Върнър Виндж
Дълбина в небето (15)

12.

Фам Тринли прекъсна връзката. После се оттласна нагоре и бързо се заизкачва обратно към пукнатината в скалата. „Ето, значи се провалихме.“ Томас Нау беше изключително умен, освен това притежаваше особена проницателност. Тринли беше свидетел на провеждането на стотици операции; някои по-кратки по време от тази, други продължаваха векове. Но никога досега не беше срещал толкова прецизно, почти фанатично вторачване в детайлите, каквото Новородените бяха показали при разгадаването на тайния код. Нау имаше на разположение или някакъв магически софтуер, или армия от маниаци. Някъде в подсъзнанието на родения на твърда земя Тринли се загнезди мисълта какво ли би било, ако един ден успее да ги надхитри.

В този момент обаче оцеляването беше негова първа грижа. Ако Дием се беше отказал от „Далечно съкровище“, капанът на Нау можеше и да не се задейства. Или поне имаха някакъв шанс да избегнат смъртоносната му хватка.

Отляво диамантът искреше с цялата си красота. Отвсякъде го заливаха отблясъците на най-големия скъпоценен камък в историята на човечеството. Отпред гледката бе не по-малко величествена — слънчевите лъчи образуваха ореол около ледените върхове. Сребристото предпазно покривало сега се беше издигнало високо и се държеше за повърхността само в три точки.

Внезапно Фам усети как твърдата повърхност се изплъзва изпод краката му и се озова увиснал над пропастта, хванат само с една ръка. От нея по цялото му тяло преминаха вибрациите на планината, която се тресеше. От дъното на падината, по която дойде, се вдигаше пара, а диамантената планина танцуваше около него. Фам зърна как от цепнатината извира светлина. Беше разгледал внимателно картите, по които се ориентираше екипът. Диамант Едно и Диамант Две, разположени в една равнина. Инженерите на Новородените използваха долината наоколо като естествено хранилище за леда и замръзналия въздух от Арахна. Много практично, но не толкова предвидливо. Част от слънчевите лъчи проникнаха през цепнатината между Едно и Две и стигнаха до леда и снега от другата страна. Сега образувалата се пара разделяше двата диаманта. Той видя какво стана с предпазното покривало — стотици метри от сребристата материя бяха разкъсани на дребни парченца. А светлината, струяща отгоре, приличаше на адска дъга.

 

 

— Сто четиридесет и пет киловата на квадратен метър.

— Това е кулминационната точка — обади се някой.

Сега Изчезващата светеше стотици пъти по-силно от стандартно слънце. Поне така показваха наблюденията от предишните избухвания, макар последното да се оказа по-мощно от тях. Изчезващата щеше да остане в това състояние през следващите десет хиляди секунди, а после трябваше да намали силата си до нивото на две стандартни слънца. И да се задържи така следващите няколко години.

Не се чуваха никакви победоносни викове. През последните неколкостотин секунди аудиторията пазеше гробно мълчание. Отначало Киви беше прекалено заслепена от собствения си гняв, че са я натирили обратно в лагера. Наредиха й да напусне, точно когато десетина въжета, придържащи сребристото покривало, се скъсаха. Това създаваше огромен риск ледът да бъде изложен на директна слънчева светлина.

— Казах на Джими, че това няма да издържи.

По гласа й обаче личеше, че вече не е толкова ядосана.

Появата на слънчевата светлина наистина представляваше величествена гледка, но щетите, които нанесе, надхвърляха и най-мрачните прогнози. Газови гейзери изригваха от всички страни. Нямаше начин жалките им електрически джетове да издържат на техния напор. Щяха да минат Мсек преди повърхността на астероида отново да се успокои.

Четиристотин секунди след настъпването на изгрева сребристото предпазно покривало се откъсна от повърхността. То се издигна плавно нагоре, трептейки на фона на виолетовото небе. Долу нямаше и следа от екипа, който би трябвало да се крие под него. Из залата се надигна тревожен ропот. Нау направи нещо с ръкавела си и гласът му зазвуча достатъчно силно, че да се чува из цялата зала.

— Не се притеснявайте! Екипът е имал на разположение неколкостотин секунди, през които да забележи, че покривалото се е разкъсало. Това време е напълно достатъчно, за да се скрият в сенките под скалите.

Киви кимна утвърдително с глава, но после се обърна и тихо прошепна на Езр:

— Освен ако не са паднали от там. Все още не проумявам защо им трябваше да се качват толкова нависоко.

Рискът да са паднали или пък да са се изпарили беше еднакъв. Дори термокостюмите нямаше да ги спасят.

Езр почувства една малка длан да докосва неговата. „Дали хлапето изобщо си дава сметка, че тя е причина за всичко това?“ Секунда по-късно обаче той стисна нежно ръката й. Киви гледаше втренчено мястото, където работеше нейната група.

— Трябваше да съм заедно с тях.

Тя повтаряше това още откакто влетя разярена в залата, но сега тонът й беше много по-различен.

Картината върху екраните изведнъж затрептя, сякаш нещо порази всички камери едновременно. Светлината на Изчезващата, която проникваше през вече напълно открития Диамант Две, се превърна в ослепителен сноп лъчи. Сега обаче беше придружена и от звук — непрекъснат тътен, чиято сила ту се усилваше, ту отслабваше.

— Пастирю! — Гласът прозвуча силен и настойчив, не като механичните съобщения в техническите доклади на Новородените. Беше Ритцер Брюхел. — Диамант Две се цепи, издига се…

Те също ясно виждаха как масата от милиарди тонове се накланя настрани, освободена от оковите, които досега я държаха към повърхността. Тътенът, който изпълваше залата, очевидно идваше изпод лагера — там, където се късаха връзките на диаманта с астероида.

— Ние не се намираме на пътя му, сър.

Езр вече се убеди, че грамадата бавно се придвижва, но си даде сметка, че няма опасност да връхлети върху лагера и корабите. Камерите бавно изместваха ъгъла си на наблюдение, а присъстващите в залата трескаво търсеха към какво да се привържат.

Хамърфест беше построен върху Диамант Едно. Поне засега той изглеждаше стабилен и цял. Но корабите отдолу… Много от тях бяха привързани към диамантите, а всеки от тях съдържаше милиони тонове гориво. Сега корабите бяха почти на ръба на Диамант Едно. Движенията им напомняха танц на морски чудовища и ако продължаха още малко, това щеше да е фатално за флотата.

— Пастирю! — Отново беше Брюхел. — Получих аудиовръзка от водача Дием!

— Добре, свържете ме с него!

* * *

Във въздушната камера беше тъмно. Слънчевата светлина не проникваше дотук. Не се усещаше и наличието на атмосфера. Дием и групата му преминаха през люка и се спуснаха по тунела, който водеше надолу. Светлинките върху шлемовете им проблясваха в мрака. Тунелът водеше покрай празни помещения с разрушени стени, където пробойните стигаха до петдесет метра в диаметър. Значи на това му казваха незасегнат от битката кораб. Внезапно Дием усети, че го побиват студени тръпки. Враговете са дошли на кораба след битката и са го обрали целия, оставяйки от него само празна черупка.

— Джими, „Съкровището“ се движи — обади се зад гърба му Цуфе.

— Да, вече успях да се блъсна в една стена. Имам чувството, че се движи дори повърхността, към която е закрепен.

Дием притисна шлема си към стената. Точно така. Ако тук имаше атмосфера, сега щяха да чуват дрънчене и грохот от рушащи се части. Изглежда Изгревът причиняваше повече неприятности, отколкото бяха очаквали. Само ден по-рано това щеше много да го разтревожи, но сега…

— Това няма никакво значение, Цуфе. Да продължаваме нататък.

И той поведе групата още по-бързо надолу по стълбата. Излиза, че Фам Тринли е прав и планът им още отначало е бил обречен на провал. Въпреки това той имаше намерение да разбере как точно е станало това. Щеше да измъкне истината на всяка цена.

Вътрешните люкове бяха разбити и сега вакуумът обхващаше целия кораб. Плавно преминаха покрай помещенията, които трябва да са били ремонтните бази и работилниците. После прекосиха огромни тъмни дупки, където доскоро се намираха стартерите на двигателите за свръхсветлинна скорост.

Високо над тях, в самото бронираното сърце на „Съкровището“, се намираше лазаретът с хладилните камери за летаргичен сън. Сега… Джими и групата му преминаха през предпазните щитове. Всеки път щом опираха ръце до стените, усещаха как скърца и стене корпусът на кораба, чувстваха как бавно се придвижва. Поне засега никой от най-близките кораби, за които бяха привързани, не се беше преобърнал. Джими не беше сигурен дали изобщо ще разберат какво става, ако това се случеше.

Стигнаха входа към лазарета. Новородените твърдяха, че държат пленените бойци на Чуенг Хо именно в него. Нима и тук ги чакаше зееща празна дупка? Това също ли беше една от многото лъжи?

Джими се промъкна през входа. Лампите върху главите им засвяткаха във всички посоки.

Цуфе Ду изкрещя.

Не беше празно. Имаше много тела. Лъчът от неговата лампа обходи трескаво помещението… Хладилните камери липсваха, но лазаретът беше пълен с трупове. Дием свали лампата от главата си и я закрепи в една дупка на стената. По стените с кривене започнаха да танцуват сенките им, но сега поне виждаше всичко.

Т-т-те всички са мъртви, нали?

Гласът на Фам Патил беше някак унесен, а въпросът му само свидетелстваше какъв ужас изпитва в този момент.

Дием пристъпи сред мъртъвците. Телата лежаха притиснати плътно едно в друго. Хиляди, събрани в тясното помещение. Той разпозна някои от бойците. Майката на Киви. Но смъртта на малцина беше настъпила вследствие на декомпресация. „Кога ли са загинали другите тогава?“ Някои от лицата бяха спокойни, с отпуснати черти, но другите… Той замръзна, забелязал блясъка на две мъртви очи, втренчени в него. Лицето беше съсухрено, а по челото личаха синини от измръзване. Джими го позна. Човекът беше оцелял след нападението и живя известно време след това.

Цуфе се щураше из стаята, а сянката й подскачаше върху ужасната гледка по пода.

— Този е от триландерите, нали?

— Да. Мисля, че е от геолозите.

Беше един от учените, за когото досега се предполагаше, че го държат в Хамърфест. Дием посегна към лампата на стената. Колко ли мъртъвци бяха събрани тук? Купчините тела се простираха дори отвъд светлото петно, което хвърляше лампата — там, където преди се издигаха стени. „Мигар са избили всички?“ Усети пристъп на гадене.

Патил висеше неподвижно над пода откакто зададе въпроса си. Цуфе обаче цялата се тресеше, а говорът й ставаше ту апатично монотонен, ту трескаво приповдигнат.

— А ние си мислехме, че те държат много от нашите като заложници. Излиза, че са разполагали единствено с трупове. — Тя високо и пискливо се изкиска. — Но това е вече без значение, нали? Ние им вярвахме и това беше напълно достатъчно за тях.

— Може и да не е точно така.

Гаденето най-сетне престана. Капанът хлопна. Нямаше съмнение, че тримата с Цуфе и Патил скоро ще са мъртви. Но дори да им оставаха секунди живот, пак трябваше да разобличат подлеците. Той измъкна аудиокутията от гащеризона си и потърси подходящо място на стената, където да я закрепи. „Ето, пак ще използвам забранено оборудване. Наказанието за това е смърт. Да, точно така, ще си получа заслуженото.“ Но преди това чрез вибрациите на корпуса гласът му щеше да стигне до предавателя, който прикрепи на стената до външния люк. Монтираните в най-близката част от лагера антени със сигурност ще прихванат съобщението му и ще го препредадат нататък, така че повечето от Чуенг Хо да могат да го чуят.

И Джими започна да говори.

— Чуйте ме, Чуенг Хо! Намирам се на борда на „Далечно, съкровище“. Той целият е изтърбушен. Всички, за които мислехме, че са на борда, отдавна са избити…

 

 

Езр заедно с всички присъстващи в залата остана безмълвен и неподвижен за няколко секунди, докато Ритцер Брюхел установи връзката. Джими започна да говори:

— Чуйте ме, Чуенг Хо! Намирам се…

— Това е водачът! — прекъсна го Томас Нау. — Добре ли сте? Не ви виждаме отвън.

Джими се разсмя.

— Защото съм на борда на „Далечно съкровище“.

Нау изглеждаше озадачен.

— Не разбирам — защо тогава екипажът на „Съкровището“ не е докладвал…

— Естествено, че не са докладвали. — Езр усети усмивка в гласа на Джими. — Нали разбирате, „Далечно съкровище“ е собственост на Чуенг Хо и ние си го взехме обратно.

Върху лицата, които Езр можеше да зърне, се появи смесица от удивление и радост. Значи това е бил планът! Вече разполагат с невредим кораб, който най-вероятно има на борда си и оригинално оръжие. Там беше и главният лазарет на Новородените, където държаха замразени оцелелите след нападението бойци и висшия офицерски състав. „Сега вече имаме шанс!“

Очевидно Томас Нау също си даваше сметка за това. Изненадата му премина в гняв. Той направи ужасена гримаса.

— Брюхел! — извика високо.

— Мисля, че той казва истината, Пастирю. Говори по официалния канал на „Съкровището“, а аз не мога да се свържа с никой друг на борда.

Скалата върху главния екран показваше 145 kW/m2. Слънчевата светлина, проникваща в цепнатината между двата диаманта, започна да топи леда и замръзналия въздух. Огромни късове лед и злато, тежащи хиляди и стотици хиляди тонове, започнаха да се плъзгат по урвата между Диамант Едно и Диамант Две. Засега движението им бе едва забележимо — по няколко сантиметра в секунда. Някои от парчетата обаче не се държаха на никаква опора и падаха свободно. Колкото и бавно да напредваха, те рано или късно щяха да прегазят всичко, попаднало на пътя им.

Нау стоя няколко секунди с прикован в екрана поглед. Когато отново заговори, гласът му звучеше по-скоро напрегнато, отколкото като на човек, издаващ заповед.

— Виж какво, Дием, така не може да продължава. Изгревът причини много повече щети, отколкото някой можеше да си представи…

От другата страна се разнесе дрезгав смях.

— Някой? Не е точно така. Специално се постарахме корабите и останалото оборудване да не е много здраво прикрепено. Щом видехме нещо да се клати, ние го правехме двойно по-нестабилно.

Киви се притисна до Езр, а очите й се разшириха от изненада. Езр усети, че му прилошава. Съоръженията, които осигуряваха стабилността на астероида, не бяха съвършени, но защо е било нужно положението да се влошава допълнително?

Наоколо хората започнаха трескаво да си обличат скафандрите. Други се тъпчеха панически около вратите. Един внушителен къс злато прелетя само на стотина метра от залата. Той се издигна бавно над повърхността, а горната му част сияеше под слънчевите лъчи. Само по една случайност не помете горната част на лагера.

— Но, но… — За известно време иначе речовитият Пастир изглеждаше лишен от дар слово. — Та нали така и вашите хора ще загинат! При това ние отдавна взехме оръжията от „Съкровището“. Корабът сега служи само за лазарет, за бога!

Не последва никакъв отговор, а само неясен звук от някаква караница. Езр забеляза, че главният техник на Новородените — Ксин — до този момент изобщо не беше продумал. Той само наблюдаваше своя шеф с широко ококорени и неразбиращи очи.

После отново прозвуча гласът на Джими:

— Проклет да си! Значи ти си прибрал оръжейните системи! Това обаче няма да ни спре, нещастни човече! Приготвили сме ви четири килограма S7. Не сте подозирали, че имаме достъп до експлозивите, нали? Нашите електрически джетове съдържат доста неща, за които вие и представа нямате!

— Не, не!

Сега Нау само безпомощно клатеше глава.

— Та както казахте, Пастирю, това е вашият лазарет. Освен нашите бойци и висши офицери в хладилните камери, на борда се намират и ваши хора. Дори да не притежаваме оръжие мисля, че все пак има за какво да си поговорим.

Нау се озърна и потърси с умоляващ поглед Езр и Киви.

— Предлагам да сключим примирие, поне докато закрепим отново диамантените скали.

— Не! — изкрещя Джими. — Ти ще ни предадеш в мига щом охлабим хватката около гърлото ти.

— За бога, човече, на борда на „Съкровището“ има и ваши хора!

— Ако бяха будни, те щяха да се съгласят с мен, Пастирю. Време е да действаме. В лазарета има двайсет и трима от вашите хора и още петима в екипа по поддръжката. И ние като вас знаем как да вземаме заложници. Искам двамата с Брюхел незабавно да се явите тук. Можете да използвате вашите совалки, погрижили сме се да не са опасни. Имате на разположение хиляда секунди.

Езр Вин винаги беше смятал Нау за хитър и пресметлив тип. Сега той започваше да се съвзема от първоначалния шок — вдигна решително брадичка и се обърна натам, откъдето идваше гласът на Джими.

— А ако откажем да го направим?

— Значи губим и ние, и вие. Но като начало твоите хора тук ще бъдат убити. После ще използваме S7, за да освободим „Съкровището“ от въжетата, които го държат за повърхността. И накрая ще връхлетим право срещу проклетия ви Хамърфест.

До този момент Киви слушаше пребледняла, с ужасени очи. Сега внезапно се разкрещя, устремена в посоката, откъдето идваше гласът на Джими.

— Не! Не! Джими! Моля те!

Погледите на присъстващите се устремиха към нея. Всичко утихна, дори шумът от трескавото поставяне на шлемове и ръкавици. Остана да звучи само скърцането и пукането на подпорите на лагера. Майката на Киви се намираше на борда на „Далечно съкровище“; баща й беше в Хамърфест заедно с останалите жертви на „гнилия мозък“. Независимо дали бяха в камерите за летаргичен сън или в сектора за фокусирани, повечето оцелели от експедицията на Чуенг Хо бяха разпределени на тези две места. Триксия! „Не, това е вече прекалено, Джими! Намали малко темпото!“ Но думите заседнаха в гърлото на Езр. Досега той се доверяваше на Джими във всичко. Щом като неговите заплахи успяха да убедят Езр Вин, тогава сигурно щяха да подействат и на Томас Нау.

Когато Джими заговори отново, той изобщо не показа да е чул вика на Киви.

— Остават ви деветстотин седемдесет и пет секунди, Пастирю! Съветвам ви двамата с Брюхел по-скоро да си домъкнете задниците тук.

Това щеше да е трудно за изпълнение, дори ако Нау вече беше излетял като стрела от лагера. Той се обърна към Ксин и двамата заспориха на висок глас.

— Вярно, мога да ви закарам там. Опасно е, но тая грамада се придвижва с по-малко от метър за секунда. Можем да я избегнем.

Нау кимна с глава.

— Да вървим тогава. Искам…

В този момент той си нахлупи шлема и гласът му се изгуби.

Тълпата от Чуенг Хо и Новородените се раздели, за да ги пропусне към изхода.

Откъм предавателя се разнесе силен шум, който внезапно секна. Някой в залата изкрещя, сочейки към главния екран. Откъм „Далечно съкровище“ избухна взрив, а после нещо се понесе бързо над повърхността. Беше част от корпуса.

Нау се закова край вратата на залата и обърна глава към екрана.

— Системата отчита авария на „Далечно съкровище“ — обади се Брюхел. — Няколко последователни експлозии в сектор петнайсети.

В този сектор бяха хранилището на хладилните камери и лазаретът. Езр не можеше нито да помръдне, нито пък да погледне нататък. Корпусът на кораба се пропука на още две места. От дупките бликна ярка светлина. В сравнение с тази на Изгрева обаче тя беше като пламък от свещ. За непредубедения наблюдател „Съкровището“ не изглеждаше засегнато. Пробойните върху корпуса му бяха с диаметър няколко метра. S7 обаче беше най-мощният химически експлозив на Чуенг Хо, а по всичко личеше, че и четирите килограма, за които говореше Дием, са се взривили. Сектор петнайсети се намираше зад четири преградни стени, на двайсет метра навътре от корпуса на кораба. Щом стигна до повърхността, явно преди това взривът е разрушил и двигателите за свръхсветлинна скорост на „Далечно съкровище“. Загубиха още един кораб.

Киви висеше неподвижно в средата на залата, далеч от ръцете, които можеха да я успокоят и приласкаят.