Арчибалд Кронин
Северна светлина (10)

X

Цялата тази вечер мисис Пейдж седя в библиотеката у дома си, на Хенли Драйв, неспособна да прогони скуката от самотата. Този следобед бе почивен за Ханна, Дороти бе настинала и си бе легнала рано, а Кетрин Бард, жената на доктора, която тя бе поканила след вечеря на кафе и на партия бридж за двама, в последната минута бе съобщила, че не може да дойде, като изтъкна твърде подозрителната причина, че леля й неочаквано пристигнала от Тайнкасъл.

Алис беше от тия жени, които обичат общество и никога не й беше приятно да остава сама. Сега тя не беше в особено добро настроение — чувстваше се пренебрегната и незачетена — и по липса на нещо по-интересно, желаеше Хенри да се върне по-скоро. Къде ли е, се питаше тя? Напоследък държането му бе станало съвсем особено. Той не беше в редакцията, когато тя телефонира малко след седем. По някой път, в почивните дни на Ханна, той вечеряше в Клуба, но в осем часа, когато Алис телефонира на портиера, нямаше го и там. Оставаше само една вероятност, по-скоро сигурна възможност — Слидън. Сигурно пак е отишъл там. Наистина, това е вече прекалено, да я пренебрегва така и щом му се удаде случай да хуква нататък.

Алис пооправи възглавничката на гърба си и тъй като не бе успяла да се оправи с кръстословицата, за трети път се залови с ръкоделието си. Дребните бодове обаче уморяваха очите й — този модел и без това вече й бе омръзнал и тя бе решила да го даде на Ханна да го довърши през свободното си време. За да събере мислите си, тя си направи пасианс. Но и това не помогна; разочарованията от тази вечер я бяха твърде много разстроили и потискана от растящо чувство на самосъжаление, тя изпадна в едно от своите бленувания, изпълнени сега не с мечти за бъдещето, а с приказни спомени из миналото. И както седеше още с карти в ръце, спомените връхлетяха върху нея и я понесоха гальовно назад към ония дни на нейното моминство, когато животът беше светъл и безгрижен.

Колко щастлива бе тя тогава, в Банксхолм, малкото имение, което баща й бе купил в Източен Лотиан. Там отидоха да живеят след като напуснаха Морнингсайд Терас. Новото имение бе толкова тихо и китно, с изглед към Форт и Бас Рок и при това близко до приятния и забавен живот на столицата. В широкия кръг на техните приятели влизаха все видни хора — баща й дори още преди назначението му в касационния съд бе един от най-известните адвокати от единбургската колегия — и макар смъртта на майка й, когато Алис беше на седемнадесет години, да хвърли временна сянка върху семейството, по-голямата й сестра Роза съумя успешно да се справи със задълженията на домоуправителка и домакиня. О, тогава бъдещето беше пълно… пълно с обещания; Допускаше ли тя някога, че животът й щеше така да се обърне или пък че бракът й, от който тя толкова много очакваше, щеше да се сведе до това монотонно провинциално ежедневие, при което тя щеше да бъде толкова незачитана и сега — в това вече никой не можеше да се съмнява — изправена пред финансова катастрофа.

Сълзи смъднаха очите на Алис, когато тя изживя наново своята първа — толкова неочаквана, но толкова съдбоносна — среща с Хенри. В университета, който тя посещаваше не за да вземе диплома, а само защото филологията се смяташе за „нещо прието“ за девойки от нейното общество, Хенри беше съвършено чужд на средата й, състояща се от най-изтъкнатите младежи на нейна възраст. Колко весели биваха всички те, когато след сутрешната лекция, хванали се ръка за ръка и зачуруликали като ято врабци, отиваха по Принцес стрийт на обед при „Мак Вити“, където сядаха все на същата кръгла маса до прозореца, запазвана за тях от келнерката, австралийка, с къдравите черни коси — но как се казваше тя? — а, да, точно така, Лизи Диуор, небивало хубава девойка, която си знаеше мястото. И след това все имаше нещо интересно и забавно; кога ще урежда следващата танцова забава, кога ще организира срещата на кръжока по реторика с колежа Куин Маргарит, тя беше вечно заета, нищо не се предприемаше без нея.

Именно тези упражнения по реторика станаха причина тя да заговори на Хенри, тогава свенлив, тих, несръчен младеж, на когото никой не обръщаше особено внимание, макар той да бе писал една-две хубави статии в студентското списание. Поради това тя го помоли да предложи тема за дискусията и да й даде някои идеи за встъпителното й слово… ей богу, тя никога не бе претендирала за умение в такива работи. Той направи това с такава готовност, че у нея се породи някакво желание да се заинтересува по-отблизо за него — тя бе научила, че той живее в пансион и е много добре материално. И така, тя го покани в Банксхолм.

След това, разбира се, го канеше отново и двамата дълго се разхождаха по игрищата за голф в Гълейн, но не играеха голф, защото той изобщо нищо не играеше, а просто си говореха и то често пъти за най-обикновени неща. Понякога, когато заваляваше, те се подслоняваха в някоя барачка и седнали един до друг гледаха оттатък Фърт. Той не бе от тези дръзки младежи, нещо което й харесваше, защото тя никак не можеше да търпи волности… никак. След това изпиваха по чаша горещ чай с бисквити, сухари или малки хлебчета със стафиди в едно съвсем обикновено малко заведение, което Хенри много обичаше и което се наричаше Нойк, близо до старата мелница по пътя за Норт Беруик.

После се прибираха и баща й, завърнал се от Единбургския съд или от обиколката си из Северна Шотландия, потупваше Хенри по рамото и се шегуваше с него: „Млади момко, не е ли крайно време да ми кажете, че намеренията ви са съвсем нечестни?“. След това баща й умело го увличаше в дълги спорове по политиката, по книги, а после, когато Хенри се прибираше в стаичката си в Белхейвън Крешънт, тя улавяше погледа на баща си и той й казваше: „Струва си този млад човек, Алис. Ако си с ума си, няма да го изпуснеш“.

И тя действително повярва в Хенри, макар и да знаеше, че той никак не е нейният тип. Но тя съзнаваше, че благодарение на общественото си положение или по някакъв друг начин ще може да му помогне да си създаде име и когато старият мистър Пейдж съвсем внезапно се разболя и Хенри трябваше да напусне университета и се върне в Хедълстън, за да постъпи в редакцията, в последната минута, точно преди заминаването му, те се сгодиха. Уви, тогава и през ум не й минаваше, че след повече от двадесет години вярност и преданост ще изпадне дотам да бъде подминавана и пренебрегвана от мъж, който понякога изглежда и не забелязва дори нейното съществувание.

Алис беше готова отново да се разплаче, когато чу да се отваря външната врата. Тя едва успя да се съвземе, да сложи картите настрана и да вземе ръкоделието си, когато Хенри влезе в стаята.

— Още не си легнала? — попита той, сякаш се бе изненадал. — Дороти прибра ли се?

— Тя си легна отдавна. — Алис погледна многозначително към часовника на камината, който показваше десет и четвърт и с наложена сдържаност добави: — Започнах вече да се безпокоя за теб.

— Не ти ли съобщиха от редакцията? — Той седна уморен, като закриваше очите си пред светлината. — Бях в Слидън.

— Предполагах. — Тази единствена дума й се стори достатъчна — тя нищо повече не добави.

— Дейвид го нямаше. Отишъл да види доктор Ивънс… Не ми се вярва да е нещо сериозно. Ще позвъня утре сутринта в Скарбъро. Но Кора е много съсипана, бедната, тъй че останах малко с нея.

Алис направи няколко бързи бода, до един погрешни. Тя стоеше с наведена глава и почувства кръвта да нахлува в лицето й. Значи така той е прекарал последните пет часа! Помъчи се да говори със спокоен глас.

— Останал си сигурно малко повечко там.

— Да, вярно, постоях. Разходихме се по пристанището, след това тя настоя да вечеряме. И чудесно ме нагости. А после седнахме до камината и си поговорихме.

Спокойният, почти безразличен тон, с който той каза това, накара Алис да си помисли, че той се опитва да й хвърля прах в очите и тя пламна отвътре. От известно време тя подозираше, че неговите чувства към Кора минаваха всяка граница на разум и мярка. Още от първия момент, когато тя се появи на прага, такава хрисима и смирена, с очи, които сякаш казваха „обичайте ме“, той винаги бе проявявал към нея прекомерна нежност, при всички случаи вземаше нейната страна, подаряваше й разни неща, буквално я глезеше. Но сега той наистина бе отишъл твърде далеч. Да бъде при нея в селската им къща, двамата сами цялата вечер, докато тя седеше забравена в къщи, та това е вече истински скандал. И Алис реши. Тя трябва да говори и веднъж завинаги да сложи край на всичко това. Но когато вдигна очи тя видя, че той я гледа втренчено, със странен и смирен поглед. Преди да успее да промълви дума, той каза:

— Алис, мила… трябва да поговоря с теб… нещо по работа, което не ми дава мира. Късно е вече, но ще потърпиш ли да ме изслушаш?

— Какво има пак? — запита тя машинално, като за момент забрави Кора.

— Ти знаеш — започна той колебливо, — че когато купих къщата, записах я на твое име. Исках да имаш нещо. Но сега… ето че имам нужда от твоята помощ. Все отлагах, колкото можех. Бих направил всичко друго, отколкото да те моля за това… но ти разбираш какво преживявам сега. Трябват ми налични средства. Ако подпишеш този документ, ще мога да получа значителна сума срещу ипотека.

Без да сваля очи от нея той извади от вътрешния си джоб един лист и го приглади на коленете си. За миг Алис онемя. А после такава вълна на възмущение я връхлетя, че тя едва можа да се овладее. Цялата се разтрепери.

— Не се ли срамуваш? — каза тя. — Дори да споменеш такова нещо…

Той бе навел глава, подпрял я с ръка.

— Да… действително. Това ми е крайно противно.

— И би трябвало. Каквото и да съм си мислила за теб, никога не съм предполагала, че ти ще ми дадеш нещо и след това ще си го искаш обратно.

— Но, Алис — той се наведе напред и говореше търпеливо, от което тя още повече се дразнеше, — ти сигурно добре схващаш положението, в което се намирам.

— И то как! От месеци наред ни водиш към разорение и гибел… след като отхвърли онова великолепно предложение, което щеше да ни извади веднъж завинаги от тази мрачна дупка и то при най-изгодни условия. Но не, ти трябваше да продължиш с твоето твърдоглавие, с твоята себичност. Дори сега, когато те докараха вече до края и си пред фалит, все още не си доволен. Искаш да вземеш и покрива над главите ни и да ни изхвърлиш на улицата.

— Но, Алис…

— Къщата е единственото сигурно нещо, което ни е останало. И ти се опитваш да ми я измъкнеш, за да я пропилееш заедно с всичко друго.

Той въздъхна дълбоко и мъчително.

— Зная, че за теб е тежко това, Алис. Но опитай се да ме разбереш, моля те. Та как може човек да се остави да го тероризират и да заграбват правата му? Аз не можех да се примиря с такова нещо. Сега не мога да се откажа от борбата. Дори и да претърпя поражение, макар все още да вярвам, че това няма да стане, аз трябва да вървя докрай.

— Докрай, разбира се! — Гласът й потрепваше. — А какво ще стане с Дороти и мен?

Той погледна встрани и не отговори. Със съвсем различен тон, сякаш мислеше гласно, той каза:

— Дори и най-лошото да се случи, все ще мога да се грижа за вас. — И след малко добави: — Мислех, че ти, като моя жена, ще погледнеш другояче на нещата.

— Като твоя жена! Нима ме третираш като твоя жена, освен когато искаш нещо от мен? Цяла вечер съм седяла тук сама, а ти прекарваш времето си с онова същество Кора в Слидън.

Той се поизправи, отначало бавно, сякаш не беше съвсем сигурен какво искаше да каже тя, а после изведнъж вдигна глава:

— За бога, какво говориш?

— Не се преструвай, че не разбираш. Виждам аз как те гледа с тия нейни големи очи, как ти стиска ръката когато й дадеш нещо, да, как се захласва по теб, сякаш си най-очарователният мъж в света.

Той остана като гръмнат, но каза бързо:

— Но това са глупости, Алис. Та защо да не ме обича… както и аз нея? Тя е наша снаха.

— Значи не отричаш?

— Не мисля и да отричам. Аз ужасно обичам Кора.

— С други думи ти си влюбен в нея.

— Ако щеш, да. Най-после, тя е член от нашето семейство.

— Хубаво оправдание! — Тя едва дишаше, но не можеше да спре. — Всяко дете би забелязало това. Не виждаш ли как се самоизмамваш… като все повече и повече затъваш с нея всеки ден?

Той я погледна с умоляващи очи.

— Да не правим скандал, Алис. Стигат ни тревогите, които имаме.

— Ти наричаш това скандал, когато защитавам само положението си и се мъча да те спася от самия теб. Зная аз какви стават мъжете на твоята възраст…

— Как можеш да говориш такива неща! — Той почервеня. — След децата, когато поиска да си имаш отделна стая, аз се отдадох телом и духом на вестника. Никога не съм поглеждал дори друга жена. Ти знаеш какъв е моралният климат, в който живеем тук, в този малък град… Това, за което загатваш, е немислимо…

— Не за Кора обаче. — Алис започна да се тресе, думите й излитаха все по-бързо и по-бързо от устата. — Може би ще кажеш, че имам някакво предубеждение, че никога не съм я обичала, но у нея има нещо… тя е една проста жена и аз не съм много сигурна дали е добра. Тя има твърде много секс… това мога да ти кажа, защото знаеш колко мразя такова нещо. Тя ще омотае всеки когото си пожелае. Ако не се лъжа, би предпочела теб пред Дейвид. И аз не се съмнявам, че и ти със сърцето си, си повече при нея, отколкото при мен.

Потресен, Хенри отвори уста, но я затвори пак. Алис се уплаши, като видя колко тежко го бе наранила. Той беше така побледнял, сякаш бе чул нещо, за което никога не бе помислял преди, но което сега никога вече нямаше да излезе от главата му. Тя не можеше повече да издържи. Искаше й се да викне, съзнаваше, че наближава един от нейните „пристъпи“ и желаеше той да настъпи. Клепачите й започнаха да потрепват, а бузата й заигра. Тя почувства как започна цяла да се вцепенява и преди още да успее да стане, токчетата й забарабаниха по пода.

Хенри бързо прекоси стаята и се наведе над нея.

— Не бива, Алис, моля те… не така високо… ще събудиш Дороти.

— О… Хенри… Хенри.

— Успокой се, Алис… знаеш колко ти вредят тези атаки.

Пред вида на бледото му разтревожено лице, съвсем близо до нейното, внезапно у Алис настъпи промяна в чувствата — специфичен и толкова пълен обрат, че тя обви ръце около врата му.

— Не искам и да знам. Заслужавам си го. Аз съм една ревнива, глупава жена… но аз трябваше… трябваше да ти го кажа… Прости ми, Хенри. Всичко ще направя за теб… ще работя за теб, ще гладувам за теб… ще мина през огън и вода… всичко. Ти знаеш какво преживях аз, когато се раждаха децата. Знаеш как страдах, Хенри, аз съм толкова малка. Доктор Бард би могъл да ти разправи. Както се казва… бях в сянката на смъртта. Това всичко бе заради теб, Хенри. Още когато те видях в аудиторията на професор Скот аз разбрах, че ти си единственият. Ти си спомняш нашия Нойк, нали, Хенри, и малките хлебчета, и игрището за голф в Гълейн? Ще подпиша този лист. Искам. Искам. Дай ми го сега… и перо, бързо… бързо.

— Утре сутринта, Алис. Ти си твърде… твърде уморена сега.

Косата й се беше разчорлила; изглежда наближаваше нова криза, но за щастие Ханна току-що се бе върнала от своята полудневна отпуска и сега, без да губи време за разсъбличане, влезе в стаята. Веднага, с присъщата си мъдра и спокойна деловитост, тя донесе амоняк и валериан и мълчаливо, без ни най-малка припряност, помогна на Хенри да възвърне спокойствието на Алис.

— А сега, мисис Пейдж — каза тя най-после, — полежете спокойно малко тук, и тогава се приберете в леглото си.

— Благодаря ви, Ханна. Вие сте много добра с мен — прошепна Алис. — Вие всички сте добри с мен.

Тя се усмихна на Хенри. Сега всичко се бе променило; в нежния пламък на настъпилата реакция тя искаше от цялата си душа да направи каквото той желаеше, да му се подчинява във всичко.

Тя си почина няколко минути на дивана, а после, докато Ханна топлеше мляко в кухнята, той й помогна да се изкачи по стълбите. Когато донесоха млякото, Алис беше в леглото. Тя го изпи с благодарност, ръката й все още потрепваше леко и разля малко мляко върху съвсем чистата пухена завивка. След това глътна трите брома, които Хенри й даде. И когато Ханна излезе от спалнята й, тя каза съвсем спокойно и тихо, сякаш шепнеше:

— Документа, Хенри!

Той я погледна по същия странен начин и без да проговори, й подаде документа и отвори перодръжката си. Като се облегна настрани върху възглавниците, Алис сложи подписа си на реда, където бе отбелязано с молив едно малко кръстче.

— Ето, Хенри. Виждаш какво правя за теб. Лека нощ, мили, и Господ да те благослови!

Когато Хенри угаси лампата и излезе от стаята, тя затвори очи. Тя се почувства спокойна и облекчена, но също и причестена, съзнавайки, че бе изпълнила своя дълг. Заспа веднага, като си мислеше покрай другото и за старата мис Тагарт, която държеше чайната „Нойк“ по пътя за Норт Беруик и която носеше голяма брошка с топаз във форма на магарешки бодил^[1].