Арчибалд Кронин
Северна светлина (13)

XIII

Когато дойде на себе си, Пейдж се видя на пода с разкопчана яка и с мокра кърпа на челото, която Мофат беше поставила кой знае от какви съображения. Двата прозореца бяха отворени, а до него на едно коляно беше приклекнал Мейтланд и развяваше пред лицето му един брой от „Светлина“.

— Сега сте добре — каза Малкълм. — Само не се вълнувайте.

— О, господи — промълви Хенри. — Как можах да изпадна в такова глупаво положение?

Той се ядосваше за своята слабост и гневът му се засили още повече, когато узна, че Мофат бе телефонирала за д-р Бард.

— Не биваше да правите това — каза той, като се понадигаше и в знак на протест започна да оправя връзката и дрехата си.

Мофат, готова за отговор, се навъси и стисна устни.

Докторът пристигна точно в момента, когато Мейтланд помагаше на Хенри да отиде до стола.

Бард влезе безшумно, кимна на Мейтланд и Мофат, и без да проговори, придърпа един стол и сложи двата си пръста върху китката на Пейдж, като го наблюдаваше със спокойствието на научен изследовател, което му придаваше вид по-скоро на професор по висша математика отколкото на лекар.

— Това е от горещината — каза Хенри, който се чувстваше неловко от мълчанието на доктора.

— Да, днес беше твърде топъл ден.

— Бях в Манчестър и се преуморих малко… това е всичко. — Той не можа да превъзмогне себе си и да разкрие причината на своя припадък.

— Да, естествено.

Бард продължаваше да държи ръката на Пейдж, като само поглеждаше от време на време към Мейтланд, който стоеше загрижен настрана.

— Ще ви заведа до вас — каза той най-после. — А по пътя ще се отбием в моя кабинет.

В колата Хенри не направи никакъв опит да поведе разговор, защото отново беше погълнат от собствените си мисли. Краткият припадък бе притъпил остротата на внезапния и неочакван удар, който му бе нанесъл „Кроникъл“. Мозъкът му сега работеше ясно и логично и той вече бе решил какво ще трябва да предприеме. Под заплахата на преследване нежната му натура се бе закалила, бе станала способна за безкрайна съпротива, неогъваема. Когато вземаше своето решение, слепоочията му биеха със силата на неговата непоколебимост.

Като пристигнаха в кабинета, Бард го накара да легне на кушетката. Макар да не обичаше да се суети напразно около пациентите си и да се отвращаваше от клишираните похвати на общоизвестните лекари, д-р Бард имаше най-добра практика в Хедълстън, тъй като постоянно следеше най-новото в медицината. Той измери кръвното налягане на Пейдж, и докато Хенри си налагаше търпение да наблюдава всичко това и поглеждаше с едно око към часовника, доктор Бард придърпа към кушетката един електрически апарат на колелца, с вертикален регистратор към него.

— Пак ли това? — каза Хенри. — Защо не вземете просто слушалката и да свършим?

— Чакайте, не ми се бъркайте, ще опитаме и това само в името на старото ни приятелство.

Хенри трябваше да се подчини, а в това време Бард налагаше малки оловни плочки по китката на лявата му ръка и на различни места по гърдите и включи апарата, с който тези плочки бяха свързани посредством жица. Най-после докторът откъсна лентата карирана хартия с начупена линия по нея и продължително я разглежда до прозореца.

— Хенри — каза той, като се приближи и седна при него на ръба на кушетката, — спомняте ли си какво ви бях казал, когато бяхте в противовъздушната защита?

— Отчасти… да.

— Тогава не ме послушахте. Но сега трябва да ме послушате. Искам да напуснете работата веднага и да починете най-малко шест седмици.

— По-късно, може би.

— Настоявам.

— Ед, ценя всичко, каквото правите за мен, но точно сега не мога просто да ви обещая нищо.

Те и двамата млъкнаха, а след малко Бард каза със сериозен тон:

— Слушайте, Хенри. Сърцето ви се нуждае от повечко грижи. Ако го пазите, вероятно ще ме преживеете. Но ако не… — Той направи лек, но изразителен жест.

— Аз се старая да бъда предпазлив.

— Така мислите, но се лъжете. Външно, как да е, изглеждате спокоен, но всъщност сте премного напрегнат и преуморен. От месеци насам живеете при ужасно напрежение. За вас това е все едно самоубийство. — Той снижи гласа си и продължи, сякаш се молеше да се съгласи. — Всеки разумен човек винаги знае кога трябва да спре. Аз съм вашият лекар и най-добрият ви приятел и трябва да ви кажа, че здравето ви не позволява да продължавате тази борба. При такива обстоятелства да се откаже човек, не значи поражение. Спомнете си стария Сократ: „Не е поражение, ако по неизбежност сложим оръжие… да знаем кога да се откажем от борбата… е също така един вид победа“.

— Предлагате ми лесен изход?

— Във ваш собствен интерес… да.

— Не, Ед — каза Хенри. — Аз трябва да продължа.

Отново настъпи мълчание, което се нарушаваше само от шума на движението по улицата.

— Е, добре, ако искате да се самоубивате, продължавайте. — Бард спокойно стана от кушетката, счупи една ампула и започна да пълни малка спринцовка за подкожна инжекция. — Междувременно ще ви дам това слабо успокоително. И тогава ще си отидете направо в къщи в леглото.

След като докторът му направи инжекцията, Хенри стана и започна да се облича. Песимистичното предвиждане на Бард не го бе много разтревожило, съзнанието му сега беше заето с много други неща; освен това той винаги бе считал Ед за човек прекалено предпазлив. Но той не можеше да го остави с чувството, че ще пренебрегне напълно съвета му.

— Ще понамаля работата — каза той — след някоя и друга седмица. — И със странен тон добави: — А може би и по-рано.

— Това ще бъде добре. — Бард повдигна вежди. — Вие сте лош пациент, но иначе не сте лош човек. Наминете утре при мен; ще започна да ви слагам дикумеролни инжекции. Вземете това — и той подаде на Пейдж една кутийка с ампули, покрити с памук — и ако отново се почувствате зле, счупете една от тия ампули и инхалирайте.

Той телефонира за такси, изпрати Хенри до колата и каза на шофьора да кара в Хенли Драйв. Пейдж почака колата да излезе на Виктория стрийт по посока на неговия дом и когато стигнаха до светофара на ъгъла на Парк стрийт, каза на шофьора да свие вдясно и да кара към редакцията на „Северна светлина“. Той се чувстваше сега напълно възстановен от припадъка, по-добре дори отколкото през последните седмици. Главата му се избистри, болката премина, не се задъхваше вече, а може би поради инжекцията, която му бе направил Бард, чувстваше се преизпълнен с небивало спокойствие, което сякаш проясняваше и укрепваше проницателността му. Надали по-лоша съдба можеше да сполети „Светлина“, вестникът беше на прага на пропастта — кредиторите напираха, фондовете бяха заложени, ведомостите неплатени, хартия се доставяше вече само в брой, председателят на синдиката бе казал: „продавайте или плащайте“, а ето и сега… печатарските помещения бяха затворени. Но Хенри нямаше никакво намерение да се прибира в къщи точно сега, за нищо на света. Той погледна часовника — наближаваше пет. Имаше още предостатъчно време.

Той плати таксито, качи се спокойно, без мъка по стълбите. Завари Мейтланд, унесен в мрачни миели, седнал на бюрото му да дращи разсеяно по бележника. Като видя Хенри, той скочи изведнъж.

— Какво пак? — Очите му изразяваха изненада и тревога. — За какво се връщате.

— Да пуснем вестника.

Грозното румено лице на Малкълм побледня. Той си помисли, че Пейдж е загубил разсъдъка си. Блъсна назад стола, на който седеше, и направи няколко крачки напред.

— Вижте, Хенри. Днес имахте тежък ден. Трябва да полежите.

— По-късно — каза Хенри.

Мейтланд още повече се уплаши. С видима тревога той извика:

— Слушайте, човече! Знаете, че машините не работят. Не можем да отпечатаме нито ред.

— Това няма никакво значение. Но, за бога, не ме гледайте така! Та не знаете ли, че „Светлина“ никога не е пропускал ден, никога, цели сто осемдесет и осем години? Нито дори тогава, когато Джеймс Пейдж е трябвало да издава саморъчно написани бюлетини по време на Наполеоновите войни? Докато съм жив и в джоба ми се валят две петачета, тъй или иначе ще го издавам.

— Тъй или иначе? — машинално повтори Мейтланд. — Не виждам как.

— Ще пуснем съкратено издание на циклостил. Текста ще напишем на пишеща машина на восъчен лист и ще го изкараме на нашия циклостил в редакцията.

Лицето на Мейтланд видимо се просветли; той вече не смяташе Хенри за луд, но все още продължаваше да го гледа неуверено.

— От вашия циклостил ще получите най-много осемстотин броя и последните двеста вероятно ще бъдат съвсем зацапани.

— Ще вземем повече листове. Ще намалим размера до минимум. С шест машинописки, които ще работят цяла нощ, ще изкараме пет хиляди броя на две страници. Но стига сме приказвали, да почваме работа. Мофат да телефонира в бюрото на мис Реншоу да изпратят всички машинописки и пишещи машини, които могат да отделят. Ще платим с петдесет процента повече за извънредното време. Донесете ми всичко от телекса на Асошиейтед прес. Кажете на Фенуик, Пул и младия Люис да дойдат веднага при мен.

Петнадесет минути по-късно Пейдж съблече сакото си и седна на бюрото. Изпълнен с тихо опиянение, сякаш в момент на проблясък, заобиколен от Фенуик, Пул и Боб Люис, той беше готов да диктува съкратения брой на вестника. Мофат, която бяха лишили от обичайния й стол, бе донесла столчето от пишещата си машина. Мейтланд седеше до Хенри и жестоко масажираше долната си устна, а в очите му проблясваше лъч на надежда.

— Нека целият град узнае какво ни сториха тези разбойници.

— Не, нито дума, Малкълм. Този брой ще говори сам за себе си и цялата страна ще го чуе. — Див, свиреп възторг кипеше у Хенри — може би в този момент той беше наистина малко луд. — Той ще заговори толкова силно, че ще накара да замлъкне „Кроникъл“ завинаги. Да, за бога, те се смятат хитри, но запомнете ми думите, този път се излъгаха. — Той се обърна към Мофат, която го гледаше с опулени очи сякаш виждаше някакъв призрак. — Заглавието с големи букви — „СЕВЕРНА СВЕТЛИНА“ — и под него: „Всяка информация, която можахме да отпечатаме“.