Върнър Виндж
Дълбина в небето (57)

54.

В крайна сметка новинарските компании се смяха последни. И какво, като Службите за сигурност на Съглашението скриха как мама слиза от летателния апарат? Само след минути тя премина територията на Южната земя, а местните новинарски служби си умираха да покажат Виктъри Смит, заедно с всичките й придружители. Няколко минути камерите се намираха толкова близо, че тя виждаше вътрешния израз на ръцете, с които се храни на генерала. Мама изглеждаше спокойна, истински войник, както винаги… но за няколко минути Виктъри Лайтхил се почувства повече малко дете, отколкото лейтенант от Разузнавателната служба. Беше толкова лошо, колкото и онази сутрин, когато Гокна загина. Мамо, защо поемаш този риск? Но Вики знаеше отговора на този въпрос. Генералът вече не беше толкова важна за огромната контраизмама, която бяха създали двамата с татко. Сега тя можеше да помогне на онези, които бе поставила под най-голяма заплаха.

Клубът на редниците беше претъпкан с паяци, които по това време иначе щяха да спят или да са си намерили други забавления. Тук беше най-близкото място, откъдето можеха да се върнат на работа. Но този път, както никога, „работата“ явно беше най-важното нещо за всеки паяк.

Виктъри се промъкна между игралните автомати и дискретно даде знак на хората си, че всичко е супер. Най-накрая се отпусна на една стойка до Брент. Брат й беше все така с игралния шлем. Ръцете му непрекъснато щъкаха по таблото. Тя го потупа по рамото.

— Мама ще започне да говори всеки момент — напомни му тихо.

— Знам — беше всичко, което Брент каза по въпроса. — Чудовище номер девет вижда нашата операция, но продължават да го мамят. Според мен проблемът е локален.

Вики едвам се сдържа да не смъкне шлема от главата на брат си. По дяволите. Все едно съм глуха и сляпа! Вместо това извади телефон от дрехата си и набра номер.

— Здравей, татко! Мама започна да говори.

 

 

Речта беше кратка и добра и блокира заплахата от Юг. Е, и какво? Все още беше твърде рисковано да се отиде там. На мониторите над бара Вики гледаше как генералът връчва официалното си предложение на Тим, за да го предаде на парламента. Може би това щеше да доведе до добър резултат. Може би пътуването си струваше. Изминаха няколко минути. Камерите в Парламентарната зала сновяха напред-назад из все по-силно надигащата се врява. Мама беше слязла от платформата заедно с чичо Хрунк. Раздърпан дребосък в тъмни дрехи се приближи до тях. Педуре. Започнаха да спорят…

И изведнъж всичко това изгуби значение. Брент се наведе към нея.

— Лоши новини — обади се той, без да сваля шлема от главата си. — Загубих всички. Дори и стария ни приятел.

Лайтхил скочи от стойката и даде знак на екипа си. Жестът й предизвика такъв ефект, все едно им беше подсвирнала пронизително. Екипът скочи на крака, натовари се с раниците и всички вкупом се втурнаха към вратата. Брент смъкна шлема и припна пред Лайтхил.

Тя забеляза, че ги изпровождат любопитни погледи, но по-голямата част от клиентелата беше залепнала за телевизора и не им обърна кой знае какво внимание.

Екипът беше изтичал два етажа по-надолу, когато сирените ревнаха.

 

 

— Как така сме загубили подкрепата на „умните глави“? Влакното ли е прерязано? — Тринли бе успял да открие всички оптични влакна?

— Не, господине. Поне аз не мисля така. — Ефрейтор Марли беше достатъчно компетентен, но не можеше да се мери с Кал Омо. — Все още можем да се свържем, но контролните канали не отговарят. Пастирю… сякаш някой току-що е прекъснал връзката на „умните глави“.

— Хмм. Да. — Това можеше да е поредната изненада на Тринли — или може би в Купола имаше предател. И в двата случая… Нау погледна Езр Вин. Очите на Търговеца бяха изцъклени от болка. Зад тези очи се криеха важни тайни, но Вин беше корав също като онези, които двамата с Ритцер бяха разпитвали до смърт. Щеше да отнеме време, или трябваше да намерят някакъв особен начин, за да измъкнат истинска информация от него. Време нямаха. Той се обърна отново към Марли.

— Мога ли пак да говоря с Ритцер?

— Така мисля. Имаме оптична връзка с лазерната станция навън. — Зачука колебливо по клавиатурата. Нау потисна импулса да го наругае за непохватността. Но без подкрепата на „умните глави“ всичко беше непохватно. Все едно сме Чуенг Хо.

Изведнъж Марли се ухили.

— Връзката ни за контакт с „Невидимата ръка“ е все още активна, господине! Току-що подключих аудиовръзката към микрофона на яката ви.

— Много добре… Ритцер! Не знам какво стига до теб от всичко това, но… — Нау преразказа накратко разгрома и завърши: — Следващите няколкостотин секунди няма да имаш връзка с мен — евакуирам се на L1-A. Последен въпрос: Без нашите „умни глави“ можеш ли да осъществиш наземната операция?

Щяха да минат поне десет секунди, докато дойде отговорът. Нау погледна втория си оцелял телохранител.

— Цирет, вземай Тунг и „умната глава“. Отиваме на L1-A.

От оръжейната можеха да упражняват пряко, без намесата на автоматика, власт над живота и смъртта на всекиго на територията на L1. Нау отвори шкафа зад себе си и докосна един бутон. Част от паркета се плъзна встрани и разкри люк, който водеше към тунел. Тунелът преминаваше директно през Диамант Едно към оръжейната и никога не бе оборудван с локализатори, нито се пресичаше с други тунели. Ключалките и от двете страни се задействаха от отпечатъка на палеца му. Докосна датчика. Малката лампичка продължи да свети червено. Как Тринли би могъл да саботира това? Нау потисна паниката и пробва отново. Пак червено. Пак. Светлината неохотно смени цвета си на зелено и тайният люк се завъртя в положение „отключен“. Софтуерът сигурно реагираше на кръвното му налягане и бе направил заключението, че върху Нау упражняват принуда. На другия край може и да ни спрат. Приложи отпечатъка си и за отсрещната ключалка. Бяха нужни два опита, но най-накрая и онази лампа светна в зелено.

Цирет и Тунг се върнаха, като тикаха пред себе си Али Лин.

— Нарушавате правилата — скара им се старецът. — Трябва да вървим, ето така, да докосваме пода със стъпала. — Лицето на Али изразяваше смесица от раздразнение и озадаченост. „Умните глави“ никак не обичаха да ги отстраняват от задачата на техния Фокус. Най-вероятно в съзнанието на Али плевенето на пастирската градина беше също толкова важно, колкото и най-деликатната генна операция. Сега изведнъж го принуждаваха да влезе на закрито, като пренебрегваха целия етикет на фалшива гравитация в неговия парк.

— Само стой, не мърдай и мълчи. Цирет, развържи Вин. Вземаме и него.

Али застана неподвижно, краката му залепнаха за мърлявия под. Но не млъкна. Втренчил типичния си отнесен поглед зад Нау, той продължи да се оплаква.

— Всичко проваляте, не виждате ли?

Изведнъж гласът на Ритцер Брюхел отекна в стаята:

— Пастирю, тук положението е под контрол. „Умните глави“ на „Ръката“ все още са на линия. Всъщност високолатентните услуги няма да са ни нужни, преди да паднат бомбите. Фуонг казва, че в краткосрочен план ще се справим по-добре без L1. Точно преди връзката да прекъсне, някои от подчинените на Рейнолт бяха започнали да правят много грешки. Ето ви плана на атаката. Далечният Юг ще бъде изпепелен след няколкостотин секунди. Скоро след това „Ръката“ ще прелети над противоракетните установки на Съглашението. Тях ще попилеем сами.

Отговорът на Брюхел преминаваше в доклад — обичайната съдба на разговорите на далечни разстояния. Лин беше млъкнал. Нау усети студени тръпки по гърба си — слънчевите лъчи отслабваха. Облак? Обърна се и видя, че този път, както никога, втренченият в далечината поглед на „умната глава“ означаваше нещо. Тунг заобиколи Лин и погледна през прозорците, които гледаха към езерото.

— Леле-мале — прошепна тихо телохранителят.

— Ритцер! Нови проблеми. Ще се свържа с тебе по-късно.

Гласът от „Невидимата ръка“ продължаваше да дрънка, но вече никой не го слушаше.

Също като някой воден дух от митовете на Балакреа водите на Северната лапа бавно се събираха, издигаха се и се разливаха отвъд внимателно проектирания от Али Лин бряг. „Слънчевите лъчи“ пробиваха през милионите тонове вода, които ги заливаха. Дори и при липса на контрол езерото в парка беше редно да си остане приблизително на мястото. Но врагът беше оставил сервомеханизмите на езерото да работят ритмично и морето тихомълком бе вибрирало, докато стигне до катастрофа.

Нау се метна към тунела. Стегна се и спусна масивното предохранително прикритие. Водната стена докосна постройката. Тя изстена и стъклата се пръснаха, а после планина от вода неумолимо връхлетя върху нея със скорост повече от метър в секунда.

И водната стена се превърна в хиляди ръце, протягащи се през пропуканата стена, трупащи хлад около тялото му, откъсващи го от люка. Писъци и крясъци, бързо удавени — за миг Нау се потопи напълно. Единственият звук беше скърцането и трещенето на рушащата се постройка. Мярна убежището си за последен път — покритото си с фурнир бюро, мраморната камина. После бавното цунами пропука отсрещната стена, подхвана Нау и го издигна във водовъртежа си.

Все още потопен, дробовете му изгаряха. Водата беше ледена и го вцепеняваше. Нау се гърчеше и се опитваше да разгадае размазаните петна пред погледа си. Най-ясно се виждаше долу. Виждаше зелената гора зад покоите си. Заплува надолу, към въздуха.

Изтръгна се, повлякъл след себе си водни нишки, и се метна в откритото пространство отвъд вълната. Секунда-две плаваше сам — носеше се с бързина, колкото да изпреварва летящото море. Въздухът бе напоен със звук, който Нау дори не си бе представял — мазен грохот, звукът от милиони тонове вода, които се плискаха, разливаха, падаха. Приливната вълна бе ударила покрива на пещерата и сега морето падаше надолу, а той се намираше под него. Долу в гората пеперудите бяха замлъкнали. Събираха се на огромни рояци в най-големите пещери. Но далече-далече нещо летеше във въздуха. Крилатите котета! Като че ни най-малко не се бяха уплашили — но пък Киви твърдеше, че те са стара небесна порода. Видя как едно от тях цопна във водната стена. Изчезна за миг, после се появи и отново се гмурна. Проклетите котета можеха да се окажат достатъчно пъргави, че да оцелеят.

Нау отново се обърна и се загледа през водата към огрения от слънцето парк. Лъчите блещукаха по развалините, по човешките фигури, уловени в капана като бълхи в кехлибар. Останалите плуваха към него — някои несръчно, други — с енергични, силни загребвания. Марли се гмурна във въздуха. Миг по-късно Тунг прескочи отвъд водната стена, после Цирет, прегърнал Али Лин. Добър човек!

Имаше още една фигура. Езр Вин. Търговецът изскочи наполовина от водата, на около десет метра от тях. Беше замаян и се задушаваше — но по-буден, отколкото изглеждаше по време на разпита. Погледна върховете на дърветата, към които падаха и издаде звук, подобен на смях.

— В капана си, Пастирю. Фам Нувен те надхитри.

— Фам чии?!

Търговецът го погледна втренчено — като че се усети, че се е изпуснал за информация, заради която беше готов да умре, но да я запази в тайна. Нау махна на Марли.

— Докарай го тук.

Но Марли нямаше от какво да се оттласне. Вин цопна във водата, гмурна се отново — готов да се удави, но да не попадне в ръцете им.

Марли се обърна, стреля към гората и се оттласна обратно към падащата вода. Нау виждаше силуета на Езр Вин, очертаващ се в слънчевите лъчи — гребеше немощно, но вече бе потънал няколко метра навътре във водата.

Върховете на дърветата ги докосваха. Марли се огледа диво.

— Трябва да се махаме оттук!

— Тогава го убийте. — Нау вече се мъчеше да се залови за дърветата. Марли стреля няколко пъти. Летящата жица бе създадена за да разкъсва и размазва плътта. Във водата обхватът й беше почти нулев. Но Марли извади късмет. Около тялото на Търговеца плъзна червена мъгла.

После вече не остана време. Нау се издърпваше от клон на клон, мяташе се през откритите пространства под горския балдахин. Наоколо трещяха чупещи се клонаци — водата заливаше дърветата и папратите, звук, който едновременно напомняше и за пожар, и за влага. Водната стена се разкъса на милион фрактални пръсти, които се гърчеха, разгъваха, сливаха. Тя докосна ръба на рояк пеперуди и свистящата им песен мигом се разнесе — Нау никога не ги беше чувал да пеят по-силно. После водата погълна рояка.

Марли изскочи пред него и се обърна.

— Водата е препречила пътя ни към главния вход!

В капан — тъкмо както каза Търговецът.

Четиримата се запридвижваха успоредно на парковата стена. Над тях водният покрив се спускаше все по-ниско — отдавна беше залял върховете на дърветата и продължаваше да се спуска. Слънчевата светлина бе сияние, идващо от всички посоки през десетки метри вода. Водата в езерото беше само толкова. Из целия парк щеше да има огромни въздушни „джобове“ — но те нямаха късмет. Тяхното пространство беше неголяма подводна „пещера“. От всички страни ги обкръжаваше вода.

Трябваше да влачат Али Лин от клон на клон. Той като че беше омагьосан от водния дух и изобщо не подозираше за опасността.

Може би…

— Али! — повика го рязко Нау.

Али Лин се обърна. Но не се мръщеше — усмихваше се.

— Моят парк е унищожен. Но сега виждам нещо по-добро, нещо, което никой не е правил досега. Можем да направим истинско микрогравитационно езеро — мехурчетата и капките ту ще изскачат от него, ту ще се вливат. Има животни и растения, които бих могъл…

— Али… Да! Ще построиш по-хубав парк, обещавам ти. Сега… искам да знам, можем ли да излезем от парка по някакъв начин, без да се удавим преди това?

Слава Богу, „умната глава“ виждаше предимство в случилото се. През последните няколкостотин секунди главният интерес на Али бе възпрепятстван отново и отново. Обикновено верността на „умните глави“ бе несломима, но решаха ли, че заставаш между тях и тяхната специалност… След миг Али сви рамене и каза:

— Разбира се. Зад онзи камък има шлюз. Така и не го запоих.

Марли се гмурна към камъка. Шлюз тук? Без очилата Нау не знаеше нищо. Но имаше десетки шлюзове, излизащи в парка — каналите, които използваха, за да доставят лед от повърхността.

— „Умникът“ е прав, сър! А и шифрите за отваряне работят.

Нау и останалите заобиколиха скалата и погледнаха в отворената от Марли дупка. Междувременно стените на тяхната въздушна пещера — техният мехур — се раздвижиха. След още трийсет секунди и това място щеше да се намери под водата. Марли погледна Нау и по лицето му се прокрадна сянка на триумф.

— Господарю, там вътре ще сме в безопасност от водата, но…

— Но оттам нататък няма къде да отидем. Точно така. Знам. — Каналът завършваше със запечатан люк, а зад него имаше вакуум. Изход нямаше. Бавно въртящ се воден сталактит плисна върху главата на Нау и го накара да приклекне до Марли. Спускащият се куп вода се отдръпна назад и за миг таванът се издигна. Стъпка по стъпка изгубих почти всичко. Невероятно. И изведнъж Пастирът осъзна, че онова, за което се беше изпуснал Езр Вин, сигурно беше вярно, Фам Тринли не беше Замле Енг — това беше удобна лъжа, скроена за Томас Нау. През всички тези години неговият най-голям герой — и затова, най-смъртният му възможен враг — е бил на една ръка разстояние от него. Тринли е Фам Нувен. За първи път, откакто беше дете, парализиращ страх скова Нау.

Но дори и Фам Нувен си имаше недостатъци — неговата трайна морална слабост. Цял живот съм изучавал кариерата на този човек, вземал съм всичко добро от него. Както и всички останали, и аз познавам недостатъците му. И зная как да ги използвам. Огледа другите — преценяваше с какви хора и оборудване разполага: старец, когото Киви обичаше, малко комуникационна апаратура, малко оръжия и малко стрелци. Щяха да стигнат.

— Али, няма ли изходи на оптични влакна от външния край на тези шлюзове? Али!

„Умната глава“ отлепи поглед от развълнувания таван.

— Да, има. Докато сваляхме леда, ни беше нужна внимателна координация.

Той махна на Марли към входа на шлюза.

— Всичко е наред. Това ще свърши работа. — Един по един, те се промъкнаха през тесния отвор. Дъното на мехура се удари в земята и се спука. Сега почвата бе залята с половин метър вода, която продължаваше да се надига. Тунг и Али Лин се вмъкнаха, целите опръскани. Цирет се шмугна последен и затвори плътно капака зад тях. Няколко десетки литра воден дух също успяха да влязат — сега те бяха просто разлята кална вода. Но от другата страна на капака чуваха как морето напира.

Нау се обърна към Марли, който използваше лазерния си комуникатор за фенерче.

— Да вървим към изхода, ефрейтор. Али Лин ще ми помогне да се свържа по телефона.

Фам Нувен беше много близо до победата, но Нау все още разполагаше със своя ум и със способността си да въздейства на другите и да ги манипулира. Докато се носеха по шлюзовия канал, той продължаваше да обмисля какво трябва да каже на Киви Лин Лизолет.

 

 

Генерал Смит слезе от ораторската трибуна. Разпределиха информацията от картите на Тим Даунинг между Избраните и сега петстотин глави обмисляха сделката. Хрункнер Юнърбай стоеше в сянката зад трибуната и се чудеше. Смит отново бе сътворила чудо. В един справедлив свят това без съмнение би дало резултат. Какво ли можеше да измисли Педуре, за да се противопостави?

Смит отстъпваше назад, докато се изравни с него.

— Елате с мен, сержант. Видях един човек, с когото отдавна искам да поговоря. — По-късно през деня щяха да призоват към вот. Преди това можеше да зададат и допълнителни въпроси на генерала. Имаше достатъчно време за политически маневри. Двамата с Даунинг последваха Виктъри към другия край на авансцената и блокираха изхода. Мърляв паяк, облечен в екстравагантни одежди, идваше насреща им. Педуре. Годините не бяха я пощадили — или може би историите за покушенията над живота й бяха верни. Тя понечи да се промъкне покрай Виктъри Смит, но генералът й препречи пътя.

Смит й се усмихна.

— Здравейте, детеубийцо. Колко ми е приятно да ви срещна лично.

Педуре изсъска:

— Да. И ако не се махнете от пътя ми, много ще се радвам да ви убия. — Произнасяше думите с тежък акцент, но малкото ножче в ръката й говореше достатъчно ясно.

Смит разпери ръце — екстравагантен жест, който привлече внимание из цялата зала.

— Пред всички тези хора, Преподобна Педуре? Не мисля. Вие сте…

Смит се поколеба, вдигна чифт ръце към главата си и като че се заслуша в нещо. В телефона си?

Педуре я гледаше втренчено — целият й вид изразяваше подозрение. Тя беше дребничка женица с протъркан хитин и жестове, като че малко по-резки, отколкото трябваше. Гледка, която никак не внушаваше доверие. Сигурно беше толкова свикнала да убива отдалече, че личният чар и красноречието бяха отдавна отхвърлени таланти. Тук тя беше извън стихията си — ръководеше нещата пряко. Това накара Юнърбай да се почувства една идея по-уверен.

Нещо избръмча в дрехата на Педуре. Малкото ножче изчезна и тя грабна телефона си. За миг двете началнички на шпионите заприличаха на стари приятелки, потънали в спомени.

— Не! — Педуре се затърчи в спазми, гласът й премина в писък. Тя сграбчи телефона с ръцете, с които се хранеше и почти го натика в своята паст. — Не тук! Не сега! — фактът, че изведнъж двете се бяха превърнали в зрелище, като че нямаше никакво значение за нея.

Генерал Смит се обърна към Юнърбай.

— Плановете на всички току-що отплуваха по отходния канал, сержант. Три ракети, изстреляни от леда, вече летят насам. Имаме около седем минути. — За миг погледът на Юнърбай се насочи към купола над тях. Намираше се на хиляда фута под земята, укрепен срещу тактически ядрени бомби. Но той знаеше, че флотата на Сродниците е преминала към много по-сериозни оръжия. Тройно изстрелване — това най-вероятно беше удар с дълбоко проникване. Но въпреки това… Аз помогнах в проектирането на това място. Наблизо имаше стълбища, слизащи много по-надълбоко. Той се протегна и хвана една от ръцете на Смит.

— Моля ви, генерале, последвайте ме. — Те тръгнаха обратно през авансцената.

Злодеи и свестни хора — Юнърбай бе виждал и едните и другите да проявяват и смелост, и малодушие. Педуре… е, Преподобната Педуре се гърчеше в паника. Кривеше се, подскачаше ситно насам-натам и врещеше на тийфърски по телефона. Млъкна рязко и отново се обърна към генерала. Ужасът й се бореше с невярваща изненада.

— Ракетите… ваши са! Вие… — тя се метна с писък към гърба на Смит. Ножът й проблесна като сребърно продължение на най-дългата й ръка.

Юнърбай се вмъкна между двете, преди Смит да се обърне. Блъсна силно с рамене Преподобната Педуре и тя изхвърча от сцената. Около тях цареше пълна бъркотия. Хората на Педуре се надигаха от пода на рояци. Бойците на Смит ги посрещаха, увиснали от галерията за гости. Уплахата постепенно обземаше залата — паяците вдигаха глави от четящите устройства и забелязваха кой с кого се бие. После високо горе се разнесе писък.

— Вижте! Новините от мрежата! Съглашението ни обстрелва с ракети!

Юнърбай изведе бойците и генерала през един страничен вход. Хукнаха надолу по стълбите към скритите шахти, които водеха към укрепеното убежище. Седем минути живот? Може би. Но изведнъж сърцето на Хрункнер се изпълни с чувство на свобода. Онова, което им оставаше, беше толкова просто — също както тъй отдавна с Виктъри. Живот и смърт, неколцина добри бойци и няколко минути, в които трябва да решат всичко.