Върнър Виндж
Дълбина в небето (18)

15.

Томас Нау стоеше пред прозореца на спалнята си и гледаше навън. В действителност покоите му се намираха на петдесет метра във вътрешността на Диамант Едно, но гледката беше от най-горните части на Хамърфест. Откакто настъпи Изгревът, владенията му непрекъснато се разширяваха. След прокопаването на Диаманта по кристалната структура се получиха съвсем прилични стени и помещения, а шлифоването и гравирането им щеше да отвори работа чак до края на живота на оцелелите майстори занаятчии. Нау държеше фризовете по стените да са също толкова съвършени като най-добрите образци в родния свят на Новородените. Мястото около Хамърфест вече беше старателно подравнено и покрито с метални плочки от златната мина на Диамант Две.

Арахна висеше на половината път насред небето — искрящ синьо-бял диск. Кристалните стени на замъка пречупваха нейната светлина и я правеха мека и приглушена. Сега навсякъде цареше спокойствие, пълна противоположност на ада през първите Мсек от настъпването на Изгрева и годината след това. Нау работи неуморно цели пет години, за да се сдобие с тази красива гледка и да си осигури спокойствие.

Пет години. А колко ли още щяха да останат приковани на това място. Най-оптимистичната прогноза на специалистите гласеше: трийсет-четиридесет. Толкова, колкото ще са необходими за Паяците да доразвият своята индустрия. Странно как се навързаха събитията. Това наистина беше Изгнание, макар че там, на Балакреа, си го представяха по съвсем друг начин. Както обикновено мисията бе добре премислен риск, но със съвсем различна цел от предишните експедиции — да се отдалечат за няколко века от самоубийствения политически режим в техния свят и на спокойствие да развият проектите си далеч от плагиати, готови да откраднат всяка идея. Освен това тя им даваше златен шанс да изследват тайните на цивилизация, която не принадлежи към човешката общност. Нау обаче изобщо не предвиди появата на Чуенг Хо.

Добитите от Чуенг Хо знания представляваха научния фундамент, върху който се градеше цивилизацията на Новородените на Балакреа. Томас Нау посвети целия си живот в изучаването на историята и характерните особености на Търговците. Но едва когато ги срещна лично осъзна колко различни от тях са Спекулантите. Ръководителите им се оказаха мекушави и наивни, а заразяването им с вируса на гнилия мозък, причиняващ временни халюцинации, се оказа също толкова лесно, колкото и да ги нападнат от засада. Но въвлечени веднъж в битка, Спекулантите се сражаваха като дяволи, въоръжени със стотици неприятни изненади, които очевидно бяха подготвили от по-рано. Унищожаването на техния флагмански кораб още през първите сто секунди вместо да ги обезкуражи, направи от тях още по-кръвожадни воини. Когато най-сетне вирусът ги натръшка, се оказа, че и двете страни са пострадали сериозно. По време на настъпилото затишие Нау допусна втората фатална грешка спрямо представителите на Чуенг Хо. „Гнилият мозък“ можеше да ги обезвреди лесно, но след това нямаше как да ги фокусират, а знанията на техните учени му бяха необходими. Първите разпити, проведени още на бойното поле, потръгнаха зле. Ето защо той смени тактиката и призова оцелелите да се обединят и да си сътрудничат, независимо към коя от двете страни са принадлежали преди това.

Сега клиниката за фокусиране в най-горната част на Хамърфест беше оборудвана с техника от корабите и на двете флоти. Тук-там из руините все още можеха да се открият действащи устройства, които да им влязат в работа. За всичко останало обаче разчитаха предимно на суровините, които успяха да извлекат от света на Паяците.

Трийсет или четиридесет години. Трябваше да издържат. Разполагаха с достатъчно камери за летаргичен сън, в които да поберат оцелелите. Но главната задача бе да разберат, колкото се може повече за цивилизацията на Паяците, да научат езика им, тяхната история и култура. За да успеят с всичко, разпределиха работата на Бдения: дежурства от по няколко Мсек и година-две в летаргичен сън. Някои обаче — преводачите и повечето учени — щяха да прекарат повечето време в Бдение. Останалите — пилоти и стратези — им трябваха предимно през първите години; после щяха да са свободни чак до края на мисията. Нау разясни всичко това на срещи с Новородените и хората от Чуенг Хо. Повечето от обещаното беше истина. Експертите на Чуенг Хо нямаха равни в такъв тип операции; с малко повече късмет всеки от жителите на лагера щеше да преживее десет-дванайсет години лично време, докато трае Изгнанието. Нау обаче имаше намерение да се зарови в библиотеката на Спекулантите и да навакса пропуснатите от него знания, които владееше всеки от представителите на Чуенг Хо.

Той опря ръка на прозореца. Беше топъл като килимите на Новородените, с които покриваха стените. В името на Заразата, украсата за стени на Чуенг Хо беше съвършена. Дори гледана под ъгъл, картината не даваше никакво изкривяване на перспективата. Нау тихичко се изсмя. Май накрая ще се окаже, че на Спекулантите се пада най-леката задача по време на Изгнанието. Те имаха по-голям опит с Бденията, докато той… За момент Нау си позволи да даде воля на самосъжалението. Все някой отговорен и компетентен човек трябваше да остане на Бдение чак до самия край. За съжаление има само един подходящ и името му е Томас Нау. Оставен без надзор, Ритцер Брюхел щеше да избие и без това оскъдните човешки ресурси, които в никакъв случай не трябваше да хабят необмислено. Или пък да стори всичко възможно, за да убие самия Томас Нау. На Анне Рейнолт безусловно можеше да се разчита, но само ако всичко върви по предварителния план; случеше ли се нещо непредвидено обаче… Все пак накрая май успя да измами Чуенг Хо. А след проведените разпити Нау беше почти сигурен, че не е останала нито една неразкрита тайна. Но ако Чуенг Хо отново успееха да организират заговор, тогава с Анне Рейнолт е свършено.

Оказва се, че Томас Нау ще е близо стогодишен, когато най-сетне види амбициите си осъществени. Това по стандартите на Балакреа беше средната възраст. Нау отрони въздишка. Така да бъде! Медицината на Чуенг Хо също нямаше да стои на едно място през времето, което им оставаше. А после…

Стаята се разклати и той усети някакъв беззвучен тътен. От ръката, с която се опираше на прозореца, вибрациите преминаха по цялото му тяло. Това беше третото разместване на скалите през последните 40 Ксек.

От леглото в другия край на стаята се подаде едно от момичетата на Спекулантите.

— Какво…

Още сънена, Киви Лин Лизолет се озова във въздуха от рязкото движение, което направи. Беше работила три дни без почивка, опитвайки се да открие положение, в което скалите най-сетне ще са стабилно закрепени. Момичето се огледа с мътен поглед. Вероятно още не можеше да осъзнае какво точно я е събудило. Тя забеляза Нау да стои край прозореца и по лицето й се разля съчувствена усмивка.

— О, Томас, пак ли не можа да заспиш от тревоги?

Киви протегна мамещо ръце към него. Той се усмихна и кимна с глава. Дявол да го вземе, тя почти улучи истината! Нау прелетя плавно през стаята и спря, подпирайки ръка в стената над главата й. Тя го прегърна и двамата отново се понесоха, пропадайки бавно надолу към леглото. Нау я притисна към себе си и усети здравите й крака да се сключват около кръста му.

— Ти направи каквото е по силите ти, Томас. Не се измъчвай повече, всичко ще бъде наред.

Ръцете й нежно разрошиха косата на врата му. Той я усети, че трепери. Именно тя, Киви Лизолет, се измъчваше тайно и би работила до премала, за да увеличи поне с един процент техните шансове за оцеляване. Двамата плаваха из въздуха, потънали в мълчание, докато гравитацията не ги върна обратно в купчината дантела, която им служеше за легло.

Ръцете на Нау започнаха леко да докосват тялото. Той усети как напрежението постепенно изтича от нея. Много неща се объркаха в тази мисия, но Киви Пен Лизолет можеше да се брои за едно от малкото завоевания. Беше на четиринайсет — преждевременно узряла, наивна, упорита и своенравна — когато Нау завладя флотата на Чуенг Хо. Момичето понесе нормално заразяването с вируса на „гнилия мозък“ и можеше да бъде фокусирано. Известно време той се колебаеше дали да не я направи своя държанка за лично забавление. Слава на Заразата, че не го стори!

Първата година момичето прекара повечето време в неговата стая и плачеше почти непрестанно. Когато Дием „уби“ майка му, то стана първият и най-предан колаборационист. Нау направи всичко възможно да утеши Киви. Отначало изпробваше умението си да убеждава и манипулира, надявайки се по-късно чрез нея да спечели и останалите Спекуланти. С течение на времето обаче се убеди, че това момиче може да е много по-опасно, отколкото допускаше отначало. Ако успееше да го опитоми, то щеше да му помогне дори в най-сложните операции. Киви беше прекарала почти цялото пътуване от Триланд до света на Паяците в Бдение. Тя умееше да постига съсредоточеност, близка до тази на фокусираните, изучавайки конструкторните технологии, животоподдържащите системи, теория и практика на търговията. Странно защо едно дете получаваше такива привилегии и неограничен достъп до всички познания на цивилизацията Чуенг Хо? Както повечето семейства от Чуенг Хо, фамилията Лизолет имаше тайни, свои собствени традиции и култура. По време на разпитите той почти успя да изтръгне обяснение за тази загадка от майката на момичето. Фамилията използваше времето на полетите за възпитание на децата от женски пол, които по-късно ставаха лидери сред останалите членове на Лизолет. Ако всичко вървеше по плана на Кира Пен Лизолет, момичето щеше да е готово за следващия етап от обучението, който трябваше да се проведе в системата на Изчезващата и да бъде контролиран изцяло от майка й.

Всичко това напълно отговаряше на плановете на Томас Нау. Киви беше млада, талантлива и изпитваше огромна нужда от някого, на когото да се посвети. Можеше да преминава от Бдение в Бдение, без да изпитва нужда от почивка и летаргичен сън — така както постъпваше и самият той. Щеше да му прави компания през цялото време. Освен това можеше да изпробва действието на всеки свой следващ план върху нея. Киви беше много умна и с независим характер. Даже сега, след смъртта на майка й и горчивия пример на останалите оцелели, той все още не можеше напълно да й се довери. Манипулирането на Киви се превръщаше в постоянно изпитание за нервите му. Най-накрая разбра къде се крие опасността и взе предпазни мерки.

— Томас… — Тя го гледаше право в очите. — Мислиш ли, че някога най-сетне ще успея да стабилизирам скалите?

Имаше основание да се притеснява. Ритцер Брюхел и дори самият Томас Нау на млади години едва ли биха се досетили, че правилната реакция на такъв въпрос не трябва да е нито заплаха, нито неодобрение.

— Да, разбира се, все ще измислиш нещо. Заедно ще измислим нещо. Сега обаче е най-добре да си починеш няколко дни, става ли? Идва ред на стария Тринли да дежури. Нека известно време той сам се грижи за баланса на скалите.

Смехът на Киви прозвуча много по-младежки, отколкото изглеждаше самата тя.

— Да, бе — Фам Тринли! — Това бе единственият сред заговорниците на Дием, към когото тя изпитваше по-скоро презрение, отколкото гняв. — Не помниш ли какво стана последния път, когато отговаряше за баланса? Приказките му бяха по-големи от делата и докато се усети скалата вече се носеше с три метра в секунда извън L1. После пък се престара…

Тя отново избухна в смях. Момичето на Спекулантите можеше да се смее на най-невероятни неща. Това също беше загадка, чийто отговор предстоеше да открие.

Лизолет утихна за известно време. Когато заговори отново, тя пак успя да изненада Пастира.

— Всъщност… Сигурно си прав. Ако е само за четири дни, ще направя така, че дори Тринли да не може да нанесе непоправими щети. Имам нужда да се откъсна за малко от работата, да погледна проблема отстрани. Дали пък да не оградим скалите с ров… Освен това татко се е събудил за своето Бдение. Ще ми се да прекарвам повече време с него.

Тя го погледна. В очите й се четеше безмълвна молба да я освободи от дежурство.

Хм. Понякога резултатите от манипулацията не бяха точно такива, каквито ги очакваше. Можеше да се обзаложи, че едва ли ще прекарат заедно свободното й време. „Все още мога да я спра.“ Ако приеме молбата й с видимо неудоволствие щеше да я накара да се засрами. Не, не си струва, не и сега. „А когато нещо не се забранява, тогава нека позволението бъде дадено щедро и от все сърце.“ Той я притисна още по-силно към себе си.

— Точно така. Все някога и ти трябва си починеш.

Тя си отдъхна, после се усмихна пакостливо и се хвърли върху него на леглото. Нито един от двамата не проговори дълго време след това.

В леглото Киви Лизолет си оставаше недодялана хлапачка, но поне охотно възприемаше новостите и беше склонна да им се поддава. Томас Нау пък имаше дълги години пред себе си, за да я научи. Виж, с Кира Пен Лизолет не разполагаше с толкова много време, освен това тя беше упорита зряла жена, която непрекъснато се съпротивляваше. Нау се усмихна при спомена за нея. И майката, и дъщерята му служеха добре, макар и по различен начин.

 

 

Али Лин не принадлежеше към фамилията Лизолет, а беше едно от завоеванията на Кира Пен Лизолет. Признаваха го за ненадминат, когато ставаше дума за паркове — същински гений, един на милиард. Освен това беше баща на Киви. Майка и дъщеря много го обичаха, макар че като мъж нямаше шанс да стигне влиянието и властта на Кира или да се превърне в онова, което Киви щеше да стане някой ден.

Въпреки това обаче Али Лин се оказа много важна личност за Новородените — почти колкото всички останали фокусирани. Беше един от малцината, които разполагаха с лаборатория извън пределите на Хамърфест. При това нито Анне Рейнолт, нито друг наблюдател от Новородените надничаше през рамото му, докато работи.

Сега двамата с Киви седяха под стволовете на дърветата в парка на Чуенг Хо и предпазливо играеха на старата игра с буболечките. Тя пристигна тук преди 10 Ксек, а Папа — малко по-рано. Накара я да определи състава на ДНК на новия вид торен паяк, който култивира наскоро. Дори като фокусиран се доверяваше напълно на нейните способности, въпреки че проверяваше резултатите всяка Ксек. През останалото време беше погълнат да изучава листата, добивайки вид на изпаднал в транс човек. Мечтаеше как ще се яви пред Анне Рейнолт с плановете за проекта, който тя му възложи.

Киви гледаше съсредоточено към почвата под краката си. Дърветата наоколо бяха цъфтящи амандори, а клоните им обикновено се стремяха все надолу, обгръщайки стеблото в нещо като гъсто оплетена колиба. Дори без наличието на гравитацията синевата на небето и посоката, в която растяха техните клони, даваха приблизителна ориентация.

Най-големите живи същества в парка бяха пеперудите и пчелите. Тя се заслуша в тяхното жужене. От време на време покрай ухото й профучаваше нещо като жив куршум. Пеперудите се виждаха навсякъде. Те се ориентираха по изкуствената светлина и посетителите можеха да добият представа за „горе“ и „долу“ по техния полет. В този момент наоколо нямаше други човешки същества — паркът беше официално затворен за ремонт на поддържащите системи. Слава богу, че Томас Нау не се опита да й припише тази лъжа. Истинската причина за затварянето всъщност стана нарасналата популярност на парка. Новородените го харесваха не по-малко от Чуенг Хо. Мястото се оказа толкова пренаселено, че Киви установи първите признаци за срив в поддържащата система — малките торни бръмбари вече не оцеляваха дълго в него.

Тя се загледа в унесеното изражение на баща си и се усмихна. Все пак това донякъде си беше истински ремонт.

— Ето ги най-новите екземпляри. Тях ли търсеше, Папа?

— Хм. — Той дори не вдигна очи от работата си и едва по-късно проумя какво му е казала. — Така ли? Я дай да ги видя, Киви.

Тя му подаде листото.

— Виждаш ли — ето тук и тук. Това е точно образецът, който искахме да получим. Ще трябва само малко да коригираме първоначалните данни.

Папа искаше да създаде нов вид с повишен метаболизъм, който обаче не влияе на репродуктивната система. Насекомите в парка не произлизаха от бактерии и борбата за оцеляване се водеше между техните геноми.

Али вдигна очи от листото в ръцете си. После се усмихна нежно, сякаш едва сега я забеляза.

— Браво, веднага схвана мултипликацията.

Думите му внезапно пренесоха Киви Лин Лизолет обратно в миналото. От девет до четиринайсет тя се учеше да бъде една от фамилията Лизолет. По това време се чувстваше доста самотна, но майка й все гледаше да е някъде наблизо около нея. Момичето измина дълъг път, докато порасне и се научи да се справя сама в космическия мрак. Научи много за животоподдържащите системи — област, в която баща й беше един от най-големите специалисти; усвои механизмите и строежа на клетката, откъдето произхождаха и всички конструкции, с които работеше майка й. Но преди всичко тя разбра каква радост е да си до някой близък човек, когато се събужда от летаргичен сън. И двамата й родители прекараха част от пътуването в хладилните камери, прехвърляйки своите задължения на нея и някои от дежурните техници.

Сега майка й беше мъртва, а баща й — фокусиран. Цялата му същност беше концентрирана върху едно-единствено нещо — биологичен мениджмънт на екосистема. Въпреки неговото състояние обаче двамата все още можеха да си общуват. През годините след атаката на Новородените баща и дъщеря прекарваха известно време заедно по време на Бденията. Киви продължаваше да се учи от него. Понякога, когато затъваха в сложните въпроси на биологичното равновесие, баща й толкова се съсредоточаваше в работата си, че почти забравяше за своята дъщеря. Също както постъпваше и в нейното детство.

Сега Киви изучаваше новите образци насекоми, но повече наблюдаваше баща си. Знаеше, че е на път да приключи с проекта за торен бръмбар или поне със съществена част от него. Опитът й подсказваше, че известно време след това ще бъде по-общителен, докато неговият фокус търси нов обект. Киви се усмихна на себе си. „Именно аз ще му предложа новия проект.“ Почти същото целяха и Рейнолт, и Томас, така че всичко зависеше от това дали ще подходи правилно.

„Ето точно сега е моментът.“ Али Лин въздъхна, втренчен в клоните и листата пред себе си. Киви имаше на разположение около петдесет секунди. Тя се спусна от клона, върху който седеше и се закрепи с единия крак към корените, за да не полети във въздуха. После измъкна сферата с бонзая, който беше откраднала, и му го подаде.

— Помниш ли това, Папа? Едни наистина, ама наистина миниатюрни паркове.

Този път той не игнорира думите й, а се обърна бързо към нея с реакцията на почти нормален човек. Очите му се разшириха при вида на съвършената сфера.

— Да! С изключение на светлината това е напълно затворена екологична система.

Киви му подаде празната сфера. Сферите с бонзаи бяха нещо обичайно за междузвездните кораби. В тях имаше всички форми на живот — от мъх до живи организми. Те представляваха сложна жива система — също като този парк например.

— Това тук не е толкова сложно като проблемите, с които се справяме в момента. Чудя се обаче дали ще можеш да ни помогнеш.

Всяко предизвикателство към неговата професионална чест можеше да мобилизира Али. Действаше почти безотказно като любовно предизвикателство. Сега на Киви оставаше само да дръпне правилната струна. Той разглеждаше трескаво сферата, сякаш проверяваше размерите й с ръце.

— Мога да се справя! Последните ми изобретения действат безпогрешно… Искаш ли да ти направя дори малко езерце, а може би и липидна верига.

Киви кимна с глава.

— А в следващия етап от експеримента мога да направя торните паяци по-малки и с разноцветни крила.

— Да.

Рейнолт би позволила той да се потруди още малко над торните насекоми. Те бяха много по-важни от всичко друго в парка, защото по време на битката изчезнаха безвъзвратно много от живите системи. Работата на Али щеше да осигури ограничени животоподдържащи модули из всички действащи структури на двата лагера. Подобна задача щеше да коства на специалистите от Чуенг Хо дълго и мъчително ровене из базата данни на флотата. Но Папа беше едновременно и гений, и фокусиран. Ето защо можеше да се справи с работата без чужда помощ, при това само за няколко Мсек.

На Папа просто му трябваше лек тласък, за да се ориентира в правилната посока — нещо, на което тази стара кранта Анне Рейнолт едва ли е способна. Така че…

Усмивката на Али Лин внезапно се разтегна от ухо до ухо.

— Обзалагам се, че мога да надмина дори Чудесата на Намджем. Ето виж — филтрационната мрежа ще минава оттук. Храстите ще са стандартни, може би съвсем малко попроменени, за да подхождат на новите ми видове насекоми.

— Да, точно така — отвърна Киви.

Двамата успяха да проведат съвсем нормален разговор за около сто секунди. След това баща й отново беше обзет от нечовешка концентрация, благодарение на която „дребните промени“ щяха да се превърнат в нови научни открития. Най-трудната част от задачата трябваше да се извърши на микробиологично ниво, където Киви с нищо не можеше да помогне. Тя се усмихна на баща си и едва не посегна да докосне рамото му. Майка й със сигурност щеше да се гордее и с двамата. Папа беше на път да въведе съвсем нови методи, каквито не съществуваха със сигурност поне в тяхната база данни. Киви си представи какви прекрасни микропаркове можеше да се получат. Резултатът вероятно щеше да надхвърли и най-смелите й очаквания.

Бонзаите на „Далечно съкровище“ не бяха по-големи от този — трийсет сантиметра в диаметър. Някои живееха по двеста години — затворени екосистеми от растителни и животински организми, които дори стимулираха изкуствената еволюция. Този проект обаче изискваше огромни средства и дори Чуенг Хо не можеше да го изпълни докрай. Да се създаде подобно нещо единствено с ресурсите на мисията би било истинско чудо. Ако Папа успееше да намери изход…

Хм. Повечето хора — в това число и Томас — смятаха, че Киви е била възпитавана един ден да стане боец и да продължи военната кариера на майка си. Те просто не можеха да схванат същината на подготовката, която получи в детството си. Лизолетите бяха Чуенг Хо. Умението да се воюва заемаше едва второ място. Вярно, Киви беше обучавана да води битка; наистина майка й имаше намерение да я обучи така, че да оцелее дори „когато всички други се провалят“. Но въпреки това в основата на всичко беше Търговията. Търговските отношения и осигуряването на печалба. Сега Чуенг Хо бяха подчинени от Новородените. Слава богу, Томас се оказа порядъчен човек, пък и работеше най-много. Ето защо тя му помагаше с всички сили; трябваше да спасят поне онова, което е останало от двете експедиции. Томас нямаше вина, че именно нейните хора провалиха всичко.

В края на краищата нямаше никакво значение, че Томас не схваща основните принципи на тяхната цивилизация. Киви се усмихна на празната пластична сфера, представяйки си как би изглеждала тя, населена със създанията на баща й. В цивилизованите общества цената на един бонзай се равняваше на космически кораб. А тук? Е, отговорът на този въпрос засега можеше да почака. Томас едва ли би приел с разбиране лекомислената й постъпка. Той категорично забрани рекламата, презапасяването и лихварството. „О-хо, май се налага да променя тия негови схващания.“ После ще е много по-лесно да получи разрешение. Тя продължаваше да се надява, че в края на краищата традициите и разбиранията на Чуенг Хо ще бъдат възприети от Новородените, а няма да се случи обратното.

Тъкмо се зае с проучването на нова серия образци, когато изпод краката им се разнесе трясък, сякаш нещо се цепеше на парчета. Идваше откъм далечната част на парка. Отначало Киви не разпозна звука. „Капакът върху пода.“ Той беше предназначен само за извънредни случаи, а отварянето му щеше да унищожи безценния мъх под дърветата, отглеждан с толкова грижи и търпение. Дявол да го вземе!

Киви се смъкна от удобното си малко гнездо сред клоните и предпазливо се заспуска надолу като внимаваше да не счупи някоя вейка или пък да нарани мъха отдолу. Влизането в парка, когато е официално затворен, беше дребно нарушение, но — дявол да го вземе, и тя би го сторила, ако имаше нужда да остане за малко насаме сред дърветата. Съвсем друго нещо беше влизането през отвора в пода обаче — отварянето му би развалило илюзията за безкраен лес и щеше да повреди килима от мъх. Кой ли беше способен на подобна дързост, особено когато Новородените следяха толкова строго за спазването на правилата и разпоредбите.

Киви увисна над най-ниския слой листа. След секунда щеше да види нарушителя. Вече го чуваше как се приближава. Беше Ритцер Брюхел. Заместникът на Пастира тъпчеше безогледно мъха и ругаеше по адрес на нещо в храстите. Ама си го биваше речникът му! Киви беше още новак и попиваше с настървение всяка новост от попържните, които достигаха до слуха й. Брюхел беше вторият по важност човек сред Новородените, но служеше за първокласно доказателство, че и техните лидери понякога са некадърници. Томас очевидно си даваше сметка, че тоя приятел е много лош актьор; ето защо нареди личните помещения на неговия заместник да са извън диамантените скали, на „Невидима ръка“. Освен това Брюхел даваше дежурства като повечето редови членове на екипажите. А горкият Томас старееше година след година, жертвайки се в името на безопасността. В същото време заместникът му прекарваше буден само десет на всеки 40 Мсек. Ето защо Киви не успя да го опознае добре. Но и това, което знаеше за него, я отвращаваше. „Ако на тоя некадърник можеше да се разчита дори само за едно нещо, Томас нямаше да пропилява живота си.“ Тя продължаваше да стои притихнала и неподвижна. „Ама че мръсен език.“ Но в думите му се усещаше някакво скрито, потискано чувство, каквото рядко се срещаше в ругатните на другите хора. Попържните на Брюхел звучаха така, сякаш той наистина мисли всичко онова, което казва.

Киви шумно си проби път сред храсталака като се стремеше да остане на половин метър над слоя мъх, така че да се изравни с ръста на натрапника.

— Паркът е затворен за ремонт, Пастирю.

Брюхел подскочи от изненада. Той не успя да проговори още няколко секунди след това беше интересно да се наблюдава как бледата му розова кожа постепенно става тъмночервена.

— Ах ти, малка… Ами ти какво правиш тук?

— Занимавам се с поддръжката. — Това обаче беше твърде далеч от истината, затова тя побърза да контраатакува. — А вие какво търсите тук?

Физиономията на Брюхел стана още по-застрашителна. Той се оттласна нагоре и лицето му се озова десет сантиметра над Киви. Сега обаче и неговите крака се люлееха във въздуха.

— Не е работа на някаква отрепка да ме разпитва.

В ръка държеше своята ужасна стоманена палка. Приличаше на обикновена метална тръба, само дето тук-там имаше гравирани по-тъмни орнаменти. Той се подпря на една ръка и съсече с палката светлия венец, който клоните образуваха над главата на Киви.

Сега вече и Киви се ядоса. Тя сграбчи един от по-ниските клони и се издигна нагоре, така че отново да гледа Брюхел в очите.

— Това е вандализъм, а не обяснение.

Тя знаеше, че Томас нареди паркът да бъде пазен грижливо и унищожаването на растителността в него беше еднакво нарушение както за Чуенг Хо, така и за Новородените.

Заместникът на Нау така се вбеси, че започна да бърка думите и да заеква.

— Не аз, а вие сте вандали. Паркът доскоро беше толкова красив! Чак не е за вярване, че е дело на отрепки като вас. Сега обаче се опитвате да го унищожите. Вчера бях тук и видях, че сте пуснали вредители в него.

Той отново размаха металната палка и това движение размести елементите на отходната мрежа, скрита сред стволовете. Из въздуха около тях се разлетяха насекомите, които живееха в нея, а след тях плавно се проточиха сребърни нишки. Брюхел се облещи и размаха ръце, за да разгони гнездата на пчелите, мъртвите листа и другите отпадъци, които образуваха облак около тях.

— Ето, видя ли? Какво още сте отровили?

И той се приближи плътно до нея, наблюдавайки я свирепо отгоре.

За миг Киви стоеше мълчаливо, неспособна да разбере за какво говори той. Едва ли имаше предвид точно това, което каза. Но как е възможно да е такъв невежа?! „Не забравяй, че си имаш работа с истински будала!“ Тя се оттласна, така че пак да се озове по-горе от Брюхел, и му изкрещя в лицето:

— Това е парк в условията на нулева гравитация, дявол те взел! Как според тебе в такъв случай въздухът може да се пречиства от летящия наоколо боклук? Тук винаги е имало торни насекоми… На всичкото отгоре в момента им се налага да работят още по-усилено от преди.

Киви не искаше казаното от нея да прозвучи толкова рязко, но вече нямаше връщане назад и сега гледаше заместника на Пастира от горе на долу, сякаш насреща си имаше внушителна купчина боклук.

Двамата се бяха издигнали над най-ниските клони и сега с крайчеца на окото си Киви можеше да зърне Папа под тях. Небето отгоре бе безкрайно и синьо, закрито тук-там от някое по-гъсто разклонено дърво. Тя усещаше с тила си топлината на изкуствената слънчева светлина. Ако още няколко пъти се издигнеха нагоре, накрая щяха да си ударят главите в прозрачния купол на парка. Киви се разсмя.

Брюхел продължи да мълчи и само я гледаше втренчено. През цялото време потупваше металната палка о дланта на ръката си. Носеха се различни слухове какво е истинското предназначение на тъмните гравюри в метала; на всички обаче беше ясно какво иска Ритцер Брюхел да си мислят хората за това. И когато насочеше палката си към някого, той сякаш не очакваше да срещне отпор. Киви се насили и му се усмихна с най-прелъстителната си усмивка.

Брюхел остана неподвижен още известно време. Погледът му беше съсредоточен някъде зад гърба й. После, без нито дума повече, той се оттласна, поколеба се за миг, намери опора в един клон и се гмурна обратно към капака на пода.

Киви мълчаливо се отдалечи. Усещаше как по цялото й тяло пълзят странни тръпки, които стигнаха чак до върховете на пръстите. В първия момент дори не можа да определи какво е това. Но паркът… Колко прекрасно място беше той, когато Ритцер Брюхел си отиде! Сега вече можеше да различи и тихото жужене на пеперудите, което убягваше от слуха й, докато се бореше с гневния пристъп на заместника на Пастира. Най-сетне успя да даде име на изтръпването, сковало цялото й тяло: ярост и страх.

Киви Лин Лизолет беше дразнила и гневила доста хора през живота си. До началото на експедицията възприемаше това като хоби. Майка й казваше, че е нещо като несъзнателен протест, задето я оставят толкова дълго време сама сред звездите. Може и така да е било. Но освен всичко й доставяше огромно забавление. А това е нещо различно.

Тя пое обратно към гнездото, което баща й си беше устроил сред дърветата. Наистина успя да разгневи доста хора през изминалите години. В онези блажени времена много пъти беше докарвала Езр Вин на крачка от апоплексията. „Горкият Езр, как ми се ще…“ Но сега всичко беше толкова различно. Усещаше промяната в очите на Ритцер Брюхел. Този човек наистина едва се сдържаше да не я убие. Вероятно единствената мисъл, която го спираше бе, че рано или късно Томас ще разбере истината. Но успееше ли да я приклещи някъде сама, където няма наблюдателни камери…

Ръцете на Киви още продължаваха да треперят, когато се върна при Али Лин. Папа! Сега й беше толкова необходим — да я прегърне здраво, да я утеши и успокои. Но Али Лин дори не я погледна. Папа беше фокусиран от няколко години, но Киви още помнеше добрите стари времена. Тогава… Папа щеше да се втурне още при първите гневни реплики и да се хвърли между нея и Брюхел, независимо дали я има металната палка или не. Сега обаче… През последните няколко мига Киви следеше съсредоточено всяко движение на Ритцер Брюхел, но все успя да забележи и някои дребни подробности: Али седеше напълно неподвижно, вглъбен в своите схеми и анализи. Той добре чу кавгата и дори погледна към тях, когато гласовете им станаха твърде високи, но в очите му имаше една-единствена настойчива молба: не ме безпокойте.

Киви протегна трепереща ръка да докосне рамото му. Той потръпна, сякаш пъдеше досадно насекомо. Въпреки че Папа беше още жив, понякога изглеждаше по-мъртъв дори от майка й. Томас твърдеше, че фокусирането е обратим процес, но нейният баща и останалите фокусирани му трябвали точно в това състояние. Освен това Томас беше отраснал и възпитан като един от Новородените. А те използваха Фокуса, за да превръщат хората в своя собственост. И се гордееха с това. Мнозина от оцелелите Чуенг Хо смятаха, че твърденията за обратимостта на фокусирането са си чиста лъжа. Поне до този момент нито един от заразените с вируса не бе възвърнал предишния си облик. „Томас не би лъгал за нещо толкова важно.“

Но тъй като двамата с Папа се справяха много добре със задачите, може би той съвсем скоро щеше да бъде пак същият като преди. В края на краищата Фокусът беше като смъртта, от която връщане няма.

Тя отново зае мястото си в гнездото и се съсредоточи върху последните образци. Процесорите бяха започнали да показват началните резултати от въведените данни, докато тя се е карала с Ритцер Брюхел.

Папа щеше да остане много доволен.

 

 

Нау продължаваше да се среща с Управителния съвет на флотата на всяка Мсек. Съставът му се менеше по време на всяко Бдение. Днес обаче Езр Вин присъстваше; щеше да е много любопитно да види реакцията на момчето, когато му поднесе подготвената изненада. Ритцер Брюхел също беше тук, затова помоли Киви да не идва. Нау се усмихна на себе си. „Проклет да съм, ако можех да предположа колко дълбоко е способна да уязви един мъж.“

Нау обедини сбирките на съвета със срещите на своите хора и наричаше тези съвещания „координиране на Бденията“. Целта му бе отново да подчертае, че независимо от различията и враждата помежду им сега те са едно цяло и от това зависи тяхното оцеляване. Срещите обаче не бяха така важни за него като личните му разговори с Анне Рейнолт, Ритцер Брюхел и консултациите с хората от охраната. Те служеха по-скоро на редовите участници в Бденията, но въпреки това и на тях се вършеше съществена работа. Нау махна с ръка към дневния ред на екрана.

— И така, по последната точка — експедицията на Анне Рейнолт до слънцето. Анне?

Анне не се усмихна на шегата и го поправи:

— Става дума за доклада на астрофизиците, Пастирю. Най-напред обаче искам дебело да подчертая — необходим ни е поне един специалист в тази област, който да не е фокусиран. Известно ви е колко трудно се обобщават техническите резултати.

Нау въздъхна тежко. Тя повдигна този въпрос и в разговора им на четири очи.

— Анне, не разполагаме с достатъчно ресурси. Има само трима оцелели специалисти от астрофизиците.

И всички те си бяха откачени още преди да ги фокусират.

— Въпреки това имам нужда от аналитик със здрав разум. — Тя сви рамене. — Да продължим нататък. По ваше нареждане данните в два от докладите на сегашното Бдение са събирани още отпреди Изгрева. Държа да подчертая, че астрофизиците са имали на разположение пет години, за да подготвят рапорта си. — Рейнолт махна с ръка и пред тях се появи картина на модифицирана совалка на Чуенг Хо. Отстрани имаше допълнителни резервоари за гориво, а сензорните устройства на носа й бяха разположени нагъсто като гора. От едната страна на пилотската кабина имаше сребристо платно-щит, прикрепено върху съвсем слаба и неустойчива рамка. — Точно преди Изгрева доктор Ли и доктор Уен се спуснаха с този апарат ниско над Изчезващата. — Друг екран показа траекторията на техния полет и крайната точка, до която бяха стигнали — близо петстотин километра над повърхността. — Благодарение на правилното разположение на платното успяха близо един ден да поддържат постоянна орбита.

Благодарение на „умните глави“ на Джау Ксин този полет завърши успешно. Нау кимна към Ксин:

— Добре свършена работа, главен пилот.

Ксин се ухили.

— Благодаря, сър. Ще има какво да разказвам на децата си.

Рейнолт се направи, че не е чула коментара. Тя активира допълнителни екрани, които показваха повърхността на Изчезващата от ниска орбита и в различни спектрални гами.

— В самото начало ни беше изключително трудно да анализираме данните.

Сега вече звучаха и записи от гласовете на двете „умни глави“. Ли беше от Новородените, но другият глас говореше с диалекта на Чуенг Хо. Това трябваше да е Уен.

— Отдавна знаем, че Изчезващата има маса и плътност на нормална звезда гигант. Сега вече можем да изработим и подробни карти на вътрешната температура и плътност…

Д-р Ли го прекъсна с типичното за него нетърпение:

— … Но ни трябват повече микросателити… А ресурсите ни са направо жалки. Нужни са най-малко двеста и то точно по времето на Изгрева.

Рейнолт прекъсна звука.

— Успяхме да им осигурим сто микросателита.

Засветиха още няколко екрана — Ли и Уен, но вече в Хамърфест след настъпването на Изгрева. Двамата продължаваха да спорят непрекъснато. Докладите на Рейнолт обикновено бяха в този вид — поредица от картини, схеми и звук.

Сега пак се чуваше гласът на Уен. Звучеше уморено.

— Дори в стадия, когато не свети, ядрото й запазва своята плътност и не се наблюдават никакви промени и деформации. Турбулентността на повърхността стига едва десет хиляди километра навътре. Но как? Как? Как?

Ли:

— Дори след Изгрева вътрешната структура изглежда непроменена.

— Не можем да кажем това със сигурност, нито можем да приближим повече, за да потърсим по-категорични доказателства.

— Напротив, видът й е типичен за нейния разред. Имаме модели…

Тонът на Уен отново се промени — сега говореше бързо, с болезнено напрежение в гласа.

— Независимо от цялата информация, която събрахме, пак сме изправени пред една неразрешима загадка. Изгубих пет години да анализирам данните, а не съм мръднал на крачка от онова, което е било известно и на астрономите от Зората на цивилизацията. Но в ядрото все трябва да стават някакви промени, в противен случай ще се наблюдава деформация.

Отговорът на колегата му прозвуча сприхаво.

— Очевидно е, че дори във фазата на изчезване звездата продължава да излъчва, но лъчите имат съвсем слабо действие.

— Но как става това? Как? И ако е възможно такова нещо, тогава защо не е нарушен най-горният слой?

— Конверсията е ниско във фотосферата, ето това е деформацията! Затова, тъпа главо, ще използвам схемите от твоя собствен софтуер, за да ти го покажа!

— Не става. Тия дрънканици с нищо не са по-различни от онова, което вече знаем.

— Но аз разполагам с данни!

— Е, и? Твоите алабализми са…

Рейнолт прекъсна звука.

— Така продължава дни наред. През повечето време двамата говорят на някакъв техен си жаргон, какъвто често използват тандемите, състоящи се от фокусирани.

Нау се изопна на стола.

— Ако са способни да разговарят единствено помежду си, тогава няма никакъв шанс да разберем нещо от тях. Загубихме ли ги?

— Не и в обичайния смисъл. Д-р Уен е толкова обезсърчен от измамените си надежди, че взе да отчита и случайните, по-второстепенни и незначителни явления. При нормално съзнание това може и да доведе до някакъв резултат, но…

Брюхел се разсмя. Личеше, че искрено се забавлява.

— Значи твоят най-добър астронавт съвсем се чална, а, Рейнолт?

Тя дори не си направи труда да го погледне.

— Запази тишина! — рече само.

Нау забеляза, че Спекулантите се втрещиха при нейните думи. Ритцер беше вторият човек в командването, при това изявен садист, а тя го постави на мястото му, без дори да се замисли. „Чудя се кога ли Спекулантите най-после ще разберат.“

По лицето на Брюхел премина спазъм. След това обаче усмивката му стана още по-широка. Той се облегна на стола и хвърли шеговит поглед към Нау. Анне продължи да говори, сякаш нищо не се е случило.

— Уен тръгва от проблема и постепенно разширява контекста, в който го разглежда. Отначало в това имаше някакво практическо основание, но…

Отново зазвуча гласът на Уен, все така забързан и монотонен като преди:

— Изчезващата е в галактическа орбита. Това е следа.

Предполагаемата орбита на Изчезващата — познаваше се по отсъствието на други звезди наоколо — се появи на един от екраните. Явно Анне доста се беше поровила из записките на пилота. Данните датираха отпреди половин милиард години. Орбитата беше с типичната за звездите с ареола форма на цветно венчелистче. Веднъж на всеки двеста милиона години Изчезващата навлизаше в невидимото ядро на галактиката. После започваше да се отдалечава все повече и повече, докато не навлезеше в самата й периферия, където не се срещаха почти никакви звезди и започваше междугалактическият мрак. Томас Нау не беше астронавт, но въпреки това знаеше, че звездите с ареола не притежават използваема планетарна система. В резултат на това не са и сред най-често посещаваните. Това обаче беше най-малката сред всички неразгадаеми мистерии на Изчезващата.

По някаква необяснима причина фокусираният представител на Чуенг Хо се беше концентрирал изцяло върху галактическата орбита на звездата.

— Това нещо — не знам какво е, във всеки случай е невъзможно да бъде звезда — е съсредоточие и център на нещо много по-голямо. Отново и отново, и отново…

Рейнолт прескочи тази част от записа, дължаща се очевидно на някакъв срив в повредения мозък на Уен. После гласът на фокусирания за кратко отново стана спокоен:

— Следи. Наистина тук има много следи. Нека да оставим физиката настрана, а да се водим от диаграмата на светлината. За двеста и петнайсет години от всеки двеста и петдесет тя излъчва по-слаба светлина дори от едно кафяво джудже.

Екраните, илюстриращи хода на мисълта на Уен, автоматично превключваха от картина на картина — изображения на кафяви джуджета, с много по-кратка осцилация, отколкото физиците бяха екстраполирали за далечното минало на Изчезващата.

— Тук явно се случва нещо, но ние не можем да го видим. Изгрев, диаграмата на светлината далечно напомня цикличността на квази-нова, ориентирана на няколко Мсек от спектъра, който почти може да се обясни с радиацията, получена при синтеза на ядрото. После светлината отново бавно започва да отслабва, стигайки почти до нула… Или пък се превръща в нещо друго, което ние не можем да разберем. Но това изобщо не е звезда! Тя е по-скоро някаква магия, магическа машина, която сега е счупена. Готов съм да се обзаложа, че някога е била генератор на постоянна светлина. Точно така, някаква магическа машина в сърцето на галактиката, която сега е повредена. Ето защо не можем да я разгадаем.

Записът внезапно прекъсна и бясно сменящите се образи върху екраните застинаха заедно с него.

— В продължение на близо десет Мсек д-р Уен беше напълно завладян от тази идея — обади се Рейнолт.

Нау вече знаеше какво ще последва, но въпреки това си придаде съсредоточен вид и попита:

— С какво разполагаме в момента?

— Д-р Ли се справя отлично. Той беше попаднал в някакъв свой омагьосан кръг от мисли, докато не го отделихме от Уен. Но сега… Всъщност в момента вниманието му е фокусирано върху софтуера на идентификационната система на Чуенг Хо. Нейният модел е много сложен и тя има възможност да сравни всички постъпили от наблюденията данни.

Последваха нови изображения — теорията на Ли за нов вид частици, по-малки от атома.

— Д-р Ли се разпростира в научна област, монополизирана от Хънт Уен, но получава коренно различни резултати.

Гласът на Ли:

— Да, точно така! Моят модел предвиждаше съществуването на звезди от този тип, които обикновено се срещат в периферията на галактическите дупки. Те си влияят взаимно изключително рядко — чрез строго съчетани изригвания, а резултатите могат да се наблюдават много далеч от центъра. — След предположението за изригванията теорията на Ли почти съвпадаше с тази на Уен. — Мога да систематизирам всички параметри. Естествено е, че не можем да видим блещукане на звезди заради силно запрашения център. Те не са ярки и са от висок разред. Веднъж на милиард години обаче ние ставаме свидетели на асиметрична деструкция и на изригване.

Последваха картини от хипотетичното изригване на Изчезващата и хипотетичното й разпадане. Изображенията на нейната система изчезнаха, остана само тясна сянка в най-отдалечения край, незасегната от разрушението.

Езр Вин се наведе напред.

— Боже мили, това обяснява почти всичко.

— Точно така — потвърди Нау. — Дори това, че в системата има само една планета. — Той отмести поглед от екраните и се обърна към Анне. — Какво мислите по този въпрос?

Рейнолт сви рамене.

— Едва ли някой може да каже точно. Ето защо се нуждаем от нефокусиран специалист. Теорията на д-р Ли се простира върху все по-широка територия и накрая може да попадне в капана на обясняваща всичко и не казваща нищо. А теорията му за частиците е наистина необхватна; нищо чудно да е и тавтология на Шанън. — Анне Рейнолт направи пауза. Никак не я биваше да го извърта и да хвърля прах в очите на другите. Само че Нау формулира въпроса си така, че тя най-сетне да изплюе камъчето. — Тази теория за частиците обаче е по неговата тясна специалност. И има практическо приложение — осигуряване на транспорт, по-бърз дори от междузвездните кораби.

В следващите няколко секунди се възцари гробно мълчание. Чуенг Хо разработваха и развиваха придвижването между звездите хиляди години наред, още отпреди Фам Нувен дори. Бяха откраднали откритията на стотици цивилизации. И въпреки това през последното хилядолетие постигнаха напредък едва от един процент.

— Тъй, тъй, тъй…

Нау познаваше гъдела от това да поставиш всичко на карта и… да спечелиш. Сега дори Спекулантите се хилеха като идиоти. Той изчака, така че въодушевлението да обземе цялата зала. Новината беше много добра, макар плодовете от откритието им да се очакваха едва в края на Изгнанието.

— Това превръща нашата астрофизика в стока за широко потребление. Можете ли да помогнете някак на Уен?

— За съжаление Хънт Уен не би могъл да се възстанови.

Тя активира екрана с медицинските данни. За лекарите от Чуенг Хо това можеше да изглежда като обикновена диагноза на мозъка. За Анне Рейнолт обаче беше стратегическа карта.

— Ето вижте — съединителните тъкани тук и тук са свързани с неговата работа върху Изчезващата; доказах това чрез изключването на някои от тях. Ако се опитаме да го освободим от фиксирането обаче, ще заличим цялата му работа през последните пет години, както и пряката връзка с неговите обобщени заключения. Припомням ви, че фокусната хирургия е налучкване и работа почти на сляпо с резолюция не по-голяма от милиметър.

— Значи има голям риск той да се превърне в зеленчук, така ли?

— Не. Ако го върнем към началното състояние и анулираме фокусирането, той ще остане същата личност и ще съхрани повечето от спомените си. Просто вече няма да е физик.

— Хм — замислено рече Нау. Излиза, че не могат просто да дефокусират тоя спекулант и да получат независимия експерт, който беше нужен на Рейнолт. „Проклет да съм обаче, ако рискувам да дефокусирам третия от тях.“ Все пак имаше и трето решение, така че тримата мъже да са им от полза. — Добре, Анне. Ето какво предлагам аз: върни обратно тримата физици към редовните дежурства, но на режим с по-ниска отговорност. Нека д-р Ли остане в хладилната камера, докато третият ни човек не прегледа неговите резултати. Работата му едва ли ще е толкова добра като анализът на нефокусиран, но ако намериш правилен подход, резултатите ще са добри.

Ново свиване на рамене. Рейнолт не страдаше от излишна скромност, но едва ли си даваше сметка колко способна е в действителност.

— Що се отнася до Хънт Уен — продължи Нау, — той направи за нас всичко, което е по силите му. Едва ли бихме могли да изискваме нещо повече от него. — Това беше и мнението на Анне. — Ето защо държа да го дефокусираш.

Езр Вин го погледна недоумяващо, с широко отворена уста. Останалите Спекуланти също изглеждаха така, сякаш всеки момент ще изпаднат в несвяст. Рискът обаче не беше голям; Хънт Уен просто нямаше да послужи за убедително доказателство, че фокусирането, е обратим процес. Освен това той очевидно беше труден случай. „Покажи своята загриженост.“

— Подложихме д-р Уен на свръхнатоварване през последните пет години, а вие сами знаете, че той вече достигна средна възраст. Сега настоявам да използвате най-новите медицински методи, за да гарантирате неговото отлично здраве.

С това се изчерпа и целия дневен ред. Срещата приключи малко след това. Нау проследи внимателно как участниците в нея плавно излитат от залата, бърборейки ентусиазирано помежду си за невероятното откритие на Ли и Уен. Езр Вин напусна последен, без да обмени дори дума с когото и да било. На излизане той отправи стъклен поглед към Нау. „Точно така, господин Вин. Дръжте се прилично и може би някой ден аз ще освободя тази, която ви е толкова скъпа.“