ще ви ги запиша.

Като взе парче молив от джоба на жилетката си той написа две имена и два адреса.

— Жалко, че така се обърнаха нещата — каза той. — Надявам се, че отношенията ни ще останат непомрачени.

Той стана, протегна ръка и след кратко сбогуване Пейдж излезе на улицата.

И сега за Хенри започна един следобед, какъвто той и с най-необузданото си въображение никога не би могъл да си представи. Разговорът със Спенсър го бе поставил в състояние на нервна възбуда, която растеше през целия ден. Всичките му други грижи загубиха всякакво значение пред неумолимия факт, че ако не се направи нещо „Северна светлина“ ще трябва да ликвидира през идните десет дни. Мисълта, че трябваше на всяка цена, и то тук, и веднага, да намери печатарска хартия в количество достатъчно да го спаси от това внезапно настъпило критично положение, разкъсваше мозъка му. По-късно можеше да се предприемат други мерки. Но те изглеждаха, в разстроеното състояние в което се намираше той, далечни и илюзорни. Това, което важеше преди всичко, беше непосредствената сигурност.

Той отиде на първия адрес, който му бе дал Спенсър — далеч към източната част на града — и там намери порядъчна посредническа фирма. За нещастие те бяха продали своите щокове още в началото на миналата седмица и не можеха да дадат никакви обещания за доставка. Тогава той се отправи към втория адрес и след дълги лутания попадна на един огромен западнал склад в Хасокс Лейн. Един поглед върху склада и неговият собственик беше достатъчен — всичко миришеше силно на черна борса. Но човекът имаше хартия и при тая крайна нужда всичко друго беше без значение. След безкрайни пазарлъци и едно посещение в банката на продавача, откъдето Хенри телефонира на Холден да изпрати един авалиран чек за шестстотин и петдесет лири, той си осигури 12 тона печатарска хартия с гарантиран срок за доставка два дни.

Наближаваше три часа, когато сделката бе сключена, и тъй като той не можа да намери такси, трябваше да бърза за гарата, за да вземе експреса в три и десет. Хенри скочи във влака точно когато той тръгваше от перона и съвсем задъхан намери място в ъгъла на едно от купетата.

Пейдж се чувстваше изтощен и унизен, но поне бе свършил това, за което бе дошъл. Свали шапката си, избърса челото си и се опита да поотдъхне. Няколко минути всичко беше добре, а после почна да се чувства не на себе си. Дишането му се бе нормализирало, но внезапно му се зави свят и по лявата му ръка премина странна болка, която стигна до върха на безименния и малкия му пръст. Това беше мъчителна и остра болка като при зъбобол. Отначало помисли, че вероятно бе изкълчил рамото си, на което отдаде и тези невралгични болки, но тъй като шеметът му се усили и пулсът му се ускори, той разбра, че през този изнурителен следобед бе преуморил сърцето си. Инстинктивно той потърси из джобовете нитроглицериновите хапчета, но видя, че в бързината тази сутрин бе забравил да ги вземе. Нищо друго не оставаше, освен да се облегне на седалката със затворени очи, и тъй като забелязваше любопитните погледи на своите спътници, да се помъчи да не изпадне в смешно положение.

Така или иначе той издържа пътуването. На гарата в Хедълстън, щом слезе от влака, пресният въздух го поосвежи. Той взе такси за редакцията. Трябваше да ги успокои по въпроса за хартията, а освен това знаеше, че щом вземе едно-две хапчета, отново ще бъде съвсем добре. При „Северна светлина“ изкачи предпазливо стълбите и отвори вратата на своя кабинет. Там Мофат небрежно подреждаше някакви книжа.

— Помолете мистър Мейтланд да дойде. — И тъй като тя не се помръдна, той добави: — Осигурих хартията.

Тя се обърна бавно, изразът на лицето й беше така необикновен, че той се стресна.

— Бихте могли да си спестите труда.

— Какво искате да кажете?

— Ако бяхте прегледали тази сутрин цялата си поща, щяхте да видите това. — С мрачен и осъдителен поглед тя пристъпи към бюрото, подаде му едно писмо и дори преди той да го погледне, продължи със същия безразличен и изгаснал тон:

— Купили печатарските помещения и ги обявили за негодни. Най-малко за три месеца не можем да ги ползваме; осветление, вода и индустриален ток — всичко е прекъснато. Вън стои на пост полицай. Това е краят.

Това, което каза мис Мофат, не проби изведнъж мъглата, в която се намираше отпадналият от умора Хенри. Но когато тя достигна до него, изведнъж му са зави отново свят. Нищо в стаята не се движеше, но той някак странно се завъртя и се сгромоляса като въртележка, която най-после престава да се върти.