Арчибалд Кронин
Северна светлина (20)

VI

Сърцето на Дейвид продължаваше да бие като чук, той стоеше неподвижен, поразен, неспособен да мръдне и с мътен поглед гледаше как Най се спуска надолу по каменистия път.

Тази внезапна среща го бе замаяла; Най бе ходил у тях и Кора го бе очаквала. Той за нищо друго не можеше да мисли; в ума му бушуваше буря. Мисълта, че не можа да отговори както трябва на този безочлив безсрамник и небивал циник — макар че би извършил всякакво физическо насилие над него — усилваше още повече неговото огорчение и гняв.

Но така поне част от мистерията бе разкрита: Кора и Най са се познавали в миналото и тяхната връзка неминуемо е била твърде близка. Как другояче да се обясни крайното вълнение на Кора, бързината, с която е била уговорена среща, пренебрежителната самоувереност на Най към него? Той почувства как цял се вледени от мъчителна ревност. Защо Кора не сподели с него? Нейното неестествено мълчание, това жалко хитруване, сякаш нищо не се бе случило, го вбесяваше най-много от всичко. Той знаеше, че всеки друг, не толкова болезнено чувствителен човек, би поискал обяснение. Но той не беше като всички хора и някакъв вътрешен глас, който той често чуваше, му забраняваше това. Щом Кора не желае да говори, той няма да я насилва да направи това. Той не бива да дава да се разбере, че е срещнал Най, ще трябва да търпи нейното лицемерие и да й отговаря със същото, докато тя по собствена воля открие душата си пред него. И с това намерение той бавно продължи пътя си към къщи.

Тя беше седнала до прозореца към градината, погледът й се рееше някъде далеко, силната светлина изостряше чертите на лицето й. В първия момент тя не го видя, но после трепна леко и като пое бързо дъх, се съвзе и стана.

— Направи хубава разходка. — Макар да беше гърбом към светлината, той видя, че очите й бяха подути. — Ще работиш ли сега?

— Трябва, да.

Мълчание. Сякаш за да обясни своето безделие, тя каза:

— Тази сутрин нищо не съм пипнала, нищичко.

— Не излиза ли в градината?

— Не. Впрочем не за дълго.

Отново мълчание. Тя погледна встрани.

— Дори закъснях с обеда ти. Ще трябва да притичам до магазина.

— Забравила си нещо?

— Да.

— Да отида аз?

— Не, не… искам да се поразходя! Само за една минутка.

Той забеляза, че тя на излизане взе портмонето си от чекмеджето на бюфета. Тъй като те имаха месечна сметка в магазина, той изведнъж схвана, че тя отива да телефонира. Огледално ясната й постъпка, издаваща пълното й неумение да лъже, усили още повече болката му.

Той започна да крачи нагоре-надолу из стаята, давайки си сметка за пръв път от много месеци насам, колко силно е привързан към Кора. С пренебрежителното си държане и наложено безразличие той бе свикнал да я приема като нещо дадено. Сега опасността да я загуби пробуди първите му чувства към нея и ги усили. Тя е негова… само негова… никой не бива да идва помежду им! Но той трябва да запази спокойствие както заради Кора, така и заради самия себе си. Та нали д-р Ивънс го бе предупредил да се пази от душевни кризи, да не се подава на тъга? Но можеше ли той да потуши гнева си срещу Най? Силен тънтеж премина като вълна през главата на Дейвид, стаята се завъртя около него и за миг трябваше да затвори очи и се задържи за ръба на масата. Мъчейки се да се овладее, той се изкачи в таванската си стая и по силата на навика пусна грамофона. Но тутакси го спря. Днес неговият любим Берлиоз не му донесе никакво успокоение, а само още повече усили възбудата му. Той дори не намери сили да погледне ръкописа си на бюрото. Книгата, на която бе възлагал такива надежди, сега му се стори съвършено безразлична.

Той седна и се заослушва за Кора. След като бе чакал известно време, което му се стори, безкрайно дълго, пътната врата се отвори и от хола долетя шумът от нейните стъпки. После тя отиде в кухнята и от време на време той долавяше движенията й около приготовляването на обеда. Обикновено тя размахваше малкото звънче точно в дванадесет и половина, но днес беше закъсняла и го повика едва след един часа.

Долу той видя, че тя си бе освежила лицето; очите й не бяха вече подути, но тя беше по-бледа от преди — изглеждаше болна. И въпреки това с някаква отчаяна настойчивост се мъчеше да внесе нотка на оживление, дори на угодничество, нещо напълно неестествено и чуждо на нейния нрав. Отначало тя говореше несвързано за това, за онова, а после не много умело пренесе разговора на въпроса, който бе повдигнала миналата нощ.

— Сигурно си ме сметнал за някоя глупачка, Дейвид… когато ти споменах за заминаване?

— Никак. — Той трябваше да отговори със същия престорен тон. — Съвсем естествено е човек да иска малко промяна.

— Но ти не би могъл, изглежда, заради книгата?

— Книгата не е всичко. Ако ти действително желаеш, мисля, че бихме могли да заминем.

— Наистина ли мислиш тъй? — Преди той да успее да отговори, тя побърза да продължи: — Прочетох в едно списание завчера, как някой отишъл в Калифорния и отглеждал портокали. Климатът бил великолепен, топло и слънчево. Спечелил също много пари. Не бихме ли могли и ние да направим нещо такова, Дейвид?

— Но аз нямам никаква представа как се отглеждат портокали.

— Ще се научим. Аз ще работя… ще работя всичко. Сигурно там ще бъде по-добре и за твоето здраве отколкото в Слидън.

Всичко това би било твърде комично, ако не беше толкова печално. Напрежението все повече обземаше Дейвид, но той се мъчеше да се въздържи.

— Мислех, че искаш да видиш Франция?

— Да, искаше ми се… само за едно лято.

— А сега в Калифорния искаш да заминем завинаги?

Тя поклати глава и се готвеше да заговори, когато внезапни спазми я прекъснаха. През цялото време, мъчейки се да бъде естествена, тя се насилваше да яде. Сега стомахът й се бунтуваше; подигна й се, ти се задави, закашля се, посегна за чаша вода и се разплака.

Той отиде до нея. Цялата му упоритост рухна. Знаеше, че не трябва да поставя този въпрос, но не можа повече да го задържи:

— За бога, Кора, какво става с тебе?

Това, от което се страхуваше, стана: тя отказа да му каже.

— Нищо. Нищо няма.

— Но сигурно има нещо. Ти си съвсем разстроена.

— Не, не. — Тя успя да си наложи и престана да плаче. — Днес е просто такъв опак ден.

Той я погледна право в очите.

— Не е само това; някой те безпокои… оня тип Най.

— Не, не. Няма такова нещо, няма нищо. Аз не го познавам. Никога не съм го познавала. За мен той е нула, по-малко от нула…

— А тогава защо идва тая сутрин тук?

— Дошъл да пита за твоята книга. — Тя беше изпаднала почти в истерия. — Кълна ти се Дейвид… това е самата истина. До днес никога през живота си не съм говорила с него.

Вече и Дейвид беше в такова състояние, че едва можа да проговори:

— Само да се опита да те оскърби… Ще отида и ще се разправя с него.

— Не, не… няма причина да ходиш. Никога вече няма да го видим.

— Но не може така, трябва и аз да направя нещо.

Тя обгърна двете му ръце и силно се притисна към тях. Той почувства как тялото й се тресеше. Неговите нерви също бяха опънати до скъсване.

— Не ме оставяй, Дейвид. И не позволявай нищо да се вмъкне помежду ни. И тогава, нищо няма да има… ще видиш… ще видиш…