Върнър Виндж
Дълбина в небето (7)

4.

Нямаше по-банално клише от това, че светът е най-прекрасен през годините на Чезнещото слънце. Вярно, времето тогава не бе така непостоянно и понякога се случваше летните жеги да не изпепелят всичко, а зимите да са по-меки и поносими. Тогава идва и най-романтичният период. Той прелъстително подмамва висшите същества да се отпуснат и да се отдадат на наслади. Именно през този период имаха последен шанс да се подготвят за свършека на света.

 

 

По волята на слепия случай Шерканер Ъндърхил улучи най-прекрасните дни от годините на Чезнещото слънце за своето първо пътуване до Териториалното командване. Скоро обаче разбра, че късметът му е твърде съмнителен. Виещият се по чупките на бреговата линия път не беше пригоден за автомобили, а Шерканер не се оказа толкова опитен водач, за какъвто се мислеше. Той често навлизаше с висока скорост в острите завои, а предпазният му колан се оказа неправилно поставен. Само рязкото завъртане на волана и спирачките го предпазиха да полети в яркосините води на Великото море (в най-добрия случай щеше да се стовари сред дърветата край брега, но нямаше да се отърве от смъртта).

Въпреки премеждията обаче Шерканер се наслаждаваше от все сърце на пътешествието. За няколко часа успя да овладее управлението на машината. Сега ако караше само на две колела, това бе, защото така е пожелал. Наистина се получи забележително пътуване. Местните наричаха този път Венецът на Съглашението и дори кралското семейство не дръзна да се възпротиви на това. Лятото беше в разгара си. Трийсетгодишна гора се издигаше от двете страни на пътя. Това бе и максималната възраст, до която можеха да стигнат дърветата. Стройните им стъбла се издигаха право нагоре, увенчани със зелени корони. Уханието на цветя и дъх на смола нахлуваше на прохладни вълни през отвора на колата му.

По пътя не срещна много други цивилни автомобили. Размина се с доста прашни каруци, теглени от осперчи, няколко камиона и потискащо количество военни конвои. Реакцията на цивилните при срещата с него беше забавна смес от раздразнение, учудване и завист. Около Принстън забеляза млади жени, които очевидно бяха бременни. По гърбовете на техните партньори имаше привързани по дузина бебета. Дори когато помахаха за поздрав на Шерк пролича колко му завиждат заради автомобила. „Понякога аз също малко им завиждам.“ Той се наслаждаваше известно време на тази мисъл, без да се опитва да търси разумно обяснение за онова, което я е породило. Инстинктът беше много любопитно нещо, особено пък ако го наблюдаваш отвътре.

Преодоляваше миля след миля. Докато тялото и разумът на Шерканер бяха ангажирани с шофирането, подсъзнанието му си имаше свои теми: за висшето училище; как да привлече вниманието на Териториалното командване със своя план; многобройните начини, по които автомобилът му можеше да бъде усъвършенстван.

В ранния следобед на първия ден от пътуването се озова в малко градче сред гората. „Нощна доба“ гласеше табелата, изписана с античен шрифт. Шерканер не беше сигурен дали това е името на местността или просто описание.

Той спря колата пред местната ковачница. Върху лицето на ковача се появи същата странна усмивка като на онези, с които се размина по пътя.

— Хубав автомобил имате, господине.

Наистина беше много хубав и скъп автомобил — чисто нов релмейч. При това многократно надхвърляше възможностите на един среден колежанин. Шерканер го спечели в казиното до колежа само преди два дни. Игра на случайността. А Шерканер беше добре познат из всички места в околността на Принстън, където се играеше хазарт. Собствениците на казината го предупредиха, че ще му счупят ръцете, ако го хванат да играе в града. Оттогава беше готов да напусне Принстън във всеки момент. Ето че сега му се удаваше случай да изпробва новия си автомобил.

Ковачът се въртеше около колата, преструвайки се, че се възхищава на сребърната броня и трицилиндровия двигател.

— Май сте стигнали доста далеч от дома, а? Ами к’во шъ правите, ако това чудо откаже да върви?

— Сигурно ще налея керосин.

— А-а-а, имаме тук от него. Трябва ни за някои от земеделските машини. Само че аз питах друго — ами ако някоя от частите се повреди. Те всички се развалят, знаете. Нежни и деликатни машинарии са, не като впрегатния добитък.

Шерканер се ухили. Вече беше успял да зърне няколкото автомобилни купета в горичката зад ковачницата. Попаднал е на точното място.

— Това вече ще е проблем, но аз съм мислил и по него. Предполагам, че кожената тапицерия и някои от металните части сигурно ще ви заинтересуват — и той изброи набързо няколкото предложения, които му хрумнаха този следобед. Ковачът го слушаше охотно — винаги е изгодно да сключиш сделка с някой луд. Той обаче настоя Шерканер да му плати в аванс. За щастие парите на Банка Принстън се приеха без възражения.

След това Ъндърхил прекоси градчето, оглеждайки се за странноприемница. На първи поглед селището изглеждаше мирно и спокойно, където можеш да се подслониш за неопределено време. В центъра му се издигаше църква на традиционалистите, строена още в Мрачната епоха, с проста и изчистена архитектура, върху която ясно личаха следите на времето. Вестниците, които продаваха на пощата, бяха отпреди три дни. Заглавията, едри и яркочервени, крещяха за война и нашествие, но дори преминаването на военния конвой, тръгнал към Териториалното командване, не предизвика особен интерес сред местните жители.

Оказа се, че „Нощна доба“ е малка странноприемница. Началникът на пощата го упъти как да намери къщите, които предлагаха на пътниците подслон и закуска. През останалата част от следобеда Шерканер се разтъпка безцелно из околностите на градчето, изучавайки внимателно всичко срещнато по пътя. Гората беше красива, но не оставяше много свободна земя за земеделие. Местните се прехранваха главно от търговия, но въпреки това усърдно обработваха градините по склоновете на планината. Оставаха още три плодородни сезона, преди да настъпят убийствените студове. Тукашните хармани бяха пълни, а по хълмовете непрекъснато се точеше керван от каруци. Енорията се простираше на петнайсетина мили наоколо — не беше голяма, но пък обслужваше и жителите от близките села и махали. Ако тези хора не се запасяха добре, чакаше ги глад през първите трудни години след Мрака. Добре че все още съществуваше благотворителност, предназначена да помага на здрави и прави хора, които по някаква причина не са успели да се запасят с храна за периода след студа.

Залезът го завари на ръба на един нос, откъдето съзерцаваше океана. Водата го обграждаше от три страни, а на юг се простираше малка долчинка, обрасла с дървета. На хребета отвъд долчинката имаше къща, подобна на тази, която му описа началникът на пощата. Шерк обаче не бързаше да стигне до нея. Гледката пред него беше най-красивата за този ден. Той се наслаждаваше на пъстрата като шевица светлина, наблюдавайки как последните слънчеви лъчи бавно гаснат на хоризонта.

Малко по-късно направи завой с автомобила и се спусна по стръмния прашен път към долчинката. Балдахинът на гората се затвори над главата му… и той предприе най-трудната част от пътуването, макар че пълзеше със скоростта на пешеходец. Колата подскачаше по дебелите колкото ръка корени. Единствено благодарение на гравитацията и късмета си той се отърва невредим и избегна преобръщане. Най-накрая стигна корито на поток, който минаваше по дължината на дерето. Шерканер сериозно се замисли дали да не зареже лъскавата си нова кола още тук, после огледа какво го чака напред. Очевидно пътят не беше запуснат — по него личаха пресни следи от колела на каруца.

Слабият вечерен бриз донесе отнякъде дъх на гнилоч. Дали не е бунище? Много странно би било да се натъкне на сметище в тая дивотия. Сигурно някъде наблизо имаше огромна купчина отпадъци. През стволовете на дърветата мерна порутена къща. Стените изглеждаха така, сякаш не са поддържани още от нейното построяване. Покривът беше изтърбушен, а дупките по него — запушени с клони жив плет. Почвата между пътя и къщата беше като смляна. Близо до потока край постройката с накуцване се скиташе двойка оспречи. Това вероятно обясняваше и миризмата на бунище, която усети преди малко.

Шерканер спря. Пътят се губеше в потока на двайсетина крачки пред него. За миг остана неподвижен, смаян от гледката. Създанията отпреде му бяха най-странните живи същества, които израслият в града Шерканер Ъндърхил някога беше срещал. Той понечи да излезе от колата. Колко ли изненади го очакваха! Какви ли неща щеше да научи! После му мина през ума, че ако тези обитатели на леса са наистина диви, може и да не се зарадват много на неговото пристигане.

Освен това… Шерканер се отпусна обратно на седалката и внимателно попипа волана, стартера и спирачките. Сега вече не само осперчите го наблюдаваха, а и той се огледа във всички посоки. Очите му бавно привикваха към заобикалящия го сумрак. Горските обитатели се запромъкваха в сенките от едната страна на пътя. Нито хора, нито животни. „Дали не са още деца?“ Най-много да са на по пет-десет години. По-малкото още гледаше с очите на бебе, но въпреки това в погледа на двете имаше нещо животинско, хищно. И те все повече доближаваха колата.

Шерканер отново запали мотора и пое напред. Малко преди да стигне потока забеляза трета фигура — много по-едра, която се притаяваше сред дърветата край водата. Онези може и да бяха деца, но тук вече му предстоеше опасна игра на гоненица. Шерканер рязко завъртя кормилото надясно и колата заподскача върху корените. Май изгуби пътя. Точно пред себе си обаче забеляза гъсто преплетени тънки върхари — истински брод през потока.

Колата рязко заби нос във водата, пръскайки едри капки около себе си. Едрата фигура сред дърветата неочаквано се втурна напред. Една огромна ръка издраска боята на вратата. В този момент Ъндърхил стигна отсрещния бряг и пое нагоре по склона. Пътят продължаваше напред и той някак успя да се задържи в коловоза. При излизането от гъстака го чакаше ново вълнение. Пътят внезапно стана стръмен и неговият релмейч забуксува, а две от колелата се завъртяха на празни обороти във въздуха. Шерканер се наклони рязко на седалката и колата отново стъпи стабилно на земята. После продължи бавно нагоре по склона към хребета.

Пътешествието му завърши под звездите на нощното небе. Най-сетне беше стигнал къщата, която видя от другия край на долчинката.

Ъндърхил изключи двигателя и остана неподвижен на седалката. Опита да успокои дишането си, но още усещаше как кръвта пулсира в слепоочията. Наоколо цареше мъртва тишина. Хвърли поглед назад — никой не го преследваше. Сега като се замисли, откри, че има нещо странно в тази случка. Последното, което видя, бе как възрастният осперч се измъква от потока. Другите двама гледаха някъде встрани, сякаш това изобщо не ги засягаше.

Най-сетне излезе от колата и се изправи в светлото петно, което прозорецът хвърляше пред къщата. Вратата се отвори и една стара жена се появи на верандата.

— Кой е там?

Гласът й звучеше твърдо и решително.

— Лейди Инклиъри? — гласът на Шерк се извиси до писък. — Началникът на пощата ми посочи вашия адрес. Каза, че давате стаи под наем.

Тя заобиколи колата и застана пред него да го разгледа.

— Така е, но идвате твърде късно за вечеря. Ще трябва да се задоволите със студени сладкиши.

— А, това е напълно достатъчно, наистина, съвсем достатъчно.

— Добре тогава, влизай вътре! — тя се засмя и махна с малката си ръка към долината. — Изминал си дълъг път дотук, синко.

* * *

Въпреки предупреждението, лейди Инклиъри нахрани добре Шерканер. После двамата седнаха на предната веранда и започнаха да си бъбрят. Стопанката поддържаше дома си чист, но къщата беше вече стара и овехтяла. Продъненият под стоеше недокоснат, а и боята се лющеше тук-там. По всичко личеше, че мястото си е изпяло песента. Мъждивата светлина на прашните лампи обаче осветяваше шкаф с книги, разположен между прозорците. В него имаше най-малко хиляда тома, предимно детски. Старата дама (а тя бе наистина стара, родена две поколения преди Шерк) беше бивша енорийска учителка. Съпругът й се споминал през последния Период на мрака, но тя имала големи деца, самите те вече родители, които живеели наоколо по хълмовете.

Лейди Инклиъри не приличаше на градските учители.

— О, аз доста попътувах по света. Бях по-млада от теб, когато плувах из Западното море.

Моряк! Шерканер слушаше с нескрита почуда и благоговение историите й за урагани и айсберги. Малцина притежаваха дързостта да се хванат на работа като моряци дори през годините на Чезнещото слънце. Лейди Инклиъри беше имала късмет да живее достатъчно дълго, за да отгледа деца. Може би затова бе останала вкъщи — за да преподава и помогне на съпруга си да отгледат своята челяд. Всяка година се бе подготвяла по учебниците за следващия клас и така бе успяла да изучи децата от енорията чак до зрялата им възраст.

През последния Период на светлина беше преподавала на новото поколение. Когато и то отрасна, нейната възраст вече беше доста напреднала. Някои дочакваха да видят трето поколение след своето, но малцина продължаваха да живеят и след това. Лейди Инклиъри бе вече твърде немощна и крехка, за да се подготви сама за следващия Период на мрак. Затова пък можеше да разчита на помощта на църквата и на нейните собствени деца; а имаше шанс да види още един Период на светлина. Дотогава запълваше времето си с клюкарстване и четене. Интересуваше се дори от войната, но само като жаден за новини наблюдател.

— Тия проклети тийфъри заслужават здрав ритник по задника, мене ако ме питаш. Имам две пра-племеннички на фронта и много се гордея с тях.

Шерканер слушаше внимателно и се взираше през големите, защитени с кепенци прозорци на къщата. Звездите в планината бяха още по-ярки и осветяваха в хиляди различни цветове широките листа на гората и хълмовете в далечината. Малките горски феи проблясваха по поляната и околните дървета и той можеше да чуе цвъртящата им песен.

Внезапно някъде взе да бие барабан. Високите вибриращи звуци отекваха в ушите, костите и гърдите му. Дори след като заглъхнеше единият барабан, ехото от неговите удари продължаваше да кънти чак докато се обади вторият, с който после се сливаха в синхрон.

Лейди Инклиъри млъкна и се заслуша в барабаненето с горчиво изражение.

— Боя се, че това може да продължи с часове.

— Съседите ли са? — Шерканер посочи на север към малката долчинка. Глождеше го мисълта, че освен забележката за „дългия път, който е изминал дотук“, тя не спомена нищо повече за странните създания в дерето.

… А може би и сега нямаше да изкопчи нищо повече от нея. Лейди Инклиъри заби поглед в продънения под на верандата и за първи път от неговото идване замълча за по-дълго време. Най-накрая наруши тишината.

— Сигурно знаеш приказката за мързеливите горски феи.

— Разбира се.

— Аз съм автор на по-голямата част от катехизиса за деца на пет и шестгодишна възраст. Та там пише, че феите са като далечни роднини на отровните паяци, нищо че по вид напомнят малки хора. Изучавали сме как им поникват крила. Разказвах какво се случва на онези, които не са подготвени за Мрака и безгрижно си играят, докато не стане прекалено късно. От това наистина излизаше страшна приказка — тя гневно духна върху отрудените си ръце. — Ние сме бедните и нещастни обитатели на това прокълнато място. Ето защо отплувах в открито море. После обаче се върнах с надеждата да помогна. Имаше години, когато цялата ми учителска заплата отиваше в помощ на земеделието. Но държа да знаеш, млади момко, че все пак ние сме добри хора… Е, понякога се срещат и такива, които по свой избор са станали вредители и паразити. Но те са малко на брой и са пръснати по хълмовете.

Шерканер й разказа за клопката, която му бяха устроили в дерето.

Лейди Инклиъри кимна с глава.

— Досетих се, че може да е станало нещо такова. Долетя тук, сякаш задникът ти гори. Имал си късмет, че си с кола, но и без това опасността не е кой знае колко голяма. Ако им паднеш в ръцете може да те наритат до смърт, но иначе са твърде мързеливи, за да те преследват.

Брей! Наистина пропаднали създания! Шерканер се опита да прикрие огромното си любопитство.

— Значи шумът, който чуваме, е…

Инклиъри махна презрително с ръка.

— Сигурно е някакъв вид тяхна музика. Предполагам, че преди това здравата са се надрусали. Но това се случва сравнително рядко, макар че ме държи будна по цяла нощ. Не то е страшното обаче. Знаеш ли кое ги прави истински паразити? Те никога не се подготвят за Мрака… И хич не ги е грижа дори за собствените им деца. Тая двойка в долината дойде от хълмовете и не може да отгледа нищо, годно за прехрана. Понякога се занимават с ковашки услуги, обикалят околните ферми и се хващат на работа единствено ако не могат да отмъкнат нещо. Такъв живот е лек и приятен през слънчевите години. През цялото време се съвокупляват безразборно и непрекъснато раждат нови и нови малки…

Ти си още млад, господин Ъндърхил, и май досега си отглеждан като цвете в саксия. Не зная дали си даваш сметка колко ужасно е една жена да забременее точно преди Мрака. От това може да произлезе голяма бъркотия и всяка достойна дама гледа да я избегне. Но ония паразити долу в дерето постоянно се уйдурдисват, а мъжките все мъкнат на гърбовете си по едно-две малки. Слава богу, те не живеят дълго — най-много да станат на по две-три години. Малцината оцелели обаче водят жалко съществуване, а повечето са същински кретени.

Шерканер си спомни хищническите погледи на съществата от долината. Малките изобщо не се вписваха в представите му за деца.

— Но все някои от тях живеят по-дълго и достигат зряла възраст, нали?

— Това се случва на малцина, но пък те са най-опасни, защото вече осъзнават какво им е отнето. Тогава там долу става наистина напечено. Навремето отглеждах малки таранти — нали знаеш, хем за компания, хем да припечеля някоя пара. Повечето от тях ги изкрадоха, а понякога намирах оглозгания скелет на някое право на стълбите пред верандата.

Тя замълча, погълната от болезнения спомен.

— Тия кретени се захласват по лъскавите неща. По едно време няколко от тях се събраха в шайка, която често се промъкваше в къщата ми. Постоянно ми крадяха бонбоните и сладкишите. Един ден обаче отмъкнаха всички картини, дори илюстрациите от книгите! Оттогава взех да заключвам шкафове, килери и чекмеджета. На проклетниците обаче се удаде за трети път да разбият вратата и отмъкнаха със себе си всички останали книги! По онова време все още преподавах и те ми бяха много необходими. Енорийската жена полицай накрая изрита оттук тия негодници, но така и не успя да открие книгите. Наложи се да купя нови учебници за последните два класа.

Тя посочи към най-горните лавици, където бяха струпани десетки овехтели томове. Тези от долните лавици също приличаха на буквари за началните класове, но изглеждаха нови и сякаш непипнати с ръка. Много странно.

Барабаненето постепенно изгуби своя ритъм и бавно заглъхна.

— Така е, господин Ъндърхил. Някои от тия безпътни същества достигат зряла възраст, дори в известен смисъл могат да се нарекат последното поколение. След няколко години тук вече няма да може да се живее. Също като мързеливите феи, и тези създания ще започнат да усещат студа. Малцина от тях ще могат да попаднат в укритията на енорията, повечето ще останат по хълмовете. Тук наоколо е пълно с пещери, които не са много по-различни от обикновените животински леговища. Та именно в тях нашите бедни земеделци прекарват времето на Мрака. Точно по такива места подивелите от студ и страх паразити стават наистина смъртоносна заплаха.

Старата дама улови погледа му и го удостои с щърбавата си усмивка.

— Съмнявам се, че отново ще видя слънчевата светлина. Но така и трябва да бъде. След мен децата ми ще наследят тази земя. Гледката тук е прекрасна, могат дори да вдигнат малка странноприемница. Но преживея ли и този Период на мрака, ще си построя колиба и ще окача на нея табела, че съм най-старата обитателка на енорията… И от нея ще гледам надолу към дерето. Надявам се дотогава да са го прочистили от всякакви вредители. Ако обаче те пак се заселят в него, това ще е сигурен знак, че са затрили някой беден земеделец и неговото семейство и са завладели пещерата им.

 

 

След това лейди Инклиъри подхвана друга тема. Разпитваше за живота в Принстън и детството на Шерк. Каза му, че след като тя е разкрила пред него най-съкровените тайни на енорията, то и той й дължи известна откровеност. И най-вече отговор какво го е накарало да тръгне с автомобила към Териториалното командване.

— Ами, имах намерение да се запиша доброволец.

В действителност обаче Шерканер кроеше планове за Командването според своя си план. Замисъл като неговия наистина можеше да доведе до тиха лудост професорското тяло в университета.

— Хм, хм. Чудя се защо си бил целия този път, когато можеше да се запишеш и в Принстън. Зърнах колко багаж си натоварил в колата — ще стигне за цяло семейство земеделци.

И тя отново се втренчи с необикновено любопитство в изкривените си от работа и старост ръце.

Шерканер само се ухили в отговор.

— Приятелите ме предупредиха да се запася с всякакви резервни части, ако държа да премина цял и невредим с колата през Венеца на Съглашението.

— Обзалагам се, че е точно така.

Тя се надигна с усилие от мястото си, помагайки си с ръце.

— Е, на старата дама й е вече време да спи, въпреки че навън е прекрасна лятна нощ и има чудесна компания. Закуската ще е готова по изгрев-слънце.

Тя го заведе до стаята, настоявайки да се качи по стръмната стълба заедно с него, за да му покаже как се отварят прозорците и как да разгъне походното легло. Стаята се оказа малка и проветрива, а тапетите — излинели с годините. Навремето тук сигурно е била детската.

— … А тоалетната е навън зад къщата. Тук не предлагаме градски удобства, господин Ъндърхил.

— И това ми стига, госпожо.

— Лека нощ тогава.

Тя вече трополеше по стълбата надолу, когато той се сети за още един въпрос. Винаги става така. Затова подаде глава от вратата и извика след нея:

— Видях, че все пак имате много книги, лейди Инклиъри. Енорията ли ви купи останалите?

Тя спря внимателно на едно от стъпалата и тихо се засмя.

— Да, години по-късно. Но това е друга история. Новият енорийски свещеник го стори, при това със собствени пари, макар че никога няма да го признае. Един ден заварих на прага си пощенска пратка направо от издателите в Принстън — чисто новички учебници и всякакви помагала — тя махна с ръка. — Глупаво момче. Въпреки това всички книги ще слязат долу заедно с мен. Ще имам грижата да ги предам на онзи, който ще обучава следващото поколение енорийски деца.

И тя продължи да се спуска по стълбата.

Шерканер се настани върху походното легло и се въртя неспокойно чак докато не откри сравнително удобно положение между твърдите му пречки. Макар да беше много уморен, сънят все не идваше. Тесните прозорци на стаичката гледаха към долчинката. Светлината от звездите преминаваше през струята дим, издигаща се от ниското, и добиваше цвета на опушено дърво. Димът имаше кафеникавочервен цвят, но в него не блещукаха искри на жив огън. „Сигурно и онези нещастници най-сетне са заспали.“

От гората наоколо се носеше цвъртенето на горските феи. Дребните създания се чифтосваха и трупаха припаси. На Шерканер внезапно му се прииска да има малко повече време, в което да се посвети на ентомологията. Цвъртенето ту се усилваше, ту заглъхваше. И той като малък беше слушал приказката за мързеливите горски феи. Още си спомняше глупавите стихчета, които се опитваха да пригодят към музиката на феите. „Толкова далеч, толкова близко трябва да улучиш, че куп полезни неща да научиш.“ Сега той сякаш отново долови тази безхитростна песничка в скърцащите звуци, долитащи отвън.

Нейните думи и несекващото цвъртене най-сетне го унесоха и сън.