Върнър Виндж
Дълбина в небето (67)

64.

До Териториалното командване оставаха 200 Ксек път. На земята Паяците ги закараха по онзи дълъг път през долината. Странни спомени плуваха в ума на Езр. Много от сградите бяха нови, но… Аз бях тук преди всичко това да започне. Тогава им изглеждаше толкова непознаваемо. Сега върху всичко лъщеше повърхностният блясък на информацията. Зинмин Брут скачаше от прозорец на прозорец, стъписан от въодушевление, и назоваваше по име всичко, което видеше. Преминаха край библиотеката, в която беше проникнал заедно с Бени Уен. Музеят на Мрачните времена. И статуята в началото на Кралския път — Гокнанското съглашение. Зинмин можеше да ти разкаже за всяка от разкривените фигури.

Но днес те не се спотайваха и не се промъкваха в нечий сън. Днес лампите светеха много ярко, и когато най-накрая преминаха под земята, там беше толкова голо и чуждо, колкото и в паешките кошмари на Ритцер Брюхел. Стълбищата бяха стръмни като дървени стълби, а обикновените стаи — с толкова ниски тавани, че се налагаше Езр и Зинмин да приклякат, за да се придвижат от място на място. Въпреки древните наркотици и хилядолетията генно инженерство, натискът на планетната гравитация постоянно ги омаломощаваше и разстройваше. Бяха ги настанили в, както ги наричаше Зинмин, апартаменти кралска класа — стаи с космати подове и тавани, достатъчно високи, че да се изправиш. Преговорите започнаха на другия ден.

Паяците, които познаваха от преводите, в по-голямата си част отсъстваха. Белга Ъндървил, Елно Колдхейвън — само тези имена Езр разпозна, но те винаги се бяха държали на разстояние. Двамата не бяха част от контрашпионажа на Шерканер Ъндърхил. Обаче сигурно се консултираха с Виктъри Лайтхил. Мине се не мине по време на преговорите, Ъндървил се оттегляше и провеждаше съскащи разговори с невидими личности.

След първите два дни Езр разбра, че някои от лицата бяха много далеч: Триксия. Щом се прибраха в стаите си, Езр се свърза с L1. Разбира се, Паяците контролираха връзката. Езр не го беше грижа.

— Казахте ми, че дефокусирането на Триксия е започнало.

Паузата като че продължи много повече от десет секунди. Изведнъж Езр усети, че не може да чака извинения и увъртания.

— Чуйте ме, проклети да сте! Обещахте ми, че ще започнете да я дефокусирате. Рано или късно трябва да престанете да я използвате!

После се чу гласът на Фам.

— Знам, Езр. Проблемът е, че Паяците настояха тя да е на разположение — във Фокус. Ако откажем, ще нарушим условията на сделката… а Триксия отказва да ни сътрудничи дефокусирана. Щеше да се наложи да я принуждаваме.

— Не ме интересува. Не ме интересува! Те не я притежават повече от Томас Нау. — Той се задави от страх и за малко не се разрева. В другия край на стаята Зинмин Брут изглеждаше по-щастлив от всяка „умна глава“, която Езр някога бе виждал. Седеше с кръстосани крака на рунтавия килим и прелистваше някаква паешка книжка с картинки. И него използваме. Налага се — само за мъничко още.

— Езр, няма да е за дълго. И на Анне й е много мъчно, но това е почти единственото прозрение, което Паяците имат за нас. Те почти се доверяват на Фокусираните. Всичко, което казваме, всяко предположение те сверяват с „умниците“. Без това доверие нямаме шанс да си върнем хората от „Ръката“, нямаме шанс да поправим злините, нанесени от Нау.

Рита и Джау. Кутийката стоеше върху комплекта на Езр. Странно. Паяците не бяха настояли да бръкнат в него или в другите му неща. Езр се оклюма.

— Добре. Но след тази среща никой не е собственост на никого. Сделката става невалидна — с други думи, аз я правя невалидна. — Той прекъсна връзката, преди да успеят да му отговорят. В края на краищата, нямаше значение какво ще му кажат.

Почти всеки ден те предприемаха мъчителното изкачване към една и съща противна зала за конференции. Зинмин твърдеше, че това била личната канцелария на шефа на Разузнаването, „Светла и просторна стая с ниши и изолирани стойки“. Е, ниши имаше — тъмни врязани комини със скрити леговища на върха. А видеоекраните по всички стени постоянно предаваха безумни картини. Налагаше се двамата със Зинмин да вървят по студен камък, за да седнат на купчина кожи. Обикновено присъстваха четирима-петима Паяци и почти винаги — Ъндървил или Колдхейвън.

Но преговорите всъщност вървяха добре. Тъй като Фокусираните подкрепиха историята му, Паяците като че повярваха на онова, което Езр имаше да каже. Като че разбираха колко хубаво може да стане, ако само малко си сътрудничат. Разбира се, Паяците можеха да имат дял в диамантените скали. Щяха да прехвърлят технология долу без ограничения в замяна на достъп за човеците до планетата. С времето диамантените скали и временните убежища щяха да бъдат преместени на висока орбита около Арахна и можеха съвместно да изградят корабостроителница.

Да седиш Ксек наред с Паяците всеки ден беше изтощително преживяване. Човешкият мозък не бе проектиран така, че да изпитва топли чувства към подобни създания. Те сякаш нямаха очи — само кристалните черупки, виждащи много по-добре от всяко човешко зрение. Никога не можеше да определиш какво точно гледат. Ръцете, с които се хранеха, постоянно мърдаха — Езр тепърва започваше да осъзнава значението на тези жестове. А когато жестикулираха с основните си ръце, движенията бяха резки и агресивни, като на атакуващ звяр. Въздухът миришеше на горчиво и застояло, мирисът ставаше най-силен, когато се стълпяваха още паяци. И другия път ще си носим собствени тоалетни. Краката на Езр бяха започнали да се изкривяват от опитите да се приспособи към местните клозети.

Зинмин правеше по-голямата част от интерактивните преводи. Но Триксия и останалите бяха налице и понякога, когато беше желателна по-голяма прецизност, нейният глас произнасяше думите на Ъндървил или Колдхейвън. Ъндървил, непреклонното ченге. Колдхейвън, лъскавият млад генерал. Гласът на Триксия, за ушите на други.

Нощем му се явяваха сънища, често — по-неприятни от реалността, с която се сблъскваше денем. Най-лошите бяха онези, които разбираше. Триксия му се явяваше — гласът и мислите й се плъзгаха напред-назад между момичето, което някога познаваше и чуждоземните съзнания, които сега я притежаваха. Понякога, докато говореше, лицето й се превръщаше в лъскава черупка и когато той я питаше за промяната, тя му отвръщаше, че просто си въобразява. Това беше една Триския, която завинаги щеше да остане Фокусирана, омагьосана, изгубена. Киви също се явяваше в много от сънищата му — понякога малкото хулиганче, понякога — такава, каквато беше, когато уби Томас Нау. Разговаряха и тя често му даваше съвети. В сънищата те винаги имаха смисъл — но когато се събудеше, не си спомняше подробностите.

Един по един въпросите бяха разрешени. Преминаха от геноцид към търговия за по-малко от един милион секунди. От L1 гласът на Фам Нувен беше изпълнен с доволство от напредъка:

— Тия хора преговарят като Търговци, не като властимащи!

— Правим много отстъпки, Фам. Кога сме имали Клиенти, на които ще дадем толкова много, колкото на Паяците?

Обичайната дълга пауза. Но тонът на Фам си остана ведър:

— Дори и това може да е от полза, синко. Бас ловя, че някои от тези Паяци по-нататък ще поискат да станат съдружници. — Чуенг Хо.

— … и още нещо — продължи Фам. — Избутайте преговорите за пленниците — последното, което остана от дневния ред — и ще можем да отстраним Триксия от случая. Лайтхил са успели да изкопчат обещание от фракцията Ъндървил.

Последният ден на преговорите започна като другите. Поведоха Зинмин и Езр по… „спирално стълбище“, така го нарече Зинмин. В човешки смисъл то представляваше вертикална шахта, изсечена право надолу в скалата. Безкраен поток от топъл въздух лъхаше край тях. Шахтата беше с диаметър почти два метра, в стените имаше петсантиметрови первази. Стражите им нямаха проблеми — достигаха и до двете срещуположни стени и се крепяха от всички страни. Докато слизаха, Паяците бавно се въртяха в спирала. На всеки десет метра имаше вдатина — „площадка“ за тях, където да си отдъхнат. Езр едновременно беше благодарен и изнервен от юздата, която стражите настояха да надене.

— Тези стълбища са само за да ни сплашат, нали, Зинмин? — беше задавал въпроса и при предишни изкачвания, но Брут не възнамеряваше да му отговаря.

Фокусираният преводач беше още по-нестабилен и от Езр по тесните первази, особено откакто се опита да имитира наклонената поза, която имаше смисъл само при Паяците. Днес той отговори на въпроса:

— Да… Не. Това е главното стълбище към Кралското убежище. Много старо. Традиционно. Почетно… — той се подхлъзна и се люшна над бездната, увиснал само на въжето и юздите, държани от стража горе. Езр се прилепи о влажната стена и когато Брут успя да стъпи отново на первазите, едва не го събори.

Стигнаха последната площадка. Таванът беше нисък дори и според критериите на Паяците — само малко повече от метър. Заобиколени от стражите си, те закуцукаха прегърбени към една широка, широка порта. Зад нея осветлението беше слабо, синкаво. Паяците имаха такъв голям зрителен обхват. Човек да си помисли, че предпочитаното от тях осветление обхваща целия слънчев спектър. Но те най-често си падаха по мъждукащо осветление или светлини отвъд човешките възприятия.

В полумрака отпред се разнесе познато съскане.

— Заповядайте, седнете — произнесе Зинмин, но мисълта беше на Паяка в стаята. Езр и Брут прекосиха каменните плочи до техните „седалки“. Сега видяха Паяка — едра женска, настанена на малко по-висока стойка. Миризмата й беше силна в застоялия въздух.

— Генерал Ъндървил — учтиво поздрави Езр.

Темата за пленниците би трябвало да е проста в сравнение с вече решените проблеми. Но той забеляза, че този път са сами с Ъндървил. Тук нямаше канали за свръзка с навън — поне не им предложиха нито един. Бяха сами, почти на тъмно, а фразите на Зинмин Брут започнаха да приемат заплашителни обрати. Заплашителни… и все пак някъде от дълбините на детството на Езр Вин сред Търговците се надигнаха прозрения. Нарочно целяха да ги сплашат. Ъндървил беше обещала на Лайтхил преводачите да бъдат освободени, след като преговорите приключат. В толкова много неща я бяха победили — това беше последният й опит да запази достойнство.

Той отвори пакета си и сложи чифт очила. По думите на Паяците всички човеци на борда на „Ръката“ оцеляха след принудителното кацане. Останките от кораба бяха пръснати по двайсет хиляди метра океански лед — обитаемите палуби останаха практически единствените непокътнати части. Това, че изобщо някой е оцелял, си беше чудо, дължащо се на съветите на Фам към пилота — „умна глава“. Но след като се бяха приземили, последваха многобройни смъртни случаи. Въпреки всякакъв разум, Брюхел и неговите главорези започнаха стрелба по пристигащите войски на Паяците. Всички главорези бяха умрели. С ловкостта на истински Пастир Брюхел ги изостави в последния момент и се опита да се скрие сред оцелелия екипаж. Паяците твърдяха, че след тази първоначална престрелка не е имало повече смъртни случаи.

— „Умните глави“ можете да си вземете обратно — каза Ъндърхил чрез Зинмин. — Знаем, че те не носят отговорност, а някои от тях направиха възможна победата ни. — Тонът на Зинмин беше раздразнителен. — Останалите са престъпници. Премахнали са стотици хора. Опитаха се да убият милиони.

— Не, само една малка част от тях го искаха. Останалите се съпротивляваха — или просто ги лъжеха за операцията.

Езр прегледа списъка на екипажа и ролите на различните участници. Имаше двайсет нещастници в летаргичен сън — специалните играчки на Ритцер. Явно те бяха жертви, но на Ъндървил не й се искаше да върне апаратурата. Езр получи разрешение от Ъндървил за освобождаването им срещу достъп до преценката на специалисти, които могат да обяснят как работят развалините, понастоящем собственост на нейната служба. Най-накрая стигнаха до най-трудните случаи.

— Джау Ксин, Главен пилот.

— Джау Ксин, човекът, който натискаше спусъка! — отвърна генералът. Езр беше увеличил силата на звука в слушалките си. Картината вече не беше неясна като преди. През цялото време на разговора Ъндървил почти не помръдваше — единственото движение беше безкрайната игра на ръцете, с които се храни. Сегашното им положение Зинмин представи като заставане нащрек. — Джау Ксин е обвинен, че е започнал самата атака.

— Генерале, прегледахме записите. Вашите интервюта с Фокусираните пилоти на Джау вероятно са още по-пълни. За нас е ясно, че Джау Ксин е саботирал голяма част от атаките на Новородените. Познавам Джау, госпожо. Познавам и жена му. И двамата са благоразположени към вашия народ. — Аналитиците — „умни глави“, сред тях и Триксия, смятаха, че подобни позовавания на семейството вероятно означават нещо. Може би. Но Белга Ъндървил по-скоро беше от класическия тип „защитник на националните интереси“.

Зинмин Брут чукаше по мъничката си клавиатура — превръщаше думите на Езр в език-посредник и после ръководеше аудиоизлъчването. От високоговорителя му излизаше призрачно съскане — мислите на Езр така, както би ги изразил един Паяк.

Ъндървил се умълча, после нададе пронизителен писък. Езр знаеше, че това означава презрително изсумтяване.

Но това интервю можеше в крайна сметка да бъде показано на други Паяци. Няма да те откача от куката, Ъндървил. Езр се пресегна към пакета си и извади малката кутийка на Рита.

— Какво пък е това? — попита Ъндървил. В гласа на Брут, предаващ думите й, нямаше и намек от любопитство.

— Дар за Джау Ксин от жена му. Спомен, в случай, че все пак откажете да го освободите.

Ъндървил седеше на почти два метра от него, но дори и сега Езр все още не осъзнаваше чак докъде може да достигне предната ръка на един Паяк. Четири подобни на копия черни ръце се стрелнаха към него и измъкнаха кутийката от ръцете му. Стрелнаха се обратно, приближиха кутията дърво до една част от лъскавата й черупка, после — до друга. Острите й като кинжали ръце издаваха тихи, поскърцващи звуци, докато се блещеше срещу капака на кутията и ключалката.

— Настроена е за Джау Ксин. Ако я отворите принудително, съдържанието й ще бъде унищожено.

— Така да бъде тогава. — Но Паякът престана да натиска кутията с острите върхове на крайниците си. Задържа я още малко, после нададе скърцащо съскане, запокити я обратно и уцели Езр в гърдите.

Грозното скърцане продължаваше. Зинмин започна да превежда.

— Проклети да са детските ви очи! — Гласът на Брут беше напрегнат и сърдит. — Вземи обратно този дар за убиец. Вземете си Ксин и останалите.

— Благодаря, генерале. Благодаря. — Езр заопипва, за да намери кутийката.

Гласът на Паяка замлъкна. После тя отново заговори — по-тихо. Речта й звучеше като водни капки, които капят по нажежен метал.

— Предполагам, че възнамерявате да спасите и Ритцер Брюхел?

— Не да го спасим, госпожо. През годините Ритцер Брюхел вероятно е убил повече от нашите хора, отколкото от вашите. Има много, за което да отговаря.

— Наистина. Но точно този няма да ви го дадем по никой начин. — Сега гласът на Брут беше самодоволен и Езр предположи, че по тази точка в лагера на Паяците няма разцепление.

И може би за добро. Езр сви рамене.

— Много добре. Тогава за вас остава да го накажете.

Паякът беше замрял съвсем неподвижно — дори и ръцете, с които се храни, не помръдваха.

— Да го накажем? Погрешно сте разбрали. След тези глупави преговори ние разполагаме с едно-единствено функциониращо човешко същество. Всяко наказание по необходимост би било несъществено. Научаваме много от дисекцията на човешки трупове, но отчаяно се нуждаем от жив образец за опити. Какви са физическите ви ограничения? Как създания като вас откликват на крайностите в болката и страха? Искаме да проведем изпитания със стимули, които не виждаме във вашите бази данни. Имам намерение Ритцер Брюхел да живее много, много дълго.

Ритцер Брюхел вероятно е най-извратеният човешки тип, който можете да намерите. Но някак си му се струваше, че това може и да не е най-умното нещо за казване тук и сега. Вместо това Езр просто кимна. И за първи път разбра как Ритцер може да си получи заслуженото за престъпленията. Кошмарът на Пастира за паяците щеше да продължава до края на живота му.