Арчибалд Кронин
Северна светлина (5)

V

След като влязоха, Хенри освободи Мофат, която в това време класираше квитанциите от абонатите, и ги покани да седнат. Като разкопчаваше палтото си и стискаше чантата между коленете си, Смит хвърли бърз поглед върху Пейдж и остана изведнъж с благоприятно впечатление от външния вид на собственика на „Северна светлина“. Той видя един не много висок, сериозен мъж със спокойни обноски, на възраст, когато човек започва да пълнее в кръста и да изглежда по-слаб в раменете. Очите му бяха тъмнокафяви — в съответствие с цвета на костюма, който бе облякъл — и от малките бръчки по ъглите им лъхаше топлота и благодушие. Окуражен, Смит седна, изкашля се, за да проясни гласа си, започна с няколко любезни забележки и тактично премина към темата.

— Мистър Пейдж — каза той, — разрешете ми да кажа, че ние идваме при вас с най-сърдечни и приятелски намерения. Вие разбира се, знаете причината за нашето идване. Групата Сомървил е чистосърдечно заинтересована от вашето издание.

За миг Хенри сякаш се замисли.

— Това, което не мога да разбера, е откъде идва този интерес към „Северна светлина“.

Тъй като Пейдж явно не беше осведомен за проекта АРА, Смит не сметна за необходимо да го уведомява. Той само добави с тон, като че ли говори самата истина:

— Ние силно желаем да разширим нашата дейност. Ние също така знаем с какво име се ползва вашият вестник, мистър Пейдж.

— Вие мислите, че това име е добро?

— Напълно, сър. — Сега се удаваше случай на Смит да направи комплимент: — Ние считаме „Северна светлина“ за абсолютно първокласен вестник в своята категория.

— Тогава защо да го преотстъпвам?

— Ще ви кажа, мистър Пейдж. — Смит се наведе напред и заговори бавно, с тон, който трябваше да направи впечатление: — Досега, благодарение на изключителни обстоятелства, вие можахте да издържите конкуренцията на големите лондонски ежедневници. Но това положение не може да продължи.

— Не мисля така. Ние все повече се затвърдяваме. Последните ни данни показват увеличение от четири хиляди в сравнение със съответния период от миналата година. Нашият тираж възлиза на осемдесет хиляди броя, а доколкото зная в този край вие не продавате повече от девет хиляди от вашия „Газет“. А колкото до „Глоуб“ на Мигхил, тук идват по-малко от седем хиляди и много от тях се връщат непродадени.

— Признавам. Ние знаем, че работите добре, мистър Пейдж; ние и не омаловажаваме вашите успехи във вашия край. Времената обаче бързо се менят. С новата техника, която непрекъснато въвеждаме, специалната железопътна и самолетна транспортна служба и най-вече нашето определено решение да разширим нашата дейност, конкуренцията ще стане още по-жестока. В провинцията няма повече от половин дузина независими вестници като вашия, и аз ви уверявам, че за две-три години и те ще бъдат погълнати.

— Те може би, но не и „Северна светлина“.

— Разбира се, вие сте самоуверен, мистър Пейдж. Но без да искам да навлизам в стари истории, вие сигурно не сте забравил годината, когато само в Средна Англия пет провинциални вестника прекратиха съществуването си.

— И стотици работници, включително и повече от стотина журналисти, изхвърлени като ненужна вещ.

— Точно така, сър. Вземете например Хенбридж. Само преди три години в този град имаше един сутрешен вестник, два вечерни вестника и един седмичник. Сега те всички изчезнаха, с изключение на един вечерен вестник, а и той вече не е местно притежание, както беше.

— Хенбридж не е Хедълстън.

— Мистър Пейдж, имайте търпение и вие ще се уверите, че аз съм действително на ваша страна. Вие си спомняте случая с Уест Кънтри Бюлтин миналата година.

— Спомням си го и то много добре. Беше крайно несправедливо.

— Разбира се, вие си спомняте, че това извърши групата Джонатан, а не ние. Беше наистина печален случай… малък вестник да се опитва да се бори срещу всемогъща лондонска корпорация — хората загубиха своето препитание, местните акционери се разориха и всичко това, защото липсваше малко здрав разум у тия, които стояха начело. Сега, струва ми се, всеки разумен човек би се отвратил да види подобно нещо отново.

Хенри погледна Смит право в очите и той си помисли, че може би бе отишъл твърде далеч.

— Това заплаха ли е?

— Драги мистър Пейдж — каза бързо Смит, — няма и помен от това. Искам само да изтъкна колко благоприятен е настоящият момент за вашите лични интереси. А сега, ако смея да помоля за вашето внимание. — Той отвори чантата си, измъкна цял куп книжа, прегледа набързо цифрите, които бе събирал през последните три седмици от различни източници за стойността на инвентара, машините, фирмата и различните активи на предприятието, и каза: — Ние оценяваме цялото имущество на седемдесет и пет хиляди лири. Естествено, първото ни предложение бе само за сондаж. Сега аз съм упълномощен да удвоя първоначалната сума и да ви направя твърдо предложение от сто хиляди лири за „Северна светлина“.

Хенри не отговори веднага. Той гледаше ту единия, ту другия, а в това време Смит беше уверен, че той ще приеме. Тогава Хенри каза спокойно:

— Нямам основание да ви се сърдя, господа. Вие очевидно изпълнявате вашето задължение. Но… вие трябва да разберете какво става днес с нашия печат. Няколко мощни групи в стремежа си на всяка цена да разпрострат своето влияние навсякъде, се домогват до всеки вестник, който си набележат, без да преследват друга по-възвишена цел, освен да увеличат тиража си и по този начин да задушат своите противници в конкуренцията на живот и смърт, каквато съществува и днес.

Смит поиска да го прекъсне, но Хенри продължи:

— Ние всички познаваме силата на печата… за добро или зло. Тази сила е безгранична. Тя може да създаде или да погуби човека, да качва и сваля правителства; тя може дори, не дай боже, да подпали и война. Някои вестници с огромно разпространение в страната прилагат тази сила, без ограничения и отговорности, към цели, които са напълно недостойни и това е именно проклятието, което тегне днес върху нашата страна и което утре може да я доведе до гибел.

Докато Пейдж говореше, Най бе почнал да нервничи. Той знаеше, че финансовата страна на предложението беше работа на Смит и понеже никак не вярваше, че Пейдж ще приеме изведнъж, досега благоразумно мълчеше, изтегнат на креслото с вдигната яка на палтото и с безразличен израз. Но сега внезапно се намеси.

— Предполагам, че вие изключвате вашето непорочно творение от тази водеща към гибел дейност.

— Изключвам го, да — отговори спокойно Хенри. — В своята ограничена сфера нашият вестник следва великите вестници, които са запазили своите принципи — вестници, които водят и възпитават народа и се мъчат да създават интелигентни граждани, а не нация от прозяващи се примитиви, възпитавани в смесица от еротика, сензация и скандални клюки.

— Изглежда, не обичате еротиката?

— Не, когато ми се навира всеки ден в очите, по сутиен.

— Чакайте, чакайте! — побърза да каже Смит, като се опитваше да изглади нещата. — Не е необходимо да се спори, господа.

Но Най беше започнал да се надига от креслото си.

— И да ви го кажа — продължи той с язвителен тон, — докато не е проникнало още във вашето целомъдрено и опазено кътче, че някои наши граждани обичат да гледат малки дамички в неглиже, иска им се да прекарат една нощ с тях, вместо със старата си домашна дебелана. Пол и пари — това са двете главни цели на човечеството. Защо да бягаме от тях? Би трябвало да знаете, че нищо не продава така добре един вестник, както дяволски изпипаната пикантерия. Дайте им я. От какво мислите се нуждаят трудовите хора, които в шест часа на някоя мъглива сутрин пият чаша чай? Не от лигавата и лицемерна проповед, която вие им сервирате, но от малкото сол и пипер, които ние им даваме в „Газет“.

— Действително. Така вие действате на нервите им, както това сторихте миналия понеделник с трите окървавени трупа. — Пейдж беше побледнял и вратната му вена бързо биеше, но когато взе няколко изрезки от бюрото си, той все още беше спокоен и въздържан: — Вие ме удостоихте с проучвания, които сте направили на вестника ми. Аз от моя страна събрах няколко откъси от вашия през последните четири дни. Ето няколко от заглавията: „Голи жени в Мон Мартър примамват самотни туристи; «Свенлива младоженка заловена в бигамия»; «Елегантни младежи от Оксфорд се къпят в парфюм»; «Кабаретна артистка отива в манастир»; «Шестдесетгодишна жена ражда близнаци»; «Нападната дойка без рани»; «Хомосексуалист изпаднал в амок»; «Бели робини в харем»; «Русокосата шпионка», която съблазнила един крал“; „Мома заявява, че родила девствена: — Никога не съм имала любовник — казва мис Томпкинс“; „Женен мъж променя пола и става жена“. Аз не бих искал да продължа с вашия зловреден брътвеж. Искам само да ви кажа, че дори да изпаднех в отчаяно състояние, никога не бих продал вестника си на „Газет“.

— Вижте, мистър Пейдж. — Стигнал до ръба на креслото, Смит действително се тревожеше; нещата, изглежда, бяха взели лош обрат. — Нека да не бързаме. Помислете си няколко дни.

— Не, решението ми е окончателно.

— Значи — каза Най — ще трябва да се погрижим да ви приготвим още малко конкуренция. И повярвайте ми, ще ви стане ужасно горещо.

— Струва ми се, че вършите сериозна грешка, мистър Пейдж. — Смит погледна Най, като се опитваше със закъснение да го накара да млъкне. — Ние сме твърдо решени да се установим тук по почтен и законен начин. Предлагаме да откупим вестника, даваме ви великодушна цена. Вие отказвате. Следователно, ние сме принудени да пуснем конкурентен вестник. Нашата страна е свободна страна. Вие допускате, разбира се, че ние имаме пълното право да дойдем тук.

— Вие имате това право — каза Хенри по-бавно, отколкото преди, — но вие никога няма да успеете. Първо, населението на нашия град не е толкова голямо, че да понесе два вестника, и второ, „Северна светлина“ е така здраво утвърден тук, че нищо не може да го измести. Нима не ви е известно, че ние сме тук от 1769 година, когато вестникът бе основан от Даниел Пейдж, човекът, който заедно с Уилкинс се бори за свободата на печата и за правото да се публикуват парламентарните протоколи… И Джеймс Пейдж, моят прадядо, който води борбата за премахване на несправедливия данък върху вестниците, данък върху знанията, както го наричаше той — и за което бе преследван? Не, не, вие никога не ще успеете. Съветвам ви да не се и опитвате.

— Не бързайте, ще видим — каза Най. — Ако искате да се обзаложим, аз ще заложа две срещу едно, че след година и половина няма да сте вече на този стол.

— Аз не се обзалагам. А и не можете ме уплаши. Тук ваш вестник никога няма да преуспее.

— Със съжаление трябва да ви уведомя, че по този въпрос малко се лъжете, мистър Пейдж — каза Смит. — Ние разполагаме със средства и начини, които, струва ми се, вие дори не подозирате. Променете си решението, моля ви.

— Не — каза Хенри и поклати глава.

Настъпи мълчание. Смит въздъхна дълбоко и стана.

— Е, добре, сър, дълбоко съм огорчен, че не успяхме да постигнем съгласие и трябва да влезем в конфликт, но ако ми разрешите да се изразя така, макар че нашата среща бе кратка, вие сте ми симпатичен и аз ви уважавам. И мога да ви обещая едно — ние ще се борим срещу вас честно и открито и във всичко ще бъдем прями и откровени. Мога ли да ви подам за това ръка, сър?

Смит протегна ръка и когато Пейдж подаде своята, той здраво я стисна. Най, разбира се, не предложи подобна любезност. Той запали цигара, хвърли клечката в кошчето в ъгъла и тръгна пред Смит към вратата.

Щом се качиха в колата, той изрече няколко благовъзпитани ругатни.

— Казах ти, че няма да го продаде.

— Ти с нищо не помогна — каза рязко Смит. — Накара го да се опъне.

— Все едно, той никога не би продал. Това е един упорит стар дурак, който държи здравата, отчасти от сантименталност, отчасти от суетност. Ще трябва да го смачкаме. Сладкодумен лицемер, който служел на читателите! Видя ли им обстановката? Сякаш от каменния век. И асансьор нямат в това купище вехтории. Забеляза ли старата мома в дъното? Като духа на Хамлетовата майка. И брадатите прадеди по стените… и оная мухлясала литография над бюрото — „Откриването на Манчестърския канал. 1894“.

Смит не го прекъсна. Занимаваха го собствените му мисли. Естествено, той беше дълбоко разочарован — вместо незабавен резултат, на тях сега с месеци наред им предстоеше работа и тежка отговорност — той обаче не губеше кураж. Така му се удаваше по-добра възможност да докаже способностите си пред Сомървил.

Щом пристигнаха в хотела, той влезе в телефонната кабина и се свърза с главната дирекция. Направи доклад на прекия си началник мистър Грили. След продължителен разговор, по време на който се потвърдиха инструкциите, които той бе вече получил, Смит отиде при Най.

— Наредиха да почнем… точно по плана. Не се безпокой, Най, може би ще продължи малко повечко, но ние с тебе ще свършим работата.

— Ние! — каза Най. — Отсега нататък ние сме само две марионетки. От Лондон ще дърпат конците, а ние ще се мъдрим тук и всичко ще се струпа върху нас.

— Не е така, ние ще решаваме тук на място. Точно така нареди Грили сега.

— Решавай, Смит. Нека да е така. Но господ да ни е на помощ, ако не сполучим.

Смит погледна часовника си. Минаваше четири, и макар че му се пиеше чаша хубав северен чай, сега нямаше време за губене.

— Да вървим направо в Мосбърн. Колкото по-рано свършим там, толкова по-добре.