Арчибалд Кронин
Северна светлина (19)

V

Същият този понеделник сутринта, след като закуси и прегледа пощата си, Най телефонира в гараж Виктория да му изпратят една наемна кола без шофьор. После, малко след девет часа, потегли за Слидън. Той нарочно бе изчакал да мине нощта, за да даде на Кора време да си помисли, защото смяташе, че така ще стане по-податлива. Освен това нямаше защо излишно да се бърза; той бе успял да убеди главната дирекция, че очаква нещо от особена важност и след като при втората чаша кафе бе уверил и Смит, считаше работата за вързана в кърпа.

Беше хубав есенен ден, слънцето вече разпръскваше сутрешната мъгла и позлатяваше буковите гори по Елдонските възвишения. Лястовички пронизваха въздуха с острия си писък, спущаха се и кръжаха над пясъчните дюни. Пред Слидън Най спря колата и я остави настрана от пътя в една запустяла плевня — сметна за необходимо да пази дискретност, разбира се, до известно време — и тогава пеша влезе в селото. То му се стори ни повече, ни по-малко едно крайно бедно, смачкано бунище, което вони на риба и гнили водорасли, с няколко стари, изкърпени и изтеглени на пясъка лодки. Имаше каменен кей и един павилион с разнебитен покрив, където се продаваха вестници, филми „Кодак“ и сладки, но нямаше никакво място за разходка, нито пък естрада за музика, и само един магазин; в същност нищо, освен море. „Не е като Блекпул — си помисли той, — далеч не е като Блекпул.“

Той лесно намери къщата — и тя не беше кой знае каква — старият Пейдж, божем великодушен филантроп, а не направил нещо по-хубаво за сина си. Ленард хвърли бегъл поглед на къщата и тогава тръгна по градинската пътечка и позвъни. Той се чувстваше в отлична форма. Кураж у него колкото щеш и, както сам се хвалеше, никого не бръснеше — пред никаква задача през последните десет години не му е трепвало окото. Тъй като никой не отговори, той дръпна за втори път верижката — звънецът беше от ония обикновени звънци, които се теглят за верижката. Едва тогава чу стъпки. Вратата се отвори. Кора.

— Добро утро — каза той и се ухили. — Мисис Пейдж, ако не се лъжа? Аз съм Ленард Най от „Дейли Кроникъл“. Бихте ли могла да ми отделите няколко минутки?

Като го видя, лицето й не се промени много. Той не се съмняваше, че тя беше изплашена, но тя очакваше идването му и се бе подготвила да го посрещне.

— Какво искате?

Отговорът му беше готов; продължаваше да се усмихва.

— Научих, че вашият съпруг пишел книга. Такова нещо е винаги въпрос от обществен интерес. Ще бъда щастлив, ако получа някои подробности.

— Мъжът ми сега не е в къщи.

— В такъв случай уверен съм, че вие ще бъдете така любезна, мисис Пейдж. — Той извади бързо бележника си. — И тъй, какво е заглавието на въпросната книга?

— Трябва да питате мъжа ми — каза тя. — Във всеки случай не искаме да виждаме тук такива като вас. — И блъсна вратата.

Тя би я затворила, ако Най не бе поставил крака си на прага — той беше врял и кипял в такива работи, за да се остави да го изиграят. И сякаш нищо не се бе случило, той продължи да любезничи, усвоявайки лекия тон:

— Но поне, мисис Пейдж — каза той, — кажете ми нещичко за себе си. Вие сте омъжена от скоро, нали?

Тя не отговори.

— А преди вашата женитба бяхте, доколкото зная, мис Кора Бейтс.

Сега лицето й стана прозрачно и тъмните й очи гледаха остро. Нещо в този поглед му подсказа колко бе страдала в миналото.

— Изглежда, знаете доста неща, а?

— Е, да… — усмихна се той, — такава ни е работата. Вие бяхте в Блекпул, нали, през август преди три години?

— Та какво от това, ако съм била? Да не ми държите сметка!

— Значи признавате?

— Не, не признавам: това е лъжа. Никога не съм и стъпвала в Блекпул, никога.

— Чудно нещо. — Най поклати глава, сякаш се учудваше; всъщност той започваше да се забавлява. — Бих се заклел, че бяхте една от танц дамите в Алхамбра.

— Искате да кажете една от тия нещастнички, дето таквиз като вас ги поопипват за няколко пенса?

— Точно така — каза Най, сякаш това му се понрави. — Твърде добре се изразихте.

— Та кога ли сте бил вие в танцувалната Алхамбра в Блекпул. Никога през живота си, ама никога. — От своята женитба насам Кора бе започнала да се изразява по-правилно, но сега от вълнение тя премина на простонародния говор от нейното детство.

— Аз не обичам да танцувам — каза Най. — Случайно чух, че сте била там.

— Кой ти каза?

— Един приятел.

— Та такъв плъх като тебе има ли приятели?

— Права сте — засмя се Най, сякаш му бе направила комплимент. — Аз съм долен тип. Никой не ме обича. Това беше по-скоро едно професионално запознанство. Казваше се Хейнс. Това име говори ли ви нещо?

— Не, нищо. Ама нищичко.

— Е добре, няма значение — каза Най небрежно. — Стана тъй, че аз случайно бях с него в съда, когато съдията ви осъди.

Той бе запазил най-силния си удар за най-накрая. Този удар я зашемети. През цялото време тя се бе надявала и надявала, че той може би знае нещичко, но не всичко. Сега борбата свърши за нея. Тя се облегна на рамката на вратата, големите й тъмни очи станаха още по-тъмни сред обезцветеното й лице, което сякаш изведнъж се бе смалило.

— Защо не ни оставите на мира? — прошепна тя най-после толкова тихо, че той едва я чу. — Аз си имам мои чувства, нали, като всички хора? Защо трябва да идвате и да се ровите в живота на хората?

— Аз съм репортер, миличка.

— А значи ли това, че имате правото да изкарвате на показ човешката слабост, мизерия и страдания? О, вие и вашата пасмина сте големи моралисти, но какво ще кажете за собствения си морал.

— Слушай, Кора, нищо лошо не е станало… още не е.

— Щастлива съм за пръв път в живота си… тук… с мъж, за когото да се грижа…

— Значи е щастлив мъж. Не ще премълча и ще ти кажа, че му завиждам… — Той я погледна, но тя забеляза особения му поглед. Известно време тя не проговори, а после тихо и като го гледаше втренчено, едва доловимо промълви:

— Какво искате?

Само за миг Най почувства изкушение. Тя беше дяволски апетитно парче, къщата беше празна, а фактът, че го презираше, правеше това, което се въртеше в главата му, още по-интересно. Но не, той не биваше да използва случая, не беше дошъл за удоволствие, а за работа, и то твърде важна работа.

— Искаме само твоята помощ, така да се изразя, по отношение на стария Пейдж — каза той твърде спокойно. — Пълно признание, когато му дойде времето, а това ще бъде достатъчно.

Съвсем бавно тя каза:

— Няма да сте толкова безсрамни да ме наклепате.

— Слушай Кора, в края на краищата всичко може да свърши благополучно. Стига да бъдем благоразумни и никой няма да пострада кой знае колко.

— Ясно ми е — промълви тя с неописуем тон. — Вие сте наистина добър… истински добър.

Настъпи продължително мълчание и като наведе очи, тя се обърна и бавно затвори вратата. Този път Най нямаше защо да я възпира. Той остана за малко, сякаш очакваше тя да отвори отново, но тъй като това не стана, сложи бележника в джоба си и се запъти към пътната врата. Не бе минал и десетина крачки надолу по пътя, когато се сблъска с младия Пейдж. Инстинктивно Дейвид отстъпи крачка назад и с вдигната глава втренчено изгледа Най.

— Какво търсите тук? — Най-после говорът му се възвърна.

— Разхождам се — отговори хладнокръвно Най.

— Бяхте в моя дом.

— Бих желал. Обаче всичко стана навън. Впрочем няма значение. Докторът ми препоръчва морски въздух.

— Слушайте! — Бузите на Дейвид почнаха да се сгърчват. — Не знам какво сте търсил тук, но не искам да ми се шляете насам.

— Ние живеем в свободна страна.

— Но вие не сте свободен да безпокоите жена ми.

— Кой я безпокои?

— Вие, вчера на концерта.

— И таз добра! — каза Най. — И думичка не съм й проговорил.

— Няма да споря напразно с вас, сър. — Гласът на Дейвид се повиши с две октави; слабото му тяло се тресеше от глава до пети и той беше наистина трогателен в тия жълти панталони, с износените обувки и пуловера с висока яка. — Казвам ви само, че ако безпокоите жена ми… аз ще ви счупя врата.

— Гледай си твоя врат, момче — му отвърна Най и като замахна презрително с ръка, отмина. Нямаше смисъл да се продължава: Ленард не минаваше за виртуоз в отбранителното изкуство, а сега както не беше на себе си, този младеж можеше да бъде опасен.